Франсин Доусън
Поведи ме към безкрая (8)

VIII

— Мона, аз съм! Можеш ли да ме вземеш?

— Не мислиш ли, че пътуването ще бъде прекалено дълго? Да не си загубила билета си?

— Не.

— А защо не се върнеш със самолета? Ако сега тръгна за Филаделфия ще загубя един работен ден и половин нощ.

— Но аз съм в Маями, глупаче!

— Къде си? Нали изложението не е свършило?

Мона вече нищо не разбираше.

— По-късно ще ти обясня. Сега ела на летището. Искам да те видя, колкото се може по-скоро.

— Ще побързам. След половин час съм при теб.

Спази обещанието си. Още като я зърна разбра, че във Филаделфия се е случило нещо.

— Как изглеждаш само!

За трите дена, през които не се бяха виждали, Ан бе отслабнала доста. Беше бледа и имаше сенки под очите.

— Как? Както винаги!

Изтощена се отпусна на седалката в колата си, която приятелката й беше взела, за да я посрещне. Мона беше отличен шофьор.

— Изглеждаш така, като че ли не си спала цяла седмица. За щастие, не си съвсем съсипана.

Ан изобщо не й харесваше.

По пътя за Маями Спрингс я попита между другото:

— Къде остави Джими? Да не си го продала заедно с колекцията?

Но Ан нямаше настроение за шеги.

— Предполагам, че стои на щанда и флиртува с ужасната Синтия Уингър. А може би проиграва остатъка от парите ми.

— Коя е Синтия Уинтър? И как така Джими ще проиграва парите ти? Нали достатъчно добре му обясни, че го вземаш само за помощник.

Опитваше се да подреди нещата. Ако Ан й разкажеше всичко, поред, може би щеше да схване какво е положението.

Ан се облегна и уморено затвори очи.

— Синтия Уинтър е моделиер. Щандът й беше до моя. Джими е лудо влюбен в нея, въпреки че тя е доста възрастна за него. А парите проигра с Мелвин. Загуби шест хиляди долара. Разбираш ли, Джими е заел пари от банковата ми сметка.

— Заел? На това заем ли му викаш? — ядоса се Мона и импулсивно натисна газта.

— Намали! Не мога да си позволя да плащам и твоите глоби. Вероятно ще трябва да затворя магазина. И тогава ще бъдем безработни.

— Защо? Не съм стояла със скръстени ръце! Намерих мексикански шивачки. Съвсем законно. Не можеш да си представиш колко са благодарни, че им даваме работа. Започнахме да кроим моделите. Ще успеем навреме да изпълним поръчката. Какво ще кажеш? Не работя ли усърдно?

— Прекалено усърдно! Но няма да мога да платя на мексиканския ти екипаж. Няма да мога да заплатя дори платовете. Страхувам се, че сметката ми е в безнадеждно състояние. Не можеш да си представиш, какво ми струваше Филаделфия. А и шест хиляди долара за дълговете на Джими… Ах, Мона, страхувам се, че това е краят…

— Не, не е възможно. Тъкмо станахме солидно предприятие. А дълговете на Джими не те засягат.

— Засягат ме, защото дължи пари на Мелвин Дъглъс.

— Това не беше ли мъжът, който се е представил отлично в леглото?

— Да. Освен това е мъжът, който ме побърка. Мошеник, лъжец, играч…

— Много интересно. Не мога да си спомня друг път да си се ядосвала при раздяла с любовник.

На Мона й стана смешно. Беше разбрала много повече, отколкото й бе казано.

 

 

Ан нямаше време да се прибере и преоблече. Седна пред счетоводните книги, за да направи баланс. Наистина отвратителен баланс! Беше с десет хиляди долара в плюс, преди да й хрумне мисълта да покаже колекцията си във Филаделфия. След сметката от вечерята в „Мариот“ и заплащането на стаите тази сума значително беше намаляла. А като се приспаднеха и шестте хиляди долара, направо се стопяваше. Имаше и много неизплатени дългове. Ако решеше да изпълни голямата поръчка, трябваше да достави много плат, да плати на мексиканките и естествено на Мона, Джими и двете шивачки. Това правеше по триста и четиридесет долара на ден.

— По дяволите! Що за бизнесмен съм? — изруга тя, отчаяна от себе си.

Знаеше какво означава балансът: ако не искаше да върне поръчката на Мелвин, спешно се нуждаеше от банков кредит. И то толкова голям, че се съмняваше да го получи. Ан Бакстър нямаше име в средата на бизнесмените.

— Трябва да опитаме. Имаме какво да заложим.

Мона, която седеше срещу приятелката си, и добре схвана положението се опита да я насърчи.

— Какво? — попита Ан горчиво. — Десетгодишна спортна кола, която всеки момент ще се разпадне, оборудване за магазин, което не струва повече от две хиляди долара, две употребявани шевни машини и жилищно обзавеждане. Ще стигне за кредит от петстотин долара.

— Да опитаме. Банките печелят от кредит.

— Но не и когато няма да си върнат парите.

Не се опита да скрие отчаянието си. Но си даваше вид, че целият й проблем е единствено мизерното й финансово състояние. А другото й тежеше много повече. Напусна Филаделфия, а с нея и Мелвин. За първи път в живота си срещна мъж, който не я отегчаваше, а напротив… — и точно тогава се оказа, че той е безнадежден случай.

— Ан! Проблемите са за това, за да ги преодоляваме. Държиш се така, като че ли животът ти вече няма смисъл.

Ан гледаше замислено.

— Така е, Мона! В момента седя пред голяма купчина парчета. Парчета от много строшени неща.

— Значи не се тревожиш само за баланса? Така и подозирах! Мислиш за Мелвин, нали? Вече копнееш за него, макар че само от няколко часа си тук?

— Естествено, че го желая. И ти на мое място щеше да правиш същото.

— А защо не му се обадиш? Защо не му кажеш, че си болна от любов? Защо смяташ за поражение да признаеш, че обичаш мъж?

— Защото не искам да имам нищо общо с него. Защото Мелвин е мъртъв за мен! Защото никой не може да обича мъж като него.

Мона поклати глава и й хвърли критичен поглед.

— Първо — не можеш да нямаш нищо общо с него, след като ти е бизнеспартньор. И то най-важният. Второ — според мен, той не е умрял, а е жив. И трето, скъпа Ан, има ситуации, в които трябва да се забравя гордостта. Ти загуби. Обичаш този мъж. Бъди честна поне към себе си. Нали не искаш да прекараш остатъка от живота си като нещастна жена?

Сълзи замъглиха погледа на Ан. Обърна глава, за да не ги забележи Мона.

— Заблуждаваш се. — Гласът й звучеше несигурно. — Вече не го обичам. Може би някога съм го обичала, но всичко е свършено.

— Добре. След като си забравила Мелвин и любовта завинаги, можем да преминем към дневния ред. Нищо не може да ни попречи, той да не е успешен. Моят любовен живот е наред, а ти никога няма да имаш такъв…

— Изваждаш ми и последния нерв, Мона. Престани да ми правиш намеци. Да не мислиш, че ми е приятно.

Ан вече не можеше да сдържа сълзите си.

— Наплачи се. Ще ти олекне. Сама ще се увериш, че после светът ще ти изглежда по-хубав.

Наведе се над масата и притисна ръката й.

— Много е глупаво да плачеш за мъж — каза Ан, след като се овладя. — Никой мъж не го заслужава.

Мона стана и отиде до телефона.

— За малко да забравя. Още докато беше на път някакъв си господин Дъглъс се обади. Каза да те поздравя и да ти поръчам…

— Е, не ме изнервяй, по дяволите! Какво каза мошеникът?

Лошото й настроение се изпари.

Мона се правеше, че не може да разчете собствения си почерк. После прочете силно и ясно:

— „Обажда се господин Дъглъс от Филаделфия. Четиринадесет часа и десет минути. Поздравете госпожица Бакстър. Предайте й, че я обича и че ще я има. Поръчката ще заплати предварително. От опит знае, че това е съвсем нормално. Още веднъж поздрави на госпожица Бакстър и моля ви кажете й пак, че я обичам.“

— Дай го — Ан издърпа листа от ръцете й. — Измисляш си. Тук пише, че си звънила в бюрото по труда и са ти предложили осем мексикански шивачки.

Мона обърна листа. На другата страна дума по дума стоеше текстът, който беше прочела.

— Заклеваш ли се, че не си си го измислила?

— Заклевам се в работата си в ателието на Ан. А тя е всичко — изрецитира Мона с невинно изражение. — И още нещо: на твое място бих задържала на всяка цена този мъж. Само гласът му… не бих се оставила да ме моли втори път.

— Ти си имаш Майкъл. Да не си посмяла да покажеш и най-малък интерес към Мелвин.

— Притеснявам ли те? Странно е за жена, която преди няколко секунди твърдеше, че не я интересува.

— Това беше преди няколко секунди — намигна й Ан и се засмя.

 

 

— Мразя всички банкери! Давай парите си ако ги имаш в наличност! Но когато те трябва да ти дадат…

Ан се връщаше от най-голямата банка в Маями. Единственото, което получи, беше уверение за малък кредит от две хиляди долара.

— Те се подиграват с мен! За две хиляди долара не си струва да се унижавам пред никоя банка.

— Точно както си го представях. Трябваше да помолиш Мелвин. Ако заплати част от сметката предварително, всичко ще върви като по вода.

— Не искам да се моля на Мелвин…

Мона изпъшка.

— Пак ли започваш? Мислех, че вчера приключихме по въпроса. И не ми излизай с номера, че вчера не е днес.

— Така е.

Прекара безсънна нощ. Много беше мислила. И сега беше отново там, където вчера прекратиха разговора.

Намираше се в безизходица. Не можеше да се примири с факта, че беше в това положение, точно защото не допускаше единствения изход. Все още вярваше, че Мелвин иска да я купи, да я направи зависима. През последната нощ безброй пъти се опита да се убеди, че Мелвин е неблагонадежден и мошеник.

— Нямам настроение да правя задълбочен анализ на любовта и на специалното си състояние. Единственото, което сега ме интересува с как да намеря пари, за да запазя плода на моя живот.

Мона я гледаше смаяна.

— „Плодът на живота ти“… Някой чувал ли е такова нещо? Двадесет и седемгодишна жена стои и ми говори за „плода на живота си“. И при това забравя, че в живота има други върхове, освен кроячната маса, шевната машина и бутика.

— Грижи се за себе си.

— С удоволствие. С теб вече не може да се говори разумно. Отивам да обядвам. Исках да те поканя, но по стечение на обстоятелствата хотдогът ще ми е по-приятна компания от теб.

Мона излезе. Ан се отдаде на самосъжалението. Размишляваше върху несправедливостта в света, в който не беше възможно простите проблеми да имат прости решения. Най-лесното би било Мелвин да се появи на вратата и да я убеди, че е достоен за любовта й. Вместо това той си стои във Филаделфия и прави милиони с компютрите си. А може би играе с Джими? Или седи със Синтия Уинтър в бара на „Мариот“. Напълно в негов стил!