Франсин Доусън
Поведи ме към безкрая (3)

III

Времето във Филаделфия беше значително по-студено, а тя все още беше с тънкия летен костюм. Искаше да се преоблече.

Куфарът лежеше на леглото й. Нагласи кодовата си комбинация: 19-10-68. Нищо! Опита още веднъж. Отново безуспешно. Не се отваряше.

Ядосана почука на междинната врата, която свързваше стаите им, но никой не се обади. Позвъни по телефона. Никой! При това се бяха разбрали, след половин час да се срещнат в ресторанта на хотела, за да вечерят.

Ан започна да ругае наум. „Напълно в стила на Джими. Само да си обърна гърба и той вече е изчезнал.“ Обади се на рецепцията и помоли да извикат брат й.

Нервира се още повече, тъй като той не се появи и след половин час. С разтреперани ръце започна да обработва куфара с пила за нокти. Ключалката прещрака няколко пъти, но не се отвори.

Най-сетне Джими дойде.

— Какво има? Бях си поръчал аперитив и тъкмо заговорих една хубава жена, когато високоговорителят оповести, че някаква си Ан Бакстър моли Джими Бакстър да се яви в стаята й. Не мислиш ли, че прекаляваш?

Беше се пременил във вечерния си костюм и от един метър лъхаше на уиски.

— Не мога да отворя проклетия куфар. Винаги използвам една и съща комбинация.

— Дай на мен! — изблъска я той.

Опитите му бяха напразни.

— Ама че смехория!

Ан би желала погледът му да не е толкова стъклен.

— Смешно или не, искам да си разопаковам нещата — изгуби търпение тя.

— Трябва да се отвори. Да не е сейф?

Изчезна и след няколко минути се върна със странно приспособление.

— Добрият стар Джими ще оправи нещата! Изчакай две-три секунди.

Брат й нанасяше силни удари върху металните шини на рамката. Още няколко и те се счупиха. Най-после куфарът беше отворен.

— Готово, скъпа!

Изблъска го и вдигна капака. Отгоре лежеше копринена пижама на сиви и черни райета, която със сигурност не беше нейна. Отдолу — черен халат, също от коприна. Обзе я ужас. С бързи движения извади още няколко дрехи.

— Това не е мое! Целият куфар не е мой!

Трескаво прерови багажа. Два елегантни костюма, няколко ризи, черни и бели слипове, справочник за компютри, черни къси копринени чорапи — нямаше съмнение, куфарът принадлежеше на мъж. И то на някой, който беше особено претенциозен към гардероба си. Но не намери нищо, което да й подскаже, кой е притежателят му.

Обърна се към Джими, който се изсмя на ужасената й физиономия.

— Ти си виновен! Разменил си куфарите!

— Откъде да знам, че не е твоят? — Сега и той се ядоса. — Каква вина имам аз, че сивите куфари си приличат? Можеше и на теб да се случи!

Ан знаеше, че беше прав. Ядът нямаше да й помогне. Нуждаеше се от куфара си и то веднага.

— Обеща ми да се погрижиш за багажа. Иди до летището! Надявам се, че ще направиш всичко възможно да поправиш грешката си! — заповяда тя.

— Естествено, скъпа. Много съжалявам. Ще побързам! Чакай ме тук! Връщам се най-късно след час.

Джими излезе от стаята и тя се хвърли върху леглото. Небрежно събори куфара на земята. Отдаде се на мрачни мисли. Напълно възможно беше великолепните рокли, които искаше да представи на панаира, да са изчезнали завинаги. После се сети, че няма други дрехи, освен копринения костюм, с който беше пристигнала.

Беше осем часа. Усещаше глад. За последен път беше яла, преди да отлетят от Маями. В самолета отказа закуската, за което сега съжаляваше.

Погледът й се спря на чуждия куфар, който лежеше на пода до леглото й. Установи, че костюмите са шити по поръчка и то в някое ателие във Филаделфия. Ризите бяха от най-хубавите и както изглеждаше, обличани само по един път. Усети лек мирис на парфюм. Стори й се някак познат. Но откъде? В ръцете си държеше несесер. Отвори ципа. Мъжът, на когото принадлежеше, се бръснеше с електрическа самобръсначка, и ако съдеше по парфюма му, не беше от пестеливите. Отвори шишето. Познат аромат. Напразно напрягаше мисълта си. С усмивка наблюдаваше черните копринени слипове, които изглеждаха прекалено плитки. Неволно си зададе въпроса, какъв е мъжът, който носеше това бельо?

— Може би някакъв „денди“! — измърмори под носа си.

После разгърна книгата. Но и от там не получи информация, кой е този, който някъде във Филаделфия стоеше пред куфара й и се ядосваше на размяната.

Стомахът й къркореше. Часът, който Джими сам си беше определил, отдавна изтече, а него естествено още го нямаше.

Реши да си вземе душ и да измие косата си. Надяваше се брат й междувременно да я измъкне от неудобната ситуация. Половин час по-късно излезе от банята, но от него нямаше и следа. С удоволствие би облякла нещо чисто, но благодарение на неговата „сръчност“, това бе невъзможно. Обходи стаята с поглед. „Какво да си облека?“ Измъкна черния копринен халат. Почти се изгуби в него.

Собственикът му трябваше да е много висок и с широки рамене. Загърна се и стегна колана. Нави ръкавите пет пъти, докато й се покажат пръстите. Долната му част се влачеше по земята.

Отиде до бюрото и телефонира на рецепцията. Помоли да повикат брат й. Ако продължаваше така, щяха да станат за смях на целия хотел.

Този път не го намериха. Беше десет часа и Ан беше гладна като вълк. Не знаеше какво да прави, защото светлият й костюм съвсем не подхождаше за вечерно облекло в такъв изискан хотел. Повика рум-сървиза и си поръча лека закуска. Неспокойно кръстосваше стаята. С всяка измината минута ставаше все по-нервна.

Когато донесоха поръчката, гладът й беше преминал. Имаше нужда да поговори с някого и се обади на Мона.

Мона беше в ателието и работеше.

— Ало, Ан, ти ли си? — възкликна тя учудено. — Какво се е случило?

— Всичко! Не можеш да си представиш, колко беше права. Джими ми създава само проблеми.

— Как така? Какво е измислил пак?

— Разменил е куфара ми. Стоя тук, нямам какво да облека, а моите вечерни облекла вероятно са някъде във Филаделфия в гардероба на някой денди.

— А откъде знаеш, че е денди?

— Не мислиш ли, че мъж, който носи плитки копринени слипове, копринени ризи и безбожно скъпи костюми, е денди?

Последва смях.

— Странно становище за моден дизайнер! Суетните мъже отдават значение и на това, жените им също да са облечени добре. Точно такъв тип клиенти са ти необходими.

Мона допусна грешка.

— Аз правя мода за порядъчни, разумни жени, които сами могат да избират гардероба си — възпротиви се Ан.

— Разбира се. И това е съвсем естествено. Какво толкова те ядосах?

Мона познаваше добре приятелката си. Не бе възможно само размяната да я изкара от равновесие.

Ан се зарадва, че може да излее гнева си. Мона беше слушателят, от когото де нуждаеше.

— Всичко! Ядосвам се непрекъснато от самото тръгване от Маями. Само си представи, до нас седеше един побъркан… И какво направи Джими? Всичко възможно, за да накара този мъж да помисли, че сме женени. Разбираш ли, Мона, Мелвин Дъглъс вярва, че ние сме семейство.

Силен смях прокънтя в ухото й.

— Това е най-смешният виц, който съм чувала. Ти и Джими… Наистина ли? Непременно ще го разкажа на Майкъл.

Ан познаваше Майкъл — новият приятел на Мона.

— Престани! Цялата работа ми е доста неприятна. Постави се на мое място — стоя прегладняла в хотелското легло, увита в черен мъжки халат, с размери на слон, до мен — чужд куфар, който принадлежи на някакъв мъж, а брат ми изчезна, както и скъпите ми вечерни рокли… Ах, Мона, всичко е против мен!

Този път Мона сподави смеха си, защото ситуацията, в която се намираше приятелката й, съвсем не беше комична.

— Легни си! Когато се събудиш утре, ще гледаш по-добре на нещата. А и Джими ще се появи дотогава.

— Лесно е да се каже.

— На твое място не бих изпускала Джими от очи.

После се сбогуваха и прекратиха разговора.

Ан хапна от салатата. Не бутна нищо друго, защото й беше много студено. Не беше се наяла, но поне стомахът й не къркореше вече.

 

 

Към полунощ вече със сигурност знаеше, че Джими няма да се върне. Беше ужасно уморена, но ядът и грижата за разменения куфар не й даваха мира.

За кой ли път сновеше из стаята. Имаше вид на разярен тигър, затворен в клетка.

„Трябва веднага да изляза — мислеше си, — просто няма да издържа.“

И понеже не й хрумна нещо по-добро, продължи странстването си из коридора.

Гледката беше страхотна — една жена в огромен халат и при това боса се разхожда в коридора. Надяваше се да не срещне никого. В този момент проклинаше всички мъже в света и особено брат си.

Някаква стая се отвори внезапно и тя трепна. Предпазливо се обърна и… се ококори. Халатът, който вървеше пред нея, не можеше да бъде никой друг, освен нейния. Гордееше се с коприненото черно изделие. Сама го беше скроила и ушила. А жар-птицата и пейзажът от джунглата, които бяха разположени на гърба, й струваха много усилия.

Сега тези красоти застрашително се опъваха на широк, мускулест гръб.

— Ало, господине — извика Ан съвсем тихо и той не я чу.

Продължи пътя си, без да й обърне внимание. Големите му крака бяха наполовина напъхани в собствените й пантофи, а петите му се влачеха по пода.

„Трябва да се е побъркал!“ Тя изтича след него и го потупа по рамото:

— Извинете, господине!

Обърна се.

Никой не би могъл да каже, кой от двамата бе по-стъписан. Мъжът, чиято широкоплещеста фигура се бе вцедила в нейния халат, бе не някой друг, а самият Мелвин Дъглъс!

Стояха безмълвни един срещу друг в дългия коридор и се гледаха. Едновременно избухнаха в смях.

Мелвин я сочеше с пръст и се смееше толкова силно, че тя се уплаши да не събудят гостите на деветия етаж. Едва успокоила се трябваше отново да се разсмее. Той беше взел куфара й.

— Мисля, че се налага да продължим нашия „разговор“ или във вашата, или в моята стая — предложи Ан. — В противен случай ще събудим всички наоколо. Не бих искала да ме видят в това облекло. А и вие също не сте облечен особено прилично.

— Много неприятно. Сега трябваше да съм с тъмносиния си раиран костюм и да водя преговори, вместо да се разхождам с вашия халат.

— Забравихте черните копринени слипове.

— Откъде знаете какви слипове нося?

— Прерових куфара ви! Не от любопитство, а защото се надявах да разбера, кой е притежателят.

— Е, не е чак толкова лошо, че познавате бельото ми. Та нали и аз знам тайната, какво носите под роклите.

Засмя се безсрамно и Ан се изчерви. Ядоса се още повече, когато през ума й мина мисълта, че той е подозирал чий е куфарът. Табелката, на която бяха написани името и адреса й, не може да е останала незабелязана. Освен това на вечерните рокли беше пришила етикет: „Модно ателие на Ан. Маями Спрингс.“

Нещо не се връзваше. Случайност ли беше, че Мелвин изведнъж се появи в „Мариот“? Та нали той бе чул, че с Джими ще отседнат в този хотел.

Гледаше го недоверчиво.

— А къде е жена ви?

— Коя жена? Аз нямам жена. По-добре ми кажете къде е Джими? Сигурно сте му се карала толкова много, че е избягал. Не би ме учудило.

Помисли малко, дали да му каже истината, но после реши да премълчи. Положението и без това беше доста заплетено.

„Ако се бяхме запознали при други обстоятелства — кой знае какво би могло да излезе… Стоим заедно в хотелската стая само по халати…“

Ан прогони тази мисъл. Колкото и красив да беше той, тя реши да не се предава.

— Как всъщност взехте моя куфар, господин Дъглъс? И как така сте в хотела, след като живеете във Филаделфия?

— А вие откъде имате информацията?

— Видях жена ви на летището. Посрещаше ви. Много е красива!

— Не разбрахте ли какво ви казах преди малко? Не съм женен! Помислете! Ако бях женен, жена ми щеше да бъде с мен в хотела. И нямаше да съм с миниатюрен копринен халат, а в хавлиения халат на съпругата си.

— А вие пък защо сте сигурен, че вашата съпруга, ако имахте такава, ще носи точно хавлиен халат?

— Всички жени носят такива. С едно изключение: Ан Бакстър!

— Сега ми върнете моя халат!

Нямаше настроение да спори, как се обличат омъжените жени.

— С най-голямо удоволствие! — каза Мелвин и бавно развърза колана, като не я изпускаше от очи.

Нещо я задуши. Мелвин стоеше пред нея само по слипове.

Спортен тип, тесен ханш и широки рамене — идеалната фигура за мъж.

Подаде й халата и тя бързо съблече неговия. Остана по прозрачния си корсаж. При вида на полуголото стройно тяло, очите му светнаха похотливо.

В този момент Джими влезе с гръм и трясък.

— Какво е ставало тук? — извика той възмутено, въртейки главата си ту към Мелвин, който загръщаше халата си, ту към Ан, която обличаше своя.

— Не е това, което си мислиш! — опита се тя безпомощно да обясни ситуацията.

Можеше да си представи какви мисли се въртят в главата му.

— Естествено! Какво може да си помисли човек, когато хване мъж и жена полуголи в хотелска стая. И то… в два часа след полунощ.

„Мелвин приема спокойно внезапната поява на Джими. Твърде спокойно за мъж, който все още мисли, че Джими е съпругът на жената, в чиято стая се намира“ — сети се Ан.

Погледна го скептично.

— Нямате ли желание да обясните, защо си разменяме халатите?

— С удоволствие! Положението е следното, Джими. Жена ви е взела моя куфар, а нейният е попаднал в моите ръце. Глупава случайност, нали? Срещнахме се в коридора. Жена ви беше облякла моя халат, а аз нейния. После дойдохме и си ги разменихме. Точно тогава влязохте вие. Всъщност, няма причина за безпокойство.

— Прекалено е сложно за мен — отговори Джими.

Хвърли се на леглото и ги наблюдаваше изпитателно.

„Искат да ме преметнат. Не съм толкова пиян, та да не разбера, че тук се е случило нещо повече от една безобидна размяна.“

Джими се забавляваше истински. Оказа се, че „разумната“ му сестра също можеше да се хване в капан. И то в капана на Мелвин Дъглъс. Играта лека-полека започваше да му харесва. Лицето му стана сериозно.

— Искате да кажете, че сте нямали други намерения към жена ми?

Опита се да стане, но главата му се замая и предпочете да седне.

— Не съм го казвал. Обясних ви като мъж на мъж, че не се е случило нищо, което да ви разтревожи.

— Моля се да е така!

— Имате думата ми. Но може би ще е по-добре да се погрижим за разменените куфари. При тези обстоятелства мога ли да ви поканя на едно питие, Ан? Мисля, че сме си го заслужили.

Мелвин събра разхвърляните си по пода дрехи и се помъчи да затвори куфара си.

— Ключалките са счупени!

— Не можахме да го отворим по друг начин — извини се Ан.

— Знам. Вашият не е в по-добро състояние.

— Значи сме квит!

— Добре, елате! Имам бутилка шампанско в хладилника. Да го изпием по случай запознанството ни.

Взе багажа си и тръгна към вратата. Ан го последва с разтуптяно сърце. Нямаше търпение да получи своя куфар.

— Странно! Не сте ли видял табелата? А и двете вечерни рокли имат етикет. Вие много добре сте знаел, че е мой.

— Не съм забелязал.

— И на мен ми се пие шампанско. Освен това никога не оставям жена си да ходи при чужди мъже посред нощ.

— Ваше право е!

Тримата се отправиха към № 921 — стаята на Мелвин.