Ъруин Шоу
Вечер във Византия (16)

15.

— Дяволите да ви вземат, Джес! — крещеше Клайн по телефона. — Десет пъти се опитвах да се свържа с вас по телефона. Къде сте сега?

— В Касис — отговори Крейг. Бе спрял да обядва там по пътя и позвъни от ресторанта на самото пристанище. Пристанището бе малко като играчка. Сезонът не бе започнал още и градчето имаше сънен, пуст вид с лодките, покрити със зимни брезенти. Беше по обед.

— В Касис — повтори Клайн. — Точно когато ти е нужен един човек, той се оказва в Касис. Къде е този дяволски Касис?

— Между Марсилия и Кан — отговори Крейг. — А защо искахте да говорите с мен?

— Изглежда, че ще имам договор за вас. Исках да поговорим. Кога ще пристигнете?

— След три-четири часа.

— Ще чакам — каза Клайн. — Никъде няма да излизам цял следобед.

— Можете ли да ми направите една услуга? — помоли Крейг.

— Каква?

— Може ли да позвъните на Мърфи и да го помолите да бъде при вас в пет часа? — Стори му се, че от другия край на линията Клайн се задави, даже се закашля от смущение.

— За какво ви е Мърфи? — попита той най-накрая.

— Искам да му пощадя честолюбието, доколкото това е възможно.

— Това е ново нещо: клиент да иска да щади честолюбието на агент-посредник — удиви се Клайн. — Бих искал да имам няколко такива клиенти.

— Аз не щадя агент, а приятел — възрази Крейг.

— Мърфи, разбира се, е чел ръкописа — каза Клайн.

— Разбира се.

— И не поиска да се заеме с него.

— Не.

— Е, какво пък — неохотно се съгласи Клайн. — Щом настоявате.

— Мисля, че така ще бъде по-добре във всички отношения. Но ако не искате някой да ви наднича през рамото, когато работите…

— По дяволите — изруга Клайн. — Ако ще и самият папа да ме гледа през рамото. Добре, ще позвъня на Мърфи.

— Добър човек.

— Такъв съм. Макар че други говорят обратното.

— В пет часа ще бъда при вас — обеща Крейг и окачи слушалката. Всъщност той помоли да извика Мърфи не само от приятелско разположение към него. Искаше и Мърфи да присъствува на началните преговори за договора. Себе си считаше за лош защитник на собствените си интереси, не обичаше и не умееше да се пазари, и Мърфи бе винаги следял всичко да бъде в ред при сключване на договори. Още повече че сегашните преговори обещаваха да бъдат сложни. Истина е, че не е написал „Трите хоризонта“ заради парите, които би могъл да изкара от него, но от дългогодишен опит знаеше, че колкото повече ти платят, толкова по-лесно после ще отстояваш позицията си по други въпроси. Макар че старата формула „парите против изкуството“ продължаваше да действува в много случаи, той намираше, че в кинематографията, по отношение на него самия, по-точна би била формулата „парите множат изкуството“.

Крейг излезе на улицата и седна на една маса, от която се виждаше пристанището. Той беше единственият посетител в ресторанта. Беше приятно така, сам, с лице към малкото, окъпано в слънце синьо пристанище, с мисълта за предстоящия обяд и Клайн, който щеше да го чака целия следобед всичко това му действуваше успокояващо. Поръча си пастис в чест на рибарите и винарите на Касис и се зае да изучава бавно менюто.

Поръча си dorade^[1] и бутилка сухо бяло вино, а междувременно си пиеше на бавни глътки пастиса. Сладникавият му вкус го караше да чувствува близостта на Средиземно море, извика в паметта му дните, прекарани в безделие. Времето, прекарано с Констънс, му повлия благотворно. Помисли си за нея с нежност. Знаеше, че ако използува думата в нейно присъствие, тя щеше да изпадне в ярост. Няма значение. Хубава дума е. Хората не се отнасят един към друг достатъчно нежно. Те си казват, че се обичат, а в действителност само се стремят да се използуват един друг, да се покровителствуват, да властвуват един над друг, да се терзаят, да се унищожават, да плачат един за друг. А те с Констънс, ако не винаги, то в повечето случаи се наслаждаваха един на друг и думата „нежност“ бе подходяща за техните отношения, както и всяка друга. Прогонваше от себе си мисълта за Сан Франциско.

Каза на Констънс: „Обичам те“ — и на Гейл бе казал: „Обичам те“ — и в двата случая бе казал истината. Възможно е тези думи да се отнасяха и за едната, и за другата едновременно. Тук, под слънчевите лъчи, над чаша млечнобяла студена южна напитка, това му се стори напълно възможно.

Не можеше да отрече и това, че му доставяше голямо удоволствие да седи и гледа безлюдното пристанище, знаейки, че такъв зает човек като Уолтър Клайн му е звънил десет пъти вчера и сега с нетърпение го очаква да пристигне. Предполагаше, че бе загубил способността да се наслаждава на властта, но сега не без удоволствие разбра, че не е така.

Какво пък, помисли си той, след всичко, което се случи, е ясно, че в края на краищата идеята да дойде в Кан не е лоша. Надяваше се, че докато стигне там, Гейл МакКинън ще е напуснала града.

Когато стигна до къщата на Клайн малко след пет часа, видя на двора кола с шофьор: значи Мърфи е вече тук. Мърфи не обичаше да кара кола. Претърпял бе три злополуки и както той се изразяваше, „бе разбрал намека“.

Мърфи и Клайн седяха до плувния басейн със затоплена вода. Мърфи пиеше. Последния път — това беше по време на приема — Крейг бе срещнал тук Сидни Грийн, безработния режисьор, когото журналистът от „Кайе дю синема“ хвалеше. Грийн беше дошъл при него от храстите, след като бе пикал на скъпата полянка на Уолтър Клайн. Само за победените, припомни си Крейг мисълта, която му бе минала тогава. Днес той не се чувствуваше още като победител, но не се причисляваше и към победените.

— Здравейте, приятели! — поздрави Крейг, приближавайки басейна. — Надявам се, че не съм ви накарал да ме чакате дълго. — Той седна бързо, за да ги освободи от необходимостта да решават как да го поздравят — седнали или прави.

— Току-що пристигнах — успокои го Мърфи. — Успях да направя само една глътка скоч.

— Вече обясних на Мърфи някои неща по телефона започна Клайн.

— Е — грубовато каза Мърфи, — ако се намери глупак, който е готов да авансира един милион долара за този сценарий при сегашното състояние на борсата, желая му успех.

— Един милион? Откъде я взе тази цифра? — попита Крейг.

— Просто пресметнах, че толкова ще излезе — отговори Мърфи. — Най-малко милион.

— Не съм обсъждал финансовата страна още с никого каза Клайн. — Всичко зависи от това как ще го правиш и с кого.

— Вие казахте, че някакъв режисьор е чел вече сценария. Кой е този режисьор? — попита Крейг.

— Брус Томас — отговори Клайн. Той бързо погледна първо единия, после другия събеседник, наслаждавайки се на възпроизведеното впечатление.

— Е, щом Брус Томас иска да го прави, тогава ще съберете необходимите пари. — Мърфи поклати глава. — Никога не бих помислил, че Томас ще се съгласи. Как така изведнъж? Той никога не е правил подобно нещо досега.

— Именно затова. Така ми каза. — Клайн се обърна към Крейг. — Сега за сценария. Томас, както и аз, считаме, че се нуждае от преработване. Какво мислите вие, Мърфи?

— Да, доста.

— И Томас би искал да привлече друг сценарист — продължи Клайн. — За предпочитане е да работи сам, а ако възникнат възражения, тогава съвместно с Харт. Вие как сте се договорил с Харт, Джес?

— Не съм се договарял — отговори Крейг, след като помълча.

Мърфи изсумтя слисано.

— Какво значи: „Не съм се договарял“? — попита Клайн. — Сценарият принадлежи ли ви или не?

— Да — отговори Крейг, — имам пълни права над него.

— В такъв случай? — попита Клайн.

— Аз сам го написах. Със собствената си стара писалка. Никакъв Малкълм Харт не съществува. Просто взех случайно име и го поставих на титулната страница.

— Защо, за бога, направи това? — сърдито попита Мърфи.

— Трябва дълго да обяснявам — отговори Крейг. — Но фактът си остава факт и дайте да тръгнем от него.

— Това ще бъде изненада за Томас — отбеляза Клайн.

— Ако той харесва сценария, подписан от Малкълм Харт — каза Мърфи, — той ще му хареса и ако на него стои името на Крейг.

— И аз мисля така — неуверено се съгласи Клайн. — Но може да му повлияе на начина на мислене.

— В какъв смисъл? — попита Мърфи.

— Не зная точно как, но може да повлияе.

— Къде е Томас? — попита Крейг. — Защо не му позвъним и да го повикаме тук?

— Трябваше да отлети за Ню Йорк тази сутрин — каза Клайн. — Затова ви търсих така усилено. Не обичам, дявол да го вземе, когато хората изчезват от погледа ми.

— Провървяло ви е — забеляза Мърфи. — Вие сте го изгубили от погледа си само за един ден, а аз понякога по три месеца не мога да го открия.

— И тъй — въздъхна Клайн. — Щом съм започнал веднъж, поне да кажа всичко. Първо, той иска да привлече друг сценарист. А сега — дръжте се, приятели. Този сценарист се казва Йън Уодли.

— Лайно! — изруга Мърфи. Крейг се засмя.

— Смееш се — сърдито каза Мърфи. — Можеш ли да си представиш как ще работиш с Йън Уодли?

— Може би — отговори Крейг. — Впрочем не. Но защо Томас избра именно Уодли, а не някой друг?

— Аз самият му зададох същия въпрос — отговори Клайн. — Случайно го срещнал. Знаете как става тук. Срещнали се един-два пъти, поговорили и Уодли му дал последната си книга. Навярно някоя нощ Томас не е могъл да заспи, взел книгата в ръце, прелистил я и нещо го е заинтригувала.

— Последната книга на Уодли! — изсумтя Мърфи — Получи най-лошите отзиви след „Хайауата“.^[2]

— Вие познавате Томас — каза Клайн. — Той не чете рецензии. Дори и за своите филми.

— Идеалният читател — промърмори Крейг.

— Какво казахте? — попита Клайн.

— Нищо.

— Както и да е — продължи Клайн. — Томас счита, че именно Уодли е способен да изрази това, което не достига на сценария. Не зная какво точно. Само не ме обвинявайте мен, Джес. Аз нямам нищо общо с това. На мен самия никога не би ми минала мисълта да прочета книга на Йън Уодли. Разберете моето положение: моят клиент иска Уодли — из се старая да му го доставя. Откъде бих могъл да зная, по дяволите, че Малкълм Харт сте вие?

— Разбирам — съгласи се Крейг. — И не ви обвинявам.

— Въпросът е в това какво да кажа на Томас? Бихте ли поговорили с Уодли поне? Дайте му да прочете сценария и чуйте неговите съображения.

— Разбира се — прие Крейг. — Готов съм да поговоря с него. — Слушайте, Клайн — той обмисляше идеята за сътрудничество с Уодли, която бе започнала да му харесва. Макар че Томас бе одобрил сценария, чувството за неувереност, което го бе подбудило да прибегне към псевдоним, си оставаше. И мисълта да сподели с някого отговорността не му се виждаше вече толкова нежелателна. При това Уодли, независимо от всичките си неудачи, беше действително талантлив. И най после Крейг знаеше от собствен опит, че почти не съществува сценарий, който да е изцяло работа на един човек. — Не обещавам нищо, но ще поговоря с него.

— Има и нещо друго — смутено продължи Клайн. — Най добре е да изложа всичко още сега. Знаете, че Томас беше сам режисьор на последните си два филма. Не му е нужен втори режисьор и…

— Ако той иска да снима този филм — отсече Крейг, — на него му е необходим още един режисьор. И този режисьор съм аз.

— Мърф… — Клайн отправи към Мърфи умолителен поглед.

— Вие чухте какво каза той — отговори Мърфи.

— Добре — склони Клайн. — Така или иначе аз сам не решавам нищо. Най-доброто според мен, което можем да направим, е да отлетим за Ню Йорк и да поговорим с Томас. Да вземем Йън Уодли с нас и да видим какво може да се получи.

Мърфи поклати глава.

— Следващата седмица трябва да бъда в Рим, а по-следващата — в Лондон. Кажете на Томас да почака.

— Вие познавате Томас — възрази Клайн. — Той няма да чака. През януари има друга работа, така че всички ще трябва да работят денонощно, за да се завърши филмът до това време. Едно от нещата, които му харесват във вашия сценарий, е че не е сложен за филмиране и това няма да попречи на по-нататъшните му планове.

— Джес? — обърна се към него Мърфи. — Тогава трябва ти сам да водиш преговорите. А аз може да дойда по-късно.

— Не зная какво да правя — отговори Крейг. — Трябва да помисля.

— Тази вечер ще позвъня на Томас. Какво да му предам? — каза Клайн.

— Предайте му, че мисля — отговори Крейг.

— Той много ще се зарадва — кисело отбеляза Клайн, ставайки. — Кой иска да пие?

— Благодаря, не искам. — Крейг също стана. — Трябва да се върна в Кан. Много съм ви признателен за всичко, което сте направили, Уолт.

— Няма защо. Аз само се старая честно да изкарам още някой долар за себе си и своите приятели. Все още не мога да разбера за какъв дявол не използувахте собственото си име.

— Някой ден ще ви обясня — отговори Крейг. — Мърф, защо не пътуваш с мен до Кан? Кажи на шофьора си да дойде да те вземе от „Карлтън“.

— Добре. — Мърфи беше някак си учудващо покорен.

Клайн отиде с тях до двора. Те си стиснаха ръце официално. В това време от къщата се раздаде телефонен звън и Клайн побърза да се върне. Крейг и Мърфи седнаха в колата и потеглиха, съпроводени от мерцедеса на Мърфи.

 

 

Мърфи мълча дълго време, гледайки полето отвъд пътя, потънало в зеленина. Свечеряваше се и от дърветата се спускаха дълги тъмни сенки. Крейг също мълчеше. Той разбираше, че Мърфи е разстроен и се подготвя за разговор.

— Джес — най-после проговори Мърфи със задавен глас. — Искам да се извиня.

— Няма за какво да се извиняваш.

— Аз съм просто глупак. Един стар глупак.

— Остави.

— Загубил съм усета. Не ме бива за нищо вече.

— О, моля те, Мърф! Кой не греши? И аз съм грешил. Той си спомни за Едуард Бренър в празния театър след спектакъла. Това бе неговата последна и най-добра пиеса.

Мърфи поклати глава печално.

— Аз държах този сценарий в ръцете си и те съветвах да забравиш за него, а на този дребен шмекер Клайн му е бил достатъчен един телефонен разговор, за да заинтересова с него най-популярния режисьор. Каква полза имаш сега от мен, дявол да го вземе?

— Ти си ми необходим — отговори Крейг. — Нима това не ти е ясно? Аз трябваше да ти кажа, че съм написал сценария.

— Какво значение има това? Макар че, разбира се, ти не постъпи по най-добрия начин с мен. След толкова години съвместна работа.

— Аз си имам свои проблеми. Знаеш някои от тях.

— Това е вярно — съгласи се Мърфи. — И има един голям проблем, в който можех да ти помогна… трябваше да ти помогна… и отдавна… А аз не ти помогнах.

— За какво става дума?

— За твоята проклета жена.

— А ти какво можеше да направиш?

— Можех да те предупредя. Аз знаех какво става.

— Аз и сам знаех — каза Крейг. — В общи линии. Със закъснение. Но знаех всичко.

— Ти все пак разбра ли защо прави така? — попита Мърфи. — Нали не е нимфоманка? Не защото не може да се контролира. Не е от тези, които се хвърлят в леглото с първия разносвач на продукти по домовете, за бога!

— Не, не е.

— Не си ли се замислял върху това какви хора си избираше за партньори?

— Всъщност не.

— Ако това ти е неприятно, Джес, ще спра.

— Да, неприятно ми е. Но говори.

— Тя винаги избираше твои приятели. Тези, които се възхищаваха от теб, тези, с които ти работеше, тези, от които ти се възхищаваше.

— Не мога да кажа, че съм безумно възхитен от последния й партньор.

— Той също не се появи случайно — настоя Мърфи. — Този човек преуспява, преуспява в нещо, което ти не умееш, и на теб ти е неприятно, че не умееш. Ти си се обръщал към него за съвет, доверявал си му финансовите си дела. Разбираш ли?

— Донякъде, да — отговори Крейг.

— И всички тези хора винаги искаха да те виждат, да те слушат, ти беше в центъра на вниманието. А тя винаги оставаше на заден план. За нея имаше само един начин да се изяви — и тя се възползува от него.

— И тя се възползува от него — кимна Крейг.

— Аз отдавна забелязах това — продължи Мърфи. — И Соня също. А когато все още можеше да се предприеме нещо, си мълчах, аз те оставих сам да решаваш този проблем. И с какво изкупих вината си? — Той поклати съкрушено глава. — Прибавих ти още един проблем. — Той имаше уморен вид, тялото на седалката на стария малък автомобил изглеждаше смалено и някак си отпуснато, гласът му звучеше изтощено, лицето му, по което пробягваха сенки от дърветата покрай шосето, бе печално.

— Не си ми прибавил никакви проблеми — рязко възрази Крейг. — Ти си мой приятел и партньор, в миналото направи чудеса за мен и, предполагам, ще правиш и занапред. Не зная какво би станало с мен, ако те нямаше.

— Агентът-посредник е мишена за присмех — въздъхна Мърфи. — А аз съм шестдесетгодишна мишена за присмех.

— Никой не мисли така за теб — успокои го Крейг. — Аз не мисля така, а сигурно и хората, които имат работа с теб. Така че не хленчи. — Бе му неприятно да види Мърфи в такова настроение. Човека, който никога не губеше присъствие на духа, увереността в силите си, решителността в съжденията и който считаше това за свой стил, дори за свое жизнено кредо.

— Ако искаш, Джес, ще отложа пътуванията до Рим и Лондон и ще дойда с теб до Ню Йорк.

— Това не е необходимо — възрази Крейг. — Напротив, твоите позиции ще се засилят, когато там разберат, че трябва да те чакаме.

— Само не прави никакви отстъпки, докато не пристигна. — Гласът на Мърфи укрепна. — Дръж се твърдо. Нека да обмисля всичко до сутринта. — Утре ми кажи всичките си желания и ще обмислим кое и как може да се постигне.

— Така е по-добре — одобри Крейг. — Затова помолих Клайн да те повика на нашата среща.

— Господи! — високо възкликна Мърфи. — Само да знаеш колко ми е неприятно да делим с този шмекер комисионните.

Крейг се засмя. Засмя се и Мърфи, изправяйки се в седалката, и смехът му отекна в малката кола.

Но когато стигнаха „Карлтън“, той каза:

— Джес, нямаш ли излишен екземпляр от сценария? Искам да го прочета — просто за да разбера колко глупав съм понякога.

— Утре ще ти дам. Поздрави Соня.

Когато Мърфи излезе от симката и се отправи към своята кола, видът му беше величествен, властен и застрашителен — вид на човек, чийто път не всеки би се осмелил да пресече. Крейг се усмихна неволно, гледайки как неговият приятел хлътна в своя голям черен мерцедес.

Фоайето на хотела беше пълно с народ: мъже в смокинги и дами във вечерни тоалети се събираха за вечерната прожекция на фестивала. Промъквайки се към портиера, Крейг машинално се озърташе, търсейки с очи Гейл. Имаше много познати лица и сред тях — Джо Рейнълдс, но Гейл не се виждаше. Синините на Рейнълдс бяха започнали да избледняват, но външността му от това не бе станала по-привлекателна. Той разговаряше оживено с Елиът Стайнхарт. До асансьора бе застанал висок и едър младеж с руса брада и Крейг почувствува върху себе си втренчения му поглед. Докато си прибираше пощата и ключа от апартамента, младежът приближи до него.

— Господин Крейг?

— Да.

— Аз съм Бейард Пати.

— Да?

— Искам да кажа… аз съм приятелят на Ан. От Калифорния.

— А, здравейте. — Крейг протегна ръка и Пати я стисна. Имаше огромна и силна длан.

— Много ми е приятно да се запознаем — тъжно каза Пати.

— Къде е Ан? — попита Крейг. — Хайде да я вземем и да отидем да пием.

— Затова исках да поговоря с вас, господин Крейг. Ан не е тук. Заминала е.

— Как така заминала? — рязко попита Крейг.

— Просто е заминала. Днес сутринта. Оставила ми е бележка.

Крейг се обърна към портиера.

— Напуснала ли е хотела моята дъщеря?

— Да, Monsieur! — отговори портиерът. — Тази сутрин.

— Остави ли новия си адрес?

— Не, Monsieur.

— Пати! Каза ли ви къде е заминала?

— Не, господине. Наричайте ме Бейард, моля. Просто е изчезнала.

— Почакайте ме тук, Бейард — каза Крейг. — Може би е оставила бележка в моята стая.

Но в стаята също нямаше нищо. Той отново слезе долу. Пати чакаше при портиера. Той приличаше на грамадно вярно рошаво куче, порода нюфаундлънд.

— Има ли нещо? — попита Пати.

Крейг поклати глава.

— Странно момиче! — възкликна Пати. — Аз съм тук едва от вчера. Летях над полюса.

— Изглежда, и за двама ни ще е добре да пийнем — предложи Крейг. Той се почувствува джудже до този огромен младеж, крачейки с него по коридора на бара. Пати бе в сини джинси, трикотажна блузка, а над нея — светлокафяво яке. Той понакуцваше леко и с това още повече се открояваше сред мъжете във вечерни костюми и дамите със скъпоценности.

— Виждам, че все още куцаш — забеляза Крейг.

— Значи вие знаете — с учудване забеляза Пати.

— Ан ми каза.

— Какво друго ви каза за мен? — попита Пати с тон на обидено дете, който не отиваше на масивната му фигура.

— Нищо особено — дипломатично отговори Крейг. Той, разбира се, нямаше намерение да повтаря това, което му бе казала Ан за този брадат младеж от Сан Бърнардино.

— Тя каза ли ви, че искам да се оженя за нея?

— Струва ми се, да.

— Вие, разбира се, не намирате нищо ужасно или порочно в това, че човек иска да се ожени за момичето, което обича, нали?

— Не.

— Полетът през полюса ми струва цяло състояние — каза Пати, — а я видях само за няколко часа, даже не ми позволи да отседна в този хотел, и изведнъж — тряс! — бележка: „Заминавам, сбогом.“ Как мислите, ще се върне ли тук?

— Нямам никаква представа.

Всички маси се оказаха заети, така че трябваше да стоят в тълпата пред бара. Тук имаше много познати лица. „Помнете ми думата — казваше някакъв младеж, — английската кинематография си е подписала смъртната присъда.“

— Може би трябваше да сложа костюм — съжали Пати, оглеждайки се неуверено наоколо. — Просто е необходимо. На такова разкошно място.

— Не е задължително — успокои го Крейг. — Сега никой не обръща внимание на това как са облечени хората. В продължение на две седмици тук има пълна свобода на нравите.

— Така се говори — мрачно отбеляза Пати. Поръча си мартини. — Едно е хубаво на моя крак: мога да пия мартини.

— Не разбирам.

— Искам да кажа, сега мога да не се грижа за спортната форма и прочие глупости. Да ви кажа истината, господин Крейг, когато ми изпращя коляното, се зарадвах, страшно се зарадвах. Да ви кажа ли защо?

— Да, кажи. — Крейг си пиеше бавно уискито и забеляза, че Пати изпи на една глътка половината от своето мартини.

— Разбрах, че няма да играя повече футбол. Това е игра за зверове. А да го изоставя — с моята сила — не ми стигаше кураж. И още нещо, когато чух как изпращя, си помислих също: „Сега, Виетнам ще мине без мене.“ Вие считате ли, че това не е патриотично?

— Не — отговори Крейг.

— Когато ме изписаха от болницата — продължи Пати, изтривайки мократа от мартинито брада с опакото на дланта си, — реших най-после да направя предложение на Ан. Вече нищо не пречеше на нашата женитба. Само че тя… В гласа му се усещаше горчивина. — Какво има против Сан Бърнардино, господин Крейг? Каза ли ви?

— Доколкото си спомням, не.

— Тя ми е представила доказателства за своята любов — заяви с войнствен тон Пати. — Най-убедителното доказателство, на което е способна една девойка. Вчера следобед също.

— Да, тя спомена нещо такова — каза Крейг, макар че съобщението на Пати относно вчера следобед го изненада. Неприятно го изненада. „Най-убедителното доказателство.“ А какво доказателство представи той вчера в Мейраг? Този момък все още ползува речника на викторианската епоха. Беше трогателно. А Ан не подбираше много щателно думите си, когато говореше на тази тема.

— Трябва да се върна в Сан Бърнардино — каза Пати. — Аз съм единствен син в семейството. Имам четири сестри. По млади от мен. Баща ми цял живот е създавал положението си, той е един от най-уважаваните хора в града. И сега трябва да му кажа: „Всичко, което си направил, е за нищо“, така ли?

— Считам, че разсъждаваш трезво — отбеляза Крейг.

— А Ан не счита — печално промълви Пати. Той бе допил своето мартини и Крейг поръча още. Как да се избави от този младеж? Ако е истина, че музиката е храна за любовта, то Пати бе училищен духов оркестър, свирещ училищния химн в почивката между първия и втория гейм^[3]. При тази мисъл Крейг неволно се усмихна. — Според вас аз съм глупак, така ли, господин Крейг? — попита Пати, забелязвайки леката иронична усмивка.

— Ни най-малко, Бейард. Работата е в това, че ти и Ан имате различни представи за ценностите.

— А как, според вас, тя ще се промени ли?

— Всеки се променя — отговори Крейг. — Само че не зная дали ще се промени в твоята посока.

— Аха! — Пати наведе глава и брадата опря на гърдите му. — На вас, като баща на момиче, не ми се иска да говоря тези неща, но знаете ли, аз съм срамежлив и по никого не се увличам. Вашата дъщеря сама ме увлече.

— Напълно е възможно — съгласи се Крейг. — Ти си красив младеж и както виждам, много добър…

— Да — неуверено се съгласи Пати.

За да го ободри, Крейг каза:

— Тя даже ми каза, че когато вървиш по плажа, видът ти е такъв, сякаш си свален от някой мраморен пиедестал в Тракия.

— Каква пък значи това? — подозрително попита Пати.

— Това е голям комплимент. — Крейг му подаде второто мартини.

— На мене този голям комплимент не ми се струва много ласкателен, дявол да го вземе! — Пати отпи глътка. — Аз винаги съм мислил, че делата са по-красноречиви от думите. А делата на вашата дъщеря озадачават, да не кажа нещо повече. Впрочем какъв дявол… Аз зная как е възпитана.

— Как според теб е възпитана, Бейард? — с неподправен интерес попита Крейг.

— Модерен пансион в Лозана. Говори френски. Знаменит баща. Пари колкото иска. Цял живот сред хора, летящи нависоко. Аз за нея съм вероятно едно голямо нищожество. Изглежда, трябва да бъда по-благоразумен. Само че бедата е в това: помисля ли си за нея, загубвам всякакво благоразумие. Имате ли вие, господин Крейг, някаква представа за това ще се върне ли тя тук или няма?

— Наистина не зная — отговори Крейг.

— След една седмица трябва да се върна в Калифорния. Отново ще ми оперират коляното. Обещават, че след три месеца ще ходя нормално. Така че няма да се омъжи за сакат. Ако преди една година някой ми бе казал, че аз, Бейард Пати, ще прелетя шест хиляди мили през полюса до Франция, за да прекарам една неделя с някакво момиче, щях да го нарека луд. Знаете ли, господин Крейг, аз няма да мога да живея без нея. — В ясните му сини очи се появиха сълзи. — Говоря театрално, нали? — попита той, изтривайки сълзите с огромната си длан.

— Малко.

— Но всичко това е истина. Тя на вас трябва да ви се обади, нали?

— Рано или късно.

— Ще й кажете ли, че трябва да ми позвъни?

— Ще й предам.

— Какво мислите за мен, господин Крейг? Честно. Вие сте видели много през живота. Срещали сте разни хора. Нима съм толкова лош?

— Разбира се, не.

— Аз не съм най-умният на света. Но не съм и последният глупак. Не бих казал, че ще я дърпам надолу. Бих уважавал нейните вкусове. С радост бих уважавал нейните вкусове. Вие сте били женен, господин Крейг, така че разбирате. Бракът не е затвор, дявол да го вземе. А Ан казва, че е затвор.

— Боя се, че моят брак не се оказа пример, достоен за подражание за моите дъщери.

— Зная, че сте се разделили с жена си — каза Пати — и зная, че не сте в много добри отношения с нея.

— Меко казано — добави Крейг.

— Но това не значи, че всеки брак трябва обезателно да се разтрогне — упорито продължи Пати. — Моите родители, също понякога са се карали. И досега се карат. Да можете да чуете какви викове се носят понякога из къщата. Но това не ме плаши. Даже не ме плаши и това, че имам четири сестри.

— Ти си смел човек, Бейард.

— Сега не ми е до шеги — обиди се Пати.

— Аз съвсем не се шегувам — успокои го Крейг. Мина му през ума, че с Пати, ако се развилнее, е по-добре да не си играеш.

— Както и да е — вече дружелюбно каза Пати, — ще ви бъда много благодарен, ако кажете на Ан добра думичка за мен, когато се обади.

— Ще й кажа — обеща Крейг. — Дали ще бъде добра, или не, не зная, времето ще покаже.

— Става ми по-леко, когато разговарям с вас, господин Крейг. Това е като някаква връзка между мен и Ан. Не бих искал да се натрапвам, но ще ми окажете чест, ако приемете да вечеряте с мен тази вечер.

— Благодаря, Бейард. — Крейг реши, че следва да заплати семейния дълг на вежливост. — С голямо удоволствие.

Отзад някой го потупа по рамото. Обърна се и видя Гейл — в същата рокля на цветя, с която бе на вечерята у Клайн. Известно време мълчаха, гледайки се един друг.

— Поръчайте ми нещо да пия — най-после проговори тя.

— Познавате ли Бейард Пати? — попита Крейг. — Гейл Мак…

— Да, познаваме се — прекъсна го Гейл. Мъжът, който седеше до Крейг, слезе от високото столче. Гейл седна на освободеното място и постави чантата си на бара.

— Добър вечер, госпожице МакКинън — поздрави Пати. — Запозна ни Ан — обясни той на Крейг.

— Ясно. — Присъствието на Пати бе съвсем нежелано за Крейг. — Какво ще пиете? — обърна се той към Гейл.

— Шампанско, моля. — Тя изглеждаше съвсем млада, скромна, сякаш никога в живота си не бе пила шампанско и бе неспособна да попита един мъж дали по-добре се сваля от майка си.

Крейг поръча шампанско.

— Бейард казва, че Ан е заминала тази сутрин. Вие знаете ли нещо?

Гейл го погледна странно и нищо не отговори, само си премести чантата.

— Не — отговори тя най-накрая. — Нищо. Хубаво ли прекарахте в Марсилия?

— Откъде знаете, че съм бил в Марсилия?

— Всички ваши ходове се нанасят на карта. Клайн не беше на себе си, защото не можеше да ви открие.

— Марсилия е очарователен град. Препоръчвам ви и вие да отидете там — каза Крейг. — Да, прекарах много добре.

Гейл бавно отпиваше от шампанското.

— Имате ли намерение да останете в Кан, господин Пати?

— Наричайте ме Бейард, моля. Не съм сигурен. Не съм сигурен в нищо.

— Ние с Бейард ще вечеряме заедно. Искате ли да се присъедините към нас? — предложи Крейг.

— Съжалявам, няма да мога. Чакам Лари Хенеси. Тази вечер показват филма му, той много се вълнува и едва ли ще седи до края. Обещах му да вечерям с него и да му съчувствувам. Така че може би ще отложим за някой друг път? — Тя говореше с безразличен, нарочно предизвикателен тон.

— Може би — отговори Крейг.

— След прожекцията в неговия апартамент се събира народ — съобщи Гейл. — Сигурна съм, че ще му бъде приятно да ви види там вас двамата.

— Ще видим какво ще ни бъде настроението — отговори уклончиво Крейг.

— Готвя статия за него. От другата статия, изглежда, нищо няма да се получи. Той е прелестен човек. И удивително лесно се общува с него… — Тя отпи от чашата. — А работата с някои е като водене на каруца по нанагорнище. А, ето го и него! — Тя помаха с ръка. — Боже, там го е обсадила тълпа досадници. Ще отида да го отърва. Благодаря за шампанското. — Тя се смъкна от стола и тръгна към вратата, където стоеше Хенеси, оживено разговаряйки с две жени, и, изглежда, никак не скучаеше.

— Неприятно ми е да ви кажа това, господин Крейг — започна Пати, — при това познавам момичето едва от вчера, но имам чувството, че тя оказва лошо влияние на Ан.

— Те почти не се познават — възрази Крейг. — Виж какво, трябва да се кача в стаята да взема един душ и да се преоблека. След половин час ще се срещнем във фоайето.

— Как мислите, трябва ли да сложа костюм? — попита Пати.

— Да — отговори Крейг. Нека и той да се поизмъчи тази вечер, като върже на бичия си врат вратовръзка. Крейг плати на бармана за тримата и излезе през вратата, водеща към терасата, а не през тази, до която седеше Хенеси, който разговаряше весело, прегърнал Гейл МакКинън през раменете.

Той слезе долу във фоайето почти след час. Преди да започне да се облича, взе един екземпляр от „Трите хоризонта“ и го прелисти. Съзнанието, че други хора са го прочели, че им е харесал и сега може да започне сложният и изнурителен процес на неговото превъплъщение на екрана, накара Крейг да погледне на труда си с други очи. Четейки, той неволно изпита познатото вълнение. Сценарият не му се струваше скучен. В главата му валяха идеи: кои актьори да покани, какви промени в текста да се направят, какви операторски прийоми да се използуват, какъв музикален съпровод да се даде на тази или онази сцена. Той с усилие се откъсна от ръкописа, избръсна се, взе душ и се облече. Не можеше да остави бедния Бейард Пати — изоставен от всички и жалък в своя костюм — да го чака цяла нощ във фоайето.

Поведението на Ан предизвика у него чувство на досада, но нищо повече. Всъщност той не се безпокоеше за нея. Тя е вече голямо момиче и може да се грижи за себе си. С Пати е постъпила жестоко, а той самият не беше жесток и не одобряваше това. Така и ще й каже, когато я види. Разбира се, това е чудовищно — да спиш с момчето, а на следващата сутрин да изчезнеш, но тя не бе първото момиче, което се е поддало на влечението, а после бяга от усложнения. Това се случва и с мъжете. В това число и с членовете на семейството, ако е за въпрос.

Той позвъни на Клайн и взе адреса на Брус Томас в Ню Йорк. Доволен от собственото си нетърпение, каза на Клайн, че ще излети на следващия ден.

— Радвам се да чуя това — възкликна Клайн. — Започвайте да действувате. А и фестивалът, все едно, вече издъхва. Така че нищо няма да загубите. — В слушалката се чуваха много гласове. Клайн даваше поредния коктейл. Оправдава петте хиляди долара, похарчени за наем на къщата.

Крейг изпита доброжелателно, непривично приятелско чувство към този човек. Светът е пълен с полезни хора и Клайн е един от тях. Трябва да кажа на Мърфи да престане да го нарича „този дребен шмекер“.

Написа телеграма до Томас, в която му съобщаваше, че пристига в Ню Йорк и ще му позвъни веднага щом кацне на летището. Искаше също да телеграфира на Констънс и да отмени обещания за понеделник обяд, но се отказа. По-добре да й позвъни сутринта и да й обясни всичко. Той бе уверен, че тя ще разбере. И ще одобри. При това Ню Йорк беше по близо до Сан Франциско.

Когато слезе долу, където го чакаше Бейард Пати в тъмносин костюм и вратовръзка, той даде на портиера телеграмата до Брус Томас и помоли да му резервира за следващия ден билет за самолета Ница — Ню Йорк.

Слушайки разговора на Крейг с портиера, Пати увеси тъжно глава.

— Вие вече заминавате? Ами ако Ан дойде?

— Ще трябва ти да се погрижиш за нея.

— А, да. — В тона на Пати нямаше увереност.

Те се качиха в колата и Крейг потегли към Голф Жуан. Вечеряха в рибен ресторант на самия плаж. Морето беше развълнувано, вълните се разбиваха с рев в колоните, на които стоеше ресторантът. Пати пи повече, отколкото трябваше, и се разбъбри. До края на вечерята Крейг вече знаеше всичко за неговото семейство, за политическите му възгледи, за възгледите му за любовта и за студентските вълнения.

— Аз не съм типичен селяндур, господин Крейг. Можете да ми вярвате. Аз съм съгласен с другите: те до голяма степен са прави, като се оплакват. Но аз съм против, когато завземат сгради, хвърлят бомби в банките и вършат всякакви глупости. Тук поне с Ан сме на еднакво мнение. Баща ми счита, че съм червен екстремист, но аз не съм. Затова пък у него има едно нещо: уважава те като човек, винаги те изслушва и се старае да разбере твоето становище. Когато дойдете в Калифорния, обезателно трябва да се запознаете с него. Знаете ли, господин Крейг, аз съм щастливец, че имам такъв баща. — За това, че Ан също е щастливка с баща си, той нищо не каза. Беше гледал два филма на Крейг и се отзова вежливо за тях. Въобще той беше вежлив младеж. До края на вечерята Крейг се убеди, че политиката си е политика, а женитбата на Бейард Пати с Ан би била гибелна за младежа, но не мислеше, че трябва да му казва това.

Те пиха и кафе, да идат у Хенеси бе още рано — там щяха да започнат не по-рано от полунощ. При това на Крейг много не му се ходеше, а що се отнася до Пати — той едва ли щеше да се чувствува удобно.

— На колко години си? — попита го, когато излязоха от ресторанта и се отправиха към колата. (Пати бе настоял да плати сметката.) — Пълнолетен ли си?

— Точно на двадесет и една — отговори Пати. — Защо?

— Носиш ли паспорт със себе си?

— Защо? — избухна Пати. — Искате да проверите ли?

Крейг се разсмя.

— Не, разбира се. Помислих си дали да не отидем в казиното. Щом си дошъл тук, трябва да се запознаеш с някои от местните забележителности. А там на входа искат паспорт. — На игралните маси щеше да бъде избавен за час-два от излиянията на потиснатия младеж.

— О, извинете — рече Пати. — Разбира се. В джоба ми е.

— Искаш ли да отидем?

— Какво мога да загубя?

— Пари — отговори Крейг, — нищо друго.

 

 

В казиното Крейг накратко обясни какво е рулетка и остави Пати до едно крупие да подсказва на новака какво да прави. Самият той седна на масата, където играеха chemin-de-fer. Досега само веднъж бе играл в Кан — вечерта, когато даде на Уодли триста долара назаем и когато Мърфи му препоръча да се откаже от мисълта да поставя „Трите хоризонта“. Той се усмихна на себе си, припомняйки си тогавашния разговор с Мърфи по телефона. Сядайки на игралната маса, с удоволствие си помисли: „Сега съм тридесет хиляди франка в аванс, мога да се позабавлявам.“

От време на време, преди ново раздаване, Крейг отиваше до Пати. Очите му блестяха възбудено — пред него лежеше солидна купчина жетони. Аз го заразих с нов порок, помисли си Крейг. Но поне ще престане да хленчи за Ан.

На масата срещу него се освободи едно място и една пълна дама го зае. Тя беше в бяла копринена рокля, разкриваща раменете и голяма част от пищния й бюст. Разкошна прическа, голямо количество грим край очите. Несъразмерно тънки устни на кръглото, сякаш лакирано лице, драматично надебелени с блестящо яркочервено червило. Солидно почернялата кожа по раменете и гърдите блестеше като намазана с масло. Пръстите, с дълги извити малинови нокти, бяха отрупани с брилянти, които Крейг — той не беше експерт в тази област — прие за истински. Дамата пренесе от друга маса купчина големи жетони и разстилайки ги в геометричен ред пред себе си, ги потупваше с дългите си лакирани нокти. Тя погледна Крейг и се усмихна — лукаво и без всякаква топлота.

Сега я позна. Това беше дебеланата, която се печеше на слънце, когато те с Мърфи отиваха към бара на „Отел дю Кап“. Той си спомни обляното в пот изрисувано и размазано лице, спомни си израза на неприкрита развратеност, чертите, свидетелствуващи за раздразнителен характер, егоизъм, грубост и жадна похотливост. Обратната страна на монетата, която се нарича чувственост. Беше му неприятно, че седна на неговата маса.

Беше уверен, че тя ще спечели. Така и стана. След няколко партии той стана от масата, вземайки със себе си спечеленото. Купчината жетони пред Пати се бе увеличила малко, той се бе надвесил над масата и съсредоточен следеше въртящия се кръг.

— Омръзна ми, Бейард — каза Крейг. — Ще отида да си получа парите. А ти?

Пати с учудване се обърна при гласа на Крейг — сякаш изведнъж се пренесе отнякъде отдалече.

— Да, да. И аз ще спра, докато все още печеля.

На масата Крейг видя, че Пати бе спечелил повече от хиляда франка.

— Колко прави това в долари? — попита Пати.

— Около двеста и петдесет.

— Леле! — удиви се Пати. — Толкова лесно. Както се казва, на когото не му върви в любовта…

— О, стига, Бейард.

— Във всички случаи това ще компенсира част от разходите. — Той сгъна банкнотите акуратно и ги пъхна в портфейл от щраусова кожа със златни ъгълчета. След това, гледайки печално портфейла, каза: — Ан ми го подари. По-рано. На него има моите инициали.

 

 

Тръгнаха обратно към хотела. По пътя на няколко пъти ги закачаха проститутки.

— Възмутително! — възкликна Пати. — И толкова открито!

Той каза, че не му се иска да ходи у Хенеси.

— Вие, както и аз, разбирате, господин Крейг, че подобни събирания не са за мене. — Той влезе заедно с Крейг в хотела, за да разбере дали има вест от Ан. Нямаше никаква вест.

— Ако узная нещо до заминаването ми, ще ти съобщя. — обеща Крейг. Стана му съвестно пред момчето, сякаш се канеше да бяга от него.

— Вие сте ми приятел, господин Крейг. Считам ви за истински приятел.

Крейг погледна след омърлушената огромна фигура на любовника на дъщеря си, който, накуцвайки, излезе на тъмната улица и когато младежът изчезна от погледа му, си помисли: „Изпълних бащинския си дълг. Или част от него.“

 

 

Вратата на луксозния апартамент на Хенеси бе широко отворена и шумът от гласовете се чуваше из целия коридор. Несъмнен признак за успех. Сигурно филмът на Хенеси е бил посрещнат много добре. През отворената врата се носеше също несъмнено мирисът на марихуана.

По мое време, помисли си Крейг, ние просто се напивахме. Имаше ли там това, което професорите по социология наричат нови морални критерии?

Холът беше пълен с гости. До голямата маса, отрупана с бутилки, стоеше Мъри Слоун, критик от киносписанието. Не пушеше марихуана. Верен на старата традиция, той се наливаше с безплатно уиски. На отсрещната стена на един голям диван редом до героя на вечерта седеше Гейл. Хенеси — сияещ, зачервен и потен — беше по риза с тиранти. Те деляха цигара с Гейл, която изглеждаше далечна, студена и безразлична към шума и веселието.

— Как приеха филма, Мъри? — заинтересува се Крейг.

— Както виждате. — Слоун посочи с чашата си към бъбрещите гости. — Олигавиха се от възторг.

— В такъв дух ли се каните да пишете за него?

— Не. Ще напиша, че е пълен с весел, солен американски хумор и че реакцията на публиката напълно оправда надеждите на режисьорите. Кандидат е за най-голямата награда. Слоун се стараеше да се държи изправен, но леко се олюляваше, от което Крейг заключи, че бе пил прилежно. — Ще премълча и за това, че с парите, похарчени тази вечер за хашиш, можеше да се финансира нескъп порнографски филм. И за още едно нещо няма да пиша: ако не даваха даром алкохол, не бих отишъл на нито един фестивал в живота си. А вие как сте, приятелю? Мога ли да предам нещо за вас по телекса?

— Не — отговори Крейг. — Не сте ли виждали Йън Уодли тук?

— Не. Стар събутилник. Веднага се вижда, когато го няма. Чух за голямата му вечер с Мърфи в ресторанта. Сега сигурно е пропълзял в някоя дупка в сутерена и е затворил входа зад себе си.

— Кой ви каза? — остро попита Крейг.

— Вятърът го донесе — усмихна се Слоун, олюлявайки се. — Мистралът.

— Писали ли сте нещо за това? — попита Крейг.

— Аз не пиша за клюкарските хроники — с достойнство отговори Слоун. — Макар че има и такива, които пишат.

— А в клюкарските хроники появявало ли се е нещо?

— Доколкото зная, не. Само че аз не ги чета.

— Благодаря, Мъри.

Крейг се отдалечи от критика. Не беше дошъл тук да си губи времето с Мъри Слоун. Той започна да си пробива път към мястото, където седяха Гейл и Хенеси, и се натъкна на Корели, италианския актьор, който бе седнал по момчешки направо на пода със своите неизменни две спътнички и показваше зъбите си. Крейг не можеше да си спомни тези ли бяха двете момичета, с които го бе видял, или други. Корели също пушеше марихуана с момичетата. Едната от тях пое дим и възкликна:

— Истински марокански рай!

Крейг се спъна в протегнатия крак на Корели, а той, мило усмихвайки се, се обърна към Крейг:

— Елате при нас, господин Крейг. Моля ви, елате. Вие имате simpatico^[4] лице. Нали е истина, че господи и Крейг има simpatico лице, момичета?

— Molto simpatico^[5] — потвърди едно от момичетата.

— Извинете — каза Крейг, стараейки се да не настъпи някого по пътя си към Хенеси и Гейл. — Моите поздравления, Хенеси. Чух, че сте сразили всички днес.

Хенеси се усмихна приветливо, опита се да се изправи, но падна на дивана.

— Аз обезсмъртих себе си днес. Ставам новия Сесил Б. Де Мил^[6]. Хубава вечер, нали? Пиене, хашиш, слава и поздравления от дирекцията.

— Здравей, Гейл! — поздрави Крейг.

— А, самият Малкълм Харт — отвърна Гейл.

Крейг не можеше да разбере пияна ли е или упоена.

— Какво, какво казваш? — недоволно изломоти Хенеси. — Нима съм поканил още някого?

— Това е наша шега с Гейл.

— Голямо момиче е това дете — заяви Хенеси, потупвайки Гейл по ръката. — Пои ме през цялата вечер, докато на Лазурния бряг се решаваше моята съдба. Непрекъснато ме питаше за предишния ми живот. От времето на робството. Любител-боксьор, шофьор на камион, дубльор-акробат, тласкач в билярдна, барман, рекламен агент… Какъв съм бил още, скъпа?

— Автомеханик, работник във ферма…

— Точно така — Той я погледна сияещ — Знае всичко точно. Завършена американска посредственост. Аз съм знаменит и тя се кани да ме прави още по-знаменит, нали, скъпа? — Той й подаде цигарата си и тя, затваряйки очи, пое дълбоко дим.

Това събиране не е за мен, каза си Крейг.

— Лека нощ — рече той. Гейл отвори очи и бавно издиша сладникавия дим. — Исках само да ви кажа, че утре излитам за Ню Йорк.

— Пътешественик! — възкликна Гейл, връщайки цигарата на Хенеси. — Лека нощ, пътешественико.

 

 

Събуди го звъненето на телефона. Имаше усещането, че въобще не е спал, а е сънувал един от онези сънища, когато човек мисли, че бодърствува, а всъщност спи. Той напипа с ръка слушалката и я вдигна.

— Аз чуках, чуках. — Това беше гласът на Гейл. — И никакъв резултат. — Гласът й също звучеше така, сякаш го чуваше в съня си.

— Колко е часът?

— Три часът сутринта. Всичко е наред. Качвам се горе.

— В никакъв случай.

— Аз плувам, плувам. Жестока съм. Изпитвам красива жестокост да докосна устните на моята вярна любов.

— Ти си в транс — каза той.

Тя се изкикоти.

— Да, в транс! Красив транс. Красива жестокост. Остави вратата отворена.

— Иди си вкъщи и легни да спиш.

— Имам една цигара. Чудесен марокански хашиш. Остави вратата отворена. Ще поплуваме заедно в най-красивия марокански рай.

Той не знаеше какво да прави. Сега беше окончателно разсънен. Познатият галещ нежен глас го вълнуваше. Незабелязано се промъкваше по електрическите вериги на нервите му.

Гейл отново се изкикоти.

— Ти се разпадаш. Моята истинска любов се разпада. Идвам горе. — Чу се щракане от затварянето на телефона.

Той се позамисли малко, спомняйки си ласките й. Млада момичешка кожа. Меки безсрамни ръце. За първи и последен път ще разбере това, което целият останал свят знаеше за наркотиците. Както и да се чувствуваше Гейл сега, тя беше безусловно щастлива. Какво ще загуби, ако узнае тази тайна и за час-два изпадне в блажено състояние? След двадесет и четири часа ще бъде вече на друг континент. Той никога повече няма да я види. Утре започва нов, порядъчен живот. Оставаше му само една нощ да вкуси насладата на хаоса. Той знаеше, че даже ако не отвори вратата, нощта за него все едно е загубена. Стана от леглото и отключи. След това легна върху завивките и зачака.

Чу как вратата се отвори и се затвори, чу как тя влезе в спалнята.

— Шт… моя истинска любов — прошепна тя.

Той лежеше неподвижно, слушайки как тя се съблича в тъмнината, видя за секунда лицето й, когато запали клечка кибрит. Приближи се до леглото и без да го докосва, сложи възглавницата зад гърба си и седна до него по турски. Светещата точка в ръцете й ставаше по-голяма, когато тя теглеше от красивия марокански тютюн. Тя му подаде цигарата.

— Задръж дима по-дълго в себе си — посъветва го със сънен, далечен глас.

Още преди повече от десет години за един ден бе престанал да пуши, но не бе забравил как се вдишва.

— Красиво — прошепна тя. — Красиво момче.

— Как се казва майка ти? — попита той. Трябваше да зададе този въпрос веднага, докато хашишът не му е подействувал. Но първото вдъхване бе започнало да действува вече.

Тя се изкикоти и издекламира.

— На пет сажена майка ми лежи. — Протегна ръка за цигарата и докосна неговата. Стори му се, че тялото му сякаш е подхванато от мек топъл ветрец. Твърде късно бе да задава въпроси.

Те изпушиха цигарата бавно, подавайки си я един на друг. Стаята се изпълни с дим, зад прозорците шумеше морето, ритмично, успокояващо, като катедрален орган. Тя легна до него, докосна го с ръка. Отдадоха се на любовта, забравяйки за времето, за всичко наоколо. Тя олицетворяваше всички момичета, всички жени на това южно крайбрежие — и похотливата дебелана с разкрачените крака, легнала по корем на слънцето, и младата русокоса майка до плувния басейн, и всички момичета на Корели, златисти и топли като току-що изпечен хляб, и белогърдата Натали Сорел с нейната танцуваща походка, и Констънс, произнасяща по букви „Мейраг“.

След това те не спаха. Нито говориха. Лежаха в някакъв безконечен прекрасен транс. Но щом през капаците проникнаха първите лъчи на разсъмването, Гейл се раздвижи.

— Трябва да си вървя вече. — Гласът й звучеше почти нормално. Ако сега той трябваше да проговори, гласът му би дошъл някъде отдалече. На него му беше все едно дали тя си отива или остава. През мъгла видя роклята й. Вечерната й рокля.

Тя се наведе над него и го целуна.

— Спи. Спи, моя истинска любов.

И си отиде. Той знаеше, че трябваше да и зададе някакъв въпрос, но не помнеше какъв.