Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Evening in Byzantium, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
iConevska (2015)

Издание:

Ъруин Шоу. Вечер във Византия

Американска. Трето издание

Редактор: Йордан Костурков

Художник: Борис Стоилов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева

Коректор: Жанета Желязкова

 

ЕКП 07/9531226331/5637-339-90

Издателски № 2927

Формат 60×100/16

Печатни коли 15,00

Издателски коли 16.67

Условни издателски коли 16,73

Дадена за набор на 1.VI. 1990 г.

Излязла от печат на 30. XI. 1990 г.

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Найденов“ — В. Търново

Цена 9,00 лв

 

Irwin Shaw

Evening in Byzantium

First published in Great Britain by Veidenfeld & Nicolson, 1973

Copyright © lrwin Shaw 1973

Nel Open Market Edition June, 1974

This edition October 1975

История

  1. — Добавяне

5.

Когато излязоха от района на хотела, той зави не към Жуан ле-Пен и Кан, а по стар навик, към Антиб. Една година след брака им той бе наел вила на брега на морето между носа и Антиб и навикът да завива в тази посока, печално отбеляза за себе си той, се бе запазил досега.

— Надявам се, че не бързате за никъде — каза той. — Ще мина по дългия път.

— Днес нямам по-добро занимание от това да пътувам с Джеси Крейг по обиколния път.

— Някога живях по тези места. Тогава тук беше по-хубаво.

— Тук и сега е хубаво.

— Да, може би. Само са построени повече къщи. — Той караше бавно.

Шосето се извиваше покрай самия бряг. В далечината, върху синята вода, проблясваха платната на регата. На скалите на самия бряг бе застанал старец с раирана риза и ловеше риба. Над главите им прелетя самолет, снижавайки се за кацане в Кан.

— Коя година бяхте тук? — попита Гейл МакКинън.

— Тук съм бил няколко пъти. За първи път през 1944 година, по време на войната.

— Какво правехте тогава тук? — с учудване попита Гейл МакКинън.

— Казахте, че сте се подготвили добре — подразни я той. — Мислех, че моето минало е разтворена книга за вас.

— Не чак толкова.

— Тогава се возех на джип с екип кинооператори. Седма армия беше разположена в Южна Франция и ни бяха изпратили от Париж да снимаме малък документален филм. Фронтовата линия се намираше близо до Ментон, което е на няколко мили оттук. От другата страна на Ница се чуваха оръдейни залпове.

Раздърдори се, стари войнико, помисли си той и млъкна. Древна история. Цезар заповядал лагерът да бъде разположен на хълмовете, издигащи се над реката. Бойните редици на хелветите се разположили на другия бряг на реката.[1] За момичето до него фронтовата линия над Ментон така се губеше в мъглата от време, както и позицията на Цезар. Дали учат латински сега?

Той я погледна косо. Очилата й, през които можеше да го разглежда, скривайки себе си, го раздразниха. Раздразни го нейната младост. Раздразни го нейното простодушно невежество, причина за което беше пак тази младост. Твърде много предимства на нейна страна.

— Защо носите тези глупави неща? — попита той.

— Имате предвид слънчевите очила?

— Да.

— Не ви ли харесват?

— Не.

Тя ги свали със замах, захвърли ги през прозореца и се усмихна.

— Така по-добре ли е?

— Много по-добре.

И двамата се засмяха. Вече не се сърдеше на Соня Мърфи за това, че го застави да закара момичето в Кан.

— Ами вчерашната ужасна риза, защо я бяхте облекли? — попита той.

— За експеримент. Нарочно си меня вида.

— Какъв вид искахте да имате днес? — Този разговор започна да го забавлява.

— Исках да изглеждам привлекателна, измита, невинно кокетна в духа на съвременната еманципация — обясни тя. Всичко това беше предназначено за господин Мърфи и неговата съпруга. — Тя разтвори ръце, сякаш искаше да обгърне и морето, и скалите, и боровете, които засенчваха шосето, и цялото пространство наоколо. — Никога не съм идвала по тези места, но имам чувството, че ги познавам от детство. Тя качи краката си на седалката и се завъртя така, че да го гледа. — Аз пак ще дойда тук. Ще идвам отново и отново, докато стана старица с голяма широкопола шапка и бастун в ръка. Мислили ли сте, когато бяхте тук по време на войната, че някога ще се върнете?

— Когато бях тук по време на войната, мислех само за това да се върна жив.

— Вие знаехте ли тогава, че ще работите в театъра и киното?

— Честно казано, не помня. — Той се опита да възкреси в паметта си онзи далечен септемврийски ден, когато четиримата войника с каски, кинокамери и карабини в ръце се носеха в джипа напред, към мястото на оръдейните изстрели, по живописния безлюден бряг, който никой от тях не бе виждал дотогава, покрай изровените бункери и замаскираните вили, гледащи морето. Как се казваха тримата войника, които бяха с него в джипа? Фамилното име на шофьора беше Харт. Това си спомняше. Малкълм Харт. Бяха го убили два месеца по-късно в Люксембург. Не можеше да си спомни имената на другите двама. Тях не бяха ги убили.

— Струва ми се — каза той — че тогава трябва да ми е минавала мисълта, че е възможно да работя в киното след войната. Още повече че в ръцете си имах кинокамера. В армията ме научиха да снимам. Свързочните войски бяха пълни с хора, които дотогава бяха работили в Холивуд. Но аз не бях кой знае какъв оператор. Просто правех филмчета за войната. Знаех, че след войната няма да мога да се занимавам с това. — С чувство на приятна тъга той се върна към далечното минало, когато беше млад мъж в американска военна униформа, когото не заплашваше куршум — поне този ден. — Всъщност — продължи той — в театъра попаднах случайно. На път за Щатите през Хавър на един военен кораб се запознах с Едуард Бренър — играехме заедно покер. Ние се сприятелихме и той ми каза, че докато е чакал в лагера за предислокация в Реймс да отправят частта му обратно в родината, написал пиеса. Благодарение на баща ми, който ме водеше на спектакли от деветгодишна възраст, разбирах нещо от театър и помолих Бренър да ми даде да прочета пиесата.

— Тази партия покер се е оказала щастлива — каза момичето.

— Мисля, да.

 

 

В действителност те се сближиха не по време на играта на покер, а по-късно, когато се срещнаха на палубата един слънчев ден. Крейг бе намерил място, защитено от вятъра, и четеше сборника „Най-добрите американски пиеси за 1944 година“, който му бе изпратил баща му. (Какъв беше номерът на полевата поща? Някога мислеше, че този номер ще остане завинаги в паметта му.) Бренър мина покрай него два пъти, погледна книгата, накрая се спря, приклекна по селски на пети и попита:

— Харесват ли ви? Имам предвид пиесите.

— Нищо особено — отговори Крейг.

Те започнаха да разговарят. Оказа се, че е от Питсбърг и че до влизането си в армията — беше по-възрастен, отколкото изглеждаше — бил учил в Технологическия институт „Карнеги“, бил записал курс по история на драмата и се интересувал от театър. На другия ден показа пиесата си на Крейг.

Бренър беше непривлекателен на вид — слаб, блед младеж, с тъжни тъмни очи. Говореше сдържано, малко предпазливо. Сред тълпата ликуващи гърлести мъже, завръщащи се в родината, той се чувствуваше не на място; лошо прилягащата му униформа му придаваше невоенен, нерешителен вид, сякаш се учудваше как беше оцелял след три военни операции и сякаш знаеше, че няма да оцелее след четвъртата. Крейг се зае да чете пиесата с опасения и се опитваше предварително да съчини успокояващи думи, които да не засегнат самолюбието на Бренър. Той изобщо не предполагаше, че в първото драматично произведение на редовия пехотинец ще има толкова емоционална сила, без всякаква сантименталност и с такава композиционна стройност. Макар че сам той нямаше непосредствено отношение към театъра, през живота си беше гледал достатъчно пиеси, за да изгради за себе си, както е присъщо на младите хора, мнение за човек с тънък художествен вкус. Той не скъпеше похвалите, когато споделяше впечатленията си с Бренър. Когато минаха покрай Статуята на свободата, вече бяха станали добри приятели и Крейг обеща на Бренър да запознае чрез баща си някои нюйоркски продуценти с пиесата.

Бренър трябваше да отиде в Пенсилвания да се демобилизира и да възобнови занятията в Технологическия институт „Карнеги“. Крейг остана в Ню Йорк и си даваше вид, че търси работа. Поддържаше връзки с Бренър само по пощата. Нямаше нищо особено да му съобщи. Баща му обходи добросъвестно всички познати продуценти, но нито един от тях не взе пиесата.

„Никой, казват те, не иска и да слуша за войната — писа Крейг в Питсбърг. — Всички са идиоти. Не се отчайвай. Така или иначе пиесата ще излезе.“

Накрая Крейг се оказа прав, защото баща му почина и остави двадесет и пет хиляди долара. „Зная, че това е безумна идея — писа той на Бренър. — Нищо не разбирам от режисура, но мисля, че разбирам от пиеси повече, отколкото тези тъпаци, които отхвърлиха пиесата ти. Ако си готов да заложиш таланта си на карта, аз съм готов да заложа парите си.“

След два дни Бренър пристигна в Ню Йорк и повече не се върна в Питсбърг. Тъй като беше буквално без грош, той се засели при Крейг в стаята му в хотел „Линкълн“ и през петте месеца, докато се поставяше пиесата, те бяха неразделни по двадесет и четири часа на ден. След едногодишната кореспонденция, в процеса на която Крейг и Бренър постоянно се връщаха към ръкописа, проверявайки и претегляйки всяка фраза, пиесата стана тяхно общо притежание, и затова много се учудваха, когато в хода на работа по спектакъла мненията им за нещо понякога не съвпадаха.

Веднъж режисьорът, млад мъж на име Баранис, който имаше някакъв опит в работата в театъра и разчиташе, че ще бъде третиран с уважение от страна на двамата новаци, възкликна недоволно, когато те, без всякакво предварително обсъждане, спокойно отхвърлиха някакво дребно негово хрумване: „Господи, вие сигурно сънувате и еднакви сънища.“

Но веднъж те поспориха сериозно, при това е любопитно да се отбележи, че предмет на техния спор беше Пинелъпи Грегъри, която впоследствие стана съпруга на Крейг. Тя беше изпратена по препоръка на един агент-посредник за една малка роля и направи голямо впечатление на Баранис и Крейг със своята красота и мекия си гръден глас. Но Бренър беше непреклонен. „Вярно е, че е красива — съгласяваше се той. — Вярно е, че има силен глас. Но в нея има нещо, което не ми внушава доверие. Какво е — сам не зная.“

Помолиха Пинелъпи отново да прочете текста, но Бренър държеше на своето и в края на краищата трябваше да вземат по-посредствено момиче.

На репетиции Бренър така се вълнуваше, че губеше апетит и Крейг трябваше не само да спори с художника, да води преговори с профсъюза на сценичните работници и да следи изпълняващия главната роля да не се запие, но и да примамва Бренър да влезе в ресторанта и да го натъпче с поне малко ядене, иначе не би оцелял до премиерата.

В деня, в който при входа на театъра разлепиха афишите, Крейг намери Бренър на тротоара. Облечен в мръсния си шлифер — единствената горна дреха, която имаше, — той с удивление гледаше надписа: „Пехотинецът от Едуард Бренър“ и трепереше, сякаш имаше пристъп на малария. Започна да се смее неудържимо, когато видя Крейг. „Слушай, това е невероятно. Просто невероятно. Струва ми се, че ей-сега някой ще ме потупа по рамото, ще се събудя и ще се окажа отново в Питсбърг.“

Все още треперейки, той позволи на Крейг да го заведе до най-близкия магазин и да му поръча млечен коктейл. „Имам налудничаво двойствено усещане — призна той там, с чаша в ръка. — Не мога да дочакам премиерата, и в същото време не я желая. Не само защото се страхувам от провал. Просто не искам да свърши всичко това. — Той посочи с неопределен жест към автомата с газирана вода. — И репетициите. И тази дяволска стая в хотел «Линкълн». И Баранис. Няма да чувам повече твоето хъркане в четири часа сутринта. Всичкото това никога няма да се върне. Разбираш ли ме?“

„Като че ли да — отговори Крейг. — Допий си коктейла.“

Когато вечерта след премиерата започнаха да съобщават по телефона първите отзиви за пиесата, Бренър започна да повръща. Той изцапа целия под на хотелската стая, извини се и каза: „Ще те обичам до края на живота си.“ Изпи осем уискита и загуби съзнание. Крейг го събуди чак на следващия ден, когато донесоха вечерните вестници.

 

 

— Как изглеждаше тогава той? — питаше Гейл МакКинън. — Едуард Бренър. Когато се запознахте?

— Типичен войник, който е преживял война — отговори Крейг. Той намали скоростта и посочи наляво, към белеещата се сред боровете вила.

— Ето къде съм живял. През лятото на 1949 година.

Момичето погледна внимателно към широката ниска постройка, разположена в дъното на терасата. Един оранжев навес предпазваше градинската мебел от яркото слънце.

— На колко години бяхте тогава?

— На двадесет и седем.

— Не е лошо да имаш такава къща на двадесет и седем години — каза тя.

— Да — съгласи се Крейг.

Какво му е останало в паметта от това лято?

Само отделни епизоди.

Пинелъпи на водни ски в залива Ла Гаруп, — стройна, загоряла от слънцето, с развяващи се коси, подчертано грациозна в черния си бански костюм — носеща се стремително на зиг-заг в дирята след катера. До него на катера — Бренър, който прави снимки на Пинелъпи с любителска камера, а тя безстрашно застава в балетни пози с въжето в една ръка и маха с другата към кинокамерата.

Бренър се мъчи да се научи да кара водни ски. Отново и отново упорито се опитва да се изправи на ските, но непрекъснато пада. Тромавата му суха фигура — само кожа и кости, с дълъг унил нос и измършавели плещи, изгорели до кръв от слънцето, ту се появява, ту изчезва; най-накрая, вече нагълтал ужасно много вода, се налага да го изтеглят на борда, а той казва: „Мен, проклетия интелектуалец, за нищо не ме бива.“ Пинелъпи се смее от люлеещия се катер и насочва кинокамерата в него.

Кадифена вечер в град О-ле-Кан, опасан с крепостни стени; на открития площад под звуците на френска музика танцуват двойки ту в полумрака, ту в светлината на фенерите, висящи по старите каменни стени. Пинелъпи, малка, елегантна и безтегловна в ръцете му, ухаеща на море и жасмин, го целува зад ухото и шепне: „Нека да останем тук завинаги.“ А Бренър седи на масата, стеснява се да танцува, налива в чашата вино и се опитва да разговаря с грозничката французойка, която е хванал предишната вечер в казино Жуан ле-Пен, с мъка изговаряйки една от десетте френски фрази, които е научил, откакто е дошъл: „Je suis un fameux ecrivain а New York.“[2]

Предизгревна зелена мъгла, те са в малката открита кола на път за вкъщи от Монте Карло, където заедно са спечелили на рулетка сто хиляди франка (доларът тогава струваше 650 франка). На кормилото е Крейг. Пинелъпи е между двамата мъже, облегнала е глава на рамото на Крейг, Бренър крещи срещу вятъра с грачещия си глас: „Ние сме тук, на Големия Корниз“[3]. След това се опитват да изпеят заедно песента „Падащите листа“, която бяха чули за първи път предишната вечер.

Обяд на терасата на бялата вила под огромния оранжев навес, и тримата току-що освежени от утринното къпане; Пинелъпи — спретната, в бели памучни панталони и синя моряшка фланелка, с мокри, вчесани нагоре коси, нежна и пленително чувствена, подрежда цветята във вазата на бялата желязна маса, подредена за обяд; меките й загорели ръце докосват бутилката в съда с лед, за да проверят дали се е изстудило виното, а в това време жената, постоянно работеща като готвачка в къщата, излиза, влачейки крака, със студена риба и салата на голямо глинено блюдо, купено от Валорис, което е недалеч оттук, близо до брега. Как се казваше тази жена? Елен? Винаги облечена в черно, траур за десет поколения роднини, умрели зад стените на Антиб, тя с обич се грижеше за тримата американци, наричаше ги „Mes trois beaux jeunes Americains“[4] (никой от тях дотогава е нямал прислужничка) и им украсяваше масата с червени, бели и сини цветя по случай Четвърти юли и Деня на превземането на Бастилията.

Силният, остър аромат от боровата гора зад тях, потопена в обедното слънце.

Следобедните почивки, Пинелъпи в обятията му на огромното легло в полутъмната спалня с висок таван, нашарен тук-там с тесни ивици от светлината, влизаща през капаците на прозорците, затворени, за да не прониква горещината. Ежедневното любене — неудържимо, страстно, нежно; две сплетени, благородни, познати млади тела, чисти и солени; радостта от взаимното притежаване; фруктовият аромат на виното при целувките, приглушеното кискане и шепнене в благоуханния сумрак; коварното, възбуждащо докосване на дългите нокти на Пинелъпи, когато тя палаво движеше ръката си по стегнатия му корем.

Една августовска вечер те седят с Пинелъпи на терасата след вечеря; долу — спокойното, осветено от луната море, отзад — притихналата борова гора; Бренър го няма, беше отишъл някъде с едно от своите момичета; и Пинелъпи му каза, че е бременна. „Радваш ли се или си огорчен?“ — пита тихо тя с разтревожен глас. Той се наведе и я целуна. „Мисля, че това е отговорът“ — каза тя.

Той отиде в кухнята, взе от хладилника бутилка шампанско, пиха на лунната светлина и решиха, щом се върнат в Ню Йорк, да си купят къща: с новия член на семейството ще им бъде тясно в сегашния им апартамент в Гринич Вилидж.

„Не казвай на Ед“ — помоли тя.

„Защо?“

„Той ще завижда. Не казвай на никого. Всички ще завиждат.“

Утринно ежедневие. След закуска те с Бренър се изтягат по плувки на слънце, разтварят на масата ръкописа на новата пиеса на Бренър и той казва:

„А какво ще кажеш, ако е така: в началото на второто действие, когато се вдига завесата, на сцената е тъмно тя влиза, отправя се към барчето — ние, виждаме само силуета й, — налива си уиски, изхлипва и изпива чашата на един дъх…“

Те мижат към яркото море, представяйки си актрисата на тъмната сцена пред притихналата пълна зала в студената зимна вечер в приветливия град отвъд океана… Тогава те преработваха втората пиеса на Бренър, чиято премиера Крейг беше обявил за ноември.

Крейг беше поставил още две пиеси след „Пехотинецът“, и двете бяха минали успешно. Едната все още се играеше, така че той реши да се награди с почивка във Франция, което щеше да бъде за него и Пинелъпи закъснял меден месец. Бренър беше вече похарчил по-голямата част от хонорара за „Пехотинецът“ — хонорарът се беше оказал по-скромен, отколкото очакваше — и той отново остана буквално без грош, но те възлагаха големи надежди на новата пиеса. Впрочем тогава Крейг имаше достатъчно пари и за трима им и бе започнал да привиква към разкоша.

От къщата долиташе приглушеният глас на Пинелъпи, която практикуваше френския си с готвачката, и от време на време звъненето на приятели или на поредната приятелка на Бренър; Пинелъпи неизменно отговаряше: Мъжете работят, моля не пречете. Странно, как толкова много приятели бяха узнали къде прекарват лятото, и колко много момичета знаеха телефона на Бренър.

По обяд Пинелъпи излиза по бански костюм и обявява:

„Време за къпане.“

Те се гмуркаха в дълбоката студена прозрачна вода от скалите пред къщата, плискаха се един друг; Пинелъпи и Крейг, отлични плувци, кръжаха около Бренър, който веднъж започна съвсем да потъва; мяташе ръце и пръхтеше отчаяно, давайки си вид, че се преструва, макар че всъщност се нуждаеше от спасяване. Когато го измъкнаха, розов и хлъзгав, на брега той полежа малко на камъните, после каза:

„Вие, аристократите, всичко умеете да правите и никога няма да се удавите.“

Мили спомени.

Разбира се, паметта, ако я пуснеш на воля, е измамна. Някакъв отрязък от време — даже месец или седмица, за който си спомняш след това като за най-щастливия период в живота си — не може да се състои единствено от удоволствия.

Например скарването с Пинелъпи късно една вечер, две три седмици след като се бяха настанили във вилата. Заради Бренър. Те седяха в спалнята, капаците бяха затворени, и говореха шепнешком, страхувайки се, че Бренър може да чуе, макар че неговата стая се намираше от другата страна на хола и стените бяха дебели.

„Никога ли няма да си отиде оттук този човек? — попита Пинелъпи. — Омръзна ми това дълго, унило лице. Където и да се обърна, виждам него.“

„По-тихо, моля те.“

„По-тихо, по-тихо, омръзна ми винаги да говоря по-тихо. — Тя бе седнала гола на края на леглото и разчесваше русите си коси. — Сякаш не съм си в къщата.“

„А аз мислех, че ти харесва — каза изненадано той. Беше почти заспал и я чакаше да свърши с косата си, да загаси лампата и да се пъхне до него. — Мислех, че сте приятели.“

„Харесва ми. — Пинелъпи яростно разчесваше косите си. — И съм негова приятелка. Но не по цяло денонощие. Когато се омъжвах, никой не ме предупреди, че се омъжвам за цял отбор…“

„Не е по цяло денонощие — възрази Крейг, съзнавайки, че говори глупости. — Както и да е, той вероятно ще си замине, щом подготвим пиесата.“

„Тази пиеса няма да е готова до изтичане на срока на наема — каза тя ядосано. — Познавам го.“

„Не се отнасяш много приятелски към него, Пени.“

„И той самият не е толкова приятелски настроен към мен. Да не мислиш, че не зная по чия вина не получих ролята в неговата пиеса?“

„Тогава той дори не те познаваше.“

„Добре, но сега ме познава. — Последваха десет резки движения с четката по косата. — И не започвай да ме убеждаваш, че той счита, че съм най-голямата актриса в Ню Йорк след Етъл Баримор.“

„На тази тема не сме говорили с него — неубедително каза той. — Говори по-тихо.“

„Разбира се, че не сте говорили. Обзалагам се, че за много неща не сте говорили. И въобще ме пренебрегвате, когато говорите за нещо сериозно. Просто ме пренебрегвате.“

„Това не е вярно, Пени.“

„Вярно е, и ти знаеш това. Двата велики ума с напълно еднакви възгледи решават съдбата на света, плана «Маршал»[5], поредните избори, атомната бомба, школата на Станиславски… — Четката се задвижи в ръцете на Пинелъпи като бутало на цилиндър. — А когато аз заговоря, ме изслушвате снизходително, сякаш съм малоумно дете…“

„Абсолютно неразумна си, Пени.“

„Аз съм неразумно разумна, Джеси Крейг, и ти знаеш това.“

Той неволно се разсмя, тя — също. Той каза:

„Хвърли тази проклета четка и легни най-после.“

Тя веднага се подчини, остави четката, загаси лампата и легна.

„Не ме карай да ревнувам, Джес — прошепна тя, притискайки се до него. — Не ме дръж настрани от твоите работи. От всичко.“

Дните затекоха както по-рано, сякаш не бе имало среднощен разговор на леглото в спалнята. Пинелъпи пак се отнасяше към Бренър нежно, като сестра, заставяше го да яде, „за да сложи малко мръвка на бедните си кокали“, както казваше тя, седеше тихо и въздържано, без да се вмесва в разговорите на мъжете, незабелязано почистваше пепелниците, донасяше напитки, внимателно се шегуваше с Бренър за момичетата, които го навестяваха и понякога оставаха да нощуват, а сутрин излизаха на закуска и искаха на заем бански костюм, за да се изкъпят, преди да си заминат за града.

„Аз съм желан сексуален обект на Лазурния бряг — смутено казваше Бренър, поласкан от шегите. — Никога не е било така, нито в Пенсилвания, нито във форт Браг.“

След това — неприятната вечер в края на август, когато Крейг си събираше багажа и се канеше да хване нощния влак за Париж, предстоеше му да се срещне с ръководителя на киностудиото, за да се договорят за условията за продажба на пиесата, която все още се играеше в Ню Йорк. Пинелъпи дойде в стаята, току-що излязла от ваната, загръщайки се с халата. Кафявите й очи, обикновено добри, сега изведнъж бяха станали сурови и опасни. Тя го гледаше как слага ризите в куфара.

„За дълго ли заминаваш?“

„Два-три дни. Не повече.“

„Вземи със себе си този кучи син.“

„За какво говориш?“

„Знаеш за какво. И за кого.“

„Ш-ш.“

„Не ми шъткай. Аз съм си вкъщи. Нямам намерение да бъда три дни бавачка на този гениален автор, на единствена пиеса, на този… Дон Жуан от града на металурзите, докато ти се развличаш в нощните заведения на Париж…“

„Нямам намерение никъде да се развличам, Пени — възрази Крейг, стараейки се да говори спокойно. — Ти прекрасно знаеш това. А той е зает с третото действие и не искам да му прекъсвам…“

„Добре щеше да е, ако към жена си се отнасяш така внимателно, както към този свой свят храненик. За цялото време, откакто живее при нас, поканил ли ни е някога на вечеря? Поне веднъж?“

„Има ли толкова голямо значение? Знаеш, че няма пари.“

„Зная, разбира се. Той се старае да ни убеди в това. А откъде взема пари, за да излиза с тези проститутки по пет пъти на седмица? Или те му плащат и тези разходи? Ти какво, да не би да ти доставят удоволствие неговите нищожни, жалки победи?“

„Имам една голяма идея — невъзмутимо каза Крейг. — Събери си нещата и ела с мен в Париж.“

„Да бягам от собствения си дом заради някаква си нагла, похотлива твар като Едуард Бренър? — Пинелъпи говореше високо, без да обръща внимание на предупредителните жестове на мъжа си. — Няма да му позволя да превърне къщата в бардак и неговите евтини проститутки да се развяват разголени, естествено дотолкова, колкото позволява законът. Ти си длъжен да го предупредиш — отсега нататък да се държи както трябва. Свърших с разиграването на ролята на хазяйка на неговото лично бордело[6], да му записвам телефонни номера и да казвам: Мистър Бренър сега е зает, Ивет, Одил, госпожице Големи Цици. Може ли той да ви позвъни?“

Тя ревнува, с учудване си помисли Крейг. Иди ги разбери тези жени. Но каза само: „Това са буржоазни възгледи, Пени. Те свършиха отдавна, с Първата световна война.“

„Буржоазни. Сега пък това. — Тя започна да плаче. Сега и в това се убеди. Иди да се оплачеш на своя благороден приятел. Той ще ти съчувства. Великият художник-бохем, който никога за нищо не плаща, ще изрази съболезнованията си.“ — Тя избяга в банята, заключи вратата и стоя вътре толкова дълго, че Крейг беше убеден, че ще изпусне влака. Но точно когато се чу автомобилният клаксон, натиснат от Бренър за тръгване, вратата се отвори и Пинелъпи се появи — весела, усмихната и вече облечена. Тя стисна силно ръката на Крейг над лакътя и каза:

„Прости ми за избухването. Станала съм малко нервна тези дни“ — и отидоха заедно до колата.

Влакът тръгна от гарата в Антиб, Крейг се беше надвесил от прозореца на вагон-ли, а Пинелъпи и Бренър му махаха от перона.

 

 

Когато Крейг се върна от Париж, Бренър му предаде готовия ръкопис на пиесата и заяви, че трябва да замине за Ню Йорк. Уговориха се да се видят там в края на септември и устроиха прощална вечеря. Когато Крейг и Пинелъпи го настаниха във влака, той каза, че е прекарал времето прекрасно, както никога досега.

След като Бренър замина, Крейг седна да чете окончателния вариант на пиесата. Прелиствайки познатите страници, той изпитваше нарастващо безпокойство, което прерасна най-накрая в усещане за безкрайна, кънтяща празнота. Това, което в процеса на работата беше забавно, живо, вълнуващо, сега на хартията изглеждаше мъртво и безнадеждно лошо. Разбра, че се беше заблуждавал, че го беше мамило чудесното лято, възхищението от таланта на приятеля му, радостта от пълното поглъщане в работата. А сега, трезво оценявайки пиесата, той видя, че тя е мъртва и беше невъзможно да се спаси. Работата не беше само в това, че пиесата нямаше да има търговски успех. В края на краищата, ако тя намереше малобройна, но възприемчива публика, то и това щеше да му донесе някакво удовлетворение като съавтор. Бедата беше, че пиесата — той беше уверен в това — бе обречена на пълно забвение. Ако тя бе написана от някой друг, Крейг щеше да се откаже от нея, без да мисли. Но какво да направи с Бренър?… Дружбата си е дружба, но ако пиесата излезе, Бренър ще се чувствува зле. Много зле.

Без да казва нищо за усещането си, той даде ръкописа на Пинелъпи да го прочете. Тя, разбира се, беше слушала техни разговори за пиесата и имаше представа за съдържанието й, но не беше я чела. Пинелъпи бе посредствена актриса, но щом станеше дума за театър, тя ставаше проницателен, тънък и безпощаден критик. Когато я прочете, каза:

„Няма да излезе, нали?“

„Не.“

„Те ще го унищожат. Теб също.“

„Аз ще оцелея.“

„Какво смяташ да правиш?“

Той въздъхна тежко.

„Ще я пусна.“

Тя не говори повече с него по този въпрос и той оцени нейния такт. Но не й каза, че не възнамерява да рискува чужди пари и че ще поеме всичките разходи върху себе си.

 

 

Репетициите бяха кошмарни за него. Не успя да привлече нито актьорите, които искаше, нито режисьора, който искаше, нито даже художника, защото пиесата на никого не харесваше. Накрая се наложи да вземе вече негодни старци и неопитни новаци, а нощем с мъка измисляше за Бренър лъжа след лъжа, за да му запази самолюбието, за да обясни някак многобройните откази. Еди-кой си харесва пиесата, но вече е подписал договор в Холивуд, еди-кой си се е свързал с обещание да дочака новата пиеса на Уйлямс, еди-кой си е зает в телевизията. Бренър беше спокоен: той не се съмняваше в успеха. След успешния дебют се считаше застрахован срещу провал. Той даже се ожени в разгара на репетициите. За тиха, елементарна жена на име Сюзън Локридж, с черни прави коси, събрани на кок, придаващ й строг, учителски вид. Нищо не разбираше от театър, на репетициите седеше очарована, предполагайки, че така репетират и в другите театри. На сватбата Крейг беше кумът, даде обяд и, целият в пот, преструвайки се на весел и уверен в себе си домакин, отново и отново вдигаше наздравица за здравето на младоженците и за успеха на спектакъла. Пинелъпи не дойде на сватбата. Тя беше бременна в четвъртия месец, често й се гадеше, така че имаше напълно уважителна причина.

Една седмица преди премиерата Крейг заведе Сюзън настрани и й каза, че провалът е неминуем и че единственият разумен изход е да се спре спектакълът.

„Ако кажа всичко това на Еди, той как ще го възприеме?“ — попита Крейг.

„Ще умре“ — решително отговори тя.

„О-о, не говори така.“

„Чухте ли какво ви казах?“

„Добре — вяло каза Крейг. Ще я пуснем. Остава да се надяваме на чудо.“

Но чудо не се случи. Когато се спуснаха завесите след премиерата, залата бе полупразна. В ресторант „Сарди“, където отидоха да чакат първите отзиви за пиесата, Бренър каза на Крейг:

„Негодник. Нарочно си пречил. Сюзън ми предаде какво си й казал. Ти от самото начало не си вярвал в успеха и си вършил всичко надве-натри. И ето резултата…“

„Защо ми е трябвало да ти преча?“ — попита Крейг.

„Знаеш много добре защо, приятелю. — Бренър стана. Да се махаме оттук, Сю.“

Много години по-късно, Ан и Маршиа бяха вече пораснали, Крейг се досети за какво е намеквал Бренър онази вечер. В разгара на един от скандалите с Пинелъпи — те бяха в лоши отношения много години вече — след едно събиране, на което, както тя заяви, той се бил залепил за хубавата млада актриса, ползуваща се с лоша слава, тя се изпусна. Онова лято, когато те живееха в Антиб, тя се бе възползувала от тридневното му ходене до Париж и бе спала с Едуард Бренър. Искала да му причини болка и бе успяла.

Той седеше зад кормилото, облян от лъчите на яркото следобедно слънце, под него надясно бе синьото море, а отзад отдалечаващата се бяла вила. Той се обърна, за да я погледне за последен път.

Не е лошо да имаш такава къща на двадесет и седем. Ан бе зачената там, на голямото легло в прохладната спалня с висок таван и изглед към морето, в стаята, в която те блаженствуваха цели три чудесни, литнали като сън месеци. Той не разказа на Гейл МакКинън нито за Ан, нито за Бренър, нито за онези три месеца, нито за това как приятелството бе приключило или как бе умряла любовта.

Какво ли е станало с любителските филми, които направиха онова лято? Нямаше представа къде са се дянали касетите със стари чупливи филми. Търкалят се някъде из купчините стари театрални програми, стари списания, счупени тенисракети на тавана на къщата на Осемдесет и осма улица, която той купи, за да бъде удобно, когато се роди Ан; къщата, в която не бе стъпвал, откакто заяви на Пинелъпи за решението си да се разведе с нея; къщата, която навярно би могъл да обхожда със затворени очи до края на живота си.

Той увеличи газта и вилата изчезна зад един завой на шосето. Ето ти един урок: стой по-надалеч от местата, където си бил щастлив.

Момичето помълча малко, после каза:

— Мърфи казва, че жена ви е много красива. — Можеше да се помисли, че му е прочела мислите.

— Беше — отговори Крейг. — Може би и сега е. Да, и сега е.

— Като приятели ли се разделихте?

— Развод като развод.

— Моите родители се разведоха тихо и вежливо — каза Гейл МакКинън. — Противно нещо. Майка ми просто си отиде. Аз бях на шестнадесет години тогава. Тя и преди това ни беше напускала. Само че този път не се върна. Когато навърших осемнадесет години, попитах баща си защо. Той каза: „Тя търси нещо. Не мен.“ — Момичето въздъхна. — Веднъж в годината, на Коледа, ми праща картичка. От различни краища на света. Ще се опитам да я потърся някой ден.

Тя изведнъж млъкна и се облегна на гърба на седалката. След малко рече:

— Мърфи не прилича на типичен холивудски посредник.

— Искате да кажете не е нисък на ръст, не е дебел, не е евреин и в говора му няма нищо особено.

— Радвам се, че така внимателно сте ме прочели. Прочетохте ли това, което ви оставих тази сутрин? — засмя се тя.

— Да.

— Имате ли забележки?

— Не.

Тя отново замълча за малко.

— Много е умен, този господин Мърфи — каза тя. — Преди вие да дойдете, той ми каза, че ако пуснете последния си филм днес, би имал голям успех. Изпреварил е времето, каза той.

Крейг следеше шосето внимателно и натисна спирачките, за да даде възможност на едно семейство, облечено в бански костюми, да прекоси.

— Съгласна съм с него — продължи момичето. — Сензация може и да не бъде, поне в този смисъл, който влага в думата господин Мърфи, но зрителите ще оценят неговата оригиналност във всички случаи.

— Вие сте го гледали? — Крейг не можеше да скрие учудването си.

— Да. Мърфи каза, че сте направили голяма грешка, че не сте станали режисьор. Казва, режисьорът днес е главната фигура в киното.

— Вероятно е прав.

— Не сте ли се изкушавали?

— Не.

— Защо?

— Може би от мързел.

— Знаете, че това не е вярно. — Момичето беше явно огорчено от нежеланието му да говори откровено.

— Е, щом толкова ви интересува — каза Крейг, — мислех, че нямам талант. В най-добрия случай щях да стана сносен режисьор. Щяха да се намерят петдесет по-добри от мен.

— А сред продуцентите няма ли да се намерят петдесет по-добри от вас? — В гласа й се долавяха предизвикателни нотки.

— Може би пет. Но и те, ако ми провърви, или ще измрат, или ще се пропият, или ще загубят чувство за мярка.

— Ако трябва да започнете всичко отначало, бихте ли си избрали друго занимание?

— На никого не се налага да започва всичко отначало каза Крейг. — А сега се любувайте на пейзажа, моля.

— Е, във всеки случай — спокойно каза момичето — обядът беше приятен.

Тя не задаваше повече въпроси и мълча по целия път, докато се носеха покрай брега и после през сънения, облян в слънце Антиб, по оживеното шосе към Кан.

Той предложи да я закара до нейния хотел, но тя каза, че не е необходимо, защото от хотел „Карлтън“ е две минути път, при това обичала да ходи пеша.

Пред „Карлтън“ имаше свободно място между един ягуар и една алфа. Той паркира своята симка там и изгаси мотора. Когато колата отново му потрябва, няма да я намери на това място, разбира се.

— Благодаря за разходката — каза момичето, слизайки. Вашите приятели, Мърфи, ми харесват. Уверена съм, че и вие ще ми харесате, ако имам възможност да ви опозная.

Той се усмихна, оценил такта й.

— На ваше разположение съм.

Проследи я как върви по крайбрежната улица, с магнетофон в ръка, вътре записан гласът на Мърфи. Дългите й кестеняви коси блестяха на фона на синята тениска. Застанал така на яркото слънце, той се почувствува изоставен. Днес не му се искаше да остава сам и да си спомня за онези дни, когато беше на двадесет и седем. Дали да я настигне, да я докосне по ръката и да тръгне до нея. Но потисна този порив. Влезе в бара, изпи един пастис, след това тръгна нервно по Рю д’Антиб и изгледа до средата един порнографски филм. Филмът беше сниман в Германия, действуващите лица бяха лесбийки с едри гърди, обути във високи кожени ботуши. Снимките бяха правени извън града, сред слънчеви поляни и водопади. Залата бе претъпкана. Той излезе и се отправи към хотела си.

Две проститутки с грубовати лица, застанали на ъгъла, близо до тенискортовете, го загледаха предизвикателно. Да отида ли, поколеба се той. Може би тъкмо това му бе необходимо.

Но само вежливо им се усмихна и отмина. От тенискортовете долитаха аплодисменти и той надзърна там. Имаше състезание между юноши. Момчетата играеха лошо, но се движеха невероятно бързо. Погледа ги малко, опитвайки се да си припомни времето, когато сам тичаше толкова бързо.

Излезе от кортовете, сви зад ъгъла и тръгна към хотела, минавайки встрани от терасата, където вече бяха започнали да се събират посетители: беше време за вечерната разпивка.

Когато взе ключа от апартамента, портиерът му предаде няколко бележки и писма, оставени в негово отсъствие. Имаше също препоръчано писмо от жена му, препратено от хотела в Париж. Разписа се за получаването и пъхна бележките и писмото в джоба си, без да ги чете.

В асансьора някакъв нисък шкембест мъж с оранжева риза казваше на хубаво младо девойче:

— Това е най-лошият фестивал от всички досега.

Момичето можеше да бъде и секретарка, и киноактриса, и проститутка, и дъщеря на този мъж.

Качи се в апартамента си, излезе на балкона, седна и се полюбува за малко на морето. След това извади писмата от джоба си и започна да ги чете наслуки. Писмото от жена си, остави най-накрая. За десерт.

Господин Б. Томас и съпругата му канят господин Крейг днес на вечеря. Ще бъде ли господин Крейг любезен да им позвъни? Те са отседнали в хотел „Мартине“ и ще чакат до седем часа.

Той не познаваше Брус Томас много добре, но се отнасяше към него със симпатии. Томас бе режисьор и досега бе имал три поредни успеха. Беше на около четиридесет години. Хора като него имаше предвид, когато обясняваше на Гейл МакКинън защо не се е съблазнил от кариерата на режисьор. Утре ще каже на Томас, че се е върнал много късно в хотела и не е могъл да му позвъни. Днес нямаше настроение да вечеря с човек, който е имал три поредни успеха.

Беше звънял Сидни Грийн, за да покани господин Крейг да пийнат днес преди вечеря. Той ще бъде в бара в осем часа. Сидни Грийн, също режисьор, бе направил три-четири филма и имаше договор с една независима компания за още няколко. Преди един месец тази независима компания бе прекратила всякаква снимачна дейност и Грийн бе дошъл в Кан да търси работа, умолявайки всеки срещнат да каже нещичко за него. Тази вечер той ще пие сам.

Беше звънила госпожица Натали Сорел, тя моли господин Крейг да й позвъни. Натали Сорел беше една от двете великолепно облечени, с разкошни прически дами, които бяха привлекли вниманието на Гейл МакКинън снощи на приема. Тя бе доста известна актриса, родом от Унгария, и изпълняваше роли на три-четири езика. Преди пет-шест години бе за няколко месеца негова любовница — тогава той снимаше филм в Париж, — но след това я изгуби от погледа си. Макар и към четиридесетте сега, тя все още беше сочна и красива; когато Крейг я видя на приема, му се стори странно, че е прекъснал връзката си с нея. Веднъж — това бе след курортния сезон — той беше прекарал уикенда с нея в Больо и спомените му от тези дни бяха едни от най-приятните в живота му. На приема тя му каза, че се кани да се омъжва. Значи, реши той, името Натали Сорел сега е свързано с много усложнения. Няма да й звъни.

Имаше и бележка от Йън Уодли, написана на ръка. Някога бяха прекарали с него няколко пиянски вечери в Ню Йорк и Холивуд. Уодли беше написал роман, който получи широко признание в началото на петдесетте. Тогава той бе буен, остроумен и обичаше да спори на висок глас с непознати в бара. Оттогава написа няколко неудачни романа и участвува в работата на много сценарии, три пъти се беше женил и развеждал и бе станал пияница. Вече много години Крейг не бе срещал името му нито във вестниците, нито на екрана и се изненада, като видя подписа му на плика.

„Драги Джес — гласяха драскулките на Уодли, — разбрах, че си тук и си помислих, че няма да е лошо да му ударим по една чашка за старата дружба. Живея в една бърлога недалеч от старото пристанище, където бедните водят своя кратък, противен, скотски живот, но се справят добре, когато им дадеш някое поръчение. Позвъни, когато имащ време, Йън.“

Защо ли е дошъл в Кан, помисли си Крейг. Впрочем това не беше чак толкова интересно, че да звъни на телефона, написан в края на бележката.

Отвори писмото на жена си. Беше го напечатала на машина. Съобщаваше му, че от два дни е изтекъл срокът за получаване на месечния чек и че възнамерява да уведоми и своя, и неговия адвокат. Ако не получи чека след един ден, ще даде указания на адвоката си да вземе съответните мерки.

Той смачка всичките хартийки, пъхна ги в джоба си, облегна се на стола и се загледа в морето.

Слънцето залязваше и над морето започна да се спуска сумрак. Небето се заоблачи, морето посивя, започна да ръми. Вятърът се усили, листата на палмите на брега се задвижиха, издавайки сухи механически звуци. Една бяла яхта, издигнала се над вълните, със запалени светлини, бързаше към старото пристанище.

Той отиде в хола и натисна ключа на стената. Лампите светнаха с бледа, разводнена светлина. На жълтеникавата светлина стаята изглеждаше бедна и неуютна. Извади чековата си книжка, седна на бюрото и написа чек на името на жена си. Вече седмици наред не бе пресмятал остатъка, не направи това и сега. Постави чека в плик и написа адреса. Адрес на чужд дом, макар и пълен с негови книги, документи и мебели, купувани половин живот.

Дръпна чекмеджето и извади ръкописа — един, от шестте екземпляра, които лежаха там. Ръкописът беше без папка, на първата страница стоеше заглавието: „Трите хоризонта“. Под него нямаше име на автор. Крейг взе писалката и се наведе над бюрото. Поколеба се за момент и написа: „Малкълм Харт“. Име като име, не по-лошо от всяко друго. Нека оценяват произведението на неизвестен автор по неговите достойнства. Реакциите ще бъдат по-истински. На приятелите няма да се налага да дават снизходителни отзиви, на враговете няма да бъде даден нов повод за подигравки. В това, разбира се, имаше елемент на малодушие, но имаше и здрав смисъл, стремеж към точна преценка.

Той взе останалите пет екземпляра и написа четливо същото на всеки поотделно. След това сложи един от тях в голям плик и написа на него името на Брайън Мърфи.

Помисли си дали да не позвъни на Констънс. Трябва да си е вкъщи сега. И вероятно се е успокоила след сутрешното избухване. Но щеше да се огорчи, ако се окаже, че не се е върнала още, затова се отказа.

Слезе в препълненото фоайе, усмихна се равнодушно на двама познати и отмина — не му се разговаряше с никого. На портиера поръча пликът с чека до жена му да се изпрати по пощата, а ръкописът да се достави незабавно по куриер на Брайън Мърфи в „Отел дю Кап“. След това изпрати телеграма на Ан, в която й предлагаше да вземе следващия самолет за Ница. Щом трябва да жертвува заради младите спокойствието си, то нека да бъде заради собствената си плът и кръв.

Бележки

[1] Цитат от произведение на Гай Юлий Цезар. — Б.ред.

[2] Аз съм известен писател в Ню Йорк (фр.). — Б.пр.

[3] Горното шосе, успоредно на крайбрежието. — Б.пр.

[4] Моите трима красиви млади американци (фр.). — Б.пр.

[5] Джордж Маршал — американски външен министър, създател на империалистически план за възстановяване на Европа (1947 — 1949) и на Трумановата доктрина. — Б.ред.

[6] Публичен дом. — Б.пр.