Ъруин Шоу
Вечер във Византия (15)

14.

На завоя едно пежо, натъпкано с деца и движещо се срещу Крейг с деветдесет мили в час, за малко не връхлетя върху него. Той сви рязко встрани и успя да мине край канавката. След това продължи бавно и внимателно, предпазвайки се от всеки французин, седящ зад волана, без да може да се любува на лозята и маслинените горички, през които минаваше шосето, нито даже на морето, синеещо се вляво от него.

Не бързаше да стигне Марсилия. Не бе решил още какво да каже на Констънс. Ако изобщо нещо щеше да казва. Не е толкова добър артист да се преструва, че нищо не се е случило. А и трябва ли да се преструва?

Предишната нощ го бе потресла. Този път нямаше никакви кокетства, никакъв отказ. Безмълвно в нощната тишина, нарушавана само от шума на морето зад прозореца, Гейл му се бе отдала, нежна и сдържана. Ръцете й бяха меки, устните й — сладки, галеше го нежно и бавно. Той беше забравил каква е кожата на младите момичета. Очакваше, че ще се нахвърли върху него жадно или ще бъде груба, или ще играе на оскърбена. А вместо това… Не, не може да се намери най-точната дума: тя го прие радостно. Някъде дълбоко в съзнанието му се мержелееше една мисъл: „През целия си живот не съм преживявал такова нещо.“ Веднага бе разбрал грозящата го опасност. И въпреки това по някое време през нощта бе казал „Обичам те“. Беше усетил сълзи на бузите й.

И изведнъж сутринта — тази груба шега, тази бележка на масата. Коя, по дяволите, може да е била майка й?

Приближавайки Марсилия, той продължи да кара още по-бавно.

 

 

В хотела го очакваше бележка от Констънс. Ще се върне след пет часа следобед, резервирала е стая за него до нейната, целува го. А портиерът му предаде, че е звънил господин Клайн и ще очаква Крейг да му се обади.

Той се качи след служителя в своята стая. Вратата, водеща в стаята на Констънс, бе оставена отворена. Когато служителят си отиде и носачът внесе куфара му, той отиде там. Познатият му гребен и четката за коса бяха на бюрото, на вратата на гардероба висеше познатата рокля от ленен плат — да се изправят гънките. В стаите, отрупани с мебели, беше тъмно и задушно. Въпреки затворените прозорци, от улицата идваше голям шум.

Върна се в стаята си и присядайки на леглото, посегна към телефона. Вдигна слушалката и започна да диктува номера на хотела на Гейл, но веднага се извини и даде номера на Клайн.

На телефона бе самият Клайн. Той никога не се отдалечаваше от телефона на разстояние повече от пет крачки.

— Е, как е нашият велик човек? — попита Клайн. — И какво прави в Марсилия?

— Тук е световният център на хероина — отговори Крейг. — Вие не знаете ли?

— Слушайте, Джес, задръжте за минутка. Трябва да отида на друг телефон. Тук при мен е пълно с народ и…

— Добре — каза Крейг. При Клайн е винаги пълно с народ.

След малко чу щракване — Клайн бе вдигнал другата слушалка.

— Е, сега можем да разговаряме. Вие нали ще се връщате в Кан?

— Да.

— Кога?

— След два дни.

— Надявам се, преди всички да вдигнат котва?

— Ако е необходимо — отговори Крейг.

— Мисля, че ще бъде полезно. Вижте, прочетох ръкописа на този Харт, който ми изпратихте. Харесва ми. Струва ми се, че мога да предприема нещо. Още тук. Тази седмица. Заинтересован ли сте?

— Зависи.

— От какво зависи?

— Още не разбирам какво имате предвид под думата „предприема“.

— Възможно е да успея с един режисьор — обясни Клайн. — Име няма да назовавам, защото той не е дал още окончателен отговор. Но е прочел сценария. За пари засега никакви разговори не са водени. Има и още много неяснотии и прочие… Разбирате ли?

— Да — отговори Крейг. — Разбирам.

— Искам да кажа, че си струва да побързате със завръщането. Но — никакви обещания. Това също разбирате, нали?

— Да.

— И още нещо — продължи Клайн. — Според мен ръкописът се нуждае от дообработване.

— Не съм виждал ръкопис, който да не се нуждае от дообработване — отбеляза Крейг. — Даже Шекспир да дойдеше с ръкописа на „Хамлет“, първият човек, на когото го даде да го прочете, ще каже: „Според мен ръкописът се нуждае от дообработване.“

— Не зная кой е този Харт, но не е Шекспир — каза Клайн. — И имам чувството, че е вложил всичко тук. Искам да кажа, че всеки режисьор, който се заеме да направи филм, сигурно ще пожелае да привлече друг сценарист за изготвяне на втори вариант. Преди да говоря за това с режисьора, трябва да зная какво мислите вие.

Крейг не отговори веднага. Може би, помисли си той, сега е моментът да обяви, че не съществува никакъв Малкълм Харт. Вместо това каза:

— Самият аз трябва да поговоря с човека, който ще се съгласи да прави филм. Да изслушам неговите съображения.

— Законно желание — съгласи се Клайн. — И още един въпрос: искате ли да кажа на Мърфи, че се заемам с тази работа или вие сам ще му кажете? Той все едно ще разбере. И то скоро.

— Аз сам ще му кажа.

— Добре — прие Клайн. — Няма да бъде лек разговор.

— Това е моя грижа.

— Добре. Погрижете се. Ще мога ли да се свържа с вас по телефона в Марсилия, ако тук има нещо ново?

— Ако отида някъде, ще ви уведомя — обеща Крейг.

— Какво намирате в Марсилия, по дяволите? Тук при нас е страшно напрегнато.

— Сигурен съм.

— Стискайте палци, приятелю — каза Клайн и остави слушалката.

Крейг погледна замислено телефона. Който живее от телефон, от телефон ще умре, ни в клин, ни в ръкав си помисли той. Може би трябва да се радвам на отзива на Клайн за ръкописа, но не буйно, а спокойно, внимателно. Даже ако нищо не излезе, с това щеше да докаже, че не е губил времето си напразно.

Отново вдигна слушалката и помоли да го свържат с хотел „Карлтън“. Ан трябва да е прочела вече ръкописа, така че щеше да е полезно да чуе и нейното мнение. Освен това я бе оставил там сама — добър баща, няма що — с проблемите й около този младеж, който щеше да дойде от Калифорния, и може би щеше да може да й даде полезен съвет. Ако, разбира се, потърсеше съвет.

Докато чакаше телефонистката да го свърже с „Карлтън“, отиде да се избръсне и вземе душ. Трябва да се представи на Констънс в най-добър вид и да ухае на хубаво. Поне това.

Когато телефонът иззвъня, трябваше да изскача изпод душа. Чакайки да го свържат със стаята на Ан, той се загледа в мокрите стъпки по изтрития килим и си помисли: поне не съм дюстабанлия. На човек е присъщо да бъде суетен. Даже и по най-идиотски повод.

Телефонът в стаята на Ан не отговаряше. Ако се нуждаеше от съвет, тя го получаваше от някой друг. Най-вероятно от Гейл. Интересно какво ще разкаже Гейл на дъщеря му, и колко подробно? Ами ако разкаже всичко? Какво всъщност е това всичко? Впрочем сега му беше безразлично.

Той се върна в банята и постоя под студения душ, за да се изплакне от сапуна. След това бързо се изтри и се облече. Добре би било да си пийна малко, реши той. Не бе донесъл бутилка със себе си, така че трябваше да отиде до бара. Това в известна степен е и от малодушие, призна си той. Не искаше да дочака Констънс в стаята, защото тя вероятно ще си помисли, че той ще я поведе веднага към леглото. Не е способен на това днес.

В бара горяха матови кървавочервени светлини. Двама японци в еднакви тъмни костюми се бяха надвесили над дебела купчина листове с текстове, отпечатани на циклостил, и оживено полушепнешком разговаряха за нещо на японски. Канеха се да бомбардират пристанището в Марсилия ли? Чудно как е могъл на младини да ненавижда такива дребни, акуратни, вежливи хора.

Бандзай!^[1]

Пиеше второто уиски, когато в бара влезе Констънс. Червеният цвят явно не отиваше на лицето й. Той стана и я целуна. Косите й бяха малко влажни от жегата. Не биваше да забележи това.

— Изглеждаш чудесно — възхити й се той. Всичко останало можеше да почака.

— Добре дошъл, добре дошъл! — поздрави тя.

В тези думи звучеше ехо, което предпочиташе да не бе чул.

— Искам „Том Колинс“ — помоли тя. — Той умее да го приготвя. — Тя кимна на бармана. Значи е идвала вече тук. С кого? Стори му се, че е плакала.

Той й поръча коктейл и още едно уиски за себе си.

— Кое по ред? — с усмивка попита тя.

— Само трето. — Не само Ан е загрижена за това, че пие много. Другият месец ще се откаже. Ще пие само вино.

— Знаех, че ще те намеря в бара — каза тя. — Даже не си правих труда да питам портиера.

— Нямам никакви тайни от теб повече — засмя се той. — Това е лош признак.

— Имаш още много тайни — възрази тя. — Така че не се бой. — Тя взе чантата в ръцете си, постави я на колене и пръстите и нервно завъртяха закопчалката.

— Ти какво правиш в Марсилия все пак? — попита той. Клайн му бе задал същия въпрос. Градът имаше един милион жители. Нима те всяка сутрин се питат един друг какво правят в Марсилия?

— Един от моите мили Младежи има неприятности. — Тя винаги произнасяше думата младеж с главна буква. — Полицията го арестувала в Старото пристанище с два фунта хашиш в раницата. Пуснах в действие някои връзки и в Париж ми казаха, че ако дойда сама и очаровам местните власти, то вероятно до края на този век ще успея да измъкна идиота от френския затвор. Вече цял следобед сипя наляво и надясно чара си. Бащата на Младежа освен това обеща да преведе телеграфически от Сент Луис небезинтересна сума пари в полза на френското управление за борба с наркотиците. Ще видим какво ще излезе от това. Най-малко още два дни трябва да вися тук. Боже, ужасно ми се пие. И ужасно се радвам, че те виждам. — Тя протегна ръце и здраво стисна пръстите му. Какви силни ръце и какви гладки длани имаше! Толкова тъничка, а толкова силна и гладка. Въпреки че косите й бяха влажни от пот. Открито и умно лице, ясните весели зелени очи, сега като че ли потъмнели от червената светлина, гледат с изпитателен поглед. Много мъже се стремят да спечелят нейната благосклонност. Така са му казвали негови приятели. А и тя самата не криеше. Добра в службата си. Тежък характер, слънчева усмивка; лесно обидчива и готова всеки момент да обиди в отговор. С нея мъжете винаги имат над какво да се замислят. Не приема нищо без доказателства. Колко мъже е изоставила? Някой ден трябва да я пита за това. Но не в Марсилия.

Те се чукнаха за наздравица. След като отпи голяма глътка, тя каза:

— Имам нужда от това. Сега разказвай за всичко.

— Не мога — отказа той. — Обградени сме от японски шпиони. — Отлагай с помощта на шеги.

Тя се усмихна.

— Доволен ли си, че дойде?

— Цял живот съм мечтал за среща с любимата в Марсилия. И тъй като тази мечта се сбъдна вече, хайде да се преместим на някое друго място. Ти така или иначе трябва да чакаш — така че няма никакъв смисъл да стоим тук. Ако дойдат парите от Сент Луис, ще те известят.

— Вероятно си прав — неуверено се съгласи тя.

— А в този хотел можеш да издъхнеш. Толкова е шумно, че няма да заспим.

— Не мислех, че си дошъл тук да спиш.

— Ти ме разбираш.

Тя отново се усмихна.

— Къде да отидем? Само не в Кан.

— Забрави за Кан. Има едно местенце, за което съм чувал. Едно село, наречено Мейраг. Някой ми е разказвал за него. Това е бивш замък на хълм. На по-малко от два часа път оттук.

— Бил ли си с някого вече там?

— Не — честно отговори той.

— Тогава да вървим към Мейраг.

Те събраха багажа бързо — за любов нямаше време. Докато стигнат до Мейраг, щеше да се стъмни. Той се боеше, че телефонът ще звънне, преди да са напуснали стаята. Но телефонът не звънна. Касиерът на хотела бе недоволен, но не започна да роптае. Бе свикнал с внезапните заминавания на гостите на хотела.

— Разбирате, мосю — обясни той на френски, — че трябва да платите за цяло денонощие.

— Да — отговори Крейг и плати и двете сметки. Това бе най-малкото, което можеше да направи за американския младеж, попаднал в ръцете на френската полиция.

По улиците имаше голямо движение и Крейг трябваше да кара внимателно. Нямаха възможност да разговарят, докато не излязоха от града на шосе, водещо на север към Екс-ан-Прованс.

Крейг приведе мислите си в ред. Вярност, бащински задължения, кариера, жена му, дъщеря му, Клайн, Гейл МакКинън. Майката на Гейл МакКинън. Може и не в този ред.

Констънс седеше до него, късите й коси се развяваха от вятъра, устните й бяха полуотворени в лека усмивка, пръстите й лежаха на коляното му.

— Обичам да пътешествувам с теб — призна тя. Бяха ходили заедно в долината на Лоара, в Нормандия и в Лондон. Кратки, прекрасни пътешествия. Даже по-скромни, отколкото бе това. Но не можеше да каже доволен ли е или не, че тя бе отказала да отиде с него в Кан.

— Разговаря ли с Дейвид Тейкмън?

— Да.

— Той е хубав човек, нали?

— Много. — Реши да не й казва какво му бяха съобщили за стареца. На марсилското шосе е по-добре да не се говори за смърт. — Казах, че ще се видим. Неговите планове са неясни засега. — Той побърза да прекъсне разговора за Дейвид Тейкмън. — Всъщност има друг, който може да се заинтересува от сценария. Вероятно ще разбера всичко, когато се върна в Кан. — Крейг подготвяше Констънс за мисълта, че скоро ще замине. Констънс свали ръката си от коляното му.

— Разбирам — каза тя. — Други новини? Как е дъщеря ти?

— За нея мога да разказвам цяла нощ. Уговаря ме да зарежа киното. Съвсем. Казва, че е жестоко и непостоянно и че хората там са ужасни.

— Убеди ли те?

— Не съвсем. Макар че съм съгласен донякъде с нея. То е действително жестоко и непостоянно и повечето хора са действително ужасни. Но работата е там, че и другаде в живота не е по-добре, а може би е и по-зле. В армията например за един ден можеш да видиш повече подлизурство и лицемерие, отколкото във всичките студии на Холивуд за една година. И в политиката, и в търговията със замразено месо е същото — конкуренция и двуличие, даже киностудиите са къде по назад. А що се отнася до крайния продукт, той не носи повече вреда от генералите, сенаторите и вечерите по рецепта на телевизията.

— Доколкото те разбирам, казал си й, че оставаш в киното.

— Общо взето, да. Ако има такава възможност.

— Тя остана ли доволна от такъв отговор?

— Хората на нейна възраст, струва ми се, считат, че да си доволен, значи да предаваш поколението си.

Констънс се засмя печално.

— Господи, всичко това ми предстои с моите деца.

— Да, точно така е. След това дъщеря ми ми каза, че е била при майка си. — Той усети как Констънс леко се стегна. — И майка и й казала, че е била при теб.

— О, господи! — възкликна Констънс. — Нямаш ли някоя скрита бутилка тук?

— Нямам.

— Да спрем ли някъде да пийнем?

— Бих предпочел да не пийвам — отговори той.

Констънс се отдръпна към вратата.

— Не исках да ти казвам.

— Защо?

— Боях се да не се разстроиш.

— Вярно е, разстроих се.

— Твоята жена е красива.

— Само че е постъпила много некрасиво.

— Изглежда, да. Моите Младежи в кантората се наслушаха на воля. — Констънс сви рамене. — Не зная как бих се държала аз, ако съм живяла с един мъж повече от двадесет години и той ме остави заради друга жена.

— Аз не я напуснах заради друга жена — възрази той, — а заради нея самата.

— Жените трудно вярват на това — каза Констънс. — Която и да е жена на нейната възраст, ако изпадне в същото положение, едва ли би се държала по-разумно. Тя иска да се върнеш и ще направи всичко, за да те върне.

— Няма да ме върне. Оскърби ли те?

— Естествено. Хайде да говорим за нещо друго. Сега сме на почивка.

— Моят адвокат казва, че заплашва да използува твоето име в бракоразводното дело — продължи Крейг. — Мисля, че тя в крайна сметка няма да направи това, защото ще й платя да мълчи. Но все пак реших, че е по-добре да те предупредя.

— Не харчи пари заради мен — възрази Констънс. — Моята репутация ще издържи.

Той се засмя вяло.

— Срамно е, като си помислиш — някой беден френски детектив е преседял цяла нощ под прозореца ми, докато ние с теб, двамата немлади вече хора, сме се отдавали на буйна страст. — В тона й се усещаше насмешка и горчивина. Крейг разбра, че жена му е постигнала поне частично целта си, устройвайки скандал на Констънс.

— Ти си още млада — каза той.

— Чувствам се млада. Днес. — Те минаха покрай пътеуказател — Екс-ан-Прованс. Певци пеят под звуците на лютни. Любовни турнири.

— Ако има нещо ново, ще ти съобщя — обеща той.

— Да. Дръж ме в течение.

Тя напразно вини мен за всичко, мислеше си той. Впрочем не. Не напразно. В края на краищата Пинелъпи е моя жена. За двадесет и повече години е трябвало да я приуча на вежливо отношение към моите любовници.

От страничния път изскочи кола и той трябваше да удари рязко спирачки. Констънс полетя напред и се опря с ръце на предното стъкло.

— Искаш ли аз да карам? — попита тя. — Цял ден си зад волана — сигурно си изморен.

— Не съм изморен — отговори кратко той и натисна газта, макар че знаеше, че и бездруго кара много бързо. В този момент, седнал в колата, не се чувствуваше на почивка.

 

 

Хотелът беше бивш замък на върха на гористия хълм. Беше топло и седнаха да вечерят на открито — на покрита с плоски камъни тераса с изглед към долината, под светлината на свещи. Храната беше превъзходна, изпиха две бутилки вино и завършиха вечерята с шампанско. На такова място и след такава вечеря започваш да разбираш защо трябва непременно да прекараш част от живота си във Франция.

След вечеря прекосиха малката горичка, осветена от лунната светлина, и отидоха в селото. Пиха кафе в едно малко кафене, където съдържателят беше написал резултатите от футболните мачове през седмицата на една малка дъска.

— Даже и кафето е отлично — забеляза Крейг.

— Даже всичко — добави Констънс. Беше в синя ленена рокля — знаеше, че той обича синия цвят. — Доволен ли си, че дойде тук? — попита го тя.

— Аха.

— С мен?

— Знаеш ли… — Той говореше бавно, давайки си вид, че внимателно обмисля въпроса й. — Щом човек веднъж е решил да дойде на такова място, с жена, ти в никакъв случай не си по-лоша от коя да е друга.

— Чудесно. Това е най-приятното нещо, което съм чула през целия ден.

И двамата се разсмяха.

— Кажи „Мейраг“ по букви — помоли той.

— Д-ж-е-с-и-К-р-е-й-г.

Те отново се разсмяха. Тя погледна дъската с резултатите.

— Не е ли чудесно, че отборът на Монако е спечелил?

— Най-важното събитие в моя живот през седмицата — отговори той.

— Ние май много пихме. Не мислиш ли?

— Мисля. — Крейг направи знак на собственика зад бара. — Deux сognacs, s’il vous plait.^[2]

— Освен всичко друго — каза тя, — тук говорят френски.

— Наред с многото други достойнства.

— Днес изглеждаш на двадесет години.

— Следващата година ще гласувам.

— За кого?

— За Мохамед Али.

— Пия за това.

Те пиха за Мохамед Али.

— А ти за кого ще гласуваш?

— За Касиус Клей.

— Пия за това.

Те пиха за Касиус Клей. Тя се кикотеше.

— Колко сме глупави.

— Пия за това. — Той се обърна към бара. — Encore deux cognacs, s’il vous plait.

— Много изразително — каза тя. — На няколко романски езика.

Той я погледна втренчено през масата. Лицето й стана сериозно. Тя протегна ръка и стисна неговата, сякаш да си вдъхне увереност. Беше готов да каже: „Да останем тук седмица, месец. А след тава ще странствуваме цяла година по слънчевите пътища на Франция.“ Но не каза нищо. Само стисна ръката й по-силно.

— Правилно ли произнесох по букви „Мейраг“?

— Никога не си го произнасяла по-добре — отговори той.

 

 

Когато се изкачваха по хълма, той я помоли:

— Върви пред мен.

— Защо?

— Искам да се полюбувам на прелестните ти крака.

— Любувай се — съгласи се тя и тръгна напред.

Леглото беше огромно. През отворените прозорци проникваше лунна светлина и се носеше дъх на борове. Лежеше по гръб в сребристия здрач и слушаше как Констънс се движи из банята. Тя никога не се събличаше пред него. Колко е хубаво, помисли си той, че Гейл, за разлика от други жени, не драска мъжа по време на акта. Други го бяха драскали. Той се ядоса на себе си за тази мисъл. Коварната памет, разрушаваща удоволствието на плътта. Стараеше се да си внуши, че няма причини да се чувствува виновен. Днешната среща е едно, а вчерашната — друго. Всяка нощ е единствена по рода си. Той никога не се е клел във вярност на Констънс, нито тя на него.

Тя се плъзна като бледа сянка по стаята и се пъхна до него в леглото. Тялото й му бе скъпо, то беше щедро и познато.

— Отново у дома — прошепна той, прогонвайки от себе си спомените.

Но после, когато те лежаха един до друг спокойно, тя попита:

— Ти наистина ли не искаше да дойда в Кан?

Той забави отговора си.

— Не.

— И не само заради дъщеря ти?

— Не. — Значи някаква следа все пак бе останала.

— Имаш си някой друг там.

— Да.

Тя помълча малко.

— Нещо сериозно или случайно?

— Мисля, че е случайно. Но не съм сигурен. Случи се случайно. Тоест не дойдох в Кан заради нея. Допреди няколко дни не знаех дори за съществуването й. — Сега, когато Констънс сама започна тази тема, той почувствува облекчение, че може да говори за това. Тя му беше много скъпа, за да я лъже. — Не зная как се случи — продължи той. — Просто се случи.

— Откакто ти си замина от Париж, аз не стоях сама вкъщи всяка вечер — каза Констънс.

— Няма да уточнявам какво имаш предвид.

— Имам предвид това, което имам предвид.

— Добре.

— Ние с нищо не сме свързани с теб — каза тя. — Освен с това, което чувствуваме един към друг в един или друг момент.

— Така е.

— Имаш ли нещо против, ако запаля цигара?

— Винаги съм против, когато някой пуши.

— Обещавам ти да не заболея от рак днес. — Тя стана от леглото, сложи си халат и отиде към тоалетката. Той видя пламъка на клечката. Тя се върна и седна на края на леглото. От време на време, когато вдишваше, огънят от цигарата осветяваше лицето й. — Аз също имам новина — каза тя. Исках да я отложа за друг път, но сега съм в бъбриво настроение.

Той се засмя.

— На какво се смееш?

— Така просто, смешно ми е. Каква е твоята новина?

— Напускам Париж.

Колкото и да е странно, стори му се, че това беше удар, предназначен за него.

— Защо?

— Откриваме филиал в Сан Франциско. Много от тия деца започнаха да идват при нас от Източните щати и от нас обратно. Обмен на стипендии и така нататък. Вече няколко месеца водим преговори за създаване на филиал в Калифорния и ето най-после въпросът е решен. Аз съм избрана. Сега ще бъда нашият неофициален прозорец към Пробуждащия се Изток.

— Париж няма да бъде същият без теб.

— Без Париж и аз няма да бъда същата.

— Как гледаш на това?

— На преместването в Сан Франциско ли? С интерес. Красив град. Казват, че в него кипи културен живот. — В тона й звучеше ирония. — Вероятно ще бъде добре за децата ми. Ще подобрят английския си. От време на време майката е длъжна да се загрижи за това децата й да научат английски по-добре.

— Права си — съгласи се той. — Кога се каниш да се местиш?

— Това лято. След месец-два.

— Загубих още един дом — въздъхна той. — Ще изключа Париж от своите маршрути.

— Ето какво значи верен приятел. А ще включиш ли Сан Франциско? Казват, че там има добри ресторанти.

— Да, и аз съм чувал. Ще идвам. От време на време.

— От време на време. Жената не може да иска всичко да бъде така, както тя иска, нали?

Той не отговори веднага.

— Много неща се променят в живота.

Те мълчаха дълго. Най-накрая Констънс каза:

— Няма да се преструвам, че съм в див възторг от това, което ми каза сега. Но не съм дете, ти — също. Не очакваше, че ще ти направя сцена или че ще се хвърля от прозореца, или нещо подобно, нали?

— Разбира се, че не.

— Както вече казах, не съм в див възторг. Но аз съм във възторг от много други неща в нашите отношения. Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

— Кажи: „Обичам те.“

— Обичам те — каза той.

Тя загаси цигарата, свали халата си, пусна го на пода, легна до него и сложи глава на гърдите му.

— Стига разговори за тази вечер. Не съм вече в бъбриво настроение.

— Обичам те — прошепна той, докосвайки с устни разрошените й коси.

 

 

Спаха до късно. Когато се събудиха, слънцето грееше и птичките пееха. Констънс позвъни в Марсилия: парите от Сент Луис не бяха пристигнали още, а служителят, завеждащ отдела за борба с наркотиците, щеше да бъде там едва утре. Те решиха да останат в Мейраг още един ден и Крейг не се обади в Кан да съобщи къде е. Нека денят принадлежи само на тях.

На следващия ден стана ясно, че парите не бяха пристигнали още. Не им се заминаваше и те останаха още двадесет и четири часа.

 

 

На другата сутрин, разделяйки се с нея в марсилския хотел, той й каза, че в понеделник ще я заведе на обяд в Париж. Тя разчиташе до вечерта да измъкне Младежа от затвора. Ако не успееше, така или иначе щеше да се върне в Париж, оставяйки го на собствената му съдба. Бе прекарала достатъчно време на юг. Тя все пак имаше и друга работа.