Ришел Мийд
Кръвно обещание (2)

Пролог

Веднъж когато бях в девети клас, трябваше да напиша реферат за една поема. В нея се казваше: „Ако очите ти не са отворени, няма да знаеш кога сънуваш и кога си буден.“ Тогава не й обърнах особено внимание. В крайна сметка в нашия клас имаше едно момче, което харесвах, така че как би могло да се очаква, че ще ме интересува някакъв си литературен анализ? Сега, три години по-късно, вече идеално разбирах поемата.

Защото понякога имах чувството, че живея като насън. Имаше дни, в които се събуждах и откривах, че последните събития в живота ми всъщност не са се случили. Сигурно съм принцеса, омагьосана да заспи. Всеки момент този сън — не, кошмар — щеше да свърши, ще се появи моят принц на бял кон и краят ще бъде щастлив.

Но щастливият край нямаше откъде да дойде, поне не и в близкото бъдеще. А моят принц? Е, това беше дълга история. Моят принц бе превърнат във вампир — или по-точно в стригой. В моя свят има два вида вампири, които съществуват тайно от хората. Мороите са живи вампири, добри вампири, които владеят магията на четирите елемента и не убиват, когато пият кръв, за да оцелеят. Стригоите са неживи вампири, безсмъртни и извратени, които убиват, докато се хранят. Мороите се раждат. Стригоите се създават — насила или по избор — и са дяволски зли.

А Дмитрий, мъжът, когото обичах, бе превърнат в стригой против волята му. Това стана по време на битка, по-точно епична мисия, в която участвах и аз. Стригоите бяха отвлекли морои и дампири от училището, в което учех, а ние останалите се организирахме, за да ги спасим. Дампирите са наполовина вампири и наполовина хора — надарени с човешката сила и твърдост и бързите рефлекси и превъзходни сетива на мороите. Дампирите се обучават, за да станат пазители — елитни бодигардове, които защитават мороите. Това съм аз. Такъв беше и Дмитрий.

След превръщането му в стригой останалият свят на мороите го смяташе за мъртъв. И това донякъде бе вярно. Онези, които се превръщат в стригои, губят цялата доброта и жизненост, които са имали преди. Дори и да не са били превърнати доброволно, те пак стават зли и жестоки, както всички стригои. Личността, която са били, изчезва завинаги, и честно казано, беше по-лесно да си представиш, че са отишли на небето или са се пренесли в друг свят, отколкото, че преследват и убиват жертвите си през нощта. Но аз не можах да забравя Дмитрий, нито да приема, че по същество е мъртъв. Той беше мъжът, когото обичах, мъжът, с когото бях в такъв съвършен синхрон, че бе трудно да се каже къде свършва той и започвам аз. Сърцето ми не можеше да спре да го обича и въпреки че на практика беше чудовище, той все още беше някъде там. Освен това не можех да забравя и разговора, който веднъж водихме. И двамата бяхме съгласни, че е по-добре да сме мъртви — наистина мъртви — отколкото да бродим по света като стригои.

И след като оплаках изгубеното щастие, реших, че трябва да уважа желанията му. Дори и той вече да не вярваше в тях. Трябваше да го намеря. Трябваше да го убия и да освободя душата му от това черно, неестествено състояние. Знаех, че Дмитрий, когото обичах, щеше да иска точно това. Макар че никак не беше лесно да се убие стригой. Те са безумно бързи и силни. Нямат милост. Вече бях убила доста от тях — шокиращо за някой, който току-що е навършил осемнадесет. Освен това знаех, че да победя Дмитрий ще е най-голямото ми предизвикателство — и физически, и емоционално.

Всъщност емоционалните последици се появиха веднага щом взех решението си. Да тръгна по дирите на Дмитрий означаваше да направя няколко неща, които щяха да променят живота ми (без да броим факта, че схватката с него много вероятно щеше да ми струва живота). Все още ходех на училище, оставаха ми само няколко месеца, докато се дипломирам и стана пълноправен пазител. Но всеки ден, прекаран в академията „Свети Владимир“ — отдалечено, строго охранявано училище за морои и дампири, означаваше още един ден, през който Дмитрий е някъде там и живее в състояние, което никога не бе желал. Обичах го твърде много, за да позволя това. И така аз трябваше да напусна училище по-рано и да изляза сред хората, изоставяйки света, в който бях живяла през целия си живот.

Да напусна академията „Св. Владимир“ означаваше да изоставя още нещо — или по-скоро някого: най-добрата ми приятелка Лиса, известна още като Василиса Драгомир. Лиса беше морой, последната от кралската фамилия Драгомир. Бях определена да бъда неин пазител, след като се дипломирам и решението ми да открия Дмитрий разруши предначертаното ни общо бъдеще. Но нямах друг избор, освен да я напусна.

Освен приятелство двете с Лиса имахме необикновена връзка. Всеки морой специализира магията с определен елемент — земя, въздух, вода или огън. Доскоро се смяташе, че съществуват само тези четири елемента. Тогава ние открихме петия: духа.

Това беше елементът на Лиса и тъй като в света съществуваха само неколцина морои, които владеят магията на духа, не знаехме почти нищо за този елемент. В по-голямата си част, изглежда, бе свързан с психичните сили. Лиса притежаваше забележителната дарба да въздейства върху околните посредством внушението — способността да налага волята си почти върху всички. Освен това можеше да лекува и точно тук нещата помежду ни ставаха малко странни. Разбирате ли, аз технически съм умряла при автомобилната злополука, в която загина цялото й семейство. Лиса ме върнала от света на мъртвите, но без да го осъзнава, създавайки по този начин телепатична връзка помежду ни. Оттогава аз винаги улавям присъствието й и чета мислите й. Зная какво мисли и чувства тя, когато е в опасност. Напоследък установихме също, че мога да виждам призраци, които още не са напуснали този свят, нещо, което намирах за смущаващо и се стараех да блокирам. Целият този феномен накратко се нарича с израза „целунат от сянката“.

Нашата целуната от сянката връзка ме прави идеалният избор за защитник на Лиса, тъй като мигом усещам кога тя е в опасност. Бях обещала да я защитавам през целия си живот, но тогава Дмитрий — високият, прекрасен, страстен Дмитрий — промени всичко. Бях изправена пред ужасен избор: да продължа да пазя Лиса или да освободя душата на любимия си. Изборът между двамата разби сърцето ми, оставяйки разяждаща болка в гърдите и парещи сълзи в очите ми. Раздялата ми с Лиса беше мъчителна. Ние бяхме най-добри приятелки от детската градина и заминаването ми беше шок и за двете ни. За да бъда честна трябва да отбележа, че тя не подозираше нищо. Пазех любовта си към Дмитрий в тайна. Той беше мой инструктор, седем години по-голям от мен и също бе определен за неин пазител. Заради това двамата се опитахме с все сили да се преборим с взаимното привличане помежду ни, защото знаехме, че трябва да се фокусираме най-вече върху Лиса и че ще имаме големи неприятности, ако се открие нашата връзка между учител и ученик.

Но принудата да стоя настрани от Дмитрий — въпреки че се бях съгласила с това — бе натрупала в душата ми значително негодувание към Лиса. Може би трябваше да поговоря с нея за това, да й обясня недоволството ми от факта, че целият ми живот е предначертан. Някак си не ми се струваше честно, че докато Лиса е свободна да живее както иска и да обича когото пожелае, аз трябваше да пожертвам собственото си щастие, за да бъде тя защитена. При все това тя беше най-добрата ми приятелка и не можех да понеса мисълта да я разстроя. Лиса беше особено уязвима, защото използването на духа имаше гаден страничен ефект и подлудяваше тези, които владеят тази магия. И така потисках чувствата си, докато накрая те експлодираха и аз напуснах Академията — и Лиса — завинаги.

Един от призраците, които виждах — Мейсън, приятел, убит от стригоите, ми каза, че Дмитрий се е върнал в родината си: Сибир. Душата на Мейсън намери покой и напусна този свят малко след това, без да ми даде други указания къде точно в Сибир е отишъл Дмитрий. Така че трябваше да потегля натам слепешком, да се гмурна в света на хора, говорещи език, който не знаех, за да изпълня обещанието, което бях дала пред себе си.

След няколко седмици самотно пътуване най-сетне пристигнах в Санкт Петербург. Все още търся и обикалям, твърдо решена да го открия, макар че в същото време се ужасявам от евентуалната ни среща. Защото ако наистина успея да осъществя безумния си план, ако наистина убия мъжа, когото обичах, това щеше да означава, че този път Дмитрий ще напусне този свят завинаги. А честно казано, аз не бях сигурна дали искам да живея в свят без Дмитрий. Нищо от това не изглеждаше реално. Кой знае? Може би не беше. Може би всичко това се случваше на някой друг. Може би си го бях въобразила. Може би много скоро ще се събудя и всичко с Дмитрий и Лиса ще е наред. Всички ще сме заедно, а той ще бъде до мен, ще ми се усмихва, ще ме прегръща и всичко ще е както трябва. Може би всичко това е било само сън.

Но не вярвам.