Франсин Доусън
Поведи ме към безкрая (6)

VI

Ан, Джими и новото му „гълъбче“ седяха в ресторанта и очакваха Мелвин и Сю.

Джими беше в добро настроение. Държеше Синтия за ръце и я гледаше в очите. При нормални обстоятелства Ан би го предупредила да внимава, но сега беше прекалено заета със собствените си проблеми. След няколко минути отново щеше да види Мелвин. Сърцето й ускорено биеше от вълнение. Страхуваше се от срещата, но се надяваше да устои.

— Избери си най-доброто, Синтия. Сестра ми ни е поканила. Нямаш основание да скромничиш.

Беше се задълбочил в менюто. Двамата си бяха поръчали коктейл с шампанско, дори Джими вече се ориентираше към най-скъпите вина.

Ан не беше дребнава. Не беше начинаещ „бизнесмен“, чиято сметка имаше повече червени, отколкото черни числа. И брат й, този развейпрах, го знаеше много добре.

Срита го под масата и когато я погледна му каза полугласно:

— Ще честваме сключването на голяма сделка, но това не значи, че сме станали наследници на Рокфелер. Може би ще се сетиш, преди да си поръчаш омари!

Джими само се усмихна. После кимна с глава към вратата. Мелвин и Сю влизаха в ресторанта и се оглеждаха.

— Тук сме!

Джими беше станал и мяташе с ръка.

Ан забеляза, че Мелвин отново изглеждаше добре. Винаги беше елегантен, но сега бе в черен вечерен костюм. А и жената до него беше изключително хубаво облечена. С поглед на познавач оцени, че носи само скъпи дрехи, които подхождат на стройната й фигура.

Поздравиха се с леко кимване. Ан им посочи местата.

— Седнете, госпожо Дъглъс! Заповядай и ти, Мелвин. Радвам се, че сте мои гости — каза тя с официален тон.

— Благодаря — отвърна Мелвин по същия начин.

Придържа стола на дамата си и после сам седна. Нито за секунда не изпускаше Ан от очи.

Тя правеше всичко възможно да прикрие несигурността си. Близостта му, мирисът на парфюма му, лекото докосване на ръцете им докато си разменяха менюто — това беше прекалено за нервите й.

— Не си ли добре, Ай? Изглеждаш бледа и напрегната. Проблеми ли имаш? — попита Мелвин.

— Не. Добре съм.

— Радвам се. А сега ми позволи да наваксам нещо, което съм пропуснал.

Сърцето й се качи в гърлото. „Какво? За какъв удар се готви пак? Няма ли най-сетне официално да ми представи жена си?“

— Скъпа — започна той и се усмихваше. — Искам да ти представя сестра си, госпожа Сюзън Паркинсън. Съжалявам, че не го направих още днес след обед. Но бях пленен от колекцията ти и съвсем забравих.

„Забравил бил! Обзалагам се, че не е забравил, нарочно не ми я представи, за да ме накара да ревнувам.“

Погледна брат си. Явно той беше в течение. Само тя не знаеше.

Но откъде пък Джими знаеше, че Сю му е сестра? Изведнъж се сети. „Визитната картичка!“ И Джими беше направил забележка, че Мелвин трябва да й обясни нещо. Но беше толкова ядосана, че не му обърна внимание.

Усмихна се изкуствено.

— Много се радвам, госпожо Паркинсън!

Сега, след като вече разбра, че двамата са брат и сестра, забеляза приликата.

Всъщност имаше основание да се радва, но играта, която Мелвин си беше позволил с нея, я разсърди. Сю беше симпатична жена. В случай, че я беше убедил да играе ролята на съпруга, със сигурност не го е направила с удоволствие. Сега тя гледаше Ан мълчаливо, молейки я за прошка, докато Джими и Мелвин си говореха за покер.

— Не съм виновна. Понякога му хрумват налудничави идеи, от които освен него никой друг не е въодушевен — поде след време г-жа Паркинсън.

— Няма нужда да ми разказвате за „неразумния брат“. Аз самата имам такъв ценен екземпляр. Като гледам Мелвин, си мисля, че е твърде стар за такива шеги.

— Човек никога не е стар за каквото и да било — намеси се той.

Ан му хвърли кос поглед.

— Може и да си прав! Трябва да кажа, че откакто те познавам, непрекъснато се уверявам в това. Бях склонна да мисля, че възрастните мъже не бива да се държат като пубертети.

После ги покани да си изберат вечеря.

Настроението се повдигаше правопропорционално на изпитото вино. Вече четвърта бутилка се изпразваше. Пресметна какво ще плати. Огромна сума!

Не само виното, но и яденето беше изискано. Ан рядко се включваше в разговора. Беше се концентрирала в слушането. В течение на следващите два часа разбра нещо, което я накара да се замисли: Джими и Мелвин се бяха срещнали преди обед, а тя не знаеше. Преди няколко седмици Сю отворила бутик във Филаделфия и дрехите, които Мелвин поръча, бяха предназначени за там. Никога не е бил женен.

Вечерята й се стори непоносимо дълга. Сю, Синтия и Джими се разбираха отлично, а Мелвин изпъкваше с умението си да разказва вицове. Само на нея не казваше нищо.

Покани Синтия на танц. Когато по-голямата част от гостите приключиха с вечерята си, оркестърът засвири блусове. Би дала всичко, за да си спести „удоволствието“ да гледа танца им. А и Джими, който не изпускаше „гълъбчето“ си от очи, стана доста неспокоен.

— Келнер, донесете още една бутилка вино — помоли той и Ан въздъхна.

„Още шестдесет долара към огромната сметка!“ Беше се наситила на този цирк!

— Главата ме боли ужасно — излъга тя.

Мелвин все още танцуваше със Синтия, а Сю я гледаше със съчувствие.

— Извинете ме пред брат си. Искам да си легна. Денят ми беше дълъг, а през последните нощи не можах да спя.

— Съвършено вярно! Мелвин може да го потвърди — изсмя се Джими.

Хвърли му унищожителен поглед.

— Джими, моля те плати сметката и покани гостите ни на едно питие на бара.

Подаде ръка на Сю за довиждане. После кимна на Джими и си взе чантата. Бързо мина покрай Мелвин и Синтия. Облекчено си отдъхна, когато напусна ресторанта.

Лежеше със скръстени на тила ръце и трескаво мислеше. Не, Мелвин Дъглъс не беше мъж за нея. Оказа се добър играч, както на карти, така и в живота. Ненапразно Джими беше въодушевен от идеята да задълбочи познанството си с него.

Най-после изгаси лампата. Часът беше един след полунощ. Време бе за сън. Трябваше да е бодра през следващите два дена.

Час по-късно все още не спеше. Стана и си взе приспивателно. Беше против принципите й, но по-добре така, отколкото цяла нощ да лежи будна и да мисли за Мелвин!

Тъкмо беше задрямала, когато Джими изтрополи в стаята й. Преди да успее да гъкне, той започна да й разказва абсолютната сензация.

— Ан, изобщо не можеш да си представиш кой е Мелвин!

Тя се опита да потисне действието на хапчето.

— Знам. Мошеник, дете, което никога няма да порасне. Не си заслужава да ми говориш за него.

— Така ли мислиш? А как би реагирала, ако знаеше, че е собственик на фирма за компютри? Че печели милиони? Че нашият общ приятел буквално плува в пари?

— Той ли ти го съобщи? И естествено си повярвал на всяка негова дума?

— Разбира се, че ще повярвам! Сестра му потвърди, а тя би трябвало да е информирана. Сю ми довери, че Мелвин е открил магазина, в който ще се продава колекцията ти. Мъжът й е доцент в университета. Месечната му заплата не може да се сравнява с печалбата на Мелвин за един ден.

— Много впечатляващо!

— И аз мисля така — добави Джими, като се направи, че не е доловил иронията в гласа й.

Нямаше желание да го слуша повече, но на него не му пукаше. Сияещ от щастие, я уведоми, че е поканил Мелвин на покер.

— Никога не съм побеждавал милионер! Утре ще му разкажа игрите. Няма да си спестя нито един трик, за да отмъкна поне част от неговите милиони.

Аз се разсъни съвсем.

— Забранявам ти! Няма да го направиш! Не искам да имам вземане-даване с този мъж. Изпробвай триковете си на друго място. Мелвин е табу за теб!

— Ан, скъпа, казах ти много, но не всичко. Аз съм вече голям. А ти не си ми майка, макар постоянно да играеш такава роля.

Стана й ясно, че дори и да му говореше с ангелски тон, нищо не би постигнала. Беше пил прекалено много. В такова състояние беше трудно да се разберат. Сега не й оставаше нищо друго, освен да се примири привидно, но утре не биваше да го изпуска от очи.

— Остави ме да спя. А и ти трябва да си лягаш. Утре ще те чакам в десет.

— Наистина ли искаш да спиш? Още е рано!

Намекваше й за „онази нощ“.

— Излез! — викна му и се зави през глава.

Известно време го чуваше да мърмори в съседната стая, после всичко утихна.

За втори път беше задрямала, когато на вратата се почука тихо. Със сигурност не беше Джими. Той никога не чукаше, когато идваше при нея. Но кой искаше да влезе в два часа посред нощ?

— Кой е?

Вратата се отвори. Отново беше забравила да заключи.

— Аз съм, един беден грешник, който моли за прошка.

Беше Мелвин! Все още живееше в „Мариот“, макар че някъде във Филаделфия имаше жилище.

— Излез! Това не е обществено помещение.

Лежеше на една страна и придърпа завивката си. Преди да се е осъзнала, той влезе и за неин най-голям ужас затвори вратата зад себе си.

— Върви си! Напусни веднага стаята ми или ще извикам нощния портиер!

Мелвин се движеше в обратна посока. Вместо да се отправи към изхода се приближаваше към леглото й. Сега стоеше съвсем близо до нея.

— Ан, скъпа Ан, какво още трябва да направя, за да те имам?

С виновно лице протегна ръце към нея. Но тя се сви още повече.

— Няма да ме имаш, Мелвин! Ти — не! Не съм се побъркала още! Само една луда може да се обвърже с луд като теб!

Но не беше чак толкова твърдо решена да го отблъсне, както в момента изглеждаше. Страстта в погледа му й напомняше за „онази“ вечер. Точно така я гледаше, когато я целуваше и любеше.

Наблюдаваше широките му рамене и си спомняше как се притискаше о тях. Гледаше устата му и мечтаеше да я целува. Отчаяна затвори очи. Сега поне нищо не виждаше.

— Защо си в хотела? — промълви тя полугласно. — Нали имаш жилище в града или Джими се е заблудил?

— Не се е заблудил. — Вече седеше на леглото й. — Но какво да правя там, когато жената на моите мечти е тук?

Ан издърпа завивката до носа си, но Мелвин я целуна по затворените очи. Опита се още веднъж да го отпрати, но не успя.

— Луд съм по теб — нашепна той в ухото й. — Откакто те познавам не мога да разсъждавам трезво.

Целуна я страстно и тръпки пропълзяха по гърба й. Беше безсилна срещу атаката на чувствата. Впрочем, това вече като че ли не я притесняваше.

Устата му докосна устните й, които бяха жадни за целувките му.

Бавно издърпа завивката, обсипвайки шията и рамената й с целувки. Прегърна го с въздишка. Мелвин се нахвърли като див звяр, когато усети готовността й. Разкъса тънката й нощничка.

— Ти си развратник, Мелвин Дъглъс!

— Косите ти, лицето ти, тялото… направиха от мен влюбен глупак. Ти малка вещице!

— Надявам се, че не обичаш само тялото ми. Освен него имам и здрав разум, а и непрекъснато си мисля за някакъв си Мелвин Дъглъс!

— Дано не е с лошо.

Стана, за да свали дрехите си. Гол се мушна при нея под завивката и започна да гали гърдите й, докато зърната й настръхнаха от възбуда.

— Виждаш ли, на гърдите ти им харесва да ги докосвам…

Не му се противопостави, а се отдаде на чувствата си.

Устните му внимателно следваха линията на бедрата й. Докосваха ги ефирно от вътрешната страна, докато те сами и с готовност се разтвориха.

— Скъпа, искам завинаги да останеш при мен. Не мога повече да си представя живота без теб.

— Тихо. Не говори… — нетърпеливо го притегли към себе си Ан. — Нека да се любим.

Не чака дълго да го моли. Ръцете и устните му отново я загалиха мъчително сладко. Възбудата й нарастваше неимоверно. Инстинктивно отговаряше на ласките, все повече разпалвайки страстта му.

Вулканично проникна в нея. Тя се виеше диво под него, сякаш искаше да го погълне. Тласъците му, отначало бавни, ставаха по-бързи и Ан извика от удоволствие и възторг.

Мелвин се претърколи по гръб. Ръцете му обхванаха хълбоците й, и тя го възседна. Пое активната роля. Движеше се все по-бясно, докато се увери, че го е победила. Мечтаеше да види капитулацията му. Искаше да е сигурна, че го е обсебила така, както той нея през първата нощ.

Доведе го до върха. После той притихна. Усещаше как тялото му трепери.

Зарови лице в косите й шепнейки:

— Няма да те оставя да ми избягаш!…

Ан дишаше тежко.

— Хубаво ми е да съм с теб. Но моля те не разваляй всичко с думи. Трябва да науча още много неща за теб, преди да си изясня чувствата.

Мелвин се вкамени.

— Значи ли това, че не ми вярваш? Не ме ли обичаш?

— За чувствата не са нужни гръмки слова.

Той се отдръпна, наблюдавайки я внимателно.

— Изглеждаш толкова сладка и гальовна, но се страхувам, че си ужасно упорита.

Ан отрече.

— Не съм. При нормални обстоятелства. За втори път преживявам нещо прекрасно с теб. Но фактът, че си перфектен любовник, не ми стига. И не ти дава право да разполагаш с мен.

— Не искам да разполагам с теб, а да се оженя за теб.

— То е същото.

— Какво имаш против брака? — попита Мелвин.

Досега познаваше само жени, които бяха готови да се омъжат.

— Нищо, ако не вземем под внимание мнението ми, че бракът не е нищо друго, освен опит на двама души да си създават проблеми, които не са имали, когато са били сами.

Мелвин замълча за момент.

— Наистина си старомодна, малка вещице. Но аз ще те убедя, че любовта съществува. Имам време. Толкова години съм чакал жената на моите мечти и сега, когато я намерих, мога да почакам още малко.

— Ще престарееш.

Ако Ан беше искрена пред себе си, трябваше да признае, че мисълта да „чака“ никак не я блазнеше.

— Нищо. Ще се оженим, когато престареем.