Ришел Мийд
Кръвно обещание (18)

Глава 16

Денис и двамата му необещани приятели Артур и Лев изпаднаха във възторг, че ще бъда част от групата им. Но ако очакваха от мен да споделя налудничавия им ентусиазъм за безразсъден лов на стригои, щяха да останат жестоко разочаровани. Всъщност не им отне много дълго, за да разберат, че моят подход към лова е доста по-различен от техния. Приятелят на Денис, Лев, имаше кола и ние се редувахме зад волана по пътя към Новосибирск. Пътят дотам беше около петнадесет часа и въпреки че спряхме в хотел, за да пренощуваме, пак трябваше да прекарам доста време затворена в тясното купе на колата в компанията на трима типа, които не спираха да дърдорят колко стригои ще убият.

Всъщност се опитваха да ме включат в разговора. Искаха да узнаят колко стригои съм убила. Да им разкажа всичко за битката в Академията. Да споделя методите си. Но всеки път, когато се заговореше на тази тема, не можех да мисля за нищо друго, освен за кръв и болка. Не беше нещо, с което исках да се хваля, но им отне шест часа от пътуването, за да разберат, че няма да получат много информация от мен.

В замяна ме засипаха с истории за собствените си приключения. За да съм честна, те бяха убили няколко стригои, но бяха изгубили мнозина от приятелите си, все тийнейджъри като тези момчета. Моят опит не беше особено различен; аз също бях изгубила приятели. Макар че нашите загуби се дължаха на численото превъзходство на врага. Докато жертвите в групата на Денис явно се дължаха повече на липсата им на план — те действаха, без да мислят. Нямаха ясна стратегия и какво ще правят, когато пристигнат в Новосибирск. Постоянно повтаряха, че стригоите обичали да ловят жертвите си в нощни клубове или из пусти алеи. Никой не обръщал особено внимание, когато изчезвали хора от подобни места. Затова плановете на Денис предвиждаха да обикаляме подобни свърталища с надеждата, че ще попаднем на стригои.

Моята тайна мисъл беше, когато пристигнем в Новосибирск, веднага да зарежа групата и да действам самостоятелно. Всъщност главната ми цел беше да стигна точно там. От всичко, което бях научила досега, изглеждаше логично, че най-големият сибирски град е и най-подходящото място, където трябва да търся. Но колкото повече мислех за това, толкова повече се убеждавах, че би било истинска лудост да се втурна сама в преследването на стригои, не по-малко глупаво от плановете на бандата на необещаните. Бих могла да ги използвам за прикритие. Освен това, след като все още не знаех къде е Дмитрий, трябваше да измисля начин да се сдобия с нужната информация. А за това се нуждаех от помощ.

Пристигнахме в Новосибирск в края на втория ден от пътуването. Макар да знаех, че е голям град, не си представях, че ще прилича на Москва или Санкт Петербург. И наистина, оказа се, че не е чак толкова голям, но пак беше доста внушителен с небостъргачите си, театрите, метрото и същата красива архитектура.

Натресохме се на една тяхна приятелка, която имаше апартамент в центъра — дампир на име Тамара, хубава брюнетка с трапчинки. Английският й не беше особено добър, но доколкото разбрах, тя също беше необещана и също толкова въодушевена от идеята да отърве света от стригоите. Беше малко по-възрастна от всички нас и заради това си имаше собствен дом. Изглежда, не действаше сама, а чакаше някои от самостоятелно действащите банди от ловци да пристигнат в града, което за мен бе облекчение. Поне не излизаше сама. Стори ми се искрено очарована да има още едно момиче наоколо, но също като останалите много бързо разбра, че не споделям ентусиазма им.

Когато настъпи първата ни ловна вечер, най-после реших да вляза в ролята си на лидер. Тази внезапна промяна в поведението ми в началото ги изненада, но много скоро ме слушаха прехласнати, все още благоговеещи пред репутацията ми на суперзвезда.

— Добре — започнах, като местех поглед от лице на лице. Намирахме се в малката дневна на Тамара, седнали в кръг. — Ето как ще действаме. Ще обикаляме заедно нощните клубове, както и улиците зад тях…

— Почакай — прекъсна ме Денис. — Ние обикновено се разделяме…

— И затова ви убиват — срязах го. — Сега ще действаме заедно.

— Ама нали сама си убивала стригои? — попита Лев. Той беше най-високият в групата и със слабата си и стройна фигура приличаше на морой.

— Да, но имах късмет. — Това им подейства, както и увереността ми, че съм по-добър боец от всеки от тях. Наречете ме арогантна, но бях дяволски добър пазител. Или почти пазител. — Ще се справим по-добре, ако сме петимата заедно. Когато открием стригои, ще трябва да се погрижим да се справим с тях на изолирано място. — Не бях забравила предупрежденията на Сидни. — Но преди да ги убием, искам да говоря с тях. Вашата работа ще е да ги удържите.

— Защо? — попита Денис. — Какво искаш да им кажеш?

— Всъщност по-скоро те трябва да ми кажат нещо. Виж, няма да отнеме много време. А накрая вие ще ги убиете, така че не се тревожи за това. Но… — Следващото противоречеше на основния ми план, но трябваше да го кажа. Нямаше да стана причина да ги убият заради собствените ми цели. — Ако се окажем в опасна ситуация или в непосредствена опасност, забравете за разпита и това, че трябва да ги удържите. Убивайте. Спасявайте се.

Очевидно изглеждах достатъчно уверена и компетентна, защото те се съгласиха с предложенията ми. Част от плана ни включваше действието „под прикритие“. Всеки стригой, който бе достатъчно близо или имаше възможност да ни огледа, щеше да разбере, че сме дампири. Беше много важно да не привличаме внимание. Трябваше да заблудим стригоите и да не се отличаваме от набелязаните им жертви. Трябваше да приличаме на обикновени клубни посетители от човешката раса.

Така че се облякохме подходящо. Изумих се колко готини изглеждаха момчетата. Денис, луд или не, направо си беше хубавец, със златистокестенявата коса като на брат си Николай и топлите кафяви очи. Моите дрехи не бяха особено подходящи за нощен клуб, така че Тамара трябваше да ми заеме от своите. Изглежда, това й достави удоволствие. Бяхме с почти еднакъв размер, което си беше направо невероятно. С Лиса, заради високата й и изключително слаба фигура, не можехме да си разменяме дрехите. Тамара беше висока почти колкото мен и на всичкото отгоре имаше фигура като моята.

Отначало ми предложи една къса и тясна рокля, подобна на тази, която носеше Виктория, но аз поклатих глава и я върнах. Споменът за последния ни спор все още ме тормозеше, а нямах намерение да съживявам отново онази нощ, нито да се представям за кървава курва. Накрая Тамара ми зае черни джинси и черно горнище. Съгласих се да ми направи прическа и да ме гримира. Огледах се в огледалото. Трябваше да призная, че бе свършила отлична работа. Колкото и да беше суетно, харесваше ми да изглеждам добре. Особено ми харесваше, когато момчетата ме гледаха едновременно с възхищение и уважение — но не и сякаш съм парче месо. Тамара предложи да ми заеме и бижута, но единственото украшение, което носех, беше назара около шията ми. Заради сребърния кол ми трябваше джоб и тя ми намери едно много секси кожено яке в тон с останалото ми облекло.

Беше около полунощ и не можах да се сдържа да не отбележа:

— Ние сме най-готините ловци на стригои, които някога са се раждали.

Денис ни заведе в един нощен клуб, където преди бяха попадали на стригои. Досетих се, че там бе убит един от необещаните им приятели. Мястото се намираше в затънтена част на града и заради това предположих, че е привлекателно място за стригоите. Там се навъртаха доста хора от средната и богатата класа, очевидно привлечени от „опасната“ атмосфера. Само ако знаеха колко е опасно наистина. Бях си правила доста шеги с Дмитрий относно Русия и Източна Европа, но когато влязохме в клуба, оглушителната техномузика не беше по-различна от тази, която бях слушала в нощните клубове в Америка малко преди да замина.

Мястото беше претъпкано и тъмно с проблясващи светлини, които бяха доста дразнещи за дампирските ни очи. Нощното ни виждане веднага се адаптираше към мрака и всеки път когато светлините прорязваха клуба, направо ослепявахме. Във всеки случай нямах кой знае каква нужда от зрението си. Сетивата ми на целуната от сянката щяха тутакси да открият наличието на стригои.

— Хайде — подканих останалите. — Да потанцуваме и да изчакаме. В момента наблизо няма стригои.

— Откъде знаеш? — попита смаяно Денис.

— Просто знам. Нека не се делим.

Малката ни група се придвижи към дансинга. Отдавна не бях танцувала и се изненадах колко бързо влязох в ритъм. Част от мен ми нашепваше, че трябва да съм бдителна, но системата ми за откриване на стригои щеше да се задейства веднага, ако наблизо имаше опасност. Нямаше как да пропусна онова гадене.

Но вече танцувахме почти час, а все още не се бяха появили никакви стригои. Напуснахме дансинга и се смесихме с тълпата в клуба. Пообиколихме наоколо, но нямаше нищо.

— Има ли друг клуб наблизо? — попитах аз.

— Разбира се — кимна Артур. Той беше с яко телосложение, късо подстригана коса и винаги усмихнат. — На две преки оттук.

Последвахме го и се озовахме на подобно място: поредния таен клуб, скрит в изоставена сграда. Още проблясващи светлини. Многолюдна тълпа. Бумтяща музика. Странно, но това, което първо започна да ме притеснява, беше миризмата. Толкова много хора, събрани на едно място, произвеждаха доста пот. Не се съмнявах, че дори човешките създания я подушваха. А за нас миризмата беше направо задушаваща. Двете с Тамара се спогледахме и сбърчихме носове. Нямаше нужда от думи, за да изразим отвращението си.

Придвижихме се към дансинга, а Лев понечи да се запъти към бара за питиета. Ударих го по ръката.

Той възкликна нещо на руски, което предположих, че е ругатня.

— За какво беше това? — изръмжа той.

— Защото си глупав! Как смяташ да убиеш някой стригой, ако си пиян?

Той сви нехайно рамене и аз едва се удържах да не го цапардосам по лицето.

— Едно питие няма да ми навреди. Освен това тук дори няма…

— Тихо!

Онова странно усещане се промъкна в стомаха ми. Забравила за прикритието си, спрях да танцувам и погледът ми зашари из тълпата. Въпреки че напълно се осланях на сетивата си при откриването на стригои, беше много по-трудно да ги различа в тълпата. Направих няколко крачки към изхода и гаденето ми намаля. Придвижих се към бара и отново ми се повдигна.

— Оттук — казах на спътниците си. — Преструвайте се, че танцувате.

Напрежението ми беше заразно и видях как всички настръхнаха, но възбудата им бе примесена с голяма доза страх. Добре. Може би ще се отнесат сериозно към всичко това. Насочихме се към бара и аз се опитах да се държа така, сякаш си умирах за едно питие. В същото време погледът ми претърсваше тълпата.

Ето. Видях го. Един мъж стригой седеше в ъгъла на бара, прегърнал през рамото момиче на моята възраст. В полутъмното помещение изглеждаше почти привлекателен. Знаех, че при по-внимателен оглед щях да видя мъртвешки бледата му кожа и червените очи, характерни за всички стригои. Момичето може и да не ги забелязваше в мрака на клуба или стригоят използваше внушението. Вероятно и двете, съдейки по усмихнатото й лице. Стригоите можеха да подчиняват на волята си останалите, подобно на онези морой, които владееха духа като Лиса. Дори навярно бяха по-добри. Видях как стригоят поведе момичето към някакъв малък, пуст коридор. В края му зърнах врата със светещ надпис. Предположих, че е изход. Буквите бяха на кирилица.

— Имате ли представа накъде води вратата? — попитах останалите.

Момчетата свиха рамене, а Денис повтори въпроса ми на Тамара. Тя отговори и той ми преведе.

— Има малка улица отзад, където държат боклука. Между сградата и фабриката. Обикновено е безлюдна.

— Може ли да стигнем до нея, като заобиколим клуба?

Денис изчака за отговора на Тамара.

— Да. Има изход отпред и отзад.

— Идеално.

Излязохме от клуба през предната врата и аз разделих групата на две. Планът беше да нападнем стригоя от две страни и да го засечем в средата — при положение че той и жертвата му все още бяха отзад. Възможно беше да я е завел някъде другаде, но смятах, че е по-вероятно да я нападне и да изсмуче кръвта й направо там, особено ако улицата обикновено е пуста, както твърдеше Тамара.

И не сгреших. След като групата ни се раздели и завихме иззад ъгъла на клуба, видях стригоя и момичето, скрити зад една кофа за боклук. Той се бе навел над нея, а устата му бе на сантиметри от шията й. Изругах тихо. Този не си губеше времето. Надявайки се, че тя все още е жива, се впуснах по улицата, следвана от станалите. От другата страна към нас тичаха Денис и Лев. Щом чу приближаващите стъпки, стригоят реагира мигновено. Светкавичните му рефлекси се задействаха. Веднага пусна момичето и за част от секундата атакува. Избра Денис и Лев, вместо Тамара, Артур и мен. Доста добра стратегия, трябваше да призная. Те бяха само двама, а той — изключително бърз. Вероятно се надяваше да се справи без затруднения с тях, а след това да довърши и нас.

И почти успя. От мощния му удар Лев полетя във въздуха. За мое облекчение кофите за боклук го предпазиха да се удари в стената. И това не беше приятно, но ако бях на негово място, щях да предпочета да се блъсна в кофите за боклук, отколкото в тухлената стена. След това стригоят се нахвърли върху Денис, но той се оказа удивително бърз. Първоначално предполагах, че нито един от тези необещани не притежава истински бойни умения. Бях се заблуждавала.

Те бяха получили същото обучение като мен, липсваше им единствено дисциплина.

Денис избегна удара и от своя страна нанесе един, целейки се надолу, към краката на стригоя. Юмрукът му улучи, макар че не беше достатъчно силен, за да го събори. В ръцете на Денис проблесна сребро и той поряза бузата на стригоя, преди силния му удар отляво да запрати дампира към мен. Подобна рана не беше смъртоносна за един стригой, но среброто му причини болка и аз го чух как изръмжа и се озъби. От кучешките му зъби се стичаше слюнка.

Успях да избегна ловко Денис, така че да не ме събори. Тамара го сграбчи за ръката и го задържа, за да не падне. Тя също беше много бърза и почти мигновено след това се нахвърли върху стригоя. Той замахна, но не я улучи достатъчно силно, за да я отблъсне. В този миг двамата с Артур бяхме отгоре му и го притиснахме към стената. Ала той беше по-силен и скоро щеше да се освободи. В главата ми прозвуча глас — подозрително приличаше на Дмитрий — и ме предупреди, че това е шансът ми да го убия. Това щеше да бъде най-умното и безопасно действие. Стригоят се бе разкрил, а сребърният кол бе в ръката ми. Ако безумният ми план да го разпитам пропадне, аз щях да съм виновна за смъртта на останалите.

Артур и аз скочихме като един.

— Помогнете ни! — изкрещях.

Тамара връхлетя върху стригоя и го изрита в стомаха. Усетих го как започва да ни се изплъзва, но тогава към нас се присъедини и Денис. Четиримата го повалихме и притиснахме върху паважа. Но най-лошото не бе свършило. Не беше лесно да го задържим долу. Той се мяташе с невероятна сила, крайниците му се извиваха във въздуха. Легнах отгоре му, използвайки цялата си сила, за да го прикова, докато другите държаха краката му. На помощ ни се притекоха още две ръце. Вдигнах глава и видях Лев. Устата му кървеше, но лицето му имаше решително изражение.

Стригоят не спря да се движи, но знаех, че няма да може да се освободи скоро, не и след като петимата го държахме. Изместих се и притиснах кола си към врата му. Това го усмири за миг, но бързо поднови съпротивата си. Наведох се над лицето му.

— Познаваш ли Дмитрий Беликов? — попитах.

Той изкрещя нещо неразбираемо, което не прозвуча особено приятелски. Натиснах кола и върху гърлото му зейна дълбока рана. Той извика от болка, очите му святкаха злобно, докато продължаваше да проклина на руски.

— Преведете думите ми — заповядах, като ми беше все едно кой ще го направи.

Денис му каза нещо, вероятно въпроса ми, защото различих името на Дмитрий. Стригоят изръмжа нещо в отговор, а Денис поклати глава.

— Каза, че няма да си играе игрички с нас.

Вдигнах кола и срязах лицето му, задълбочавайки раната, която Денис му бе нанесъл преди малко. Стригоят отново изкрещя, а аз се помолих охраната на клуба да не чуе вика му. Усмихнах му се, като се надявах усмивката ми да съперничи по злоба на неговата.

— Кажи му, че ще продължим да си играем игрички с него, докато не проговори. Така или иначе тази нощ ще умре. От него зависи дали ще стане бързо или бавно.

Честно, не можех да повярвам, че думите излязоха от устата ми. Бяха толкова груби… толкова безмилостни. Никога не съм вярвала, че ще измъчвам някого, дори и стригой. Злодеят отново отвърна нещо предизвикателно, а аз продължих да го режа с острия връх на кола. Толкова рани биха убили всеки човек, морой или дампир.

Накрая той изкрещя някакви думи, които по звучене се различаваха от досегашните обиди. Денис преведе незабавно.

— Каза, че никога не е чувал това име и че ако този Дмитрий ти е приятел, ще се погрижи да умре бавно и мъчително.

Последната му съпротива почти извика усмивка на устните му. Проблемът беше, че стригоят може и да лъжеше. Нямаше начин да разбера. Ала нещо в отговора му ме караше да мисля, че казва истината. Звучеше така, сякаш смяташе, че говоря за човек или дампир, но не и за друг стригой.

— В такъв случай е безполезен — отсякох аз. Отдръпнах се и погледнах към Денис. — Давайте, убийте го.

Денис умираше да го направи. Не се поколеба и колът му се заби с огромна сила в сърцето на стригоя. Миг по-късно бясната борба стихна. Дяволската светлина угасна в червените му очи. Изправихме се и видях, че всички ме гледат с уважение и страхопочитание.

— Роуз — попита накрая Денис, — какво се надяваше да…

— Няма значение — прекъснах го и пристъпих към изпадналото в безсъзнание момиче, което лежеше наблизо. Коленичих и огледах врата й. Беше я ухапал, но не бе изпил много кръв. Раната беше сравнително малка и не кървеше. Тя се размърда и простена, когато я докоснах, което беше добър знак. Изтеглих я внимателно на светло, по-далеч от кофата за боклук, където лесно щяха да я забележат. Завлякох стригоя в най-тъмното място и го скрих почти напълно. След това помолих Денис да ми услужи с мобилния си телефон и набрах номера от смачканото листче, което от миналата седмица пазех в джоба си.

След две позвънявания Сидни отговори на руски. Звучеше сънена.

— Сидни? Роуз е.

Последва кратка пауза.

— Роуз? Какво става?

— В Санкт Петербург ли си?

— Да… а ти къде си?

— В Новосибирск. Имате ли агенти тук?

— Разбира се — отвърна тя предпазливо. — Защо?

— Ммм… Има нещо, което трябва да почистите.

— О, Боже!

— Хей, поне ти се обаждам. А и не съм направила нищо лошо, като съм отървала света от още един стригой. Пък и нали каза, че искаш да те уведомявам?

— Да, да. Къде си?

Предадох телефона на Денис, за да й обясни точното местоположение. Когато свърши, той ми върна телефона и аз казах на Сидни за момичето.

— Сериозно ли е ранена?

— Не мисля. Какво да направим?

— Оставете я. Този, който ще дойде, ще се погрижи тя да е добре и да не се разприказва. Ще ви обясни, когато дойде.

— Хей, аз няма да съм тук, когато той пристигне.

— Роуз…

— Махам се — заявих. — И ще съм ти много благодарна, ако не кажеш на никого, че съм ти се обадила — например на Ейб.

— Роуз…

— Моля те, Сидни. Просто не му казвай. Иначе… — Поколебах се. — Ако го направиш, повече няма да ти се обаждам, когато подобно нещо се случи отново. Смятаме да очистим още няколко. — Господи, какво щеше да е следващото? Първо мъчения, сега заплахи. А и още по-лошо — заплашвах някого, когото наистина харесвах. Разбира се, лъжех. Оценявах работата, която вършеха Сидни и групата й и нямаше да рискувам да бъдем разкрити. Макар че тя не го знаеше. Надявах се да ме смята за достатъчно лабилна, че да оставя светът да разбере за нас.

— Роуз… — опита отново Сидни, но не й дадох възможност да продължи.

— Благодаря ти, Сидни. Ще поддържаме връзка. — Прекъснах разговора и върнах телефона на Денис. — Хайде, момчета, още не сме свършили за тази нощ.

Беше очевидно, че смятаха за лудост желанието ми да разпитвам стригои, но тъй като и те до голяма степен бяха безразсъдни, поведението ми не беше достатъчно странно за тях, че да изгубят вяра в мен. Много скоро отново бяха обзети от ентусиазъм, развълнувани от първото ни убийство. Необикновената ми способност да усещам стригоите още повече ме бе издигнала в очите им и вярвах, че са готови да ме следват навсякъде.

Тази нощ заловихме още двама стригои и повторихме процедурата. Резултатите бяха същите. Много обиди на руски. Никаква нова информация. След като се убедях, че стригоят не може да ни каже нищо, нареждах на необещаните да го убият. Те бяха във възторг, но след третия усетих, че започвам да се изтощавам, физически и психически. Заявих на групата, че се прибираме — и тогава, докато заобикаляхме една фабрика, усетих четвъртия стригой.

Скочихме върху него. Последва нова борба, но накрая го усмирихме, също както и останалите.

— Давай — кимнах към Денис. — Знаеш какво да правиш…

— Ще ти разкъсам гърлото! — озъби се стригоят.

Леле. Този говореше английски. Денис отвори уста, за да започне разпита, но аз поклатих глава.

— Аз ще се заема.

Също като останалите стригои и този проклинаше и се извиваше, дори с кол, опрян до гърлото му, с което ми пречеше да говоря.

— Виж — казах накрая. Губех търпение и умората ме надвиваше. — Само ни кажи каквото те питаме. Ние търсим дампир на име Дмитрий Беликов.

— Познавам го — заяви стригоят самодоволно. — И той не е дампир.

Без да се осъзная, бях нарекла Дмитрий дампир. Бях толкова уморена, че ми се бе изплъзнало несъзнателно. Нищо чудно, че стригоят беше толкова доволен да ми отговори. Предположи, че не знаем за превръщането на Дмитрий. И като всеки арогантен стригой изпитваше удоволствие да ни осветли, очевидно надявайки се, че ще ни причини болка.

— Приятелят ти беше пробуден. Сега ходи с нас на лов през нощта и пие кръвта на глупави момичета като теб.

За част от секундата стотици мисли минаха през главата ми. По дяволите! Дойдох в Русия с мисълта, че няма да е трудно да го открия. След като в родния му град надеждите ми се изпариха, бях почти готова да се откажа и да се примиря с невъзможността на мисията си. Мисълта, че най-сетне съм напипала нещо, ме зашемети.

— Лъжеш — заявих. — Ти никога не си го виждал.

— Виждам го непрекъснато. Убивал съм с него.

Стомахът ми се преобърна, но този път гаденето нямаш нищо общо с близостта на стригоя. Не мисли, че Дмитрий убива хора. Не мисли, че Дмитрий убива хора. Отново и отново повтарях мислено тези думи, опитвайки се да остана спокойна.

— Ако това е истина — изсъсках в отговор, — тогава искам да му предадеш нещо. Кажи му, че Роуз Хатауей го търси.

— Не съм ти момче за всичко — изръмжа злодеят.

Колът ми се вряза в шията му и бликна кръв. Той извика от болка.

— Ти си това, което аз реша. Предай на Дмитрий това, което ти казах. Роуз Хатауей. Роуз Хатауей го търси. Повтори го. — Отново притиснах кола към врата му. — Кажи името ми, за да се уверя, че си го запомнил.

— Ще го запомня, за да те убия.

Притиснах кола още малко и отново потече кръв.

— Роуз Хатауей — изсъска той. Изплю се насреща ми, но не ме уцели.

Доволна, се отдръпнах назад. Денис ме гледаше очаквателно с кол в ръка.

— Сега да го убия ли?

Поклатих глава.

— Сега го пусни.