Джорджия Боковън
Брак по сметка (27)

Глава двадесет и седма

Крис прекара следващия ден в търсене на рокля за бала. Започна от „Нордстром“, където се наслади на съдействието на изключително внимателна продавачка, която й помогна да пробва няколко подходящи рокли, всяка една по-красива от предишната.

В пробната Крис разбра, че във възбудата си съвсем беше забравила да погледне етикетите с цените. Когато тръгна по магазините, единствената й цел беше да намери най-ефектната рокля в Сакраменто. В този момент въпросът за цената беше второстепенен. Ако се наложеше, щеше да посегне дори на спестяванията си. Ако трябваше, щеше да похарчи до петстотин долара. Това щеше да бъде първата и последната й екскурзия в света на Мейсън и искаше да се представи добре.

Както се оказа обаче, петстотин долара нямаше да й стигнат да плати дори началната вноска за роклята с пайети, на която накрая се спря. След неудобен миг за нея и за продавачката. Крис излезе от „Нордстром“ с празни ръце.

След като обиколи търговския център „Павилиън“, еквивалента в Сакраменто на „Родео Драйв“, а после мина и през „Магнин и Мейси“ и няколко бутика в най-добрите търговски квартали на града. Крис се предаде и се обади на Мери за съвет.

Каза й, че ще й обясни някой друг път за какво й е нужна роклята, и успя да измъкне необходимата информация от Мери, без самата тя да споделя каквото и да е, което се случваше за първи път, откакто бяха приятелки. Не че Крис искаше да запази в тайна намеренията си. Просто знаеше, че Мери ще постави под съмнение решението й да придружи Мейсън на тази обществена проява.

След лекциите, които Мери й беше изнесла, че не трябва да се поставя в центъра на вниманието, ако не възнамерява да остане там, Крис беше наясно, че ще е безполезно да се опитва да убеди приятелката си, че дебютът й в обществото на Сакраменто ще бъде и нейната лебедова песен.

Крис разбираше колебанието на Мери и причините за нежеланието й да се явява в обществото. Като дъщеря на губернатор, тя е била непрекъснато на показ и вече й беше писнало. Но Крис беше просто съпругата на местен предприемач. Веднага след бала любопитството на приятелите на Мейсън към нея щеше да секне. Можеше отново да се върне към собствения си живот, а Мейсън — към своя.

Крис потрепери при мисълта да признае на Мери, че е решила да отиде на бала с Мейсън, защото смята, че му дължи услуга и че това е най-добрият начин да му се отблагодари.

Понякога беше необходимо да запазиш за себе си някоя и друга малка тайна. Сега беше такъв момент. Крис определено не се нуждаеше от повече сътресения в живота си.

Същата вечер, по предложение на Мери. Крис отиде в „Лохман“, клирингова къща за дизайнерски модели. Там откри роклята. Беше дълга до земята, цялата обсипана с червени и бели пайети, които започваха от едното рамо като фойерверк и продължаваха до подгъва. Прилягаше й като втора кожа. От години не беше обличала нещо толкова красиво. Докато се оглеждаше в тристранното огледало, трябваше да признае, макар и неохотно, че беше чудесно от време на време да сменя дънките и анцузите с нещо от този род. Още повече, че набегът й в магазина щеше да й струва само двеста и петдесет долара, доста под максималната сума, която си беше определила.

А сега трябваше да измисли как да каже на Мейсън, че ще отиде с него, без той да си помисли, че тя иска това да се превърне в традиция.

 

 

Същата вечер, когато стана очевидно, че Мейсън няма да се прибере дълго след като Крис и Кевин си бяха легнали, тя му написа бележка, в която му обясни, че е решила да го придружи на бала Кенин я остави на нощното му шкафче, след като получи разрешение да добави и нещо от себе си.

Когато Крис стана на сутринта, той вече беше отишъл на работа. Опита се да го открие в кабинета му, за да разбере кога ще тръгнат за бала, но Джанет й каза, че Мейсън ще прекара деня навън и едва ли ще се върне до късния следобед. Крис се почувства неудобно да остави лично съобщение на Джанет и беше прекалено притеснена, за да признае, че няма телефонния номер на съпруга си в колата. Каза, че не е нищо важно и че ще го открие по-късно, и затвори.

Но така и не го намери.

Половин час преди обичайното, според Крис, начало за един бал, той все още не се беше прибрал. Напълно готова, тя го чакаше по-нервна, отколкото, на която и да е от училищните си срещи, ядосана, че се притеснява, и затова през цялото време се опитваше да отрече този факт.

Съвсем се беше отчаяла и беше решила да се обади отново в кабинета му, когато чу превъртането на ключа във входната врата, вдигна поглед и видя Мейсън. Той очевидно бързаше, защото свали сакото си закачи го и тръгна към дневната. Когато най-после я видя спря стреснат и се втренчи в нея така, както би я погледнал, ако в негово отсъствие й беше поникнала нова глава.

— Защо е тази рокля? — запита той, след като си възвърна самообладанието.

— За бала довечера. Мисля, че е очевидно.

— Кой бал?

— Бала за Свети Валентин в музея на изкуствата „Крокър“ — обясни тя, чувствайки се все по-неудобно. — Нали ти бях обяснила в бележката?

— Каква бележка?

— Онази, която оставих в спалнята ти снощи.

Той се намръщи:

— Единствената бележка, която открих, беше от Кевин.

Само миг й трябваше, за да разбере какво се беше случило.

— Едва ли си си направил труда да обърнеш листчето и да погледнеш от другата страна?

— А трябваше ли?

— Там бях написала, че ще те придружа на бала тази вечер. Бележката не беше от Кевин, а от мене.

— Откъде разбра за бала?

Крис усети как вътрешностите и се обръщат.

— Ребека ми каза.

Той пъхна ръце в джобовете на панталона си и въздъхна:

— Това не е нейна работа.

А сега беше неин ред да задава въпроси:

— Защо не?

— Защото ти нямаш работа на този бал.

Сигурен начин да накараш Крис да се заяде, беше да й кажеш, че не може да направи нещо.

— О? И защо?

— Първо, не си поканена. Второ, няма да подхождаш.

— Така ли? Това трябва да е първото. Поканата нарочно изключва съпругите. — Съпруга? Леле, тя ли наистина беше изрекла тези думи?

Той я погледна.

— Каква игра си започнала, Крис? И ти като мене не искаш да прекарваме заемно дори и една вечер.

Значи искаше да стъпче не само достойнството й, но и гордостта й. Тя изправи рамене.

— Рано или късно хората ще разберат за брака ти. Аз предпочитам да е по-рано. Така, след като веднъж вече се знае, ще мога да загърбя очакването това да се случи и да продължа живота си.

Мейсън понечи да каже нещо, но после се отказа. Часовникът на полицата тиктакаше силно в настъпилата тишина, докато той се взираше в нея.

— Приготви се — каза най-накрая Мейсън, мина покрай нея и влезе в спалнята си.

Двамата не си размениха повече нито дума, дори и когато се качиха в колата. Въпреки че до музея имаше само петнайсет минути път, на Крис й се стори, че е минал цял час. След като колата потегли, тя се сети за стотина причини, поради които трябваше да си остане вкъщи, и не на последно място — склонността й да плаче, когато е ядосана. Закле се, че ще отхапе устната си, преди да позволи на Мейсън да я види да пролива дори и една сълза.

Как се беше забъркала в тази каша? И защо продължаваше да дълбае все повече и повече дупката? Ако не беше позволила на гордостта си да се намеси, щеше да се откаже, когато Мейсън й беше дал възможност. Но не, беше прекалено упорита. Трябваше да защити позицията си.

Само дето сега не си спомняше каква е тя.

Мейсън спря поршето след другите коли, които чакаха портиера да ги паркира. Решена да не поглежда към Мейсън, Крис надникна през прозореца и започна да наблюдава хората по тротоара и тези, които излизаха от колите си.

Първоначално това, което видя, й се стори необичайно.

После започна да се чуди дали не е някакво странно съвпадение.

И изведнъж истината я осени.

Всички бяха облечени само в два цвята, защото годишният бал на влюбените беше единствената възможност на сакраментското общество за бал в черно и бяло. Тя се обърна към Мейсън.

— Копеле такова! — кипна тя. — Трябваше да ми кажеш.

— Доколкото си спомням, го направих. Казах ти, че няма да подхождаш, но ти не искаше да слушаш. — Той изключи мотора и й подаде ключовете.

— Ще се видим вкъщи — отпрати я той небрежно, както би постъпил с някое пиколо. — И моля те, не ме чакай. Ще закъснея. Много ще закъснея.

След като тя не взе ключовете, той ги пусна в скута й.

— Предполагам, че знаеш как да караш кола с механични скорости? Ако не, портиерът ще ти повика такси.

— Защо? — беше единственото, което тя успя да попита.

Той посегна към дръжката на вратата.

— Наистина го мислех, когато ти казах, че нямам намерение да си играем на семейство. Съвместното ни съжителство е само начин за постигането на една цел, нищо повече.

— И реши, че ще ми дадеш урок, като ме докараш тук и ме оставиш да видя каква глупачка съм? Върви на майната си, Мейсън Уинтър. Дошла съм тук и смятам да остана. — Тя му хвърли ключовете, отвори вратата и излезе.

Мейсън я настигна в началото на стълбите.

— Ела в колата с мене — тихо каза той, така че само тя да може да го чуе.

— По-скоро бих изпила бензина.

Той я сграбчи за ръката.

— Не знаеш какво вършиш. Онези хора вътре ще…

— Какво? — сряза го тя. — Ще ме третират като прокажена? Като престъпничка? Или, боже прости ми, ще ми покажат, че не принадлежа към тяхната класа? — Тя измъкна ръката си от неговата. — Имунизирана съм, Мейсън. Никой от тях не може да ми направи нещо, което ти вече да не си сторил. — Тя повдигна полите на роклята си и хукна по стълбите.

 

 

Мейсън остана на тротоара и я наблюдаваше, докато тя изчезна в красивата стара Викторианска къща, която беше основната сграда в музейния комплекс. Почувства се като мръсник. Какво имаше у Крис, та предизвикваше най-лошото у него? Всеки път, когато имаше шанс да станат приятели, той започваше да се държи като копеле, точно както тя го беше нарекла.

Той хвърли ключовете на портиера и кимайки разсеяно на онези, които го поздравяваха, влезе вътре, за да потърси Крис. В централната зала забеляза Ребека заедно с Уолт Бианки и съпругата му и се промъкна в една от страничните стаи, за да ги избегне. Ребека щеше да го нападне веднага, ако разбереше за случилото се между него и Крис, а не му се искаше да се занимава с две разярени и вбесени жени едновременно. Щеше да си поговори с Ребека по-късно, о, щяха да разнищят как точно го беше забъркала в тази каша, но не сега.

Мейсън преминаваше от една стая в друга, спираше се от време на време да поздрави набързо хора, които настояваха да се присъедини към тях, и после продължаваше. В това облекло Крис трябваше да личи отдалече, но той не виждаше и следа от нея.

След като обиколи по два пъти всички стаи и после, за всеки случай, по още веднъж, той реши, че сигурно е последвала съвета му и е взела такси да се прибере. Обзе го странно чувство на разочарование, но то бързо изчезна.

Погледна часовника си, взе чаша вино от минаващ сервитьор и отиде в централната зала да чака Кели.

Половин час по-късно говореше с Травис и Уолт на подиума, предназначен за оркестъра, когато две ръце в бели ръкавици леко закриха очите му.

— Познай кой е? — запита весел женски глас.

Той се поколеба, сякаш обмисляше въпроса й:

— Барбара Буш?

Кели се разсмя. Постави ръце на раменете му, обърна го към себе си и го целуна.

— Съжалявам за закъснението. Липсвах ли ти?

С крайчеца на окото си забеляза погледите на Травис и Уолт, които явно се чувстваха неудобно.

— Тъкмо си мислех, че си ми вързала тенекия.

— Сигурно се шегуваш. — Тя се наведе към него и прошепна: — Открих най-прекрасните ягоди в Дейвид Бъркли. Шампанското се изстудява… Не бих пропуснала тази вечер за нищо на света.

Мейсън я слушаше с половин ухо. От подиума бе забелязал червения отблясък сред полето от черно и бяло.

Значи все пак не си беше тръгнала. Сърцето му заби по-силно. Реши, че е от гняв, но всъщност не изпитваше такова чувство в момента.

След като забеляза Крис, вече не можеше да свали очи от нея, защото се увери, че една след друга различните групи от хора с ледена точност я отбягваха. Първо един човек й обръщаше гръб, сякаш започваше нов разговор, а после друг го последваше. Скоро тя остана съвсем изолирана.

Призля му, като си помисли колко ли пъти е била зарязвана през този час и половина, откакто беше на празненството.

Сърцето му я последва. Знаеше какво е да си аутсайдер, само че самият той не се беше държал с такова достойнство и решителност като Крис. Въпреки че за случайния наблюдател в действията й нямаше нищо унило или смирено, тя му напомняше за самотно дете, което се надява, че там някъде, някой може да бъде мил с него.

Как го правеше?

И защо го правеше?

— Мейсън? — Кели привлече вниманието му. — Нещо не е наред ли?

Той я погледна и видя, че е загрижена, разбра, че отдавна се е загубил в някакъв собствен свят.

— Много неща не са наред тази вечер — призна неохотно той, — но сега не искам да говоря за това.

Тя го хвана под ръка.

— Щом не искаш да говориш, какво ще кажеш да потанцуваме?

— Не мога, Кели, не тази вечер. Моля те, прости ми. — Той се обърна към Уолт. — Ще имаш ли нещо против да ме заместиш?

Уолт остана с отворена уста, но после се съвзе.

— Да имам нещо против ли? — отвърна той е точно премерена галантност. — Това ще бъде най-хубавият момент за мене тази вечер.

Травис скръсти ръце пред гърдите си.

— Няма да позволя на Денис да те чуе какви ги приказваш — каза той и погледна многозначително Мейсън. — Съпругите имат смешния навик да мислят, че подобни думи трябва да се казват само на тях.

Когато Уолт и Кели вече не можеха да ги чуят, Мейсън се обърна към Травис.

— Значи и ти си я видял.

— В този тоалет не мога да не я забележа. Какво, по дяволите, става, Мейсън? Няма начин да не си се досетил какво ще й се случи, ако я доведеш облечена с подобна рокля.

— Дълга история — отвърна уморено той, — от която не съм особено горд. — Погледна към посоката, където за последен път беше видял Крис, но от нея вече нямаше следа. Започна да се оглежда като безумен из тълпата, обзет от внезапно и силно желание да я открие. Най-после я видя, застанала до една палма като на самотен остров, в морето от хора.

— Не знам защо не съм изненадан — с неприкрит гняв заяви Травис. — Държиш се като истински кучи син, когато става въпрос за тази жена. Ще ми обясниш ли с какво е заслужила подобно отношение?

Сякаш Крис усети погледа му, обърна се и очите им се срещнаха. Няколко дълги секунди те се взираха един в друг.

— Нищо не е направила — отговори тихо Мейсън.

— Тогава защо…

— Остави, Травис.

— Не мога. Не и този път. Наблюдавах те как скриваш най-добрата част от себе си в продължение на шест години и вече е крайно време да направя нещо.

— Нищо не можеш да направиш. Най-добрата част от мене не е скрита, мъртва е.

— Как ли пък не!

— Този брак беше грешка. Ако не беше Кевин, още утре щях да си тръгна.

— Грешка или не, това не е причина да оставяш тези хора да продължават да се държат така с…

— Зная. — Мейсън постави ръка на рамото на Травис. — И сега смятам да се погрижа за това.