Ришел Мийд
Кръвно обещание (7)

Глава 5

Останалата част от пътуването мина спокойно. Сидни така и не се почувства удобно с мен, но понякога, когато се опитвах да разбера нещо по руската телевизия, тя ми отделяше време, за да ми обясни. Имаше някои различия, свързани с културата, между тези шоута и онези, с които бях отраснала, така че в това имахме нещо общо. Понякога тя се усмихваше на нещо, което и двете намирахме за забавно, и за миг ми се струваше, че навярно бихме могли да бъдем приятелки. Знаех, че никога нямаше да намеря заместничка на Лиса, но мисля, че част от мен все още копнееше да запълни празнотата, отворила се в душата ми, когато си тръгнах.

Сидни дремеше почти през целия ден и започнах да си мисля, че просто страда от безсъние и спи на пресекулки. Отношението й към храната продължаваше да е същото — едва я докосваше. Винаги ми даваше останалото и аз започнах да проявявам малко повече интерес към руската кухня. Когато за пръв път пристигнах тук, трябваше да експериментирам и сега бе хубаво да следвам съветите на някой, който знаеше доста повече за тази страна от мен.

На третия ден от пътуването ни пристигнахме в Омск. Омск беше по-голям и по-хубав град, отколкото очаквах да видя в Сибир. Дмитрий винаги се шегуваше с мен, че представите ми за Сибир като за Антарктида са погрешни, и сега установих, че е бил прав — поне що се отнася до южната част от областта.

Времето не беше по-различно, отколкото в Монтана по това време на годината, когато слънцето стопляше все още хладния пролетен въздух.

Когато пристигнахме, Сидни ми каза, че ще осигури превоз чрез един морой, който познавала. Неколцина живееха в града, смесвайки се с многобройното му население. Но с напредването на деня се натъкнахме на проблем. Никой морой не желаеше да ни закара до града на дампирите. Очевидно пътищата бяха твърде опасни. Стригоите често ги обикаляха през нощта, надявайки се да уловят някой морой или дампир. Колкото повече ми обясняваше Сидни, толкова повече се притеснявах за своя план. Очевидно в самия град на Дмитрий нямало много стригои. Според Сидни те се криели из околностите, но не живеели там постоянно. В такъв случай шансовете ми да намеря Дмитрий рязко намаляваха. Нещата дори се влошиха, когато спътничката ми продължи да ми изяснява ситуацията.

— Много стригои пътуват из страната, за да търсят жертви, като само минават през града. Пътят е доста отдалечен и не особено оживен, затова някои стригои се задържат за кратко, надявайки се на лесна плячка. След това се придвижват другаде.

— В Америка стригоите често живеят в големите градове — отбелязах разтревожено.

— Тук също. Така е по-лесно да хващат незабелязано жертвите си.

Да, това определено объркваше плановете ми. Ако Дмитрий не живееше постоянно в този град, щях да имам доста сериозни проблеми. Знаех, че стригоите обичат големите градове, но някак си се бях убедила, че Дмитрий ще се върне в града, където бе отраснал.

Но ако Дмитрий не беше там… внезапно осъзнах необятността на Сибир. Бях научила, че Омск дори не е най-големият град в региона и все пак щеше да бъде трудно да се намери дори един стригой. А да го търся в градове, които може да са по-големи? Нещата можеха много, много да се усложнят, ако предположението ми за местоположението на Дмитрий се окажеше грешно.

Откакто тръгнах да го търся, от време на време имах мигове на слабост, когато почти се надявах, че никога няма да го открия. Все още ми бе мъчително да си го представям като стригой. Освен това постоянно ме връхлитаха образи… образи за онзи Дмитрий, който беше, както и спомени за времето, което бяхме прекарали заедно.

Мисля, че най-ценният ми спомен беше малко преди да бъде превърнат в стригой. Това бе един от онези моменти, когато бях всмукала в себе си голяма част от мрака в Лиса, причинен от духа. Бях напълно изгубила контрол, неспособна да се овладея. Боях се, че ще се превърна в чудовище, че ще се самоубия, както бяха сторили преди мен други пазители.

Дмитрий ми помогна да дойда на себе си, давайки ми от силата си. Тогава осъзнах колко силна е връзката ни, колко идеално се разбираме един друг. В миналото се отнасях скептично към идеята за сродните души, но в онзи миг разбрах, че е истина. А с тази емоционална връзка дойде и физическата. Дмитрий и аз най-после отстъпихме пред взаимното си привличане. Бяхме се заклели никога да не го правим, но… е, просто чувствата ни бяха твърде силни. Вече бе невъзможно да стоим далеч един от друг. Любихме се и това беше първият ми път. Понякога си мисля, че ще остане единственият.

Случилото се беше невероятно и за мен бе невъзможно да отделя физическата наслада от емоционалното преживяване. След това двамата останахме известно време да лежим един до друг в малката хижа и това също бе прекрасно. Това бе един от редките моменти, когато чувствах, че той е изцяло мой.

— Спомняш ли си магията за прелъстяване на Виктор? — попитах, като се сгуших по-близо до него.

Дмитрий ме погледна, сякаш съм откачила.

— Разбира се.

Виктор Дашков беше морой от кралски произход, който бе приятел на Лиса и семейството й. Но ние не подозирахме, че от години бе изучавал тайно духа и бе открил, че Лиса го владее дълго преди тя самата да разбере. Беше я измъчвал с най-различни психо игрички, които я накараха да повярва, че полудява. Интригите му достигнаха своята кулминация, когато я отвлече и подложи на мъчения, докато тя не излекува болестта, която го убиваше.

Понастоящем Виктор излежаваше доживотна присъда заради това, което бе причинил на Лиса, както и заради заговор срещу правителството на мороите. Бе един от малцината, които знаеха за връзката ми с Дмитрий, което изключително много ме тревожеше. Той дори бе усилил взаимното ни привличане чрез магия за прелъстяване — една огърлица, омагьосана с елемента земя и внушение. Това бе опасна магия, която бе накарала мен и Дмитрий да се отдадем на най-първичните си инстинкти. В последния момент бяхме дошли на себе си и до онази нощ в хижата успявахме да сдържаме чувствата си, когато физическото и емоционалното ни привличане достигна върха си.

— Не съм мислила, че може да стане по-хубаво — казах на Дмитрий, след като се любихме. Изпитвах известно неудобство да говоря за това. — Мислех си за това през цялото време… за това, което тогава се случи помежду ни.

Той се извърна към мен и придърпа завивките. В хижата беше студено, но в леглото, с одеялата, ни беше топло. Предполагам, че трябваше да се облечем, но това бе последното, което ми се искаше да направя. Да усещам голите ни тела, притиснати едно до друго, бе най-хубавото нещо на света.

— Аз също.

— И ти ли? — изумих се. — Аз си мислех… не зная. Мислех си, че си твърде дисциплиниран за това. Смятах, че се опитваш да го забравиш.

Дмитрий се засмя и ме целуна по шията.

— Роуз, как бих могъл да забравя, че съм лежал гол до жена, толкова красива като теб? Прекарах буден много нощи, докато си припомнях всяка подробност. Отново и отново си повтарях, че е било грешно, но бе невъзможно да те забравя. — Устните му се спуснаха към ключицата ми, а ръката му погали бедрото ми. — Ти си запечатана завинаги в съзнанието ми. Нищо, нищо на този свят не може да промени това.

Точно такива спомени правеха толкова трудно да се разбере това пътуване, предприето с цел да го убия, дори и да беше стригой. Все пак… в същото време, точно тези спомени затвърждаваха решението ми да го унищожа. Исках да го помня като мъжа, когото обичах и който ме бе прегръщал в леглото. Не трябваше да забравям, че този мъж не би искал да остане чудовище.

Не бях особено възхитена, когато Сидни ми показа колата, която бе купила, особено след като аз бях дала парите за нея.

— С това нещо ли ще пътуваме? — възкликнах. — Ще може ли да ни откара толкова далеч? — Пътуването очевидно щеше да продължи няколко часа.

Тя ме изгледа смаяно.

— Сериозно ли говориш? Знаеш ли какво е това? Ситроен от 1972-ра! Тези коли са удивителни! Имаш ли представа колко беше трудно да се сдобиеш с такава в дните на Съветския съюз? Не мога да повярвам, че онзи тип се съгласи да ни я продаде. Явно беше пълен невежа.

Знаех съвсем малко за ерата на Съветския съюз, а още по-малко за колите-класики, но Сидни галеше капака на возилото, сякаш бе влюбена в него. Кой би се досетил, че Сидни е такъв фен на колите? Може и да беше ценна, но на мен не ми приличаше на такава. За да бъда честна, трябва да кажа, че колата не беше ръждясала, нито очукана и с изключение на древния си външен вид изглеждаше чиста и добре поддържана.

— Дали може да се движи?

Лицето й доби още по-изумен вид, ако изобщо това бе възможно.

— Разбира се!

И се оказа права. Моторът се оживи с тихо мъркане и след като видях как потегли, започнах да разбирам възхищението й. Искаше тя да шофира, и аз понечих да изтъкна, че сме я купили с моите пари. Обаче щом видях обожанието, с което съзерцава колата, реших да отстъпя и да не заставам между нея и това чудо на техниката.

Всъщност бях доволна, че ще потеглим веднага. Вече бе късно следобед. Ако пътят бе толкова опасен, колкото твърдяха всички, не би било добре да шофираме нощем. Сидни се съгласи, но заяви, че ще изминем по-голяма част от пътуването, преди слънцето да залезе, а след това ще отседнем на място, което тя познавала. Сутринта сме щели да достигнем до крайната цел на пътуването.

Колкото повече се отдалечавахме от Омск, толкова по-безлюден ставаше пейзажът наоколо. Докато наблюдавах местата, през които минавахме, все повече започвах да разбирам обичта на Дмитрий към тази земя. Наистина бе покрита с оредели шубраци и изглеждаше запусната, но пролетта бе раззеленила полетата и имаше нещо необяснимо красиво в тази дива пустош. В някои отношения ми напомняше на Монтана, макар че притежаваше собствена атмосфера.

Не можах да устоя, но се възползвах от слабостта на Сидни към колата, за да завържа разговор.

— Разбираш ли от коли? — попитах.

— Малко — отвърна тя. — Баща ми е алхимикът в нашето семейство, но майка ми е механик.

— Наистина ли? — изненадах се. — Това е… малко необичайно.

Разбира се, едва ли точно аз имах право да говоря за семейни традиции. Имайки предвид, че животът ми бе посветен на битки и убийства, едва ли можех да претендирам, че имам женска професия.

— Тя наистина е много добра и ме е научила на доста неща. Не бих имала нищо против да си изкарвам прехраната с това. Не бих имала нищо против и да отида в колеж. — В гласа й прозвуча горчива нотка. — Предполагам, че има още много неща, които бих искала да мога да правя.

— А защо не ги правиш?

— Трябва да бъда следващият алхимик в семейството. Сестра ми… ами, тя е по-голяма и обикновено най-голямото дете наследява тази работа. Но тя е… безполезна.

— Това беше доста грубо.

— Да, може би. Но тя просто не може да се справи с подобно нещо. Когато става дума да попълни колекцията си от червила и гланц за устни, е неуморна. Но да се справи с организирането на тази работа, както и с контактите с всички хора, които са ни нужни? Не, никога не би могла. Татко каза, че аз съм тази, която би могла.

— Е, това поне е комплимент.

— Предполагам.

Сидни изглеждаше толкова тъжна, че съжалих, задето бях подела този разговор.

— Ако имаш възможност да отидеш в колеж, какво би искала да учиш?

— Гръцка и римска архитектура.

Реших, че е голям късмет, че не шофирам, защото със сигурност в този миг колата би излязла от шосето.

— Сериозно?

— Знаеш ли нещо за това?

— Ъъъ, не.

— Невероятно е. — Тъжното й изражение бе изместено от искрена възхита, изглеждаше почти толкова влюбена, както когато говореше за колата. Сега разбрах защо толкова хареса железопътната гара. — Майсторството и техническите умения да се сътвори нещо такова… ами, направо е нереално. Ако след този стаж алхимиците не ме върнат обратно в Щатите, се надявам да ме изпратят в Гърция или Италия.

— Това би било страхотно.

— Да. — Усмивката й помръкна. — Но с тази работа няма никакви гаранции, че ще получиш каквото искаш.

След тези думи тя се умълча, а аз реших, че дори този кратък разговор е малка победа. Оставих я на мислите й за колите класики и архитектурата, докато моите поеха в друга посока. Стригоите. Дългът. Дмитрий. Винаги Дмитрий…

Е, Дмитрий и Лиса. Винаги бях раздвоена относно факта кой от двамата ми причиняваше по-голяма болка. Днес, докато се унасях в колата, това беше Лиса, най-вече благодарение на скорошното посещение на Ейдриън в съня ми.

Рано вечерта в Русия означаваше рано сутринта в Монтана. Разбира се, тъй като в училището важеше нощното разписание, за тях всъщност беше нощ, въпреки изгрялото слънце. Вечерният час наближаваше и скоро всички трябваше да се върнат в общежитията си.

Лиса беше с Ейдриън в стаята му в сградата за гости. Ейдриън, също като Ейвъри, се бе дипломирал, но като единственият друг морой, владеещ магията на духа, беше дошъл в Академията за неопределено време, за да работи заедно с Лиса. Двамата току-що бяха прекарали дълга, изтощителна вечер, работейки върху проникването в сънищата, и сега седяха един срещу друг на пода. С въздишка Лиса се отпусна назад и пъхна ръце под главата си.

— Безсмислено е — простена. — Никога няма да се науча.

— Никога не съм те смятал за пораженец, братовчедке. — Гласът на Ейдриън звучеше присмехулно и небрежно, както обикновено, но усетих, че е уморен. Двамата не бяха истински братовчеди; това беше просто термин, който кралските потомци използваха помежду си. — Просто не разбирам как го правиш.

— Не зная как да го обясня. Просто мисля за това и… се получава.

Той сви рамене и извади пакета с цигари, който винаги носеше.

— Имаш ли против да запаля?

— Да — отвърна Лиса и за моя изненада той го прибра. Как така, по дяволите? Той никога не ме е питал дали аз имам нещо против пушенето му — а аз имах. Направо можех да се закълна, че през цялото време го прави, за да ме дразни, в което нямаше смисъл. Ейдриън вече бе минал възрастта, когато момчетата се опитват да привлекат вниманието на момичетата, като ги закачат и ядосват.

Той се опита да обясни процеса.

— Просто си мисля за този, в чийто сън искам да вляза и… не зная. Отварям съзнанието си за него.

Лиса се надигна и кръстоса крака.

— Звучи така, както Роуз ми описа влизането й в моето съзнание.

— Вероятно е на същия принцип. Виж, отне ти известно време, за да различаваш аурите. Това не е по-различно. А и ти не си единствената, която има затруднения в обучението. Самият аз още едва съм научил да лекувам драскотини, а ти можеш да съживяваш мъртъвци, което, можеш да ме наречеш луд, е същността. — Той замълча. — Разбира се, според някои аз наистина съм луд.

Когато спомена аурите, тя го изгледа изпитателно и се концентрира, за да улови светлинното поле, което сияеше около всяко живо същество. Неговата аура дойде на фокус, заобикаляше го като златисто сияние. Според Ейдриън нейната била същата. Никой друг морой не притежавал подобна златна аура. Лиса и Ейдриън смятаха, че това е характерно за тези, които владеят магията на духа.

Той се усмихна, разбрал какво прави тя.

— Как изглежда?

— Същата.

— Виждаш ли колко си добра? Просто прояви търпение и със сънищата.

Лиса отчаяно искаше да се появява в сънищата на другите, както той го правеше. Въпреки разочарованието й, бях доволна, че още не умее. Посещенията на Ейдриън ми стигаха. Да я видя, би било… ами, не бях съвсем сигурна, но щеше да ми е много по-трудно да запазя хладнокръвието и решителността си да продължа това, за което бях дошла в Русия.

— Просто искам да зная как е тя — рече Лиса тихо. — Не понасям неизвестността. — Това бе отново старият разговор с Кристиан.

— Вчера я видях. Тя е добре. Скоро пак ще я посетя.

Лиса кимна.

— Мислиш ли, че ще го направи? Смяташ ли, че може да убие Дмитрий?

Ейдриън дълго мълча, преди да отговори.

— Мисля, че може. Въпросът е дали, правейки това, няма тя да загуби живота си.

Лиса трепна, а аз леко се изненадах. Отговорът беше рязък и безцеремонен, какъвто би дал Кристиан.

— Господи, искаше ми се да не бе тръгнала след него.

— Сега нашите желания не са важни. Роуз трябва да го направи. Това е единственият начин да се върне. — Ейдриън отново замълча. — Само така може да продължи живота си напред.

Понякога Ейдриън ме изненадваше, но този път направо ме шашна. Лиса смяташе, че е глупаво и самоубийствено да търся Дмитрий. Бях сигурна, че и Сидни ще се съгласи с нея, ако й призная целта на това пътуване. Но Ейдриън… повърхностният, празноглав младеж и купонджия разбираше? Докато го изучавах през погледа на Лиса, осъзнах, че той наистина разбира. Но не му харесваше и аз усетих болката в думите му. Той беше искрено загрижен за мен. Моите силни и дълбоки чувства към друг го нараняваха. И в същото време… той наистина вярваше, че постъпвам правилно, че това е единственото нещо, което можех да сторя.

Лиса погледна към часовника.

— Трябва да се прибера преди вечерния час. А трябва да уча и за теста по история.

— Ейдриън се ухили.

— Няма смисъл да учиш. Просто намери от кого да препишеш.

Тя се изправи.

— Да не би да намекваш, че не съм достатъчно умна?

— По дяволите, не! — Той също се изправи и си наля питие от добре заредения бар, който винаги му беше под ръка. Използваше алкохола като лекарство, което сам си бе предписал, за да преодолява страничните ефекти на духа. Ако смяташе да използва духа през нощта, имаше нужда от вцепенението, което му осигуряваше този порок. — Ти си най-умната личност, която познавам. Но това не означава, че се налага непременно да работиш.

— Не можеш да успееш в живота, ако не работиш. Преписването от другите няма да те доведе доникъде.

— Все едно — ухили се той. — Аз преписвах постоянно, докато бях в училище, и виж ме колко добре се оправям днес.

Лиса завъртя очи, прегърна го набързо за довиждане и си тръгна. След като остана сама, усмивката й се стопи. Всъщност мислите й поеха в доста мрачна посока. Споменаването ми бе събудило най-различни чувства в душата й. Тревожеше се за мен — отчаяно се тревожеше. Беше казала на Кристиан, че се чувства зле заради случилото се между нас, но досега не бях осъзнавала с пълна сила колко много се измъчва. Разкъсваше се от вина, чувстваше се объркана и постоянно се упрекваше за това, което е трябвало, а не е сторила. А най-вече аз ужасно й липсвах. Изпитваше същото като мен — сякаш част от нея е била откъсната.

Ейдриън живееше на четвъртия етаж и Лиса се насочи към стълбите, вместо към асансьора. Докато вървеше, мислите й тревожно препускаха. Безпокоеше се, че никога няма да овладее духа до съвършенство. Безпокоеше се за мен. За това, че напоследък не усещаше тъмните странични ефекти на духа и се питаше дали аз не ги поглъщах, също както пазителката Анна. Тя бе живяла преди векове и бе свързана със свети Владимир, на когото бе кръстено училището ни. Анна бе поемала в себе си лошите ефекти на духа и заради това бе изгубила разсъдъка си.

На втория етаж до Лиса достигнаха крясъци, въпреки вратата, която разделяше стълбите от коридора. Макар да знаеше, че това не би трябвало да я засяга, тя се поколеба. Любопитството надделя над възпитанието. Миг по-късно бутна тихо вратата и пристъпи в коридора. Гласовете идваха откъм ъгъла. Лиса надникна предпазливо, не че имаше нужда. Беше познала гласовете.

Ейвъри Лазар стоеше в коридора с ръце на кръста и се взираше в баща си. Той стоеше на прага на апартамента си. Позите им бяха сковани и враждебни и помежду им прехвърчаха гневни искри.

— Ще правя това, което искам! — изкрещя тя. — Не съм ти робиня.

— Ти си моя дъщеря — изрече спокойно той със снизходителна нотка в гласа. — Макар че понякога ми се иска да не беше.

Леле. И двете с Лиса бяхме шокирани.

— Тогава защо ме принуждаваш да стоя на това тъпо място? Позволи ми да се върна в двора!

— И да срамиш баща си? Едва се отървахме да не опетним семейната репутация или поне не много. Няма начин да те изпратя там сама и да те оставя да вършиш един Бог знае какво.

— Тогава ме изпрати при мама! Швейцария е много по-добро място от това тук!

Настъпи пауза.

— Майка ти е… заета.

— О, страхотно — рече Ейвъри саркастично. — Това е любезен начин да кажеш, че тя не ме иска. Не се изненадвам. Само ще съм пречка за нея и любовника й.

— Ейвъри! — Гласът му отекна висок и сърдит. Лиса трепна и отстъпи назад. — Този разговор приключи. Върви в стаята си и се постарай да изтрезнееш, преди някой да те е видял. Утре сутринта те очаквам на закуска и искам да си в приличен вид. Ще имаме някои важни посетители.

— Да, а Бог знае, че най-важното е да пазим приличие.

— Върви си в стаята — повтори той. — Преди да съм повикал Саймън, за да те завлече насила там.

— Да, сър — усмихна се тя превзето. — Както заповядате, сър.

След тези думи той затръшна вратата. Лиса се дръпна обратно зад ъгъла. Не можеше да повярва, че той бе казал всички тези неща на собствената си дъщеря. За няколко минути настъпи тишина. Тогава Лиса чу стъпки, които идваха към нея. Ейвъри зави внезапно зад ъгъла и спря пред Лиса.

Беше облечена в тясна, къса рокля от някакъв син плат, който проблясваше като сребро на светлината. Косата й бе разпусната и разрошена, а от синьосивите й очи се стичаха сълзи, които оставяха дълбоки следи по тежкия й грим. Миризмата на алкохол бе силна и задушаваща. Тя побърза да закрие очите си с ръка, очевидно засрамена, че я виждат в това състояние.

— Е — рече равнодушно, — предполагам, че си чула семейната ни драма.

Лиса се почувства не по-малко неудобно, задето я бяха хванали да шпионира.

— Аз… съжалявам. Нямах намерение. Просто минавах и…

Ейвъри се изсмя дрезгаво.

— Е, не мисля, че има значение. Вероятно всички в сградата са ни чули.

— Съжалявам — повтори Лиса.

— Недей. Не си направила нищо лошо.

— Не… искам да кажа, съжалявам, че той… сещаш се, че ти наговори всички тези неща.

— Това е присъщо за „добрите“ семейства. Всички имат срамни тайни. — Ейвъри скръсти ръце и се облегна на стената. Дори разстроена и раздърпана, беше красива. — Господи, понякога го мразя. Не се обиждай, но това място е отегчително до смърт. Запознах се с няколко типа, с които излязох тази вечер, но… и те бяха адски досадни. Единствено бирата ги правеше донякъде поносими.

— Защо… защо баща ти те е довел тук? — попита Лиса. — Защо не си… не зная, в колеж?

Ейвъри отново се изсмя.

— Няма ми достатъчно доверие. Докато бяхме в кралския двор, се забърках с един готин тип, който работеше там. Разбира се, обикновен морой. Баща ми се паникьоса, че ще се разчуе. Затова, когато му предложиха работа тук, той ме взе със себе си, за да ме надзирава и измъчва. Мисля, че се страхува, ако отида в колеж, да не избягам с някой обикновен човек. — Въздъхна. — Кълна се в Бог, ако Рийд не беше тук, просто щях да избягам.

Лиса дълго време не каза нищо. С всички сили се бе старала да избягва Ейвъри. След многобройните заповеди, които кралицата й даваше напоследък, това й се струваше единственият начин да й се опълчи и да избегне контрола й. Но сега се питаше дали не е сгрешила за Ейвъри. Тя не й приличаше на шпионка на Татяна. Не приличаше на някой, който би искал да моделира Лиса и да я превърне в съвършена аристократка. По-скоро Ейвъри приличаше на тъжно и наранено момиче, чийто живот се изплъзваше от контрол. Някой, на когото също постоянно му заповядваха, както напоследък на Лиса.

Лиса пое дълбоко дъх, преди да изрече следващите думи.

— Искаш ли утре да обядваш с мен и Кристиан? Никой няма да възрази, ако дойдеш в нашата столова. Макар че не мога да обещая, че ще е толкова вълнуващо, както си свикнала.

Ейвъри отново се усмихна, но този път с много по-малко горчивина.

— Е, моите планове бяха да се напия в стаята си. — Извади от чантата си нещо, което приличаше на бутилка уиски. — Скрила съм някоя и друга бутилка.

Лиса не бе напълно сигурна как да приеме отговора й.

— Значи… ще се видим на обяд?

Сега Ейвъри се поколеба. Сетне много бавно по лицето й се изписаха надежда и интерес. Лиса се концентрира, опитвайки се да види аурата й. Отначало малко се затрудни, навярно защото бе изморена от практиката си тази вечер с Ейдриън. Но когато най-после успя да види аурата на Ейвъри, забеляза, че е смесица от цветове: зелено, синьо и златно. Нищо необичайно. На места бе примесена с червено, както често ставаше с тези, които бяха разстроени. Но изведнъж, направо пред погледа на Лиса, червеното избледня.

— Да — промълви Ейвъри накрая. — Би било страхотно.

— Мисля, че за днес не можем да стигнем по-далеч.

В другия край на света гласът на Сидни ме стресна, изтръгвайки ме от съзнанието на Лиса. Не зная колко дълго се бях отнесла, но Сидни бе отбила от главната магистрала и сега навлизахме в малък град, който се вписваше идеално в представите ми за дивата и гориста сибирска пустош. Всъщност „град“ беше доста преувеличено определение. Имаше само няколко разпръснати къщи, магазин и бензиностанция. Зад сградите се простираха земеделски полета и аз видях повече коне, отколкото коли. Малкото хора, които бяха навън, се взираха с удивление в колата ни. Небето бе добило тъмнооранжев оттенък, а слънцето се спускаше все по-ниско и ниско зад хоризонта. Сидни беше права. Наближаваше падането на нощта и не биваше да оставаме на пътя.

— Остават ни още най-много два часа път — продължи Сидни. — Пътувахме с доста добра скорост и ще пристигнем там утре преди обяд. — Тя вече бе стигнала до другия край на градчето — което ни отне, да кажем минута — и спря колата пред обикновена бяла къща с обор до нея. — Тук ще отседнем.

Слязохме от колата и приближихме къщата.

— Тук твои приятели ли живеят?

— Не. Никога не съм ги виждала. Но те ни очакват.

Още мистериозни връзки между алхимиците. Вратата ни отвори около двадесетина годишна жена от човешката раса, с приятелско изражение, която гостоприемно ни покани вътре. Знаеше само няколко думи на английски, но преводаческите умения на Сидни свършиха работа. Сидни бе дружелюбна и очарователна, както никога досега, навярно защото домакинята ни не беше някое презряно вампирско изчадие.

Не бихте си помислили, че да пътуваш цял ден с кола би могло да е уморително, но аз се чувствах изтощена, а и нямах търпение да потеглим рано на другата сутрин. Затова след като вечеряхме и погледахме малко телевизия, двете със Сидни се оттеглихме в стаята, приготвена за нас. Беше малка и без много мебели, но имаше две легла, покрити с дебели, пухкави одеяла. Аз се сгуших в едното, благодарна за топлината и уюта, питайки се дали ще сънувам Лиса или Ейдриън.

Не сънувах нито един от двамата. Но след известно време се събудих от гадене, което означаваше, че наблизо има стригои.