Ришел Мийд
Кръвно обещание (16)

Глава 14

Срещата с Денис ме остави по-объркана и отпреди. Бе шокираща илюстрация на предупрежденията на Марк, предзнаменование за това, в което бих могла да се превърна, ако не внимавам. Не бях същата като Денис, нали? Не търсех безцелно опасността. Търсех опасността… но си имаше основателна причина за това. Трябваше да изпълня обещанието, което бях дала на Дмитрий. Но може би мисията ми беше самоубийствена и само се залъгвах, че е благородна.

Виктория не ми остави много време за размисъл. По-късно същата вечер, когато семейството седеше в дневната след прекалено обилното празнично угощение, тя се обърна мило към майка си:

— Може ли да отида в Марина? Тя организира купон преди връщането ни в училище.

Леле. Явно Ейб и алхимиците не са единствените, които имат тайни. Изгледах последователно Виктория и Олена, любопитна как ще се развият нещата. Олена и Ева плетяха, но Ева не вдигна глава. Виктория говореше на английски. Олена се замисли.

— Утре ще трябва да станеш рано, за да отидеш на училище.

— Зная. Но ще се наспя в автобуса. Всички ще бъдат тази вечер на купона.

— Това, че всички ще бъдат, не е убедителен аргумент — промърмори Олена.

— Утре и те ще бъдат изморени — изтъкна с усмивка дъщеря й.

— Ще пропуснеш последната си вечер с Роуз.

— Ще се видим, след като се върна.

— Чудесно. Това означава, че ще си легнеш още по-късно.

— Няма да е толкова късно. Ще се върна към два.

— В никакъв случай. Ще си бъдеш тук в полунощ — отсече Олена и отново се зае с плетката си. Но все пак това си беше чисто разрешение.

Виктория погледна към часовника. Беше почти осем и половина. По лицето й разбрах, че никак не е щастлива от наложения вечерен час, но очевидно бе решила, че това е най-доброто, на което можеше да се надява. Когато двете излязохме, Каролина ни изгледа, но не каза нищо. Соня и Пол гледаха нещо по телевизията и почти не ни забелязаха. Трябваше да разбера какво става.

— Добре — заговорих, след като се качихме горе. — Какво става? Мислех, че няма да ходиш у Марина.

Виктория се ухили и ми даде знак да я последвам в стаята й. Наскоро разбрах, че това е била стаята на Дмитрий и всеки път, когато бях там, едва устоявах на желанието да заровя лице в завивките на леглото, макар да знаех, че чаршафите са прани безброй пъти, откакто той за последен път е спал в тях. Все си представях, че още са запазили уханието и топлината на Дмитрий и отново ще се почувствам, както когато за последен път лежахме един до друг в хижата.

— Няма да ходя. — Виктория тършуваше в гардероба си. Измъкна оттам къса, червена рокля без ръкави с тънки дантелени презрамки. Материята беше разтегателна — от типа, който показваше всичко. Изумих се, когато разбрах, че смята да я облече. Изглеждаше толкова долнопробна.

— Това шега ли е?

Не беше. Виктория свали ризата и джинсите си и нахлузи роклята. Оказа се, че наистина подчертава всичко и прилепва плътно. Виктория нямаше толкова едър бюст като моя, но с подобна рокля това нямаше значение.

— Добре — рекох аз. Най-после разбрах. — Как се казва?

— Ролан. О, Роуз. Той е невероятен. И това е последната вечер, когато мога да го видя, преди да се върна в училище.

Не знаех дали да се радвам заради нея, или да се натъжа заради Николай. Явно този Ролан бе причината да не обръща внимание на Николай. Беше влюбена в друг. Все пак, тази рокля…

— Изглежда, много го харесваш — отбелязах сухо.

Очите й се разшириха.

— Искаш ли да се запознаеш с него?

— Ъ, ами, не искам да ви се натрапвам…

— Няма. Просто ще кажеш „здрасти“, става ли?

Наистина се чувствах като натрапница, но в същото време… бях донякъде любопитна да видя момчето, което можеше да я накара да излезе от дома си в подобна дреха и да си сложи доста силен грим: дебел пласт сенки и яркочервено червило на устните. Така че се съгласих да се запозная с Ролан и двете се измъкнахме възможно най-безшумно от къщата. Въпреки че бе облякла палто върху роклята, Виктория не искаше майка й да я види.

Запътихме се към центъра на града и след няколко пресечки се озовахме зад нещо, което приличаше на обикновен склад в изоставена част на града. Наоколо беше тихо, но висок дампир, с доста свирепа физиономия и скръстени пред гърдите ръце стоеше пред входа на вратата, водеща в сградата. Двете с Виктория спряхме и тя ми каза, че трябва да почакаме. Минута по-късно се появиха група мъже — морои на различна възраст, които бъбреха безгрижно и се смееха. Дампирът ги огледа и ги пусна вътре. През отворената врата нахлу музика, но отново стана тихо, след като се затвори.

— Значи това е тайният дампирски свят на Бай — промърморих аз. Но тя не ме чу, защото лицето й внезапно засия.

— Ето го!

Сочеше към двама младежи. И двамата бяха морои. Е, кой да се сети? Тайният любим на Виктория не беше дампир. Предполагам, че това не е кой знае колко шокиращо, макар че начинът, по който се бе облякла тази вечер, все още ме притесняваше. Тя го прегърна пламенно и ни представи един на друг. Приятелят му се казваше Сергей и ни се усмихна любезно, преди да побърза да влезе вътре, където очевидно го очакваше неговото момиче.

Трябваше да призная, че Виктория имаше вкус: Ролан беше готин. Косата му бе тъмнокестенява, мека и вълниста. Зелените му очи ми напомниха — болезнено — за тези на Ейдриън. А когато се усмихна на Виктория, беше направо зашеметяващ. Изражението на лицето й беше точно същото като на Николай, когато беше близо до нея.

Ролан улови ръцете на Виктория, поднесе ги към устните си и ги целуна. Тези зелени, зелени очи се впиха в нейните и той промърмори нещо в ухото й. Тя се изчерви и отвърна на руски. Не ми беше нужен превод, за да разбера, че е било нещо секси и игриво. Все още усмихнат, той се извърна към мен и въпреки че тя ни запозна, сякаш ме забеляза за пръв път — и беше заинтригуван.

— Ти си нова, нали? — попита.

Виктория обви ръце около него и отпусна глава на гърдите му.

— Роуз е на гости. Тя е приятелка на семейството ми.

— А — кимна той. — Сега си спомням, че чух за теб. Нямах представа, че един безстрашен убиец на стригои може да е толкова красив.

— Това е част от работата ми — отвърнах сухо.

— Ще се върнеш ли в училище с Виктория?

— Не. Ще остана тук още малко. — Все още нямах представа дали „още малко“ означава час или цяла година.

— Хмм — рече той замислено. Погледна към Виктория, целуна косата й и прокара пръсти надолу по шията й. Следващите му думи бяха предназначени за нея: — Радвам се, че дойде, преди да тръгнеш. Не зная как ще издържа, докато си толкова далеч.

Тя засия.

— Нямаше начин да тръгна, без да те видя поне още веднъж… — Гласът й пресекна от обзелите я емоции, а той се наведе. Ръката му все още бе на шията й и за един ужасен миг си помислих, че ще започнат да се натискат пред мен.

За щастие появата на едно момиче дампир ги прекъсна. Виктория се отдръпна от Ролан и прегърна момичето. Очевидно двете не се бяха виждали от доста време, защото заговориха бързо на руски, зарязвайки Ролан и мен. Освободен за миг от Виктория, той се наведе към мен.

— След като Виктория се върне в училище, ще останеш сама тук. Може би ще приемеш да ти покажа града?

— Благодаря, но вече видях всичко.

Той продължи да се усмихва чаровно.

— Разбира се. Е, тогава можем просто да се видим и… да поговорим?

Не можех да повярвам. Само преди тридесет секунди този тип не отлепяше ръце от Виктория, а сега се опитваше да си уреди среща с мен веднага щом тя напусне града. Бях отвратена и едва се сдържах да не направя нещо глупаво.

— Съжалявам, но не мисля, че ще остана тук толкова дълго.

Останах с впечатлението, че не се случваше често жените да му отказват. Намръщи се и понечи да възрази, но Виктория се върна и отново се сгуши на гърдите му. Той ме гледаше изпитателно още няколко секунди, сетне насочи вниманието си към нея, пуснал в ход целия си чар и комплект от усмивки. Тя поглъщаше жадно всичко и макар че се опитаха да ме включат в разговора, беше ясно, че са изцяло погълнати един от друг. Ролан може и да се интересуваше от мен, но засега тя беше много по-лесната мишена — при това нямаше да е на разположение още много дълго. Отново усетих как ми се повдига. Всички, които влизаха вътре, бяха мъже морои и момичета дампири. А всички момичетата бяха облечени като Виктория. Значи това бе свърталище на кървави курви. Внезапно тайният дампирски свят на Бай вече не ми се струваше толкова привлекателен.

Мразех го. Исках единствено да се махна оттук. Не. Исках да се махна оттук заедно с Виктория, дори ако трябва да я тегля насила. Нямаше съмнение, че Ролан беше гадняр и исках тя да стои по-далеч от него. Много скоро стана ясно, че нямаха намерение цяла вечер да висят отвън. Искаха да влязат вътре и само един Бог знаеше какво щяха да правят там.

— Виктория — заговорих аз, опитвайки се да звуча разумно, — сигурна ли си, че не искаш да се приберем у вас и да прекараме малко време заедно. Искам да кажа, че утре няма да те видя.

Тя се поколеба, сетне поклати глава.

— Няма да видя и Ролан. Но ти обещавам, че ще дойда при теб веднага щом се прибера. Можем да си бъбрим цяла нощ. Мама няма да се сърди.

Не знаех какво друго да измисля, за да я измъкна оттук. След като му отказах, Ролан започна да проявява нетърпение. Искаше да влезе вътре. Питах се какво има там… Дансинг? Спални? Вероятно трябва да отида с тях и сама да видя, въпреки че не бях подходящо облечена — или по-скоро бях прекалено много облечена, съдейки по оскъдните дрешки на останалите момичета. При все това не можех да го направя. През целия си живот са ме поучавали за кървавите курви и защо начинът им на живот е грях. Не знаех дали Виктория бе на път да стане такава — надявах се, че не, но нямаше начин да стъпя вътре. Беше въпрос на принцип.

Наблюдавах ги да влизат с натежало сърце, питайки се в какво бях оставила приятелката си да се забърка. След като я видях в онази супертясна рокля, увила се като върба около него, започнах да преосмислям всичко. Доколко наглед спокойният живот в Бай беше измама? Дали Виктория — момиче, което ме бе нарекло своя сестра — беше наистина личността, за която я смятах? Объркана, аз се обърнах, за да се върна в къщата…

… И почти връхлетях върху Ейб. Отново.

— Какво, по дяволите? — възкликнах. Тази вечер беше облечен в смокинг, а около врата му бе преметнат сребрист копринен шал. — Да не би да ме преследваш? — Глупав въпрос. Разбира се, че го правеше. Надявах се, че тази вечер с това официално облекло няма да се занимава с мен. Пазителите му бяха също толкова елегантни. Някак си мимоходом се запитах дали място като това не е свързано с нелегалния му бизнес. Дали не се занимаваше с трафик на кървави курви? Като някой сводник? Едва ли, имайки предвид, че тези момичета явно не се нуждаеха от особено убеждаване или принуда.

Ейб ме удостои с една от дразнещите си, самодоволни усмивки.

— Виждам, че приятелката ти я очаква интересна нощ. Не съм подозирал, че Виктория има толкова хубави крака. Но сега вече всички го знаят, благодарение на онази рокля.

Стисках юмруци и се наведох към него.

— Да не си посмял да говориш по този начин за нея, старче.

— Не казвам нищо, което да не е очевидно за всички. И явно много скоро ще бъде съвсем очевидно и за младия Ролан.

— Ти не знаеш нищо за тях! — В същото време сама не вярвах на думите си, след като ги видях да тръгват заедно. Ейб сякаш бе прочел мислите ми.

— Тези момичета винаги казват, че това няма да им се случи. Но то винаги се случва. Ще се случи и с теб, ако останеш.

— О, ето какво било! — възкликнах подигравателно. — Знаех си, че ще последва заплаха. Онази част, в която ще ми наредиш да напусна страната или в противен случай ще последват лоши, много лоши неща.

Той посочи към вратата, през която влизаха морои и дампири.

— Дори не е нужно да си мърдам пръста, за да се случи нещо лошо. Ти сама го правиш, като оставаш тук. Прахосваш живота си в покупки за Олена Беликова. Много скоро съседските сбирки ще бъдат най-вълнуващото нещо в живота ти.

— Те са добри хора — изръмжах аз. — Не им се подигравай.

— О, но аз не го отричам. — Той оправи копринения си шал. — Те са добри хора. Но не са твоите хора. Това е фантазия. Ти се заблуждаваш. — Усмивката му бе изчезнала и лицето му бе добило сурово изражение. — Твоята мъка те е довела тук. Любимият ти е бил изтръгнат от теб, а ти сама си се изтръгнала от старите си приятели. Опитваш се да запълниш празнотата в душата си, като се убеждаваш, че това е твоето семейство, твоят дом. Но те не са. Това място не е домът ти.

— Бих могла да го превърна в свой дом. — Не бях сигурна в това, но вроденото ми твърдоглавие ме тласкаше да му противореча.

— Ти не си родена за Бай — заяви той и тъмните му очи блеснаха. — Ти си предопределена за по-добри неща. Трябва да се върнеш у дома, в твоето училище и при принцеса Драгомир.

— Откъде знаеш за нея? Кой си ти? Кога ще ми кажеш за кого работиш? Какво искаш от мен? — Имах чувството, че съм на ръба на истерията. Когато спомена името на Лиса, нещо в мен се прекърши.

— Аз съм само един страничен наблюдател, който ти казва, че си губиш времето тук. Този живот не е за теб, Роуз. Твоят живот е в Щатите. Казват, че те очаква блестящо бъдеще на пазител. Осъзнаваш ли каква чест е да ти бъде поверена защитата на последната представителка на рода Драгомир? Можеш да прекараш целия си живот сред елита, сред влиятелни кръгове. Репутацията, която вече си извоювала, ще издигне положението ти в обществото, ще ти спечели всеобщото уважение. Очаква те блестяща кариера и все още не е късно да се върнеш към нея. Все още.

— Кой си ти, че да говориш как трябва да живея живота си? Чувала съм, че ръцете ти са окървавени, змей. Ти не си най-добрият модел за подражание. И всъщност в какво си замесен?

— Мои си работи. И тъкмо заради живота, който водя аз, би трябвало да ме послушаш, като ти казвам да изоставиш пътя, по който си поела, и да се върнеш у дома.

Думите му бяха настойчиви и властни и направо не можех да повярвам, че има нахалството да ми говори по този начин.

— Онзи живот вече не е мой — отвърнах студено.

Той се изсмя рязко и посочи наоколо.

— Какво, а това тук е, така ли? Искаш да останеш и да се превърнеш в кървава курва като приятелката си?

— Не я наричай така! — изкрещях. — Не ми пука дали имаш бодигардове или не. Ще ти причиня болка, старче, ако още веднъж кажеш нещо подобно за Виктория!

Той дори не трепна.

— Признавам, че бях доста груб. Тя не е кървава курва. Не още. Но е на една крачка от това да стане такава. Както казах, накрая винаги става така. Дори и да не те използва някой като Ролан Кисляк — а, повярвай ми, той ще я използва, също както и сестра й, накрая пак ще се окажеш с бебе на ръце, а си твърде млада за това.

— Нейната… почакай. — Замръзнах. — Да не би да казваш, че Соня е бременна от този тип? Защо Виктория ще се забърква с него, ако е сторил това на сестра й?

— Защото тя не знае. Соня не говори за това, а за господин Кисляк всичко е игра — да вкара двете сестри в леглото си. Много лошо за него, че Каролина е по-умна от тях, иначе щеше да е преспал с всички. Кой знае? — Усмихна ми се сардонично. — Може би те смята за част от семейството и вече е хвърлил око и на теб.

— Как ли пък не! Никога няма да се забъркам с някой като него. Никога повече няма да имам нещо общо с някого. Не и след Дмитрий.

Мрачното изражение на Ейб омекна за миг и в очите му блесна развеселено пламъче.

— О, Роуз. Ти си млада. Още почти не си живяла. Всички си мислят, че първата любов е и последната.

Този тип наистина ме вбесяваше, но успях да се овладея достатъчно, за да не го ударя. Поне така си мислех. Отстъпих крачка назад към сградата.

— Няма да играя игричките ти. И можеш да кажеш на тези, за които работиш, че няма да играя и по техните. И че няма да се върна в Щатите. — Май в крайна сметка, независимо дали ще продължа да търся Дмитрий, или ще живея със семейството му, щях да остана в Русия. — Май ще трябва да ме опаковаш като багаж и да ме изпратиш там.

Не че исках да давам на Ейб разни идеи. Подозирах, че ако иска, би могъл да го направи. По дяволите. Кой стоеше зад всичко това? Кой искаше да ме открие толкова отчаяно, че бе изпратил този тип по дирите ми? Но най-странното беше, че имаше някой, който толкова много го бе грижа за мен, та се опитваше да ме убеди само с добро. Ако Ейб искаше да ме отвлече, вече щеше да го е направил. Можел е да го стори още първата нощ, когато ме е довел в Бай, като просто ме закара до най-близкото летище. Трябваше да разбера какво се крие зад всичко това, но първо се налагаше да се отърва от Ейб. Отстъпих още малко.

— Сега си тръгвам и ти няма да ме спреш. И не се опитвай повече да ме шпионираш. Всичко приключва още сега.

Той ме гледа изучаващо няколко секунди. Тъмните му очи се присвиха замислено. Сякаш виждах как се въртят колелцата в мозъка му.

— Но за тях няма да приключи — изрече накрая толкова тихо, че едва го чух.

— За кого?

Той посочи към вратата.

— Виктория и Ролан.

— Какво намекваш?

— Знаеш какво намеквам. Тя си мисли, че е влюбена в него. Той знае, че тя утре се връща в училище. Тази нощ е единственият му шанс да я прелъсти и той няма да го пропилее. Там има много спални. Вероятно в този момент вече са в някоя от тях.

Опитах се да се овладея.

— Тогава ще отида да кажа на майка й.

— Ще бъде твърде късно. Тя никога няма да ги намери навреме. Утре Виктория ще бъде на път за училището си, а той повече няма да се интересува от нея. Какво би могла да направи майка й при свършен факт? Да я затвори вкъщи?

Гневът ми се усили, най-вече, защото беше прав.

— Добре. Тогава ще вляза и лично ще я измъкна оттам.

— Това никога няма да стане. Тя иска да го направи. Няма да си тръгне с теб. Дори и тази вечер да те послуша, отново ще го потърси.

Изгледах го.

— Достатъчно. Очевидно искаш да кажеш нещо, така че просто го направи.

Той се усмихна, явно доволен от проницателността ми — или откровеността ми.

— Ако искаш да я спасиш, трябва да действаш не чрез нея, а чрез Ролан.

Изсумтях презрително.

— Няма да стане. Единственият начин да я остави на мира е да предложа себе си на нейно място. — Е, все пак не бяхме чак толкова близки приятелки.

— Не и ако аз говоря с него.

— И какво ще направиш? Ще му изнесеш лекция по морал и той ще те послуша?

— О, ще ме послуша и още как. Но повярвай ми, няма да го убеждавам — е, не и по този начин, както ти смяташ. Ако му кажа да я остави на мира, той ще го направи. Завинаги.

Отстъпих още една крачка назад и се блъснах в стената. Ейб наистина изглеждаше по-страшен и от дявола. Змей. Изобщо не се усъмних в думите му. Можеше да накара Ролан да остави Виктория на мира. Навярно дори нямаше да използва бодигардовете си. Ейб внушаваше достатъчно ужас — особено ако е придружен с точен боксов удар, за да постигне желаното.

— И защо би направил това заради мен? — попитах го.

— Като знак на добра воля. Обещай ми да напуснеш Бай и аз ще се оправя с него. — Очите му блеснаха. И двамата усещахме мрежата, която се затяга около мен.

— Това ли е тактиката ти? Предлагаш ми размяна? Заминаването ми едва ли си струва сплашването на някакъв негодник морой.

Мрежата се стегна още малко.

— Не си ли струва, Роуз?

Отчаяно се опитвах да реша какво да правя. Част от мен смяташе, че Виктория е свободна сама да решава какво да прави с живота си, да обича, когото пожелае… но бях убедена, че Ролан не я обича. За него тя бе само едно завоевание и това се потвърждаваше от опита му да ме свали, както и от бременността на Соня. Какво щеше да стане с Виктория? Дали щеше да бъде като останалите жени тук? Тя ли щеше да роди следващото бебе в семейство Беликови? Дори и да нямаше намерение да става пазител, не биваше да поема в тази посока. Каролина не бе станала пазител и сега работеше и живееше почтено заедно с децата си — макар и не особено вълнуващо, но запазвайки достойнството си. Не можех да позволя Виктория да тръгне по един път, който завинаги щеше да съсипе живота й. Не можех да позволя това да се случи със сестрата на Дмитрий.

Дмитрий…

Познавах го. Познавах закрилническия му характер. Той никога не би позволил да се случи нещо лошо на тези, които обича. Потръпвах само при мисълта за онова свърталище на кървави курви, но трябваше да вляза вътре и да я измъкна, защото точно това щеше да направи брат й. Но не бях сигурна, че ще я намеря навреме. Ала бях уверена, че Ейб може и наистина ще отстрани завинаги Ролан от живота й.

— Ще напусна Бай — промълвих накрая, без дори да разбирам последиците от изреченото.