Франсин Доусън
Поведи ме към безкрая (7)

VII

Ан си поръча закуска, която би била прекалено богата и за дърварите в канадските гори. Седеше в снекбара на „Мариот“. След четирите яйца на очи със запържена шунка, четирите препечени филии, овесената каша и грейпфрута имаше желание да изяде и едно хлебче с финия мармалад, който хотелът предлагаше на изисканите си гости.

Беше спала по-малко от три часа, но се чувстваше свежа, отпочинала и щастлива.

Помоли келнера да позвъни в стаята на брат й. Беше почти девет и половина. Джими трябваше да побърза, ако искаше в десет да бъде в „Олд Сити Хел“.

— Съжалявам, госпожице Бакстър, но брат ви не се обажда.

— Сигурно още спи. Аз лично ще го събудя. Много ви благодаря.

Не се ядоса. Странно, какво успокояващо въздействие оказва любовта! В Маями, ако изобщо закусеше, закусваше само с препечена филия.

Беше успяла да отпрати в сутрешния здрач Мелвин в стаята му. Не искаше да рискува Джими да ги свари. Не бе необходимо да знае всичко. И без това твърде много му беше известно!

В десет без петнадесет се качи на деветия етаж. Силно почука на вратата на брат си. Не последва реакция. Нямаше никой.

— Мистър Бакстър излезе преди половин час — осведоми я една камериерка.

Изведнъж доброто й настроение се помрачи от лоши предчувствия. Познаваше Джими! След като е станал толкова рано, значи имаше някаква причина. А едва ли можеше да става дума за работа.

„Покерът!“ Сети се какво й беше разказал в полунощ. Беше се уговорил с Мелвин да играят покер. Не беше издал обаче мястото и времето.

— Почакайте вие двамата! Само да ви намеря!

Но сега не разполагаше с време да играе ролята на бавачка на двама възрастни мъже. Трябваше да отвори щанда си. Независимо какви приключения й предлагаше Филаделфия, бе дошла тук, за да покаже колекцията си и това беше основното й задължение.

— Къде е Джими? Не сте ли го взела?

Синтия гледаше Ан с упрек, като че ли тя бе отговорна за брат си.

— Както виждате, не! Не съм му пазач.

— Означава ли това, че не знаете къде е?

— Точно така! Всъщност, надявах се да го срещна тук.

Ан вдигна ролетките, които осигуряваха защитата през нощта. Синтия не й беше симпатична. А днес тя бе с особено фрапиращо облекло — тесен гащеризон на тигрови петна и обувки с прекалено високи токчета. Забеляза искриците в очите й и реши, че за Джими ще е по-добре да играе покер, отколкото да бъде близо до тази жена.

Отново прегледа декорацията на щанда си. Всичко беше наред. През следващите няколко часа получи две малки поръчки. Надяваше се да спази и техния срок. Но от друга страна се страхуваше да не настъпи хаос. „Ами ако не успея?!“

Седеше замислена на бюрото, когато Сю Паркинсън връхлетя с развети коси.

— Здравей, Ан. Мелвин тук ли е?

— Не. А трябваше ли да е?

Сю остана изненадана.

Изглежда тази сутрин всеки търсеше някого. И всеки си мислеше, че Ан е виновна за изчезването му.

— Надявах се. Бяхме се уговорили за единадесет. А вече е дванадесет. Ако не е при вас, къде би могъл да е?

Ан сбърчи чело.

— Сю, не бих искала да оспорвам, че брат ви е наблизо. Но мисля, че вие го познавате по-добре от мен, що се отнася до навиците му. Не ми е известно какво прави Мелвин, когато не е в леглото ми.

Нямаше причина да крие от сестра му. От една страна, защото й беше симпатична, от друга — беше сигурна, че Сю е посветена в тайните му. А и знаеше, че от три дни той живее в „Мариот“, а не в жилището си.

— Права сте, но трябва да го намеря. Поканени сме на обяд у Маклер, от когото ще купуваме къщата, в която се намира магазинът и в която Мелвин живее.

— Потърсихте ли го там?

— Откакто се е запознал с вас живее в „Мариот“. Какво ще прави в жилището си?

Изведнъж Ан се сети.

— Покерът! Предполагам, че братята ни са там и играят покер.

Сю не можеше да повярва.

— Мелвин и покер! Невъзможно! Той е бизнесмен и никога не би рискувал и цент.

— Преди да се срещне с Джими, може би. Но моят брат е в състояние да запали всеки.

— Да отидем да проверим! Ще дойдете ли, Ан? Заедно ще сме по-силни.

— Няма проблеми. Ще затворя щанда. И без това не ми е възможно да изпълнявам повече поръчки.

— Никаква следа от чувство за дълг — измърмори Синтия след двете жени.

Завиждаше им. С удоволствие би се присъединила към тях. Защото мъжете, по чиито следи Ан и Сю тръгнаха, я интересуваха. Джими, защото беше мил и приказлив мъжага. Мелвин, защото имаше пари. Много пари. А тя имаше слабост към мъже с пари.

 

 

Мелвин хвърли картите на масата. Този тур загуби. С Джими седяха на масата във всекидневната. Бяха се усамотили, за да играят необезпокоявани. Залагаха се много пари — четири хиляди долара.

Първите два тура Мелвин спечели, защото Джими все още се въздържаше. Като всеки изпечен покерджия, който не играе „прекалено“ почтено, той искаше да приспи вниманието му. Не се притесняваше, че беше загубил двеста долара. Какво са двеста долара? Щеше да се погрижи да си ги върне.

— Продължавай — Джими си запали нова цигара. — Да кажем двеста.

— Съгласен съм.

Очите на Джими светнаха при вида на купчината пари. Ако джакпотът му принадлежеше би могъл да се отърве поне за осем седмици от опеката на Ан. Отпуска на Малдивите — за това си мечтаеше. Може би със Синтия…

— Удвоявам.

— Сигурен ли си?

Мелвин стана сериозен. Не би оставил този младок да затъне и да проиграе парите на сестра си. Добре знаеше, че Джими не печели добре.

От друга страна той го беше предизвикал на тази игра и би трябвало да му натрие носа. Загрижено наблюдаваше растящата купчина и обмисляше, откъде „противникът му“ е взел парите, които така безразсъдно залагаше.

Джими остана твърд.

— Сигурен съм. Играем за дванадесет хиляди долара.

„Само този тур и ще бъда свободен човек.“

— На твоя отговорност.

Мелвин сложи още триста долара. Джими го последва. Изражението на лицето му беше каменно. В средата на кръглата маса лежаха дванадесет хилядарки.

— На твое място бих престанал с уискито. По-добре се концентрирай върху играта. Става въпрос за много нари — предупреди го Мелвин, след като видя, че е преполовил бутилката.

Джими пренебрегна съвета му. Това беше големият му шанс. Ако действително умееше нещо, то беше да играе покер. В полулегналите игрални зали в Маями беше научил всички трикове, с чиято помощ щеше да се домогне до част от състоянието на Мелвин.

Неслучайно държеше в ръката си три аса. Четвъртият се мъдреше в маншета на ръкава му. По-точно петия. Никога не играеше с големи суми без допълнителния ас.

— Сваляме! — подкани той противника си.

Не можеше да повярва на очите си, когато Мелвин показа четири попа и един ас.

Естествено четвъртият ас в ръкава му съвсем не можеше да му помогне, защото и най-големият тъпак знаеше, че всяко тесте карти има само четири аса. Четири, а не пет!

— Джими, наистина страшно съжалявам, но джакпотът е за мен, ако нямаш нищо против.

Мелвин с големи усилия потисна усмивката си. Фалшивата карта се беше подала наполовина от ръкава на Джими, но не му го каза. Дожаля му за него. Изглеждаше отчаян. Не можеше да откъсне поглед от картите, които го обричаха на провал.

Успя да запази спокойствие.

— Този път май загубих — каза Джими и напълни чашата си догоре. — Надявам се да се съгласиш на реванш. Тогава ще ти взема всичко.

Наближаваше обед, а Джими не беше закусвал. Количеството уиски, което погълна, би свалило и вол. Гледаше втрещено. После с въздишка се отпусна на стола.

Мелвин го хвана за рамената и го сложи върху черното кожено канапе. После донесе и възглавница.

— Бедното момче! — рече съчувствено. — Може би днес научи, че трябва да си малко по-предпазлив, когато искаш да прилагаш номера.

Увери се, че Джими спи, взе си душ и си легна. Най-после искаше да набави съня, от който се беше лишил тези нощи.

 

 

По пътя Сю й разказа някои новости. И тъй като те всички по някакъв начин бяха свързани с Мелвин, Ан слушаше внимателно. Решиха да си говорят на „ти“.

Най-интересни беше последната забележка.

— Откакто Мелвин те познава много се промени. Хвърчи из облаците. Разбираш ли, мечтае за бъдеще с теб. Явно съвсем е забравил, че е собственик на фирма. От деня, в който пристигна във Филаделфия не те изпуска от очи. Занимава се със странични неща. Прави се, че много разбира от мода. Сама знаеш каква поръчка ти даде.

Ан мълчеше замислена. „Само услуга ли искаше да ми направи с големия договор? Нима Джими се е измъкнал, за да го уведоми, че малкото ми предприятие в Маями е още в началото си и има ограничени възможности? Не биваше да му доверявам такива неща.“

— Съжалявам ако брат ти си прави планове, които могат да съществуват само в неговите представи.

Сю я погледна с леко учудване.

— Как така? Той нищо ли не означава за теб? Ако те чуе светът му ще се срине. За първи път е истински влюбен и то в теб! И доколкото съм информирана, на чувствата му се отговаря с чувства.

Разбира се, че обичаше Мелвин. Но не й беше приятно да нахлуе в живота й и да планира бъдещето, като че ли това е най-обикновеното нещо на света.

Нямаше желание да говори по този въпрос. Бързо смени темата.

— Не бих искала да изпълнявам поръчката му, ако моделите ми не му харесват. Не е необходимо да играе ролята на покровител. И ако аз не успея да се оправя с бизнеса си, ще приключа. Но това си е моя грижа.

Сю виждаше нещата по друг начин.

— Мелвин има твърде много пари. И е мило момче. Ако е решил да ни облагодетелства с парите си — какво лошо има?

— Лошо? Нищо! Но аз не се продавам. Не и на тази цена. Освен това съм се наситила да бавя мъже, които не могат да пораснат. Джими ми стига! Мелвин неслучайно се разбира толкова добре с малкото ми братче. Всъщност той въобще не взема живота на сериозно.

Беше се разпалила и говореше остро. Но вътре в себе си чувстваше, че с удоволствие би чула още веднъж, че Мелвин я обича.

Стояха пред номер 119 на „Райтенхаус Скуеър“. Сю сочеше елегантно обзаведено магазинче в приземния етаж на старата къща, която беше реставрирана.

— Магазинът ми. Купен и обзаведен от брат ми. Хубав е, нали? — попита тя гордо.

— Много.

Млада жена, вероятно представител на Сю, им мяташе с ръка.

— А там горе, живее Мелвин, нали?

Ан посочи етажа над бутика.

— Да. Сега ще видиш. Да влезем без предупреждение. Съгласна ли си? Ще се ококорят.

Изкачиха се по мраморни стъпала. Сю извади връзката с ключове от чантата си.

— Дал ми е ключ за апартамента си, за да поливам цветята му, когато е на път. А той пътува често.

Ан беше смаяна. Джими никога не би й разрешил свободен достъп до жилището си. Би могла да го изненада в деликатна ситуация.

Влязоха в голям коридор. Ан се оглеждаше любопитно.

— Великолепно.

Това не беше просто коридор, а по-скоро огромно фоайе, от което се влизаше в шест стаи. Явно Мелвин не страдаше от липса на жилищна площ.

Сю отвори двойната врата, водеща към всекидневната. Едва прекрачила прага извика ужасена:

— Е, това на нищо не прилича!

Стаята беше пълна с цигарен дим и вонеше ужасно. На масата бяха разпилени карти, а по средата имаше две чаши и купчина пари.

— Боже Господи, сънувам ли? — не можеше да повярва на очите си Ан. — Тук са поне, десет хиляди долара!

Пепелникът преливаше от фасове, скъсани салфетки и остатъци от ядене в чиниите свидетелстваха, че мъжете между другото са хапнали.

Ан поклати глава. Изглеждаше като в долнопробните игрални салони на Маями, които официално не съществуваха, но за които всички знаеха и преди всичко Джими.

Взе листа, върху който бяха написани разни числа и пребледня.

— Сю! Тук черно на бяло е написано, че братчето ми е загубило шест хиляди долара. Шест бона! За тях ще трябва да работи прекалено дълго. Знаеш ли, какво означава това? Твоят „непорочен“ брат е разорил Джими. Унищожил го е! Би предпочела да вие. Не можеше да е истина! Какво й беше разказвала Сю допреди няколко минути? Че Мелвин е добър и великодушен човек, който се опитва да помогне на всеки, когото обича. „Напротив! Мелвин Дъглъс си е един най-обикновен измамник.“ Предчувстваше го.

Сю първа откри спящия Джими. Викна на Ан и тя веднага се спусна към канапето. Силно разтърси брат си. Но той не реагираше. Просто продължаваше да си спи. Нищо чудно! Според навиците си трябва да е изпил поне бутилка уиски.

— Джими, събуди се! Искам да знам, какво означава всичко това. Наистина ли си проиграл шест хиляди долара? Много добре знам, че не можеш да спестиш и цент от заплатата си. Откъде взе парите?

Джими измърмори нещо неразбираемо. Посегна към възглавницата и зарови лицето си.

Побесняла, Ан отново му я измъкна.

— Няма нужда да се криеш. Жалък играч! Хлапак такъв! Никога няма да пораснеш!

— Почакай, Ан — чу неочаквано зад гърба си.

Обърна се и видя Мелвин, застанал на вратата по слипове. Косата му беше разрошена, а гласът му звучеше сънено.

— Остани брат си на мира. Всеки трябва да направи грешка, преди да стане мъж.

Явно не беше се смутил от внезапната им поява. Напротив, като че ли се радваше.

— Елате в кабинета ми. Гледката е по-добра. Каня ви на шампанско и хайвер.

— Шампанско и хайвер… Знаех си! Ти си луд. Може би ще успея да разбудя брат си и да го измъкна от този бардак. Но първо искам да се убедя, вярно ли е написаното на листа. Джими наистина ли е загубил шест хиляди долара?

— Разбира се. Но какво са шест хиляди?

Мелвин махна пренебрежително с ръка.

— За Джими са прекалено много! А и за мен. За разлика от теб, ние не сме милионери! И ти го знаеш. Въпреки това си позволил на Джими да заложи толкова пари.

Не беше на себе си — побесняла, разочарована и наранена.

— Съжалявам. Исках само да дам на брат ти малък урок. Опитваше се да ме изиграе, а аз не понасям такива неща. Парите на масата са поравно мои и на Джими. Никой нищо не е спечелил нито загубил.

— Мога да чета! Самият ти си написал, че брат ми е проиграл шест хиляди долара. Значи парите са твои. А ти можеш да си приказваш каквото си щеш. Ще ти ги изплатя, ако трябва да работя и като чистачка.

— Изглеждаш прекрасно, когато си ядосана.

Ан се огледа за предмет, който можеше да запрати по него. Но всичко, което виждаше беше прекалено тежко и скъпо. Пепелниците, вазите и малките скулптори говореха както за добрия му вкус, така и за състоянието на сметката му.

— Облечи се най-после. Явно ти прави удоволствие да се разхождаш гол.

— Не знаех, че това те притеснява. Имам съвсем други впечатления — отговори Мелвин с изкусителна усмивка и направи крачка към нея.

— Стой далеко от мен, иначе…

Ан се обърка, защото гледката на голото му тяло събуди сладки, възбуждащи спомени.

— Любима, бъди разумна. Нищо лошо не се е случило. Аз и Джими се забавлявахме няколко часа. Ще си получи сумата обратно и нещата се уреждат. Забавлявахме се царски. Защо се държиш така, като че ли свършва светът, когато двама мъже се повеселят по мъжки?

— Постоянно чувам „мъже“! — каза тя с презрение. — Но моето разбиране за мъжете е съвсем различно от твоето. За мен те са възрастни хора, а не безотговорни хлапета. Не играчи, не пиячи и съвсем не влюбени в тялото си типове, които се разхождат полуголи.

Дълбоко си пое въздух. Беше съвсем побесняла. Вече не се сещаше как да го обиди.

Като капак на всичко Сю, която до момента се въздържаше да се включи в дискусията, започна да хихика.

— Виждаш ли, Мелвин, предупреждавах те. Трябваше да ме послушаш! Казах ти, че Ан е по-различна от жените, които си познавал преди. Тя е всичко друго, но не и хубава глупачка. Ако наистина искаш да я задържиш, ще трябва да положиш много усилия.

— Двама срещу един! Не е честно!

— Вие също сте двама. Сам си си виновен, че Джими е извън строя.

Джими проспа тази сцена с блажена усмивка.

— Боже Господи! Вече е ужасно късно! — извика Сю внезапно. — Трябва веднага да тръгвам. Време е да взема Лизи от детската градина.

— Няма да ме изоставиш в този бардак с двама „мъжаги“, нали?

— Налага се, Ан. Лизи много ще се сърди, ако не съм точна. Ще се видим по-късно — добави тя, преди да отвори вратата и да излезе.

От една страна Ан не искаше да си тръгне без брат си, от друга не знаеше как да го събуди. Изобщо вече нищо не знаеше. Мозъкът й отказваше да работи.

— Ан! Обичам те. Прости ми ако съм направил нещо, което те е наранило. Няма да се повтори. Вярваш ли ми?

Мелвин се приближаваше спокойно към нея, а тя отстъпваше, докато се прилепи до стената.

— Защо трябва да вярвам на лъжец? Досега само си ме лъгал!

— Никога не съм те лъгал. Някои неща, които хубавата ти главичка изфантазирва, не съм си ги изтълкувал правилно. На твое място не бих хвърлял камъни, защото можеш да счупиш стъклената си къщичка. Кой ме остави да си мисля, че е жена на Джими? За секунди се влюбих в теб. Мисля, че няма защо да се упрекваме взаимно.

Ан все по-ясно осъзнаваше, че е попаднала в капан. Той препречваше пътя й и беше прекалено близо до нея, за да остане спокойна. „Ужасно е да обичаш някого толкова много!“ Но не искаше да се предава.

— Остави ме намира!

— Защо? Знаеш, че съм луд по теб!

— Не е достатъчно. А сега искам да си вървя. Ако трябва и без Джими. Така или иначе, не ми е от голяма полза. Налага се да отворя щанда си.

Мелвин направи последен опит.

— Любима, остави това изложение. Получи достатъчно поръчки.

— Благодарение на твоето великодушие, да. Но да не си мислиш, че цял живот ще съм ти задължена?

Лицето му се промени. Мелвин отстъпи крачка назад. Ан забеляза, че го е засегнала.

— Не знаех, че можеш да обидиш някого, като купуваш колекцията му. Исках да помогна на Сю. Моделите ти толкова й харесаха, но тя не можеше да си го позволи. И затова аз ги купих. Какво лошо има?

— Че си мислиш, че можеш всичко да уредиш с парите си — отвърна бързо тя.

Не беше убедена дали е права с предположението си. Може би и той правеше всичко заради сестра си, както тя самата заради Джими.

Но сега не му беше времето за догадки. Ако наистина я обичаше, щеше да я потърси в Маями. И изведнъж реши да закрие щанда си и да се върне. Можеше да остави съобщение на Джими. Не си струваше да работи повече. Утре бе последният ден на изложението, пък и нямаше нужда от повече поръчки!

— Тръгвам! — изблъска го настрани.

За секунда докосна рамото му и усети топлината на кожата му. За малко да отхвърли решението си. Но после видя блясъка в очите му и разбра, че ако не си тръгне веднага, окончателно ще загуби.

— Довиждане! Може би пак ще се срещнем.

Мина покрай него. Пренебрегна умоляващия му поглед и отблъсна ръката му, когато се опита да я задържи. С разтуптяно сърце и разтреперани крака премина по коридора. Ръката й беше на бравата, когато чу гласа му:

— Кълна ти се, че ще те имам! Дори ако трябва да сключа съюз с дяволите!

— Опитай по-добре с ангелите. Но те може би не искат да имат нищо общо с теб…