Джорджия Боковън
Брак по сметка (8)

Глава осма

Мейсън видя агонията по лицето на Крис и осъзна, че вероятно щеше да му стане жал за нея, ако не я мразеше толкова много. Отнетото му от нея никога нямаше да се върне — пет години от живота със сина му. Заради тази жена той и Кевин бяха непознати. Свързваше ги само външната прилика.

След като беше отминал първоначалният шок от писмото на Даян, Мейсън беше наел детектив да открие сина му. Задачата се беше оказала изненадващо лесна. Седмица по-късно докладът беше на бюрото на Мейсън. В него имаше и снимка, направена от далечно разстояние, на тъмнокосо момченце пред къща, облицована с жълти дъски. То беше застанало в средата на добре поддържана морава и викаше към някого или нещо вляво от себе си. Фотографията беше неясна, но приликата между баща и син беше очевидна.

Мейсън беше изучавал снимката с дни, носеше я навсякъде със себе си, гледаше я между срещите, слагаше я на нощното си шкафче, така че това да бъде първото нещо, което виждаше при събуждането си, и изживяваше наново месеците с Даян, усещаше отново и отново щастието, което бяха изпитали заедно, болката и объркването след нейното заминаване. Най-после имаше отговори на въпросите, които го бяха тормозили близо шест години. Накрая беше разбрал защо го беше напуснала.

Жалко, че сега, след като знаеше всичко, нещата не ставаха по-лесни.

Разбира се, тя беше права. Ако знаеше, че е болна от рак, щеше да настоява да се направи всичко възможно, за да се спаси животът й. Веднъж вече му се беше случвало същото с жена, която беше обичал. Не можеше да го преживее отново. Грижата за детето щеше да бъде на последно място в мислите му.

Но сега беше видял здравото момче с блестящи очи, което Кевин беше станал.

Той се стегна вътрешно. Трябваше да остави спомените в миналото, където им беше мястото.

— Не трябваше да идвам по този начин днес — каза той на Крис.

— Разбирам любопитството ви относно Кевин — отвърна тя, все още напрегната, но вече леко отпускайки скованата си поза. — Предполагам, че при тези обстоятелства е логично да поискате да го видите. Сега обаче, след като го видяхте, сигурно сам разбирате, че нямате място в живота му. Той има осигурен и подреден живот, точно такъв, от какъвто се нуждае едно петгодишно дете. Ако ви разреша да навлезете в живота му след всичкото това време, вие ще преобърнете света му. Не мога да позволя това да се случи. Няма да позволя.

Гневът му отново се надигна.

— Ама че жена! Наистина ли вярвате, че можете да се отървете така лесно от мене? Махате с ръка и аз изчезвам?

— Е, ако не с махване на ръка, тогава с какво? Ще направя всичко, което трябва. — Крис съвсем явно трепереше, когато посегна към телефона на масичката до дивана.

Мейсън се почуди дали тя се страхува от него, или е ядосана от внезапната му поява в нейния живот.

— Полицията? — продължи тя. — Това ли ще ви накара да си тръгнете? И за миг не си помисляйте, че няма да ги извикам. Разберете, господин Уинтър, Кевин е мой. — Тя се вълнуваше. — Не ме интересува дали имате право да вземете Кевин, аз няма да го отстъпя на човек, който има съзнанието на Доналд Тръмп и морала на Лиона Хелмсли.

Той взе телефонната слушалка от нея и я върна върху апарата.

— Е, вече е ясно, че сте чели за мене във вестниците. Иска ми се докладът, който имам за вас, да беше също толкова подробен. Детективът е пропуснал да спомене склонността ви към театралничене.

— Имате доклад за мене? — запита тя с основателно възмущение. — Какво ви дава правото…

— Откраднахте ми детето. Какво по-сериозно основание от това? — По дяволите, тя го третираше като някой плазмодий. Не разбираше ли, че през последните пет години е отглеждала неговия син?

— Смятате, че имам склонност към театралничене ли? Не съм откраднала сина ви, господин Уинтър. Даян ме помоли да го взема.

— О! И кога е станало това? Доколкото зная, тя е починала, преди вие да стигнете до болницата.

Тя отстъпи назад с отворена от изненада уста:

— Откъде знаете това? Детективът ви открил ли е какво съм казала на Даян, когато разпръсквах праха й? Забравете! Не искам да зная. Няма значение. Не ви дължа никакво обяснение. Времето е на моя страна. Ако наистина ви беше грижа за Кевин, отдавна щяхте да се появите. Какво правихте през последните пет години — чакахте да стане ясно със сигурност, че Кевин е достатъчно здрав, за да може да играе футбол?

За момент в гневния блясък в очите й, в начина, по който държеше главата си, в решителната й поза забеляза прилика с Даян, но тя изчезна толкова бързо, че той остана да се пита дали изобщо е видял подобно нещо.

— Писмото не е било изпратено допреди два месеца — отговори й той, като се чудеше защо си прави този труд. — Трябвали са му пет години, за да стигне до мене.

Очите й се присвиха изненадано:

— Не разбирам. Къде е било през цялото това време?

— При документите на Хариет Тейлър в кантората на адвокатите й. Новата секретарка разчиствала някакви стари папки и открила неизпратено писмо в една от тях. Придружаващото го писмо беше пълно с извинения за закъснението. — Той се изсмя нерадостно. — Тя дори пишеше, че се надява забавянето да не доведе до някакви проблеми. Адвокатите не можеха да се начудят как може да не бъде забелязано в продължение на пет години. — Той впи поглед в нея. — Да имате някаква представа как може да е станало?

Крис не можа да отговори веднага.

— Вече ви казах, че не зная нищо за него.

Мейсън усети някаква промяна в нея. Той не се заблуждаваше, че е отстъпила, тя просто прегрупираше силите си. Първата му преценка за нея беше опасна грешка, която обаче лесно можеше да бъде обяснена. Красиви жени без истински амбиции рядко бяха сериозни противници. Беше поставил Крис в тази категория. Сега изглеждаше, че тя беше заменила липсата на амбиции с майчинския инстинкт.

По врата му започна да се стича пот, което свидетелстваше за непоносимата жега в тази къща без климатична инсталация. Трябваше да устои на желанието да свали сакото си и да разхлаби вратовръзката си, защото усещаше, че тя щеше да изтълкува дори и този незначителен жест като победа над него в първата им схватка. Ако тя можеше да издържи на жегата, той също можеше.

— Предполагам, че ще искате кръвен тест — отбеляза той.

— Ще искам много повече от кръвен тест, преди да позволя…

— Да позволите какво?

— Да позволя да виждате Кевин.

Той се приближи, като я гледаше право в очите:

— По някакъв начин сте останали с впечатлението, че имате избор. Нямате!

Тя остана на мястото си и отвърна решително на погледа му.

— Защо дойдохте днес? Какво всъщност преследвате?

След като беше научил къде живее, той на няколко пъти беше минавал покрай къщата, надявайки се да зърне сина си — нещо, което неговият адвокат настойчиво го беше посъветвал да не прави. Този следобед беше тръгнал към строителната площадка в Кармайкъл, едно от дузината предградия около Сакраменто, където се строяха негови сгради, и воден от импулса си, се беше отбил там. Когато през отворената врата беше видял оживената дейност, която кипеше в задния двор, той беше спрял колата. Преди да осъзнае какво прави, вече беше слязъл от нея и беше тръгнал към входната врата.

— Искам това, което всеки баща би поискал при тези обстоятелства — съвместно попечителство.

Тя ахна и отстъпи назад.

— Не можете… Няма да ви… — заекна тя, но бързо си върна самообладанието и допълни: — Само през трупа ми.

Той сви рамене.

— Можете да се борите с мене, ако искате, но и двамата знаем, че накрая ще спечеля аз. Аз съм пострадалият в случая. Вие сте ми отнели сина. Ще сте щастливка, ако изобщо ви позволят да го виждате. — Вътрешното чувство му подсказа, че трябва да си тръгва. Щеше да бъде стратегическа грешка, ако й позволеше да разбере, че това, което го подтикваше, е гняв, а не добре пресметнато спокойствие. Нека да продължава да си мисли, че е безсърдечен кучи син. Този образ му беше служил добре навсякъде. Нямаше причини да смята, че и сега няма да стане така.

— Помислете отново. Разсъдете колко можете да загубите. Адвокатът ми ще влезе във връзка с вас. — Той се накани да си тръгва, после спря и се върна. — Защо има белег на стомаха си? Какво му се е случило?

— Защо не попитате детектива си?

Беше проявил глупост, помисляйки си, че ще получи любезен отговор от нея. Бяха на светлинни години от възможността да се разберат. Кимна и се обърна. За да си тръгне, му беше нужна всяка капчица воля, която притежаваше, защото всъщност искаше да хвърли още един поглед на сина си — детето, заради което Даян беше умряла. Но неговото време щеше да дойде и тогава щеше да намери начин да навакса с Кевин всичко, което бяха пропуснали.

 

 

Крис наблюдаваше как Мейсън Уинтър пресича улицата и влиза в жълт пикап с надписа на „Уинтър Констракшън“ на вратата. За по-малко време, отколкото всяка вечер й трябваше да обиколи с Кевин кварталчето, светът й беше разтърсен не както когато Даян беше умряла, на парчета, които можеха да бъдат събрани и сглобени наново, а на такива малки късчета, които не можеха да бъдат спасени.

Част от съзнанието й я караше да се скрие зад възможността той да лъже и неговото идване да е било част от някакъв план да измъкне нещо от нея. Но каква полза можеше да има човек като Мейсън Уинтър, за да прави такава клопка?

Боже господи, какво щеше да прави? Гърлото й се сви от паника. Сякаш се задушаваше. Кевин беше нейното дете, нейното бебе. Майките не дават децата си на непознати, без значение какви им са те. Какво го караше да мисли, че може просто да влезе и да предяви претенции към дете, което никога не беше виждал, което никога не беше посещавал в болница, с което никога не беше плакал?

Но Мейсън Уинтър не беше човек, с когото да разговаря, да го убеди, щом той можеше да се появява изневиделица и да се опитва да изнуди една жена да се откаже от детето си. Явно беше от онзи тип хора, които смятаха децата за собственост, й нашепваше ужасеният й вътрешен глас.

Кевин беше смисълът на живота й. Не можеше да остави Мейсън Уинтър да й го отнеме, както не можеше да стои неподвижно на тротоара, ако знаеше, че след секунда Кевин ще бъде блъснат от кола.

Боже мой, какво щеше да прави?

През четирите години, откакто беше дошъл в Сакраменто, Мейсън Уинтър беше станал един от най-силните и влиятелни хора в града. Компанията „Уинтър Констракшън“ не се беше промъкнала тихо в града, а се беше появила на сцената, предлагайки по-висока цена от всеки друг строител за важни петна в покрайнините. Беше успяла да си осигури правото на избор върху парцели в северната част на областта, дълго след като всички мислеха, че земята вече не е за продан. На всеки обект от леката индустрия можеха да се видят складовете с надписа на „Уинтър Констракшън.“

Мейсън Уинтър беше първият строителен предприемач, дошъл отвън, който разбра, че поземленият и строителният бум ще навлязат и в Сакраменто. Само месеци след неговото пристигане инвеститори от Лос Анжелис и Сан Франциско разбраха, че все още има изгодни сделки в Калифорния. Когато започна треската за злато, Мейсън Уинтър вече беше готов. Беше направил всичко, за да завладее пазара на кирки и лопати. После му оставаше единствено да брои парите, които течаха към него.

Крис беше виждала образци на работата му навсякъде — от ултрамодерните високи сгради за офиси, които промениха хоризонта на столицата на щата почти за една нощ, до редиците от складове с техните бетонни стени и безкрайно повтаряща се архитектура, които бяха потискащи дори и за индустриалната част на града. Мейсън Уинтър беше скаран с всички групи за борба с ерозията в града. Говореше се, че е заплашвал политиците, които са се изправяли на пътя му, и беше известен с големите си благотворителни акции в областта. Беше начело на списъците на най-добрите партии за женитба и името му се появяваше поне веднъж в седмицата в бизнес раздела на вестника.

Нямаше нищо в него, което Крис да харесваше. Мисълта да остави Кевин на него дори и за пет минути, направо я побъркваше.

Тя изчака до предния прозорец, докато той стигна края на пресечката и зави зад ъгъла, и чак тогава отиде в кухнята. Застана незабелязана до вратата и до нея долетя смях — чудесен, спонтанен смях.

Само на сантиметри от нея всичко изглеждаше толкова обикновено, толкова нормално, и тя почти повярва, че всичко, което се искаше от нея, беше да прекрачи прага и кошмарът щеше да свърши. Погледът й се спря на Кевин. Детето, което тя смяташе за свое, беше въздухът, който дишаше. Да я накарат да го дели с някой друг беше равносилно да я накарат да се раздели с част от нея самата. Не можеше да съществува без сина си, както не можеше да съществува без ръцете и краката си.

Правдата и неправдата нямаха нищо общо с това. Пет пари не даваше за това, колко справедливи са претенциите на Мейсън Уинтър. Кевин беше неин.

Колко много я беше мразила майка й, за да търси отмъщение дори и от гроба, за да иска толкова отчаяно последната дума!

— Крис, какво има? — запита Мери, като се приближаваше към къщата, а в гласа й се усещаше загриженост.

— Нищо — отвърна Крис, инстинктивно опитвайки се да запази себе си и приятелката си.

— Не ми разправяй на мене тези глупости. Изглеждаш точно като мене, когато се натрових с храна.

— Не мога да говоря за това сега. Не още. Трябва да помисля.

Мери отвори покритата с мрежа врата и влезе вътре. Тя се взря в лицето на Крис.

— Какво ще кажеш да преместим партито в моята къща? Джон си е вкъщи. Ще се радва да ги приеме.

— Не. Не искам Кевин да напуска двора.

— Тогава ще се обадя на Джон и ще му кажа да дойде тук.

Осъзнавайки, че плаши приятелката си, Крис се опита да се усмихне.

— Толкова ли зле изглеждам?

Мери не си направи труда да отговори. Тя вдигна слушалката, поговори няколко секунди, обърна се към Крис и каза:

— Той тръгва.

Като все още се взираше в детето, което отново й беше възвърнало желанието за живот, Крис запита:

— Кой даде на Кевин плюшените кукли Берт и Ърни?

— Трейси, кой друг? Избра ги още преди седмица. — Мери се облегна на кахления плот и се взря в Крис. — Никога вече няма да правя така. — Да пази тайна беше повече, отколкото тя можеше да понесе.

— Къде ги открихте? — запита тя, спасявайки се в безсмислеността на разговора. — Обиколих целия град миналата Коледа, но никъде не намерих.

На входната врата се чу почукване, после скърцане при отварянето и един мъжки глас, който извика:

— Тук съм.

— Ние сме в кухнята — каза Мери. Тя хвана Крис за ръката. — Хайде. Да отидем у нас. Там е спокойно.

Крис вдигна поглед към Джон, който тъкмо влизаше.

— Наглеждай Кевин. Не го пускай да ходи никъде.

Джон кимна.

— Кога искаш да изпратя всички по домовете им?

— Когато решиш — отвърна Мери вместо Крис. — Остави ги да стоят колкото искат, докато ти ги издържиш и докато те се понасят един друг.

Преди да излезе навън, Джон се спря и прегърна Крис.

— Изглеждаш много зле, Криси. Иди да си полегнеш и остави Мери да ти сипе нещо за пиене.

Крис продължи да гледа Джон, докато около него се събираха всичките петгодишни хлапета. Кевин веднага се хвана за единия му крак, Трейси за другия. Крис беше обхваната от дълбоко чувство за несправедливост. След всичко, което се беше случило на Кевин, защо поне не му се беше паднал баща като Джон? Не беше честно.