Джорджия Боковън
Брак по сметка (13)

Глава тринадесета

Мейсън кимна на Уолт Бианки, който се приближи към масата. Ребека беше настояла, че за новия ръководител в „Уинтър Констракшън“ е много по-важно да присъства на благотворителната вечеря и да се срещне с движещите сили на обществото в Сакраменто, отколкото за нея, и беше настояла Уолт да получи нейната покана. Разбира се, беше права, но освен това беше противно самодоволна, че най-после е намерила извинение да си остане вкъщи с един от дузините непрочетени детективски романи, които събираше от години.

Мейсън протегна ръка и спря сервитьора, който искаше да му налее още една чаша вино. Вече беше пил достатъчно тази нощ, опитвайки се да заглуши гнева си срещу Крис Тейлър. Когато стана очевидно, че алкохолът не е решение на проблема му и че ако продължи да пие, щеше да се наложи Кели да кара колата или да вземат такси, той премина на кафе.

Поне едно нещо от цялата вечеря беше приятна изненада: Уолт Бианки се оказа майстор в общуването с тълпата. За три кратки часа той беше очаровал всички — от кмета до съпругата на Травис Миликин. Когато Мейсън го попита какво мисли за Линда Ронстад, която беше наета да забавлява гостите, Уолт отвърна, че не знае. Лицето му беше напълно сериозно. Той добави още, че след като тя няма нищо общо със строителния бизнес, той няма време за нея.

Ако не беше смущението, което Мейсън усещаше поради необичайната прилика на Уолт с брат му, щеше да се наслаждава още повече на представлението. А сега непрекъснато поставяше под въпрос действията на новия си служител и изпитваше подозрение към способността на този мъж да общува с околните Дори се почуди доколко беше повлияло върху него умението на Бианки, когато го интервюираше за работата.

Мразеше се за това, че подозира Уолт, особено поради такива незначителни причини. Хората заслужаваха да бъдат съдени по действията им, а не по външността или по приказките на околните.

Жалко, че Крис Тейлър не беше привърженик на същата теория.

По дяволите, отново се намираше там, откъдето беше започнал вечерта. Дразнеше се, че тя не стоеше в ъгъла на съзнанието му, където я беше запратил. Вместо това се промъкваше във всяка негова мисъл, във всяка негова постъпка.

— Хей, има ли някой тук? — измърка на ухото му Кели, хвана го за ръка и се притисна към него.

Той се наведе към нея и се усмихна.

— Пренебрегвам не кого да е, а най-красивата жена тук. Извинявам се.

— Извинението се приема. — Тя сложи брадичка на рамото му, така че дъхът й стопляше ухото му. — Защо имам чувството, че не се забавляваш?

— Защото си не само красива, но и интелигентна.

— Престани — игриво прошепна тя. — Разгорещяваш ме.

Имаше и по-лоши начини да завърши вечерта.

Тя се усмихна прелъстително.

— Трябват ми няколко минути да се сбогувам с някои хора и можем да тръгваме.

Когато тя се отдалечи, Мейсън се обърна към Уолт.

— Научи ли нещо? — запита той.

Уолт се разсмя.

— Това е едно от нещата, които най-много ми харесват у вас, господин Мейсън. Биете право в целта. — Той се приведе напред, за да направи разговора по-личен.

— Наистина интересно. Открих, че ви мразят и се страхуват от вас повече, отколкото очаквах. Което ми говори, че съм направил правилния избор в решението си къде искам да работя и за кого искам да работя.

— Интересно наблюдение. — Точно по същия начин би отговорил и той в подобна ситуация.

— Между другото, какъв е този проект за района около реката, за който непрекъснато чувам да се шушука? Не си спомням да сте ми споменавали за него, когато ме наехте. Да не съм пропуснал нещо?

— Кой шушука? — запита напрегнато Мейсън. Допреди няколко месеца опитите му да изкупи земята по поречието на Сакраменто бяха посрещани със смях от останалите строителни компании в района. Бяха нарекли проекта на Уинтър, Страната на чудесата, защото бяха убедени, че ако някога получи разрешение да построи миниатюрния си град в града, преди да види някоя от сградите населена, ще банкрутира, ще полудее или, ако ги питаха тях — още по-добре и двете.

Присъщите проблеми при строежи, които можеха да нарушат крехкото екологично равновесие там, бяха огромни. За парцела важаха строителните разпоредби в града и в два окръга и затова трябваше да се вземат разрешения от градския съвет и от окръжните надзорни съвети. Освен това трябваше да се работи и с Федералната агенция за контрол върху наводненията, Отдела за парковете и отдиха, Комисията по качествен контрол на водата — и това бяха само част от учрежденията. Не беше изненадващо, че за всички, с изключение на Мейсън, проектът изглеждаше като връх на идиотизма, нещо, което никой нормален строител не би си и помислил да направи. И, разбира се, никоя банка или спестовна каса не би си помислила да финансира проекта, освен ако не искаше агентите от ФБР да душат и ровят в кредитната им политика.

Въпреки това Мейсън упорстваше, сигурен, че последната дума ще бъде негова, убеден, че няма пречки пред проекта, защото е единственият, на когото му стиска да се наеме с него. Беше единственият допреди шест седмици, но оттогава започна да сглобява оттук-оттам късчетата информация и да разбира, че още някой е отгатнал потенциалната печалба, която можеше да се извлече от разработването на крайбрежния район, който вече смяташе за свой.

Уолт сложи ръка на лицето си така, сякаш разтриваше брадичката си, а всъщност закриваше устните си от всеки, който би се опитал да ги подслушва.

— Мисля, че двама души от групата имат нещо общо с градския съвет. Не можах да чуя имената им, но мога да ви опиша как изглеждат. Дочух, че единият от тях се обръща към този, с когото говореше, с името Ал Лоуенстайн, а към другия — с Барт или Берт, нещо такова. Опитах се да създам впечатлението, че не ги чувам, но щом Лоуенстайн ме позна, смениха темата.

Мейсън кимна. Групичката не го изненадваше, за разлика от темата. Дори заедно, Ал и Барт не можеха да съберат достатъчно средства, за да финансират търговски център, така че те не представляваха заплаха, фактът обаче, че знаеха за него и го коментираха, означаваше, че заплахата е съвсем реална.

— Кажи ми, ако чуеш и някой друг да говори за този проект — помоли той Уолт. — И се постарай да запомниш какво точно се казва за него.

— Нещо определено ли?

Внимателно формулираният въпрос беше молба за малко повече информация, нещо, което Мейсън все още не беше готов да направи. Не беше сигурен защо чувства нежелание да се довери на Уолт, знаеше само, че ако това чувство продължеше, Уолт нямаше дълго да работи за него.

— Не — отвърна Мейсън след няколко секунди. — Казвай ми всичко, което чуеш.

Мейсън усети парфюма на Кели половин секунда преди самата тя да се доближи.

— Готова ли си? — запита той, като се изправи.

Тя докосна устната си с върха на езика.

— О, да… — отвърна тя така, че само той да може да я чуе. Усмихна се, притисна се към него и бързо го целуна по бузата.

— Ще има и друго — добави тя с гърлен шепот.

Мейсън погледна към Уолт.

— Ще се видим в понеделник в офиса.

— А ако останалата част от вечерта се окаже интересна?

Мейсън разбра, че за да докаже способностите си, Уолт щеше да стои, докато останеха само напитките и сервитьорите. Точно така би постъпил и той на мястото на Уолт и затова беше доволен.

— Обади се на Ребека. Тя знае къде да ме намери.

После отново насочи вниманието си към Кели, хвана я за ръка и започна да си пробива път през залата, като кимаше на приятелите си, усмихваше се на познатите, спря на два пъти да размени няколко думи с хора, които не беше виждал от известно време.

С излизането от фоайето с климатична инсталация в топлата нощ изчезнаха и последните останки от коктейлната атмосфера. Неусетно горещината ги обгърна чувствено, нашепвайки им, че са прекалено облечени за нощния въздух. Време беше да отворят прозорците на колата и да оставят вятъра да разбуни чувствата им.

— Все още ли имаш от онази минерална вода? — запита Мейсън, докато чакаха колата му да бъде докарана отпред.

— А също и от прекрасното „Каберне совиньон“, което върви с нея. Лично донесено чак от Франция от твоята любима.

Кели притежаваше туристическа агенция и беше извън града почти толкова време, колкото беше и в него. Въпреки че обикновено предпочиташе калифорнийски вина, когато Кели си направеше труда да донесе нещо, той знаеше, че му предстои почерпка.

Погледът му се плъзна по едрите й гърди, които се показваха над яркозелената й копринена рокля. Усилията, които Кели полагаше, за да поддържа тялото си също толкова стройно и слабо, както когато е била университетска шампионка по плуване, не само допринасяха плътта й да бъде стегната и твърда, а и придаваха на движенията й чувствена, атлетична грация. За него този тип красота беше изключително секси.

Не само прекрасното тяло и красивото лице на Кели привличаха Мейсън. Не беше дори и сексът — най-доброто, което беше изпитал с жена, която не обичаше. А това, че срещите с нея бяха необвързващи. Ако тази нощ беше като всички останали, които бяха прекарали заедно, няколко часа те щяха да се любят без задръжки, понякога дори да правят невероятни неща в леглото, и на сутринта да се разделят като приятели. Никой от тях нямаше да се разсърди, ако не се видеха с месеци. Нямаше условия и наранени чувства.

Беше точно връзката, от която Мейсън се нуждаеше, и единствената, в която можеше да си позволи да бъде въвлечен отново. Беше обичал в брака си и извън него. И двата пъти, след като всичко свърши, имаше болка. Върховете бяха страхотни, но сривовете едва не го погубиха.

Той прегърна Кели през раменете и я привлече към себе си, усещайки как топлината й прониква през смокинга му. Това предизвика у него внезапно и силно желание, което почти напълно го завладя. Ако не беше чул шума на поршето, което пристигаше по бетонната рампа, щеше да се откаже от карането към къщи и да я заведе обратно в хотела.

Тя го погледна и се усмихна.

— Хубавите неща идват при онези, които могат да чакат, Мейсън.

— Нищо ли не ти убягва?

Тя погледна към издутината на панталона му.

— Някои неща са по-очевидни от други.

Той се ухили.

— Липсваше ми — каза той и я целуна по челото.

— Вече няма — отвърна тя и привлече главата му към устните си. После го целуна бавно и страстно.

Мейсън се поздрави за привидно непосредствения начин, по който помогна на Кели да влезе в колата, взе ключовете от портиера и изкара поршето от паркинга. Беше изненадан да види закачливия израз на лицето на Кели, когато спря на първия светофар.

— Обзалагам се, че вярваш, че си успял да излезеш от неудобното положение? — каза тя.

— Прислужникът на паркинга нищо не заподозря.

— Как смяташ — дали си мисли, че не е получил бакшиш, защото бързаш да се прибереш вкъщи, за да гледаш Джони Карсън^[1]?

За секунда Мейсън се замисли и после се разсмя:

— Ще си наваксам следващия път.

Кели повдигна полата си, хвана ръката на Мейсън и я сложи върху вътрешната страна на бедрото си.

— Лъжеш. Та ти дори нямаш представа как изглежда.

 

 

Когато пристигнаха в мезонета на Кели, вече почти бяха достигнали връхната точка след продължителната игра в колата. Още на входната врата свалиха дрехите си, после потънаха в персийския килим пред камината и довършиха това, което бяха започнали в колата, спирайки се само, за да може Мейсън да сложи презерватива.

— Беше чудесно — каза тя, прокарвайки пръсти върху гърдите му. — Но беше само ордьовърът.

— Стигаш ли някога до основното ястие? — запита той.

— Само с тебе. — Тя започна да разтрива с кръгообразни движения зърната на гърдите му. — Ако можех да те убедя да ми кажеш как успяваш да останеш твърд през цялата нощ, щях да го патентовам и да се осигуря за цял живот.

Той прокара ръце по бедрата й, докато пръстите му не стигнаха до слабините й.

— Ти си тази, която ме държи твърд.

Тя се разсмя:

— Ако съм аз, защо моята магия не действа на никой друг?

Той рязко седна, хвана я и я изправи срещу себе си.

— Изобщо не ти вярвам — каза той, като изви гръб, за да усети тежестта на гърдите й върху себе си.

— Искаш ли да донеса от онова вино и да попиянстваме малко? Имам чувството, че съм мокра и хлъзгава и отвън. — Тя спря, сякаш идеята току-що й хрумваше. — Можеш да останеш цялата нощ, нали?

На върха на езика му беше да отвърне с „да“, но когато отвори уста, се чу да казва:

— Не. — Самият той беше толкова изненадан, колкото и тя.

— Съжалявам — запъна се тя. — Просто предположих, че…

Самият той нямаше представа защо каза, че не може да остане, и затова беше почти невъзможно да измисли някаква логична причина.

— Става дума за сина ми — каза най-накрая, отново изненадвайки и двамата.

— Какъв син? — запита тя и се облегна назад, за да може да го вижда.

Поколеба се, защото не желаеше да навлиза в подробности пред нея.

— Това е дълга история — отвърна той най-накрая, а в него най-после започна да се заражда разбирането, което беше колкото нелогично, толкова и очевидно. Сега беше баща, а в представите му бащите не ходеха в апартамента на жена с намерението да прекарат цялата нощ в чукане. Погледна Кели и вдигна рамене безпомощно:

— И аз самият не го разбирам. Когато го разбера, ще ти разкажа всичко.

Тя се втренчи в него. Накрая гневът отстъпи място на разочарование, а разочарованието — на примирението.

— Е, а какво ще кажеш за още едно за из път?

Той се изхили.

— Не говориш за чаша вино, нали?

— Не, дявол да го вземе.

Той отново я взе в прегръдките си.

— Хубаво.

— Ако това е всичко, което ще получа, по-добре да е хубаво — заяви тя и обви още по-стегнато краката си около кръста му.

Той я целуна, бавно и продължително, опитвайки се да избяга от реалността, както си мечтаеше по-рано този следобед. Вместо това, пред него изникна Крис Тейлър, която стоеше на входната врата и му обясняваше какво морално банкрутирало копеле е.

Хубавото свърши дотук.