Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Evening in Byzantium, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
iConevska (2015)

Издание:

Ъруин Шоу. Вечер във Византия

Американска. Трето издание

Редактор: Йордан Костурков

Художник: Борис Стоилов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева

Коректор: Жанета Желязкова

 

ЕКП 07/9531226331/5637-339-90

Издателски № 2927

Формат 60×100/16

Печатни коли 15,00

Издателски коли 16.67

Условни издателски коли 16,73

Дадена за набор на 1.VI. 1990 г.

Излязла от печат на 30. XI. 1990 г.

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Найденов“ — В. Търново

Цена 9,00 лв

 

Irwin Shaw

Evening in Byzantium

First published in Great Britain by Veidenfeld & Nicolson, 1973

Copyright © lrwin Shaw 1973

Nel Open Market Edition June, 1974

This edition October 1975

История

  1. — Добавяне

4.

Портиерът му каза, че господин и госпожа Мърфи го чакат в плажната кабина.

Той тръгна през парка, ухаещ на бор, към морето. По сенчестата пътечка се чуваха само неговите стъпки и цвърченето на жетварите сред дърветата.

Спря се, преди да е стигнал кабината. Мърфи не бяха сами. В малкото патио[1] пред кабината седеше млада жена. Тя беше в розов бански костюм, едва прикриващ тялото й, по гърба й се спускаха дълги тъмни коси, блестящи на слънцето. Когато се обърна леко към него, той позна тъмните очила.

Мърфи носеше плувки на цветя и й говореше нещо. Соня Мърфи лежеше в шезлонга.

Крейг реши да се върне в хотела и оттам да позвъни на Мърфи и да го покани той да отиде при него, защото не е харесал компанията, но в този момент Мърфи го зърна.

— Ей, Джес! — извика той, ставайки. — Тук сме.

Гейл МакКинън също стана, когато той се приближи, но не се обърна.

— Здравей, Мърф — поздрави Крейг и подаде ръка.

— Здравей, приятелю.

Крейг се наведе и целуна Соня Мърфи по бузата. Тя беше на петдесет години, но изглеждаше на не повече от тридесет и пет, имаше елегантна фигура и не по холивудски меко и гладко лице. За да не изгори на слънцето, си бе сложила плажна хавлия на раменете и широкопола сламена шапка.

— Отдавна не сме се виждали, Джес — каза тя.

— Много отдавна — съгласи се той.

— Тази млада госпожица — Мърфи посочи към Гейл МакКинън — казва, че те познава.

— Да, познава ме — потвърди Крейг. — Здравейте, госпожице МакКинън.

— Здравейте. — Момичето си свали очилата. Движението беше бавно, сякаш сваляше карнавална маска. Очите й бяха сини като елмаз, широко отворени, но погледът й се стори на Крейг някак си неуловим, неопределен и бдителен. По вид човек можеше да й даде шестнадесет-седемнадесет години — сериозно, открито лице, не съвсем развити още форми, гладка кожа. Той имаше странното чувство, че слънчевите лъчи се съсредоточават само върху нея, заливайки я с поток от светлина, а той стоеше и я гледаше отдалеч, засенчен от тъмен дъждовен облак. В този момент тя приличаше на прекрасна статуя, изправена на фона на морето, което блестеше и искреше, радвайки се на нейната младост, на свежестта на кожата й, на нейната малко измършавяла стройна фигура.

В главата му се завъртя тревожната мисъл, че някога е виждал този образ на девойка, озарена от слънцето на фона на морето. Не знаеше дали това го очарова, или го радва.

Тя се наведе — не съвсем грациозно, дългите й коси закриха лицето и той видя магнетофон до краката й. Докато тя се навеждаше, той неволно обърна внимание на меката заобленост на корема над розовите бикини и на пищните бедра, с изскочилите, както при подрастващите, тазобедрени стави. Той не можеше да си обясни защо се беше загрозила вчера сутринта с онази глупава, прекалено широка риза и тези неестествено големи тъмни очила, скриващи цялото й лице.

— Тя ме интервюира — рече Мърфи. — Против волята ми.

— Да, от само себе си се разбира — каза Крейг. Мърфи беше всеизвестен с това, че даваше интервюта на всеки и отговаряше на всякакви въпроси. Той беше висок, едър и широкоплещест шейсетгодишен мъж, с гъста боядисана черна коса, обветрено лице и живи хитри очи, грубоват, простодушен и непринуден като всички ирландци. Сред кинодейците имаше репутация на един от най-неотстъпчивите посредници и това се отразяваше много благотворно както на неговото собствено финансово положение, така и на положението на неговите клиенти. С Крейг не бе подписвал договор — тяхното съглашение беше скрепено само с едно ръкостискане, но беше представял неговите интереси в продължение на повече от двадесет години. Откакто Крейг престана да прави филми, те се срещаха много рядко. Бяха приятели. Но не толкова близки, с горчивина си помисли Крейг, колкото бяхме тогава, когато нещата при мен вървяха добре.

— Как са дъщерите, Джес? — попита Соня.

— По последни сведения, и двете са добре. Доколкото могат да бъдат добре момичета на тяхната възраст. Маршиа, чувам, била напълняла.

— Ако не ги арестуват за употреба или притежание на наркотици, считай, че си щастлив баща — пошегува се Мърфи.

— Аз се считам щастлив баща — каза Крейг.

— Много си бял — каза Мърфи. — Сложи си плувки и се попечи малко.

Крейг погледна изпод око към стройното загоряло тяло на Гейл МакКинън.

— Не, благодаря. Моят плажен сезон не е започнал още. Соня, хайде да се поразходим, те нека си довършат интервюто на спокойствие.

— Интервюто свърши — каза Гейл МакКинън. — Той говори половин час.

— Съобщи ли й нещо интересно? — обърна се Крейг към Мърфи.

— Ако имаш предвид дали съм използувал мръсни думи, не съм.

— Господин Мърфи даде много съдържателно интервю каза Гейл МакКинън. — Той каза, че киноиндустрията е банкрутирала. Не са останали нито пари, нито таланти, нито смелост.

— Такова изявление може много да ти помогне при сключване на поредния договор — каза Крейг.

— Хич не ми пука — махна с ръка Мърфи. — Аз съм си взел своето. От какво да се страхувам? Мога, когато имам настроение, да си позволя удоволствието да казвам истината. Ето например ще се снима филм, който се финансира от апахите. Що за работа ще е това да чакаш индианци-апахи да одобряват сценария. Поръчахме раци за обяд. Имаш ли нещо против?

— Не.

— А вие? — обърна се той към момичето.

— Обожавам раци — отговори тя.

Значи ще остане и за обяд, помисли си Крейг. Той седна на едно от сгъваемите брезентови столчета с лице към нея.

— Тя — Мърфи посочи с палец към момичето — само за теб разпитваше. И знаеш ли какво й казах? Казах й, че един от пороците на киноиндустрията сега е, че пропъжда хора като теб.

— За първи път чувам, че съм пропъден — каза Крейг.

— Разбираш какво искам да кажа с това, Джес. Киното е престанало да те привлича. Каква е разликата?

— Той много ви хвали — каза Гейл МакКинън. — Чак да се изчервиш от удоволствие.

— Той е мой агент — каза Крейг. — Нима очаквате от него нещо друго? Но искате ли да знаете какво казваше за мен майка ми, когато беше жива?

— Разбира се. — Момичето посегна към магнетофона. — Да го включа ли?

— Не сега. — Той забеляза на устните й лека усмивка. Тя отново сложи тъмните си очила, които придаваха на лицето й отчужден, недоброжелателен вид.

— Гейл каза, че имаш каменно сърце — забеляза Мърфи. Той беше свикнал да се обръща към момичетата на малко име, даже и когато току-що се бе запознал с тях. — Защо не й дадеш възможност?

— Когато имам какво да кажа, тя ще бъде първата, която ще го чуе.

— Това е вече обещание, господин Крейг — зарадва се момичето.

— Ти хубаво правиш, че пазиш мислите за себе си, Джес каза Соня. — Вече цял половин час слушам ораторствуването на мъжа си и ако можех, щях да му затворя устата с тапа.

— И това ми било съпруга — каза Мърфи, но в тона му звучеше нежност. Те бяха женени от двадесет години и ако някога се караха, то не беше пред хора. Преимуществото на късните бракове, помисли си Крейг.

— Хората задават твърде много въпроси — каза Соня. Тя говореше със спокоен, майчински тон. — И други хора много често им отговарят. Що се отнася до мен, ако тази мила госпожица ме попита откъде съм купила това червило, аз и това няма да й кажа.

— Госпожо Мърфи, откъде си купувате това червило? — попита Гейл МакКинън.

Всички се засмяха.

— Слушай, Джес — предложи Мърфи, — хайде да се разходим с тебе до бара и да оставим жените сами. Нека позлословят малко преди обяда. — Той стана, Крейг също.

— И на мен ми се пие нещо — каза Соня.

— Ще кажа на сервитьора да ти донесе. А вие, Гейл? Какво желаете?

— През деня не пия — отговори момичето.

— По мое време журналистите бяха други каза Мърфи. — И в бански костюми не изглеждаха така.

— Стига си флиртувал, Мърф — заяде го Соня.

— Зеленооко чудовище — Мърфи целуна жена си по челото. — Да вървим, Джес. Време е за аперитив.

— Не повече от две — напомни Соня. — Не забравяй, че си в тропика.

— Щом се наканя да пия, на жена ми й се струва, че тропикът започва от самия Лабрадор — каза Мърфи. Той хвана Крейг под ръка и го поведе по покритата с плочки пътечка към бара.

Пред една от плажните кабини лежеше по корем върху дюшека дебела жена. Тя се беше разкрачила сладострастно на слънцето.

— Я-я — промърмори Мърф, вперил поглед в жената. — Опасен бряг, приятелю.

— И аз си помислих същото — призна си Крейг.

— Това момиче се е насочило към теб. Ех, да имах твоите четиридесет и осем!

— Тя не се е насочила към мен за това.

— Опита ли?

— Не.

— Послушай съвет от стареца. Опитай.

— Как, за бога, се озова при теб? — попита Крейг. Винаги го отвращаваха откровените разговори на Мърфи за секса.

— Много просто. Тя ми позвъни тази сутрин по телефона и аз й казах: елате. Аз не съм като някои мои приятели. Не страдам от престорена скромност. А когато видях как изглежда, попитах я не си ли носи бански костюм.

— И тя си го носеше.

— Съвсем случайно. — Мърфи се засмя. — Аз не тичам по фусти — Соня знае това, — но много обичам да бъда в компанията на симпатични млади момичета. Невинна старческа слабост.

Бяха вече стигнали до малкия павилион. Сервитьорът стана, когато те се приближиха.

— Bonjour, Messieurs.[2]

— Une gin fizz рer la donna сabana numero quarante due, рer favore[3] — поръча Мърфи. През войната беше живял в Италия и там се бе научил да говори малко италиански. Това беше единственият чужд език, който знаеше, освен английски, и щом напуснеше Америка, независимо от това в коя страна беше, натрапваше своя италиански на местното население. Крейг се възхищаваше от вежливата самонадеяност, с която Мърфи налагаше на чуждите хора своите привички.

— Si, si, signore — каза сервитьорът с усмивка, предизвикана или от акцента на Мърфи, или от предвкусването на евентуалния голям бакшиш, който този клиент можеше да остави.

На път за бара минаха покрай плувния басейн, който беше в скалите над морето. На края на басейна беше застанала млада русокоса жена и наблюдаваше как едно малко момиченце се учи да плува. Цветът на косите на момиченцето беше същият и беше явно, че са майка и дъщеря. Майката даваше съвети на език, непознат на Крейг. Гласът й беше ласкав и насърчаващ, с нотки на смях. Кожата й току-що бе започнала да розовее от слънцето.

— Датчанки са — каза Мърфи. — Чух на закуска. Трябва да отида в Дания някой ден.

Встрани от стълбата, водеща към морето, лежаха по корем на надуваеми дюшеци две момичета. Бяха си махнали сутиените, не желаейки по красивите им млади гърбове да останат издайнически бели ивици. Кафявият загар на гладката кожа придаваше особена привлекателност на задничетата им и дългите им крака. Бикините им бяха само една символична отстъпка пред общественото благоприличие. Момичетата приличаха на два прясно изпечени хляба — топли, апетитни, хранителни. Между тях беше седнал млад мъж Крейг позна в него актьор, когото бе гледал в два-три италиански филма. Актьорът, също толкова загорял, беше с теснички плувки. Беше слаб, но мускулест и на гладките му гърди висеше религиозен амулет на златна верижка. Той беше чернокос красавец, великолепно животно с много бели зъби, които оголваше в хищна като на леопард усмивка.

Крейг забеляза, че Мърфи не сваляше очи от тройката.

— Ако изглеждах като него, аз също бих се усмихвал — каза Крейг.

Мърфи въздъхна високо и продължиха нататък.

В бара Мърфи си поръча мартини, за да не говори жена му за тропика. Крейг си поръча бира.

— Е… — Мърфи вдигна чашата, — за твое здраве, приятелю. — Той отпи една трета от питието си. — Колко хубаво е, че се срещнахме най-после. В писмата си не си много щедър на информация, а?

— Нямало е всъщност за какво да пиша. Да не би да искаш да ти досаждам с подробности около развода?

— След толкова години — Мърфи поклати тъжно глава. Кой би могъл да помисли? Е, щом е нямало друг изход… Чувам, че в Париж си имаш нова приятелка.

— Не е толкова нова.

— Щастлив ли си?

— Не си толкова млад, Мърф, да задаваш такива въпроси.

— Странно, но аз не се чувствувам нито ден по-възрастен от деня, в който напуснах армията. По-глупав, да, но не по-стар. Я да говорим за друго. Става ми тъжно. Е, как си ти? Какво правиш тук?

— Нищо особено. Безделнича.

— Това момиченце, Гейл МакКинън, непрекъснато се стремеше да разбере от мен защо си дошъл в Кан. Искаш ли да работиш отново? — Мърфи го погледна изпитателно.

— Не е изключено — отговори Крейг. — Ако ми попадне нещо подходящо. И ако се намери глупак да ме финансира.

— Не си единственият, който иска това. За да вложиш сега пари във филм, независимо какъв, трябва наистина да си глупак.

— С други думи никой не е идвал да чука на вратата ти да те моли да ме уговаряш да отида да работя за него.

— Виж какво — уклончиво отговори Мърфи, — съгласи се, че ти отдавна вече си се оттеглил. Ако сериозно възнамеряваш да работиш, има един филм, който искам да опитам… Може би ще излезе добра продукция. Имах предвид теб, но не исках да ти пиша, преди да си изясня нещата по-конкретно. Плюс това не обещава много пари. И сценарият е отвратителен. Трябва да се снима в Гърция, а нали са ми известни политическите ти възгледи…

Крейг се засмя, слушайки тези безконечни уговорки.

— С една дума блестящ проект във всяко отношение.

— Е, добре — каза Мърфи, — спомням си, че когато дойде за първи път в Европа, не искаше да отидеш в Испания, защото не одобряваше политическата обстановка там, така че…

— Тогава бях по-млад — прекъсна го Крейг. Наля си бира от шишето на бара. — Сега става модно да се снимат филми в страни, чиято политика не одобряваш, иначе шансовете да пуснеш филм са малки. Ти положително не би снимал филм в Америка, нали?

— Не зная — отговори Мърфи. — Моята политика е вземай парите и бягай. — Той направи жест към бармана за още едно мартини.

— Тогава? Да ти позвъня ли, ако гръцката история се задвижи?

— Не — отговори Крейг разклащайки бирата в чашата.

— Не е сега време да се възгордяваш, Джес. — Мърфи се намръщи. — Отдавна не си врял в този казан и навярно не разбираш. Кинематографията е бедствена зона. Тези, които по-рано вземаха по 750 хиляди на филм, сега са готови да работят и за 50 хиляди. И получават отказ.

— Разбирам.

— Ако си над тридесет, ти казват: „Ние ще ви позвъним“, а не „Позвънете ни“. — Мърфи отпи глътка. — Всички търсят някакъв никому неизвестен дългокос младеж, който би им направил още един „Безгрижен ездач“ за по-малко от сто хиляди. Истинско бедствие ни е сполетяло.

— Така е само с киното, Мърф — каза Крейг. — Твоето любимо развлечение. Не го приемай толкова присърце.

— Добро развлечение — мрачно каза Мърф. — Но аз се тревожа за теб. Слушай, не обичам да говоря на неприятни теми, особено когато съм на почивка, но нали точно сега те безпокои паричният въпрос…

— Точно сега — каза Крейг.

— Адвокатите на жена ти обикалят из цялата страна, двама от тях бяха при мен с изпълнителни заповеди и прегледаха счетоводните документи. Искаха да проверят дали не ти давам тайно някои суми, на които още не е сложила ръка. Зная, че претендира за половината ти капитали, плюс къщата. А ценните ти книжа… — Мърфи сви рамене. Знаеш какво е положението на борсата. Вече пет години живееш без никакви доходи. Дявол да го вземе, Джес, ако успея да пробия с този гръцки филм, искам ти да го направиш. Би си изкарал за текущи разходи, докато изскочи нещо. Слушаш ли ме?

— Разбира се.

— Прави ти впечатление толкова, колкото и на някоя стена — каза Мърфи мрачно. — Много болезнено го възприемаш, Джес. Е, имал си неудачи. Какво от това? Кой е нямал? Много се зарадвах, когато чух, че идваш в Кан. Най сетне, помислих си, ще излезе от душевната потиснатост. Попитай Соня, тя ще потвърди. А ти стоиш и ме гледаш с безжизнени очи, докато аз се старая да те вразумя. — Той допи чашата си и поръча още. — В онези времена след неудача идваше на следващата сутрин с пет нови идеи.

— Така беше, но в онези времена.

— А в тези времена знаеш ли какво трябва да правиш? — попита Мърфи. — Може да си талантлив, и опитен, и възпитан, но не можеш да скръстиш ръце и да чакаш хората да дойдат при теб и да почнат да те молят да вземеш техните десет милиона долара, стига да им направиш филм. Не, ти трябва да имаш своя идея. Трябва да я защитиш, да я разработиш. Намери сценарий. И трябва да бъде дяволски хубав сценарий. И режисьор. И актьор. Актьор, когото все още искат да видят на екрана. Останали са примерно двама такива актьори. И не по-малко от два милиона долара. Едва тогава мога да водя делови разговори с теб. Не по-рано. Това са фактите, Джес. Неприятни са, но какво да се прави. И за теб ще е добре да ги приемеш.

— Добре, Мърф — склони Крейг. — Готов съм да ги приема.

— Така е по-добре. Момичето каза, че е видяла на бюрото ти ръкопис.

— Трябва да се предполага, че точно сега в хотел „Карлтън“ лежат ръкописи на бюрата в стотици стаи.

— Дай да поговорим за този, който е на твоето бюро — настояваше Мърфи. — Какво е — сценарий?

— Да. Сценарий.

— Тя ме попита дали зная нещо за него.

— Ти какво й отговори?

— Какво, за бога, можех да й отговоря? — ядосано попита Мърфи. — Нищо не зная. Заинтересувал ли си се от някакъв сценарий?

— Може да се каже и така. Да.

— Чий е? — недоверчиво попита Мърфи. — Ако е бил отхвърлен от някое киностудио, остави го. Чисто губене на време. Информацията сега се предава с помощта на лазерен лъч.

— Не е бил отхвърлен още. И никой друг освен мен не го е чел.

— Кой е авторът?

— Един младеж. Ти не го познаваш. Никой не го познава.

— Как се казва?

— Предпочитам да не казвам сега.

— Дори и на мен?

— Особено на теб. Ти много приказваш. Сам знаеш това. Не искам никого да пускам до него.

— Е, добре — със съжаление се съгласи Мърфи. — В това има известно основание. Купи ли го? Имам предвид сценария.

— Имам права над него. За шест месеца.

— Колко плати за това?

— Дребна работа.

— За младежи под трийсетте ли е? С много голотии?

— Не.

Мърфи изпъшка.

— О, господи. Вече две точки не в твоя полза. Добре, дай да го прочета, а после ще помислим какво можем да направим.

— Почакай няколко дни — каза Крейг. — Искам още веднъж да прегледам текста, за да го подготвя, както трябва.

Мърфи го изгледа продължително, без да каже дума, и Крейг беше почти убеден, че не му вярва. Може би не се досещаше какво именно крие и защо, но не му вярваше.

— Добре — каза най-накрая Мърфи. — Когато ти потрябвам, тук съм. А междувременно, ако имаш глава на раменете, поговори с това момиче. Подробно. Не изпускай нито един журналист. Нека хората да знаят, че си още жив, за бога. Той пресуши чашата си. — А сега да отиваме да обядваме.

 

 

Донесоха им обяда в плажната кабина. Студените омари се оказаха много хубави. Мърфи поръча две бутилки бяло вино, по-голямата част от което изпи сам. Говори повече от всички също. Разпитваше Гейл МакКинън грубовато, но добродушно — поне в началото. „Искам да си изясня какво се стреми да постигне това дяволско младо поколение, преди да ми е прерязало гърлото.“

Гейл МакКинън отговаряше на въпросите му направо, без заобикалки. Можеше да е всякаква, но не беше срамежлива. Бе израснала във Филаделфия. Баща й все още живее там. Тя е единствено дете. Родителите й били разведени. Баща й се оженил наново. Той е адвокат. Учила в „Брин-Мор“, но напуснала след втори курс. Намерила си работа във Филаделфийското радио и ето вече година и половина е в Европа. Кореспондентската й база е в Лондон, но естеството на работата й й позволява да пътува много. В Европа й харесва, но възнамерява да се върне да живее в Щатите. За предпочитане в Ню Йорк.

Тя приличаше на хиляди други американки, които Крейг бе срещал в Европа — пълни с надежди, ентусиазъм и обречени на неудачи.

— Имате ли си приятел? — попита Мърфи.

— Истински — не — отговори тя.

— Любовници?

Момичето се засмя.

— Мърф! — укорително каза Соня.

— Не съм измислил аз сексуалната революция, а те — каза Мърфи. — Младите я измислиха, дяволите да ги вземат. — Той се обърна отново към момичето. — Натрапват ли ви се мъжете, които интервюирате?

— Не всички — каза тя и се усмихна. — Най-интересен беше един възрастен равин от Кливлънд, който минаваше през Лондон на път за Йерусалим. В хотел „Бъркли“ трябваше да го отблъсквам със сила. За щастие самолетът му излиташе след час. Имаше копринена брада.

Крейг се почувствува неловко при този разговор. Момичето му напомняше много на дъщеря му Ан. Мисълта, че и Ан може да разговаря така с по-възрастни в негово отсъствие, не му харесваше.

Мърфи заговори за упадъка на киноиндустрията.

— Да вземем например „Уорнър Брадърс“. Знаете ли кой я купи? Една погребална компания. Как ви харесва черният креп като символ? Ами въпросът с възрастта? Говорят за революции, които изяждат младите. При нас там също има революция, само че тя изяжда старите. Вие, разбира се, считате това за правилно, госпожице дяволско лице. — Беше станал агресивен от виното.

— Отчасти — спокойно каза Гейл МакКинън.

— Изяждате ми омара и казвате „отчасти“.

— Вижте докъде са ни довели възрастните — каза тя. По-лошо от това, което те са направили, младите не могат да направят.

— Тази песен я зная — каза Мърфи. — Нямам деца, слава богу, но моите приятели имат и ги чувам какво говорят. „По-лошо младите не могат да направят“. Ако искате да знаете, Гейл, малко дяволче, могат — могат и по-лошо. Много по-лошо. Включете магнетофона, ще добавя това към интервюто.

— Довърши си обяда, Мърф — настоя Соня. — Горкото момиче се наслуша на твоите празни приказки.

— Млъквам — промърмори Мърф. — Присъствувам, но мълча. Това е моят девиз. Те решават всичко сега. Основите се рушат.

 

 

Крейг въздъхна облекчено, когато обядът завърши.

— Благодаря за храната — каза той, ставайки. — Трябва да вървя.

— Джеси, можеш ли да закараш госпожица МакКинън до Кан? Ако остане с нас и Мърф продължи да плещи, граничните власти няма да го пуснат, когато реши да се върне в Съединените щати.

Гейл МакКинън погледна Крейг сериозно и той пак си спомни за двете си дъщери. Те точно така го чакаха да ги закара вкъщи след детско тържество.

— Как дойдохте тази сутрин? — невежливо попита той.

— Докара ме един приятел. Ако имате нещо против, ще взема такси.

— С такси е ужасно скъпо. Грехота е да харчиш толкова пари, когато можеш да се върнеш с Джеси. Иди да се облечеш, моето дете — решително каза Соня. — Джес ще почака.

Гейл МакКинън погледна Крейг въпросително.

— Ще почакам, разбира се — каза той.

Тя стана.

— Идвам веднага — каза тя и изтича до кабината да се преоблече.

— Умно момиче — каза Мърфи, като си наливаше остатъка от виното в чашата. — Харесва ми. Нямам й доверие, но ми харесва.

— Говори по-тихо, Мърф — прошепна Соня.

— Нека всички да знаят какво чувствам — каза Мърфи. — Нека да знаят на какво мнение съм. — Той пресуши чашата. — Дай ми да прочета този сценарий, Джес. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Ако го бива за нещо, ще ти уредя всичко само с два телефонни разговора.

Два телефонни разговора, помисли си Крейг. Независимо от всичко, което говореше, след този обяд и двете бутилки вино, Мърф забравяше, че сега не е вече 1960 година и че Брайън Мърфи не е онзи Брайън Мърфи, а Джес Крейг не е онзи Джес Крейг. Той погледна разтревожено към тънката дървена врата, зад която се обличаше момичето. Гласът на Мърфи кънтеше.

— Възможно е след ден-два, Мърфи — каза той. — Но дотогава не разтръбявай нищо, моля те.

— Ще бъда гроб, приятелю — обеща Мърфи. — Като „Уорнър брадърс“! — Той се засмя, сравнението му се видя подходящо. — Прекарах добре деня днес, стари приятелю, нови момичета, омари за обяд и синьото Средиземно море. Да не би богатите да живеят по-добре от нас, Джеси?

— Да, по-добре — отговори Крейг.

Гейл МакКинън излезе. Чантата й висеше на рамото. Беше в бели джинси, опънати по бедрата, в синя тениска. Беше без сутиен. Крейг обърна внимание на малките кръгли гърди, които се очертаваха под синята памучна тъкан. Беше си свалила слънчевите очила и приличаше на морско създание — свежо, чисто и безопасно. Тя благодари на домакините скромно и учтиво и се наведе да си вземе магнетофона, но Крейг посегна преди нея и каза:

— Аз ще го нося.

Когато поеха по пътеката към басейна и паркинга, Мърфи започна да се приготвя за следобедна почивка. Пълната жена, покрай която двамата бяха минали на път за бара, все още лежеше по корем под палещото слънце с широко разтворени, канещи крака. Тя въздъхна тежко, като болна, обърна се на другата страна и отправи кисел поглед към Крейг и момичето за това, че й нарушаваха уединението. Лицето й беше подпухнало и силно гримирано. По него се стичаше син грим, който се смесваше с потта. Жената не беше млада, чертите й говореха за егоизъм, алчност, сладострастие, лукава и покварена суетност и контрастираха поразително със здравата селска пълнота на тялото й. На Крейг му стана противно и извърна очи. Щеше да му бъде много неприятно, ако ги заговореше.

Той пусна Гейл напред и тръгна след нея като покровител. Тя стъпваше безшумно по гладките камъни. Чистите дълги коси се развяваха на морския вятър. Изведнъж разбра какво го бе разтревожило в патиото на Мърф, когато я видя на фона на морето, обляна в лъчи. Тя му бе напомнила за жена му Пинелъпи. През един такъв юнски ден на Лонг Айлънд по време на прилива я видя толкова млада и розова, застанала на една дюна, като изваян силует на фона на морето.

Датчанката четеше, облегнала гръб о скалата до брега на басейна, а момиченцето седеше до нея, сложило русата си главица на рамото й.

Опасен континент.

Послушай съвет от стареца. Опитай.

Качвайки се в колата, Гейл МакКинън отново си сложи тъмните очила.

Бележки

[1] Вътрешен двор. — Б.ред.

[2] Добър ден, господа (фр.). — Б.пр.

[3] Джинфиз за дамата в 42 кабана, моля (непр. итал.). — Б.пр.