Джорджия Боковън
Брак по сметка (18)

Глава осемнадесета

Крис чакаше и се подготвяше за деня, в който Кевин ще започне да настоява да поканят Мейсън за Коледа, но той не го направи. На пръв поглед празниците не се различаваха по нищо от миналогодишните. Тя и Кевин станаха рано да отворят подаръците си и в два часа обядваха със семейство Хендриксън. После, след като чиниите бяха измити и кухнята изчистена, Кевин и Трейси започнаха одисеята си — местеха се от едната къща в другата и играеха с новите си играчки, докато не стана време за лягане и те бяха твърде уморени, за да се съпротивляват.

Кевин изглеждаше както обикновено, може би малко по-тих, по-малко възторжен от подаръците си, но нямаше нищо определено, което Крис да напипа.

Под коледното дърво нямаше ски екипировка, нито пък Кевин поиска да поканят Мейсън. Крис се изкушаваше да го попита, но реши, че е по-добре да остави нещата така.

Беше някъде към средата на януари, когато един следобед Мери се обади на Крис и я помоли веднага да отиде у тях, като загадъчно й съобщи, че ще я посрещне на входната врата, и да не вдига шум.

— Какво има? — запита Крис, трепереща от студ заради спринта към къщата без палто.

— Ела с мене — прошепна Мери. — Има нещо, което мисля, че трябва да чуеш. — Тя поведе Крис по коридора, докато стигнаха на няколко крачки от стаята на Трейси.

— Не искам повече да си играя на семейство — каза Трейси. — Не ми харесва, когато си лош. Искам да си добър.

— Бащите не се държат добре с майките — възрази Кевин.

— Държат се.

— Не е вярно.

— Моят татко се държи добре с мама — убеждаваше го Трейси.

— Не ме интересува — отряза я Кевин. — Ако не правиш каквото ти кажа, ще взема бебето ти и ще го отведа надалече със самолет и никога няма да го намериш.

— Ще те издам, ако го направиш.

— Няма да има значение.

— Ще има, сър. Татко ще те накара да ми го върнеш.

— Не и ако аз не искам. Татковците не могат да накарат майките да направят нещо, което не искат. Моят татко не може дори да убеди мама да ме пусне на ски с него.

Крис беше чула достатъчно.

— Откога продължава този разговор? — запита тя Мери.

— Доста отдавна. — Тя тихо поведе Крис по коридора към кухнята. — Не исках да те безпокоя, но реших, че все пак трябва да го чуеш.

Мери дръпна един стол за Крис и седна на масата срещу нея.

— Не бих обичала Кевин повече, дори и ако беше мое дете, Крис. Боли ме, когато виждам какво му причинява враждата между тебе и Мейсън.

Болката, която Крис изпитваше за Кевин, беше като рана, която никога няма да зарасне. Напоследък като че ли всеки изминат ден добавяше по нова шипка сол върху нея.

— Страхувам се, че ще стане още по-зле, преди нещата да се оправят.

— Какво имаш предвид?

— Помниш ли, когато оставих Кевин при тебе миналата седмица?

— Да — отвърна Мери, окуражавайки приятелката си да продължи.

— Имах среща с Пол Майкълс.

— След като сега споменаваш за първи път, сигурно срещата не е минала добре.

Крис опита да се усмихне:

— Искаше да ме подготви за това, което вероятно ни чака в съда.

— Значи датата вече е определена?

— Насрочено е разглеждане на делото, на което ще се обсъди искането на Мейсън да бъде отменено осиновяването.

— Ще откача — каза Мери. — Знае, че никога няма да стане това. Защо изобщо се опитва?

— Предполагам, че иска да покаже колко много се интересува и колко много е сгрешил. Никога не съм оспорвала твърдението, че Мейсън е баща на Кевин. А и защо ли? Всеки, който има очи, може да види генетичната връзка. Очевидно адвокатът му мисли, че ако аз стана в съда и призная това, позициите му ще се засилят още повече. Сигурна съм също, че защитата иска да ме разпита защо никога не съм се опитала да открия Мейсън през всичките тези години. По време на процеса ще хвърли съмнение върху твърдението ми, че не съм знаела за писмото на Даян, докато Мейсън не ми го е показал.

— Не е честно, че всичко толкова зависи от способностите на двама мъже, които не рискуват нищо, освен хонорарите си.

— По-добре те, отколкото крал Соломон. — Тя се замисли за миг. — Не, не е честно. Истинската майка е решила съдбата на това дете.

— Кога е датата на делото? — замита Мери.

Крис въздъхна.

— След три седмици.

— Сигурно малка част от тебе го чака с нетърпение да свърши.

— Така беше, но преди разговора ми с Пол. — Тя закри с ръце лицето си. — Сигурно съм живеела в някакъв измислен свят, щом съм вярвала, че Кевин може да не бъде намесван в това.

— Няма да го карат да свидетелства — каза Мери.

— Не, поне не в съда. Пол каза, че съдията вероятно ще прехвърли всичко към Пробния отдел. Ще изпратят хора да разследват мене и Мейсън.

Освен това ще разпитват Кевин и най-вероятно ще препоръчат той да се срещне с психиатър.

— Това е най-тъпото нещо, което някога съм чувала. Кевин няма нужда да разговаря с психиатър.

— Така ли? — запита Крис, почти готова да се разплаче. — Можеш да продължаваш да твърдиш това дори след разговора в стаята на Трейси? Едва ли някое добре приспособено дете ще се държи по този начин. — Тя стисна костта на носа си, за да спре напиращите сълзи.

— Толкова се тревожа за него, Мери. Мис Абът ми се обади миналата седмица и ми каза, че Кевин пречи на работата в клас. Зная, че сигурно си въобразявам, но имам чувството, че той изобщо не се смее вече. — Тя протегна умолително ръце. — Какво да правя? Размишлявам върху това до затъпяване, но не мога да намеря отговор.

Мери хвана Крис за ръката:

— Двамата сте преживявали и по-тежки бури от тази. И тя ще отмине. Ще ти дойде нещо наум.

Крис беше загубила битката със сълзите. Бавно и безмълвно те се стичаха по бузите й.

— Не ми беше толкова тежко, докато го наблюдавах как се бори, за да оздравее тялото му, както сега, когато се бори да разбере и все пак да обича родители, които очевидно се мразят. — Тя измъкна ръцете си от тези на Мери, изтри сълзите от лицето си и после ококори очи. — Веднъж Мейсън ме обвини, че театралнича. Добре, че не ме видя в този мелодраматичен пристъп.

— Не бъди толкова строга към себе си. Справяш се много по-добре, отколкото аз бих могла.

Тя се усмихна уморено на Мери.

— Ти си задължена да ми казваш подобни неща. Нали си ми приятелка.

— Истинската приятелка би трябвало да ти помогне. А аз дори не мога да намеря спасителен пояс, за да го хвърля през борда и да ти помогна да се спасиш.

Крис прекара пръста си по една рязка на ръба на дъбовата маса. Погледна тапета на отсрещната стена и се заслуша в тиктакането на големия часовник в дневната. Познаваше къщата на Мери и Джон също толкова добре, колкото и собствената си. Знаеше, че Джон е надраскал масата, когато отвертката се с изплъзнала от ръцете му, докато поправял тостера. Тя и Мери бяха лепили тапетите заедно, а Джон беше завел Трейси и Кевин на риба. На Джон му бяха нужни три седмици да забележи разликата, въпреки че се оплакваше от цвета на кухнята още от деня, в който се бяха нанесли. Мери беше купила големия часовник за Джон с парите, които майка й беше пратила за рождения й ден. Никога не му беше казала, защото знаеше, че той ще се чувства виновен заради жертвата й.

Хендриксонови бяха нейното и на Кевин семейство. Мейсън не принадлежеше към него и никога нямаше да принадлежи. Още една посока, в която да бъде теглен Кевин. Колко емоционални вериги трябваше да влачи след себе си това малко момче и все пак да стане цялостен, силен човек?

— Не мога да оставя Кевин да премине през всичките разпити на Пробния отдел — заяви Крис. — Той ще се почувства така, сякаш ще искат от него да вземе страна, а това допълнително ще го раздвои.

— Но ти нямаш избор.

— Трябва да има някакъв начин. Вече съм решена на всичко.