Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Evening in Byzantium, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
iConevska (2015)

Издание:

Ъруин Шоу. Вечер във Византия

Американска. Трето издание

Редактор: Йордан Костурков

Художник: Борис Стоилов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева

Коректор: Жанета Желязкова

 

ЕКП 07/9531226331/5637-339-90

Издателски № 2927

Формат 60×100/16

Печатни коли 15,00

Издателски коли 16.67

Условни издателски коли 16,73

Дадена за набор на 1.VI. 1990 г.

Излязла от печат на 30. XI. 1990 г.

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Найденов“ — В. Търново

Цена 9,00 лв

 

Irwin Shaw

Evening in Byzantium

First published in Great Britain by Veidenfeld & Nicolson, 1973

Copyright © lrwin Shaw 1973

Nel Open Market Edition June, 1974

This edition October 1975

История

  1. — Добавяне

7.

Втренчи поглед в изречението, което написа. Това не е моят почерк, помисли си той. Постави писалката на масата. Знаеше, че днес няма да напише нищо повече. Всичко, което кажете, може да бъде използувано против вас. Облегна се на стола и затвори очи.

 

 

В лицето му блесна болезнено ярка светлина, отнякъде се раздаде пронизителен вик. Отвори очи. Точно срещу него през влажните от чистачките полуокръжности на предното стъкло летяха две размазани луни. Ръцете му лежаха безсилно на кормилото. Сви рязко встрани и профуча по черното бляскащо шосе на сантиметри от другата кола. Воят на нейния клаксон замря зад гърба му като погребален вопъл. Чувствуваше се спокоен, караше предпазливо, без да спира, внимателно оглеждайки завоите пред себе си през стъклото, насечено на ленти от дъжда.

Когато измина няколко мили, ръцете му започнаха да треперят, а тялото му неудържимо се затресе. Отби встрани, спря колата и зачака да мине спазъмът. Не можеше да каже колко дълго трепереха още ръцете му, чувствуваше само студената пот по челото и ледените струйки, стичащи се под мишниците. Извади носна кърпа, изтри чело, направи четири дълбоки вдишвания. В колата мирише на кисело. Къде е попаднал? Редиците черни дървета покрай шосето нищо не му говореха. Спомни си, че прекоси френската граница не много отдавна. Значи трябва да е някъде между река Бидасон и Сан Себастиан. От Париж потегли сутринта и кара, без да спира, освен да зареди и изпие чаша кафе. Едва не загинах в слънчева Испания. Възнамеряваше да кара, без да спира, до Мадрид, да пренощува там и на следващия ден да се придвижи на юг, до Малага. На следващия ден трябваше да излезе пред публиката един матадор, негов познат, приятел, и по-точно — приятел на негов приятел. Бяха се запознали преди една година в Аликанте по време на тридневната фиеста. Ярко средиземноморско слънце, маршируващи оркестри, фойерверки, южноиспански костюми, пиянства, дълго и тежко неразположение от препиване, безгрижната веселост от чуждия празник, мъже и жени, с които бе приятно да прекараш празничните дни — той ги познаваше достатъчно добре — но които, общо взето, не значеха нищо за него, само се срещаше с тях по четири-пет пъти в годината, когато ходеше на бой с бикове.

Матадорът бе доста стар за бикове. Самият той знаеше това. Беше богат. Какъв смисъл имаше да излиза на арената при животните, чието предназначение бе да го убият? „А какво друго мога да правя? — беше го попитал матадорът. — Това е единственото нещо, което ме забавлява напълно. Моето единствено поле за игра. Аз съм щастливец, имам свое поле за игра. Повечето хора си нямат. Ето защо не мога да допусна да ме лишат от него.“

В Испания можеш да умреш по много начини. От рога, от заспиване на кормилото.

Крейг заспиваше на кормилото нощем за трети път тази година. Първия път беше близо до Залцбург. Втория — на аутострадата недалеч от Флоренция. Третия — днес. Провървя му. Или обратното? Във всеки случай навреме се събуди и отвори очи. През последните години минаваше по деветстотин, по хиляда мили, без да спира. Защо трябваше да бъде в Залцбург, какво се канеше да гледа във Флоренция? През годината неговият приятел, матадорът, щеше да играе на тридесет различни места. Каква необходимост го беше накарала да тръгне за Малага? Вече не си спомняше. Обичаше да кара нощем, харесваше му самотата, вцепеняващото, хипнотизиращо действие на летящите насреща светлини, чувството на удовлетворение за това, че напуска града, където му се струваше, че е стоял вече доста дълго, радостта от минаването по пустите тъмни улици на друг град, усещането за превзето разстояние.

Самоубийството дебне човека във всеки гараж. Крейг достатъчно ясно съзнаваше това.

Запали колата, влезе бавно в Сан Себастиан, намери хотел. До Мадрид тази вечер нямаше да стигне.

Близо до хотела още работеше един бар. Поръча си коняк, след малко — още един. Не му се ядеше. На една маса седяха някакви мъже и разговаряха оживено на испански. Той се заслуша. Главите им бяха приведени над масата, гласовете им — заговорнически приглушени. Замислят да убият Франко, да освободят някакъв свещеник, да хвърлят бомба в полицейския участък или да си опитат късмета на лотарията? Той не разбираше испански и това му действуваше успокоително.

В хотела поръча разговор с Париж. Докато го свържат, мина много време, затова се съблече, легна си и зачака телефонния звън. Обади се Констънс. Беше си тръгнал от нея рано сутринта. На разсъмване се отдадоха на любов. Тя беше сънлива и топла. В любовта тя беше силна, както винаги, щедра и непринудена. Отдаваше се пълно, вземаше си своята порция, не бяха необходими никакви благодеяния нито от едната, нито от другата страна, никой не водеше сметка в леглото. Тя никога не питаше защо заминава, когато той изведнъж заявяваше, че отива в Цюрих, на баското крайбрежие или в Ню Йорк. Ако го попиташе, той не би могъл да й отговори точно.

Понякога пътуваха заедно, но това бе съвсем друго нещо. Когато си вземеше отпуск, тези пътувания бяха за него развлечение. Когато караше сам, не беше развлечение, но когато тя бе в колата до него, той караше бавно, през цялото време бъбреха, шегуваха се, любуваха се на гледките, спираха често да пийнат коняк. Тя обичаше и да сяда зад волана. Шофираше разсеяно, но й вървеше. Хвалеше се, че е нямала нито една злополука, макар че може да са били поне двадесет. Веднъж на един завой навлезе в платното за насрещно движение и той се засмя. Не можеше да понася да й се присмиват. Спря, излезе от колата и заяви, че никога вече няма да шофира с него. Пое обратно към Париж пешком. Той реши да почака. След половин час тя се върна, опитвайки се безуспешно да придаде на лицето си надменно изражение, и той й разреши отново да седне зад волана. Тя спря пред първото кафене и отидоха да изпият по чашка коняк.

Тази сутрин, след като излезе от дома й, отиде в хотела, събра нещата си и се отправи по още ненатовареното шосе на юг. Веднъж тя го попита защо си ангажира стая в хотел, след като почти всяка нощ, когато е в Париж, остава при нея. Той й бе отговорил: „Свикнал съм с хотелите.“ Втори път тя не го попита.

Телефонът на масичката до него иззвъня. Стаята му беше огромна, обзаведена с високи тъмни мебели. Той винаги отсядаше в най-хубавите хотели в града, където нямаше много гости. Не обичаше, когато в скъпите хотели в който и град да е се тълпят посредствени хора.

— В Мадрид ли си вече? — попита тя. Навярно току-що я беше събудил, макар че никога не можеш да кажеш по гласа й — такава беше Констънс. Едва събудила се, тя говореше така, сякаш току-що е взела студен освежителен душ.

— Не — отговори той. — Спрях да нощувам в Сан Себастиан.

— Как е в Сан Себастиан?

— Говорят испански.

— Изненадана съм. — Тя се засмя. — Защо ти хрумна да спреш там?

Ако трябваше да бъде откровен, би казал: „Не ми се искаше да умирам тази нощ.“ Вместо това отговори: „Валеше дъжд.“

Ето още една година. Преди пет години. Той седеше във фоайето на кинотеатъра в Пасадена. Беше привършила предварителната прожекция на последния му филм. Филмът бе сниман във Франция, главният герой — млад лейтенант от американската армия, намиращ се със своята част в Германия — бе дезертирал и започнал злощастен роман с една французойка, преди да се предаде на властите. Заедно с Крейг във фоайето седеше, потънал в огромно палто с висока яка, режисьорът Франк Баранис; той беше разстроен, защото зрителите непрекъснато кашляха и не следяха филма внимателно. Бяха приятели вече двадесет години — откакто Баранис постави пиесата на Едуард Бренър. На сватбата на Крейг Баранис беше кум. По време на снимките на този филм Крейг получи анонимно писмо, написано от женска ръка, в което се казваше, че Баранис е спал с Пинелъпи преди сватбата, в деня преди самата сватба и вероятно и след нея. Крейг не отдаде никакво значение на това писмо и не каза за него нито на Пинелъпи, нито на Баранис. Невъзможно е заради едно анонимно писмо, написано очевидно от някоя изоставена и отмъстителна жена, да попиташ човека, твоя приятел, с когото си денонощно зает със сложни и отговорни дела, дали е спал с жена ти в навечерието на сватбата преди седемнадесет години.

Крейг изведнъж обърна внимание на това колко е остарял Баранис и как прилича на изплашена, съсухрена маймуна. Лицето му беше сипаничаво, но пък очите му бяха тъмни, големи и влажни и в контакта си с жените бе пренебрежително безцеремонен, което, както бе чувал Крейг, много ги привличаше.

„Хвърлихме бомбата — каза Баранис. — А сега?“

„Нищо — отговори Крейг. — Искахме да направим този филм и го направихме.“

Покрай тях минаха някакъв мъж с жена си — те излязоха заедно с тълпата от зрителната зала. Жената беше ниска и лошо облечена. Ако трябваше да бъде поставена като вещ за продажба, щеше да се търкаля някъде из рафтовете на универмага сред куповете преоценени стоки. Мъжът беше едър, облечен в тесен костюм. Имаше вид на футболен треньор, чийто отбор бе загубил току-що: лицето му пламтеше от гняв, очите му святкаха зад необрамчените стъкла на очилата.

„Лайна — ругаеше той, когато минаваха покрай Крейг и Баранис. Мислят, че могат да ни пробутват каквото си искат.“

„Хари — укорително каза жената. Гласът й беше като от супермаркет, както и дрехите й. — Как се изразяваш!“

„Повтарям: лайна.“

Крейг и Баранис се спогледаха мълчаливо. Бяха работили над филма почти две години. След малко Баранис каза:

„Вероятно този филм не е за Пасадена. Мисля, че в Ню Йорк ще се отнесат към него иначе.“

„Възможно е — съгласи се Крейг. След това, тъй като и бездруго му се стори, че тая вечер е по-особена, каза: Франк, преди два месеца получих анонимно писмо. В него се казва, че си имал връзка с Пинелъпи, преди да се оженим. Дори си бил спал с нея в деня преди сватбата. Истина ли е?“

„Да“ — отговори Баранис. В такава вечер всичко бе възможно.

„Защо тогава не ми каза?“

„Не си ме питал. Откъде, за бога, съм могъл да зная, когато това започна, че си искал да се жениш за нея. — Баранис придърпа яката около шията си и половината му лице се скри в нея. Така заприлича на малко умиращо зверче в капан. — Но дори и да бях ти казал, ти все едно щеше да се ожениш за нея. На нея щеше да простиш, а мен щеше да намразиш. И щеше да престанеш да разговаряш с мен за цял живот.“

„Може би, да“ — призна Крейг.

„Вземи например отношенията си с Ед Бренър — сърдито продължи Баранис. — С него ти вече не общуваш нали?“

„Не.“

„Ето виждаш ли.“

„Ти си знаел за Бренър и Пени?“ — посърнало попита Крейг.

„Всички знаеха — Баранис сви нетърпеливо рамене. Каква полза щеше да имаш, ако бях започнал да се хваля пред теб?“ — Баранис потъна още по-дълбоко в палтото си.

„Никаква — благоразумно се съгласи Крейг. — Добре, хайде да се махаме оттук. Ще те закарам вкъщи.“

В Ню Йорк филмът беше посрещнат не много по-добре. По това време филми за войници, разочаровани от американската армия, не бяха по вкуса на публиката.

Той седеше в кантората си зад изподрасканото бюро от червено дърво и подписваше чекове. Кантората беше малка, мизерна, състоеше се от две стаи: една за него, другата за секретарката. Белинда Юън работеше при него от деня на първата му постановка. Мебелите в кантората също не бяха подменяни от 1946 година. Нито Белинда, нито мебелите се бяха подобрили с времето. Когато той взе Белинда на работа, тя бе дребничка, тъмнокоса, много жива, почти миловидна млада жена. С годините си остана дребничка, тъмнокоса и жива, но изчезна миловидността. Годините набраздиха лицето й с резки, прави линии, устните й се изкривиха, сякаш изрязани с тъп нож. Бюрото и през 1946 година беше имитация на махагон, само че сега това повече личеше.

Пинелъпи го уговаряше да намери по-просторно помещение за кантора и тя сама да избере мебелите. Той отказваше. Не обичаше в кантората на мъжа да домакинствува жена: да купува мебели, дебели килими, да окачва по стените хубави картини. Нееднократно през съпружеския им живот, най-малко веднъж в годината, Пинелъпи се беше опитвала да го застави да уволни и Белинда. „Тя се държи така, сякаш тя е господарката в кантората, а не ти — твърдеше Пинелъпи. — А мен за нищо не ме зачита. — Не харесваше и как се обличаше. — Облича се нелепо. Видът и е такъв, като че ли се кани да отива до Кони Айлънд[1] с някакъв моряк. Представяш ли си какво ще си кажат хората за теб, когато дойдат в кантората ти за първи път и видят тази жена в рокля с всичките цветове на дъгата?“ Той можеше да й отговори, че хората идват да работят с него, Джеси Крейг, а не да обсъждат тоалета на секретарката му, но вместо това каза: „Когато тя се омъжи, ще взема друга жена, която ще се облича само в черно.“

„Да се омъжи ли! — изфуча Пинелъпи. — Докато ти си жив, тя няма да се омъжи.“

„Надявам се, че ще бъде така“ — каза той. Този разговор бе проведен вкъщи през една от неприятните вечери.

И въпреки това несъвместимостта на зелените и тъмночервени тонове в новото облекло на Белинда така рязко се хвърляше в очи, че и той понякога клатеше глава от удивление. Разбира се, след като затвореше вратата на кабинета си.

Понякога, когато беше изпаднала в пристъп на ярост, Пинелъпи обвиняваше мъжа си, че има любовни отношения със секретарката си. Той никога не беше докосвал Белинда. Беше сигурен, че дори ако я погалеше по бузата, тя щеше да хукне с вик навън. Не разбираше също защо жената, отлично справяща се с възложените й задачи, е длъжна да уважава съпругата на своя шеф.

А освен всичко друго беше суеверен. В тази малка, мизерна кантора и с тази несимпатична, нелепо обличаща се секретарка той бе преуспял; откакто нае това помещение за осемдесет долара на месец, нещата тръгнаха добре — даже по-добре, отколкото някога е разчитал и мечтал. Какъв смисъл има да се изкушава съдбата с ненужен стремеж към разкош? Впрочем сега, в предвечерните часове на есенния нюйоркски ден, след неуспешната предварителна прожекция на неговия филм в Пасадена и не по-малко неуспешната премиера в Ню Йорк, когато седеше зад това старо бюро и подписваше безброй чекове, едва ли можеше да твърди, че щастието окончателно се е настанило в тази гола стая, където се бе трудил толкова години.

Повечето чекове, които лежаха пред него, той плащаше от собствения си джоб — това бяха лични разходи, а не служебни: домакински сметки, продукти, алкохол, отопление, телефон, заплатите на двете прислужнички, цветя; сметка за две хиляди долара за диван, който Пинелъпи открила в антикварен магазин на Медисън авеню; сметки от „Сакс“ на Пето авеню и „Бъргдорф Гудман“ за дрехи, купени от Пинелъпи; поредната ежемесечна сметка от двеста долара от „Чарлс и Риц“ където Пинелъпи си правеше косата. Имаше и други сметки: за обучението на Ан в колежа в Лозана, за обучението на Маршиа в училището в Мерилънд; застраховка и наем за гараж за колата на Пинелъпи; сметка за сто и осемдесет долара от масажистката, която посещаваше Пинелъпи три пъти седмично; огромна сметка от холивудски лекар за лечението на майката на Пинелъпи, която дойде да навести дъщеря си скоро след сватбата, когато Крейг работеше в Холивуд над първия си филм, и веднага се разболя от някаква тайнствена болест, от която все още нямаше намерение да умре в най-скъпия град на света!

Крейг бе опитвал да остави Пинелъпи да урежда домакинските сметки, но тя постоянно превишаваше сумата или въобще не плащаше за телефона и го изключваха внезапно; или плащаше по два пъти една и съща сметка, и след това в продължение на няколко месеца не намираше време за нищо и в резултат на масата му се сипеха досадни писма, напомнящи за дълговете му. След това той поръча на Белинда да се занимава със сметките и веднъж в месеца, кипящ от безсилен гняв, ги подписваше собственоръчно. Беше му интересно какво си мисли Белинда, когато пише чекове за плащане на дрехи на сума, превишаваща годишната й заплата.

Сигурно недоумяваше и какво толкова може да се прави на женските коси за двеста долара на месец.

Когато подписа и последния чек, той хвърли писалката, облегна се на стола и се загледа през отдавна немития прозорец. На отсрещната страна на улицата светеха прозорците; зад тях, на светлината на неонови лампи, работеха чиновнички и секретарки. Ако те знаеха, помисли си той, с какво се бе занимавал около час, биха имали пълното право да връхлетят в кантората му и да накъсат чековата му книжка на парчета. Най-малко чековата книжка.

От време на време се бе опитвал да протестира пред Пинелъпи за разточителните разходи, но тя избухваше в плач при всяко споменаване за пари. Кавгите за пари бяха унизителни. Когато се оженила за него, не предполагала, че се свързва за цял живот с човек, който мисли в долари и центове. В бащиния й дом в Чикаго, където прекарала детството и младостта си, никога въобще не говорели за пари. Като я слушаше човек, можеше да си помисли, че произхожда от семейството на потомствени аристократи-земевладелци, забогатели още през онези знатни монархически времена, когато с такива плебейски неща като дългове и полици са се занимавали някъде в задни стаички дискретни дребни служители в сюртуци. Всъщност баща й е бил търговски посредник на галантерийна фирма и бе умрял в нужда. Крейг трябваше да плати за погребението на стареца.

Всеки път споровете ставаха все по-разгорещени и Пинелъпи се заклеваше, че следи за всеки цент, изброяваше имената на съпруги на техни приятели, които за един месец харчат за дрехи повече, отколкото тя за цяла година (и това беше вярно), и призоваваше бога за свидетел, че всичките й усилия и разходи са насочени към една цел — да му създаде приличен дом, да се грижи за себе си, така че да не му е неудобно да се появява с жена си пред хората, да даде добро възпитание на децата. Той не можеше да понася семейни сцени, особено за пари. Дълбоко в себе си съзнаваше, че големите суми, които изкарва, не бяха всъщност негови, те идваха по волята на случая, късмет, получаваше ги за нещо, което с удоволствие би вършил и срещу мизерно възнаграждение. Не можеше да спори за пари. Даже с такива неща, като сключване на договори, той винаги действуваше не направо, а или чрез Брайън Мърфи в Холивуд, или чрез своя бродуейски агент. Не умееше да се пазари със своенравни актьори за процента от печалбата от пиеса или филм, а още по-малко понасяше сълзите на жена си, когато станеше дума за сметката от шестстотин долара за телефон или за цената на новото палто. И все пак, като си припомни първите години, когато живееше в евтини хотели, Крейг се чудеше по силата на каква коварна магия сега подписва чекове за заплати на две прислужнички, работещи в дом, където се храни не повече от два пъти седмично и откъдето отсъствува по пет-шест месеца в годината.

Всеки път, когато Белинда му донасяше да подписва чековете, лицето й приемаше непроницаемо изражение. Той беше привикнал към това изражение и въпреки това му беше трудно да я погледне в очите. Даваше си вид, че е зает, и без да вдига глава, отронваше грубовато: „Благодаря, Белинда. Оставете ги на бюрото. Ще ги подпиша, когато имам време.“

Когато се запознаха, Пинелъпи бе очарователна млада актриса със средни възможности. Умееше да се облича красиво. Наемаше малка уютна квартира в Гринич Вилидж и живееше с деветдесет долара на седмица. Не можеше да си обясни какво се бе случило с нея. От икономична млада жена, която си переше сама чорапите и бельото всяка вечер, тя се беше превърнала много скоро в прахосница, която преобръща галерии и антикварни магазини и кръстосва из Петото авеню като мародер; бе наела две гледачки за децата си и заявяваше, че не може да си представи да живее никъде другаде в Ню Йорк, освен между Шестдесета и Осемдесет и първа улица в Ист Сайд. Американките се отдават на прахосване на пари с такава лекота, казваше си той, с каквато делфинът се плъзга по вълните.

Но от това, че бе виновен не по-малко от жена си и че съзнаваше това, не му ставаше по-леко, когато подписваше чековете.

Той събра разходите, за които подписа чекове, и старателно записа сумата в чековата книжка. Девет хиляди триста двадесет и шест долара и четиридесет и седем цента. Немалки разходи за човек, претърпял два пъти неуспех.

Когато работеше с Бренър над първата му пиеса, веднъж той му каза: „Не разбирам какви проблеми може да има човек, изкарващ повече от петдесет долара на седмица.“ Тогава Бренър беше млад и се придържаше към крайни възгледи, но все пак щеше да бъде интересно какво би си помислил сега, ако попадне в кантората на стария си приятел и види всичките тези чекове, с които бе отрупано бюрото.

Поддаващ се на внезапен порив, той попълни собственоръчно още един чек за девет хиляди триста двадесет и шест долара и четиридесет и седем цента. Мястото за името на получателя не попълни. След малко написа там името на един родилен дом. Това бе родилният дом, където се бяха появили на бял свят двете му дъщери.

После написа кратка бележка до комитета за набиране на средства в родилния дом, приложи я към чека, сложи ги в плик, написа адреса и залепи плика.

 

 

Балансът на сметките е направен. Повика Белинда. Нямаха звънец; някога се канеше да прекара, но реши, че е глупаво. Когато Белинда влезе, той й връчи чековете и запечатания плик и каза:

„Това е всичко за днес. Благодаря.“

След това слезе долу, влезе в съседния бар и пи толкова, колкото му бе необходимо да приеме предстоящата вечер като неясен силует.

Когато се върна вкъщи, Пинелъпи попита:

„Как смяташ, ще доживея ли до деня, в който ще те видя трезв на вечеря?“

 

 

Току-що си бяха отишли и последните гости. Навсякъде из хола имаше празни чаши. Пинелъпи беше отишла в кухнята да изхвърли пепелниците. Той погледна часовника си. Един и половина. Гостите се бяха заседели. Той се отпусна в креслото и свали обувките си. Вечеряха четиринадесет души. Вечерята беше отлична. Компанията — скучна. Той пи доста вино.

Теоретически всичките дванадесет гости бяха негови приятели. От тях считаше за истински приятели само двама Робърт и Алис Пейн. Робърт Пейн беше заместник-директор по търговската част на едно издателство; представителен, солиден, високообразован човек, не говореше прибързано, обмисляше всяка дума, не обичаше празните разговори. Крейг се запозна с него в издателството, когато го бяха помолили да състави сборник с пиеси, и веднага му стана симпатичен. Жена му, Алис, бе детски психиатър — едра, порядъчна жена със симпатично лице и по мъжки подстригана сребрееща коса, обграждаща спокойното й овално лице. Пинелъпи ги намираше отегчителни и Крейг знаеше, че ги е поканила заради него, за да не се оплаква много от останалите гости.

Никой на масата не работеше в киното или театъра, но имаше двама, които понякога влагаха пари в негови пиеси. Както обикновено, и Бърти Фолсъм беше там. Откакто жена му почина, той не пропускаше нито една покана за вечеря. Винаги говореше за положението на борсата с подробности. Фолсъм бе няколко години, по-възрастен от Крейг. Дребен на ръст, с остро лице, оплешивяващ, с посредствена външност, безупречно облечен, с кръгло стегнато шкембе, той оглавяваше голяма комисионерска фирма на Уолстрийт. Крейг си мислеше: „Колкото по-навътре отива Бърти Фолсъм в деловата част на града, толкова повече расте влиянието му.“ От време на време даваше съвети на Крейг относно акциите и той понякога се ползуваше от тях. Понякога съветите се оказваха полезни. Откакто овдовя, го канеха у Крейг постоянно. Често той сам звънеше в шест часа и питаше какво ще правят вечерта. Ако нямаха предвидено нищо специално, те го канеха да вечеря заедно с тях в тесен семеен кръг. Фолсъм винаги помнеше кой кога има рожден ден, носеше подаръци на Ан и Маршиа. Пинелъпи казваше, че го съжалява. Капиталът на Фолсъм възлизаше, по изчисления на Крейг, на не по-малко от два милиона долара. Вероятно това беше проява на душевната доброта на Пинелъпи, че намира време да съжалява човек с два милиона капитал. Когато у тях имаше събиране като тази вечер, Пинелъпи канеше разни дами за Фолсъм. Тези дами — обикновено разведени — се причисляваха към този тип жени, които са винаги свободни и могат да отидат да вечерят във всеки дом. Когато Крейг бе зает или се намираше извън града, Фолсъм придружаваше Пинелъпи на театър и на гости. Някой веднъж бе казал, че Фолсъм е полезен човек. Вдовец в кръга от приятели никога не пречи.

Бърти Фолсъм изнесе цяла дисертация по борсовите въпроси. Освен за борсата, говориха за прислугата, за бедственото състояние на спектаклите на Бродуей този сезон, за спортни коли — ферари, порше и мазерати, за недостатъците на сегашната младеж, за любовните похождения — открити и тайни — на отсъствуващи приятели, за невъзможността вече да се намери прилично място за почивка в Карибско море и за сравнителните достойнства на разни курорти от гледна точка на това какви условия предоставят за каране на ски. Оказа се, че всички присъствуващи карат ски всяка зима. Всички, освен Крейг — Пинелъпи прекарваше по един месец в Сън Вали и Аспън. Сама. Крейг, седнал начело на масата в дома си в Ист Сайд в Ню Йорк, чувствуваше, че става специалист по ски-спорта. Всъщност той нямаше нищо против ски-спорта и съжаляваше, че на младини е нямал време да се научи, но, мислеше той, със спорт трябва да се занимаваш, а не да говориш за него. Никой не спомена за последния му филм и въобще за никой от филмите му. Никой, освен семейство Пейн, които бяха дошли малко по-рано, за да говорят с него на чашка, преди да пристигнат останалите гости. Те бяха харесали последния му филм, макар че Алис Пейн не можеше да приеме бурната сцена в един парижки бар, където героят се замесва в побой. Тук Робърт Пейн дружелюбно отбеляза: „Алис още не се е научила да забравя, че е психиатър, когато влиза в киносалон.“

Вечерта имаше един момент, в който Крейг слушаше с интерес. Заговориха за движението за освобождение на жените и Пинелъпи, обикновено неразговорчива в компания, се включи активно в разговора. Тя говори в защита на движението. Крейг я поддържаше. С тях бяха съгласни всички жени на масата. Ако не бяха толкова заети с проби, уреждане на вечери, редовни посещения на фризьорски салони и пътувания до Карибското крайбрежие и Сън Вали, те несъмнено биха оказали голямо влияние в движението.

Крейг не се грижеше за подбора на гостите. Първо, бе твърде много зает с други неща. И второ, понякога се запознаваше с хора, които му се виждаха интересни, и съветваше Пинелъпи да ги кани, но тя почти винаги му отговаряше, че този мъж или тази жена, или съпружеска двойка по една или друга причина, обикновено сериозна, не са подходящи за компанията, която тя събира този ден.

Той въздъхна, без сам да знае защо, стана от креслото и се отправи по чорапи по дебелия светъл килим към бюфета с бутилките и си наля уиски. Пинелъпи се върна от кухнята и хвърли поглед към чашата в ръката му. Когато го погледнеше така, винаги се чувствуваше виновен. Той взе бутилката и си наля още уиски, плисна в чашата малко сода и се върна към креслото. Наблюдаваше как Пинелъпи се движеше из просторната уютна стая. Меката светлина на лампите хвърляше кремави кръгове по полираното дърво на страничните масички, по брокатната тапицерия на креслата, по медните вази, пълни с цветя. Пинелъпи не понасяше ярка светлина. Във всяко тяхно жилище, даже и да бе наето за лятото, беше трудно да се намери място за четене.

Тя беше в широка дълга рокля от червено кадифе, която падаше грациозно около изящната й, все още млада фигура, когато се навеждаше, за да оправи цветята, да сложи на място някое списание, да затвори капака на сребърната кутия за цигари. Имаше добър вкус. Вещите ставаха по-красиви, след като тя ги докоснеше. В нейния дом нямаше нищо натруфено или крещящо. Но тук се живее чудесно, мислеше си Крейг. Той обичаше този дом. Седеше с чаша в ръка и наблюдаваше как жена му се движи из топлата, уютна стая, забрави за току-що разотишлите се гости. В този момент, любувайки й се в нощната тишина, почувствува, че я обича и ни най-малко не съжали, че е женен. Знаеше недостатъците й. Тя лъжеше, беше разточителна, коварна, често претенциозна; пълнеше къщата с хора от втора ръка, защото се страхуваше от съперничеството на блестящи, красиви, умни хора; беше му изневерявала и в същото време го беше измъчвала със своята ревност; когато се случеше неприятност, тя неизменно прехвърляше отговорността на други, обикновено на него; често го отегчаваше. И въпреки това я обичаше. В края на краищата няма идеални бракове. Всеки от партньорите е длъжен да направи някакъв компромис. Сам той не е идеален. Беше уверен, че дълбоко в душата си Пинелъпи предявява към него много повече претенции, отколкото той към нея.

Остави чашата си, стана, отиде до нея и я целуна отзад, по врата. Тя се стресна, сякаш я беше изплашил.

„Хайде да си лягаме“ — каза той.

Тя се дръпна от него.

„Ти си лягай. Аз още не съм привършила.“

„Искам с теб.“

Тя бързо отиде до другия край на стаята и като за защита, постави стол пред себе си.

„Мислех, че на всичко това е сложено край.“

„Както виждаш, не.“

„За мен, да.“

„Какво каза?“

„Казах, че за мен е свършено. Завинаги. Не искам да спя с теб, нито с никой друг.“ — тя говореше с тих, равен, спокоен глас.

„Защо се сърдиш сега?“ — Той се стараеше да не показва раздразнението си.

„На теб. На всичко. Остави ме на мира.“

Той се върна в креслото си, взе чашата и отпи голяма глътка уиски.

„Сутринта, когато изтрезнееш — каза тя, — ще разбереш, че страстта ти се намира на дъното на сейфа. Заедно с много други неща.“

„Не съм пиян.“

„Всяка вечер си пиян.“

„Ти сериозно ли говориш?“

„Да, сериозно.“

„Защо така изведнъж?“

„Не е изведнъж. — Пинелъпи все още стоеше барикадирана зад стола. — Отдавна съм ти омръзнала. И ти не го криеш. Тази вечер например. Непрекъснато се прозяваше пред моите приятели.“

„Съгласи се, Пени, че днешната компания беше скучна.“

„Не съм съгласна с нищо.“

„Този Бърти Фолсъм, за бога…“

„Много хора мислят, че е много умен и интересен човек.“

„Много хора са, мислели, че и Хитлер е бил умен и интересен човек.“

Той направи крачка към нея, но видя как ставите на пръстите й побеляха, като стисна облегалката на стола, и се спря.

„Хайде стига, Пени — ласкаво заговори той. — Не се поддавай на мимолетно настроение и не говори неща, за които после ще съжаляваш.“

„Това не е мимолетно настроение. — Тя стисна устни сурово. Сега даже слабото осветление не скриваше възрастта й. — Отдавна съм мислила за това.“

Той допи уискито, седна и я загледа изпитателно. Тя издържа погледа му, в очите й имаше само неприязън.

„Е — каза той. — Значи развод. Да пийнем по този случай.“ — Той стана и с чаша в ръка се отправи към бюфета.

„Може и да не се развеждаме — каза тя. — Ти нали не се каниш да се жениш отново?“

Той се усмихна и си наля уиски.

„Аз също не се каня да се омъжвам.“

„Значи какво излиза: да живеем заедно, сякаш нищо не се е случило?“ — попита той.

„Да. Дори и само заради Ан и Маршиа. Това няма да бъде чак толкова трудно. Нищо особено не се е случвало между нас вече толкова години. Само рядко, когато не си се докарал до пълно изнемогване или когато страдаш от безсъние, или когато нямаш под ръка някои от твоите момичета, се сещаш, че имаш жена, и тогава започваш да се умилкваш.“

„Ще я запомня тази дума, Пени. Умилкваш.“

Тя не обърна внимание на заплахата му.

„Четири-пет нощи в годината — ето твоите съпружески утехи. Не са толкова много. Мисля, че и двамата ще минем и без тях.“

„Аз съм на четиридесет и четири години, Пени. Не мога да остана за цял живот неженен.“

„Неженен — тя грубо се изсмя — Сякаш това има някакво значение за теб. Можеш да постъпваш, както желаеш. Точно както досега.“

„Мисля — каза тихо той, — че е съвсем уместно утре да се отправя на дълго и приятно пътешествие. Европа е най подходящото място за това.“

„Момичетата ще си дойдат за Коледа — каза тя. — Най малкото, което им дължиш, е да ги дочакаш. Не си изкарвай яда на тях.“

„Добре — съгласи се той. — Европа ще почака до Коледа.“

 

 

Той чуваше, че звъни телефон. Още не опомнил се, едва не каза: „Пени, вдигни слушалката, моля те.“ След това се стресна, огледа се и видя, че стои зад натруфеното старинно бюро в хотелската стая с прозорци към морето. Протегна ръка към телефона и вдигна слушалката.

— Крейг на телефона.

В слушалката се чуваше далечно бучене и смесени американски гласове — толкова тихи, че беше невъзможно да се разбере нито една дума. След малко, чудно откъде, прозвучаха няколко акорда на пиано, после почукване и — тишина. Той се намръщи, сложи слушалката и погледна часовника си. Минаваше полунощ, на американския континент беше между три и шест часът следобед. Той почака, но телефонът не звънна отново.

Стана и си наля уиски. Почувствува, че бузите му са мокри. С недоумение се огледа в огледалото. По бузите му имаше сълзи. Той ги изтри грубо с опакото на ръката, отпи половината уиски, хвърли гневен поглед към телефона. Кой се бе опитал да му звъни, каква новина се изгуби по пътя през океана?

Може би този глас можеше да изясни всичко — да му каже къде е, какво е придобил, какво дължи, какво му дължат, как се отнася от гледна точка на религиозния морал към брака си, към дъщерите си, към кариерата си. Нека му кажат веднъж завинаги дали е морално банкрутирал, или е етически състоятелен, дали не прахоса любовта си напразно; нека му отговорят на въпроса не опозори ли себе си с това, че в този век на войни и неизчислими бедствия е потънал в света на измислици и сенки.

Но телефонът мълчеше. Гласът от Америка не си проби път. Той допи уискито.

По-рано, когато пътуваше, Пинелъпи имаше навика да му звъни почти всяка вечер, преди да си легне. „Не спя добре — обясняваше тя, — ако не ти чуя гласа и не разбера, че си здрав.“

Сметките за телефона бяха огромни.

Понякога звъненето го дразнеше, понякога, точно обратното, го обхващаше съпружеска нежност при познатия нисък, музикален глас, долитащ от далечен град, от другия край на континента. Дразнеше се, когато си помислеше, че жена му следи и проверява неговата вярност, макар че след това, което се случи между тях, той не се считаше задължен да съблюдава вярност, поне вярност в този смисъл. От време на време й изневеряваше. Изневеряваше й без чувство на вина, внушаваше си той. И не можеше да се каже, че не изпитва удоволствие, като си позволяваше тези слабости. Но никога не си позволи да се увлече сериозно по някоя жена. В това, струваше му се, се проявяваше желанието му да запази брака. По същата причина той не считаше за нужно да се интересува от отношенията на жена му с други мъже. Никога не беше я следил. Жена му, той знаеше това, тайно се ровеше в неговите книжа да търси имена на жени, но той никога не бе вземал адресирано до нея писмо и не разпитваше с кого се среща и къде ходи. Без ни най-малко да се замисля за мотивите на своето поведение, той считаше, че любопитството от такъв род е унизително за него и би наранило самолюбието му. В нощните телефонни разговори на Пинелъпи той виждаше проява на женска хитрост, но в повечето случаи се отнасяше към тях търпимо, те даже го забавляваха и ласкаеха. Сега разбра, че се е заблуждавал. И той, и жена му бяха избягвали да гледат истината в очите и у тях не бе останало никакво съпружеско чувство.

Тази сутрин той се ядоса, когато получи от нея писмото, с което искаше пари. Подписвайки поредния чек, той я осъждаше за нейната алчност и подлост. Но сега, самотен в този среднощен час, когато душата му бе обхваната от спомени, събудени от дневната разходка до Кап д’Антиб покрай техния дом, и в ушите му все още ечаха тези неразгадаеми гласове в телефонната слушалка, той неволно се отнесе мислено към по-добри времена и по-нежни срещи.

Най-много от всичко Крейг ценеше семейния живот в минути на крайна умора, когато се връщаше вкъщи късно вечерта от театъра след многочасовия хаос на репетиции и яростните стълкновения на характери и темпераменти, които той, като продуцент, трябваше да смекчава и оправя. Вкъщи винаги го чакаше Пинелъпи, готова да му даде да пийне нещо в красиво подредения хол, и да слуша за проблемите, за трудностите, за малките трагедии и нелепите комични ситуации през деня, за опасенията за утрешния ден, за нерешените още спорове. Тя го слушаше заинтересовано, спокойно и с разбиране. Той можеше да разчита на нейната интуиция и на нейния ум. Тя му беше неизменен помощник, най-надеждният съдружник, най-полезният съветник, винаги заставаше на негова страна. От всичките щастливи спомени от семейния живот — лятото в Антиб, минутите, прекарани с дъщерите, даже радостта от дълго неувяхващата взаимна страст — най скъпи оставаха спомените за тези безбройни тихи нощни разговори, по време на които те даваха един на друг най-хубавото, което имаха, и които представляваха в крайна сметка истинската основа на техния брак.

Ето и днес се натрупаха куп проблеми и му беше нужен съветник. Въпреки всичко той съзнаваше, че жадува да чуе гласа й. Когато й писа, че ще подава молба за развод, тя му отговори с дълго писмо, в което го умоляваше да не разтрогва брака в името на запазването на семейството, като апелираше към чувствата и разума му. Той беше прочел писмото бегло, страхувайки се вероятно да не се разколебае, и хладно й писа да си търси адвокат.

И ето — това беше почти неизбежно — тя е в ръцете на адвоката и ламти за пари, изгода, отмъщение. Сега съжали, че тогава не прочете писмото й по-внимателно.

Под действието на внезапен порив той вдигна слушалката, каза на телефонистката номера на телефона в Ню Йорк и изведнъж си спомни, че Пинелъпи сега е в Женева — това му съобщаваше дъщеря му в писмото.

Глупава жена, помисли си той. Тъкмо днес трябваше да си е вкъщи. Отново вдигна слушалката и анулира поръчката.

Бележки

[1] Остров с парк за развлечения в Ню Йорк. — Б.ред.