Ришел Мийд
Кръвно обещание (31)

Глава 29

Полетът продължи около тридесет часа.

Не се оказа лесно да пропътувам от центъра на Сибир до центъра на Монтана. Летях от Новосибирск до Москва, от Москва до Амстердам, от Амстердам до Сиатъл и от Сиатъл до Мисула. Четири различни полета. Пет различни летища. И доста суматоха наоколо. Изтощаващо беше, но когато си подадох паспорта в Сиатъл, за да го подпечатат, че отново се връщам в Съединените щати, изпитах странен прилив на емоции… на радост, на неимоверно дълбоко облекчение.

Преди да напусна Русия, си мислех, че Ейб може да дойде с мен и лично да довърши задачата, като ме „достави на ръка“ на този, който го беше наел.

— Наистина се връщаш, нали? — попита ме той на летището. — В училището? Няма да изчезнеш някъде по междинните спирки?

Усмихнах се.

— Не. Отивам направо в академията „Св. Владимир“.

— А ще останеш ли там? — продължи да ме притиска той. Сега не изглеждаше толкова опасен, колкото в Бай, но не ми убягна проблясъкът на твърдост в очите му.

Усмивката ми се стопи.

— Не зная какво ще се случи. Там вече няма място за мен.

— Роуз…

Протегнах ръка, за да го спра, изненадана от собствената си решителност.

— Достатъчно. Няма да продължа обучението си. Каза ми, че са те наели да ме върнеш обратно. Не е твоя работа да ми нареждаш какво ще правя след това. — Поне се надявах да е така. Който е искал да ме върне, трябва да е някаква голяма клечка в Академията. Е, скоро щях да съм там. Те спечелиха. Услугите на Ейб вече не бяха необходими.

Въпреки победата си обаче той не изглеждаше щастлив от раздялата с мен. Въздъхна, като погледна към едно от информационните табла за заминаващите полети.

— Време е да преминеш през паспортната проверка, иначе ще си изпуснеш полета.

Кимнах.

— Благодаря за… — За какво точно? За помощта му? — За всичко.

Тъкмо тръгнах, но той ме докосна по рамото.

— Това ли е всичко, което носиш със себе си?

Повечето от дрехите ми бяха разпръснати из Русия. Един от алхимиците бе намерил обувки, джинси и един суичър, но това щеше да ми е достатъчно за връщането ми в Съединените щати.

— Наистина не се нуждая от нищо повече — казах му аз.

Ейб повдигна вежди. Обърна се към един от пазителите си и с лек жест посочи към мен. Пазителят веднага смъкна палтото от гърба си и ми го подаде. Той беше слаб, но въпреки това палтото му се оказа прекалено широко за мен.

— Не, нямам нужда…

— Вземи го — заповяда ми Ейб.

Взех го. След това, за моя още по-голяма изненада, Ейб започна да издърпва шала от врата си. Беше от най-хубавите му шалове, кашмирен, изтъкан от пъстра гама от ярки цветове, по-уместен за Карибите, отколкото за Монтана. Опитах се и сега да протестирам, но само изражението на лицето му се оказа достатъчно, за да ме принуди да млъкна още преди да си отворя устата. Просто увих шала около врата си и му благодарих сърдечно, като не преставах да се питам дали някога отново ще го видя. Ала не го попитах, защото имах чувството, че нямаше да ми отговори.

Когато най-после кацнахме в Монтана, след цели тридесет часа, бях абсолютно уверена, че в скоро време няма да пожелая да летя с какъвто и да е самолет — или поне през следващите пет години. Или може би десет. Без никакъв багаж преминаването ми през летищните контроли се оказа лесно. Ейб предварително бе съобщил за пристигането ми, но нямах представа кого ще изпратят да ме посрещне. Имаше вероятност да е Албърта, която сега оглавяваше пазителите в академията „Св. Владимир“. Или може би майка ми. Никога не знаех къде се намира тя в конкретния момент и сега внезапно осъзнах, че много, много искам да я видя. Тя би била най-логичният избор за мой посрещач.

Затова изненадата ми бе голяма, когато видях, че този, който ме чакаше на изхода на летището, не беше някой друг, а самият Ейдриън.

Широка усмивка озари лицето ми и тутакси ускорих крачките си. Прегърнах го, което изуми и двама ни.

— Никога през целия си живот не съм била така щастлива да те видя — признах му.

Той ме притисна леко към себе си, сетне се отдръпна и ме огледа с неприкрито възхищение.

— Сънищата никога не могат да съперничат на реалността, малък дампир. Изглеждаш възхитително. — След мъчителните си преживявания със стригоите постепенно се бях съвзела, пък и Оксана продължи да ме лекува въпреки протестите ми — заличи дори белезите по шията ми, без да ме попита откъде ги имам. Не исках никой да знае за тях.

— А ти изглеждаш… — Огледах го преценяващо. Както винаги, беше облечен изискано, с вълнено тричетвърти дълго палто. Зеленият му шал много отиваше на очите му. Тъмнокестенявата му коса беше разрошена, както си я харесваше, но лицето му — ами… Както вече споменах, Саймън го бе ударил здравата няколко пъти, така че сега едното око на Ейдриън беше подуто и насинено. Въпреки всичко, като се замислих за него и за всичко, което бе сторил… е, никакви белези нямаха значение. — … великолепно.

— Лъжкиня.

— Лиса не можа ли да излекува окото ти?

— Това е почетен знак. Придава ми мъжественост. Хайде, принцесо, вашата карета ви очаква отвън.

— Защо изпратиха точно теб? — попитах го, докато вървяхме към паркинга. — Трезвен ли си?

Ейдриън въобще не удостои с отговор последния ми въпрос.

— Ами сега Академията официално не носи отговорност за теб, защото си напуснала и така нататък. Затова те, реално погледнато, не са задължени да те посрещат. Никой от другите твои приятели не може да напуска кампуса… но аз? Аз съм свободен дух, оставен на произвола на съдбата. Затова наех една лимузина и ето ме тук.

Думите му пробудиха в мен смесени реакции. Останах трогната, че си бе направил труда да дойде дотук, но от друга страна се разтревожих, че Академията не поемаше никаква отговорност за мен. По време на всичките ми пътувания непрекъснато си мислех, че ще се завърна в академията „Св. Владимир“ като в свой роден дом… макар че формално погледнато, вече не ми беше такъв, така че сега можех да я посещавам само като гост.

Щом потеглихме с колата, Ейдриън ми разказа за събитията в Академията. След грандиозния сблъсък на психически сили не бях прониквала в съзнанието на Лиса. Оксана излекува тялото ми, но духовно все още бях смазана и скърбяща. Въпреки че постигнах това, което бях замислила, все още ме преследваше образът на Дмитрий, как пада от моста.

— Оказа се, че си била права да твърдиш, че Ейвъри е имала духовна връзка със Саймън и Рийд — каза Ейдриън. — Според сведенията, които успяхме да съберем, може да се заключи, че Саймън е загинал в битка преди няколко години, на която Ейвъри е била свидетел. Всички помислили, че оцеляването му било истинско чудо, но въобще не подозирали каква била истината.

— Тя е криела своите сили също като теб и Лиса — промълвих аз замислено. — А по-късно и Рийд ли умрял?

— Ами именно в това е най-странното в цялата история — намръщи се Ейдриън. — Оказа се, че всъщност никой не знае кога Рийд е умрял. Искам да ти напомня, че той е от кралска фамилия и през целия си живот е бил закрилян и глезен, нали? Но въз основа на това, което узнахме за него, което не се оказа много, тъй като в момента всички са много объркани, може да се предположи, че Ейвъри нарочно го е убила, след което го е върнала обратно сред живите.

— Също както при Лиса — отбелязах аз, като си спомних думите на Саймън по време на битката. — Ейвъри е искала да я убие, а после да я върне обратно, за да бъдат свързани. Но защо от всички е избрала точно Лиса?

— Искаш ли да чуеш моето предположение? Защото Лиса владее магията с духа. Сега тази магия вече не е тайна за никого, така че е било само въпрос на време Ейвъри да чуе с какво се занимаваме Лиса и аз. Мисля, че Ейвъри се е надявала чрез връзката си с Лиса да увеличи собствената си сила. Както се оказа, тя е изсмукала доста психична енергия от онези двамата. — Ейдриън поклати глава. — Не се шегувах, като ти казах, че усещах тази магия по целия си път през кампуса. Огромното количество психична енергия, което Ейвъри е използвала, за да вдъхва внушения на толкова хора, за да маскира аурата си и кой знае какво още… да, направо е зашеметяващо.

Загледах се в шосето, виещо се пред нас, замислена за последиците от действията на Ейвъри.

— Заради това значи Рийд беше толкова объркан, толкова озлобен и настървен за битка. Двамата със Саймън са поглъщали целия този мрак, който се е образувал от нея чрез магията на духа. Също както при Лиса и мен.

— Да, но с това изключение, че ти въобще не приличаш на онези двамата. При Саймън не беше толкова очевидно, защото той беше по-добър в умението да запазва непроницаемо изражение, но и двамата явно са били на прага на своята психическа издръжливост. А сега какво се получи? Вече са отвъд този праг. И тримата.

Припомних си как Саймън гледаше изцъклено, с невиждащ поглед, а Ейвъри крещеше неудържимо. Потръпнах.

— Когато каза, че са отвъд прага…

— Имам предвид, че са напълно и изцяло полудели. Тези тримата ще останат затворени в психиатричната клиника до края на живота си.

— Заради това, което ти… което всички ние направихме? — попитах ужасено.

— Отчасти — съгласи се той. — Ейвъри беше насочила цялата тази сила срещу нас и когато я отблъснахме… е, мисля, че е станало нещо като претоварване на мозъците им. Ако трябва да бъда честен, с оглед на това до какво състояние вече бяха доведени Рийд и Саймън, сцената вероятно вече е била подготвена за това, което се случи. Същото важи и за Ейвъри.

— Марк се оказа прав — промърморих.

— Кой?

— Друг мъж, целунат от сянката, с когото се срещнах. Той говореше за това как един ден Лиса и аз може би ще успеем да се излекуваме и взаимно да отстраним мрака от нас. Изисква се извънредно внимателно балансиране на силата между владеещия магията на духа и целунатия от сянката. Все още не съм напълно наясно, но предполагам, че малкият кръг на Ейвъри, състоящ се от трима души, не е бил способен да се справи с това балансиране. Не мисля, че е здравословно да поддържаш телепатична връзка с повече от една личност.

— Хм. — За кратко Ейдриън остана смълчан, замислен за всичко това. Накрая се засмя. — Господи, не мога да повярвам, че си намерила друг владеещ магията на духа, а освен това и личност, целуната от сянката. Това е все едно да намериш игла в купа сено, но нали на теб все такива неща ти се случват. Нямам търпение да чуя разказа ти за останалото, което си правила.

Огледах се и отпуснах глава на прозореца.

— Всъщност няма нищо интересно за разказване.

 

 

Никой от ръководството на Академията не знаеше за ролята ми в сблъсъка с Ейвъри. Затова не беше много вероятно някой да ме разпитва. Все още се занимаваха с изясняването на случилото се и разпитваха Ейдриън и Лиса. Магията с духа все още бе ново явление, което никой не познаваше, така че не можеха да си обяснят какво е станало. Ейвъри, Рийд и Саймън били отведени, за да им се окаже медицинска помощ, а баща й — временно отстранен от поста си.

Ейдриън ме записа като свой гост, което ми осигури пропуск за кампуса. Като всички останали посетители получих списък с указания къде да отседна и какво мога и какво не мога да правя, на който разбира се не обърнах никакво внимание.

— Трябва да вървя — заявих на Ейдриън.

Той ми се усмихна разбиращо.

— Очаквах го.

— Благодаря ти… за това, че дойде да ме вземеш. Съжалявам, че трябва да те оставя…

Той махна с ръка, прекъсвайки извиненията ми.

— Ти не ме оставяш. Върна се. Само това има значение. Бях търпелив толкова дълго, мога да почакам още малко.

За миг погледите ни се срещнаха. Останах изумена от топлите чувства, които внезапно бликнаха в мен. Но ги запазих за себе си, като удостоих Ейдриън само с една забързана усмивка, преди да тръгна из кампуса.

Когато влязох в общежитието на Лиса, събрах доста озадачени погледи. Случи се точно след края на часовете, затова навред се мяркаха ученици, влизащи или излизащи за някъде. Като минавах край тях, изведнъж надвисваше пълна тишина. Всички спираха да се движат и да разговарят. Това ми напомни за деня, когато двете с Лиса се върнахме в Академията, след като бяхме избягали. Тогава трябваше да преминем през столовата и получихме подобно посрещане от връстниците ни.

Може би всичко бе само плод на въображението ми, но този път ми се стори още по-зле. Всички изглеждаха още по-шокирани. Тишината натежаваше повече от предишния път. Мисля, че тогава съучениците ни вярваха, че бягството ни е само някаква лудория. Този път обаче никой не знаеше защо напуснах. След нападението срещу Академията се превърнах в героиня, но веднага след това се отписах и изчезнах. Мисля, че някои от съквартирантките на Лиса останаха с убеждението, че виждат призрак.

Да не обръщам внимание на клюките и мненията на другите, беше занимание, в което имах доста голяма практика, затова преминах много набързо покрай зяпачите, без да поглеждам назад, като взимах по две стъпала наведнъж. Докато вървях по коридора към стаята на Лиса, се изключих от чувствата й. Може да изглежда глупаво, но исках да е изненада. Исках само да отворя очи и да я видя на живо, без да зная предварително как се чувства или какво си мисли. Просто почуках на вратата й.

Ейдриън спомена, че да ме види в сънищата си не може да се сравнява с това да ме види на живо. Същото важеше и за Лиса. Да бъда в главата й, беше нищо в сравнение с това наистина да бъда до нея. Вратата се отвори и пред мен сякаш се материализира приказно видение, все едно небесен пратеник се спусна отгоре. Никога не се бях разделяла с нея за толкова дълго и след цялото това време част от мен се питаше дали всичко не е плод на въображението ми.

Ръката й се стрелна, за да затисне устата й, зейнала от изненадата. Втренчи се в мен с широко отворени очи. Мисля, че и тя се чувстваше по същия начин — особено след като не е била предупредена за посещението ми. Само й съобщили, че скоро ще се върна. Нямаше съмнение, че й приличах на призрак.

И с това наше повторно събиране… все едно че бях изскочила от някаква пещера, в която се бях укривала почти пет седмици, и сега се озовах сред ярката слънчева светлина. Когато Дмитрий бе превърнат в стригой, имах чувството, че съм изгубила част от душата си. Когато се разделих с Лиса, бях лишена от друга част от душата ми. Но сега, като я видях… започнах да вярвам, че може би душата ми най-после ще бъде излекувана. Е, още не се чувствах стопроцентово възстановена, но нейното присъствие запълваше онази липсваща част от мен. От векове не се бях чувствала толкова цялостна, толкова истинската аз.

Мълчанието помежду ни натежа от безброй въпроси и смущение. Въпреки всичко, което двете преживяхме с Ейвъри, след като напуснах Академията, бяха останали немалко нерешени проблеми. За пръв път, откакто кракът ми стъпи в кампуса, изпитах страх. Боях се, че Лиса ще ме отблъсне или ще ми се разкрещи заради това, което бях направила.

Но вместо това тя ме прегърна силно.

— Знаех си — заговори, почти задавена от сълзите си. — Знаех си, че ще се върнеш.

— Разбира се — промърморих, притиснала глава до рамото й. — Казах, че ще се върна.

Моята най-добра приятелка. Отново си върнах най-добрата приятелка. След като имах нея, навярно ще успея да се възстановя от случилото се в Сибир. И ще продължа живота си напред.

— Съжалявам — промълви тя. — Толкова съжалявам за това, което направих.

Отдръпнах се изненадано назад. Влязох в стаята и затворих вратата.

— Съжаляваш? За какво съжаляваш? — Въпреки радостта ми от срещата очаквах да ме посрещне сърдита заради това, че я бях напуснала. Нямаше да се стигне до тази бъркотия с Ейвъри, ако бях наблизо. Така че обвинявах единствено себе си.

Тя приседна на леглото с насълзени очи.

— За това, което ти наговорих… когато си тръгна. Нямах право да казвам онова, което ти казах тогава. Нямам право да те контролирам. И се чувствам ужасно, защото… — Изтри сълзите от очите си и се опита да избърше следите от тях надолу по страните си. — Чувствам се ужасно, защото ти казах, че няма да съживя Дмитрий. Искам да кажа, зная, че това сега няма значение, но все пак трябваше да ти предложа да…

— Не, не! — Седнах на пода пред нея и сграбчих ръцете й, все още развълнувана от чудото да съм отново с нея. — Погледни ме в очите. Няма за какво да съжаляваш. И аз ти наговорих неща, които не биваше да изричам. Случва се на хората, когато са разстроени. Никоя от нас не бива да се упреква за нищо. А колкото до това да го съживиш… — Въздъхнах. — Ти беше права, като отказа да го направиш. Дори и да го бяхме намерили, преди да го превърнат в стригой, пак нямаше да има значение. Не можеш да имаш духовна връзка с повече от една личност. Тъкмо това се е объркало при Ейвъри.

Е, това бе само част от бъркотията на Ейвъри. Огромна роля бяха изиграли нейните манипулации и злоупотребата със силата.

Сълзите на Лиса секнаха.

— Как успя да го направиш, Роуз? Как така накрая се оказа тук, при това точно когато най-много се нуждаех от помощта ти? Как разбра?

— В Сибир се запознах с друга личност, владееща магията на духа. Тя умее активно да прониква в умовете на хората, да си общува с тях, при това на всеки човек, а не само на този, с когото има връзка. Също както и Ейвъри. Докато бях свързана с теб, Оксана проникна в моето съзнание. Наистина е странно как се получи. — Съвсем скромно казано.

— Това е още една сила, която не владея — унило пророни Лиса.

Усмихнах се.

— Ей, знаеш ли, че никога не бях срещала някой да владее магията на духа и да раздава такива яки удари като теб. Това е то поезия в действие, Лис.

Тя изпъшка, но аз усетих как й стана приятно, че я нарекох с някогашния й прякор.

— Надявам се никога повече да не ми се налага да го правя. Не съм родена за боец, Роуз. Ти си тази, която е силна в тази част. Аз съм онази, която наблюдава отстрани и може да се притече на помощ с морална подкрепа, както и да излекува раните след сражението. — Вдигна ръцете си и ги огледа. — Уф, Не. Определено не искам повече да раздавам удари и юмруци.

— Но поне сега знаеш, че можеш да се справиш. Ако пък поискаш да се поупражняваш…

— Не — засмя се тя. — Сега има да упражнявам толкова много неща с Ейдриън. Особено след като ми разказа за останалите умения, които другите постигат чрез магията на духа.

— Чудесно. Може би ще е най-добре, ако нещата бъдат както преди.

Лицето й внезапно стана сериозно.

— Господи, надявам се. Роуз… толкова много глупости направих, докато Ейвъри беше наоколо. — Посредством връзката ни усетих за какво най-силно страдаше: Кристиан. Сърцето й се късаше по него. Със сигурност беше проляла доста сълзи. След като Дмитрий бе откъснат насила от мен, много добре знаех какво е да загубиш такава любов. Мислено се заклех да направя нещо, за да й помогна. Но сега не му беше времето. Двете с нея първо трябваше да възстановим приятелството си.

— Не си могла да сториш нищо — изтъкнах й. — Тя е била прекалено силна с нейните внушения. Особено когато те е тласкала към пиенето, с което е ликвидирала защитата ти.

— Да, но не всички го знаят или ще го разберат.

— Но ще го забравят — успокоих я. — Винаги така става.

Разбирах тревогата й за репутацията, но се съмнявах, че случилото се ще има сериозни последици — с изключение на отношенията с Кристиан. Двамата с Ейдриън бяхме анализирали манипулациите на Ейвъри и разгадахме плана й, особено след като си припомнихме забележката на Саймън, че Лиса би могла да загине при нещастен случай. Ейвъри е искала Лиса да изглежда нестабилна и объркана, в случай че Ейвъри не успее да събере достатъчно психични сили, за да я възкреси. Ако Лиса наистина бе умряла, нямаше да има задълбочено разследване. След като от седмици се е държала като побъркана, след пиянските й изцепки, загубата й на контрол, случайното падане от прозореца щеше да се приеме като трагичен, но напълно възможен инцидент.

— Магията на духа е като трън в задника — заяви Лиса. — Всеки иска да се възползва от теб — както такива, които не владеят магията като Виктор, така и личности като Ейвъри, които притежават силата на духа. Кълна се, че отново щях да започна да вземам лекарствата, ако не беше страхът дали ще успея да се защитя от такива като нея. Защо искаше да убие мен, а не Ейдриън? Защо винаги аз съм мишената?

Въпреки мрачната тема не успях да прикрия усмивката си.

— Защото те е искала като своя робиня, а него като любовник. Вероятно е желаела да има под ръка партньор, който да й помогне да се издигне в обществото, и не е можела да си позволи да рискува да го убие, в случай че нещо се обърка. А и кой знае какво е било в действителност? Може би накрая е щяла да се опита и него да отстрани от играта. Честно казано, не бих се изненадала, ако Ейвъри се е чувствала застрашена от теб и е искала да е сигурна, че ще може да контролира единствената друга жена, владееща магията на духа освен самата нея. Няма какво да се залъгваме, Лис. Бихме могли да посветим безброй часове в опити да си представяме как е разсъждавала Ейвъри Лазар и пак да не стигнем доникъде.

— Да, така е. — Лиса стана от леглото и се настани до мен на пода. — Но знаеш ли какво? Има чувството, че с часове можем да си говорим за всичко. Тук си само от десет минути, а ми се струва, че… сякаш никога не си си тръгвала.

— Да — съгласих се. Преди да се превърне в стригой, общуването ми с Дмитрий също беше така естествено и леко. Сега с Лиса също се чувствах съвсем естествено и леко. Макар и по друг начин. В скръбта си по Дмитрий почти бях забравила колко много означаваше тя за мен. Двамата бяха като две страни от самата мен.

— Преди малко бях съвсем сериозна — каза Лиса, като за пореден път ме шашна с невероятната си способност да отгатва мисли. — Съжалявам за онова, което казах, задето се държах така, сякаш имах право да направлявам живота ти. Нямам. Ако решиш да останеш с мен или да бъдеш мой пазител, това трябва да стане само по твой избор и благодарение на твоята доброта. Искам да съм сигурна, че сама избираш какво да правиш със собствения си живот.

— Това няма нищо общо с „добротата“. Винаги съм искала да те защитавам. И все още го искам. — Въздъхнах. — Просто аз… просто трябваше да се погрижа за някои неща. Трябваше да се съвзема и съжалявам, че не се отнесох много добре с теб. — Можехме още дълго да се извиняваме взаимно, но осъзнах, че винаги е така с хората, които обичаш и на които държиш. Прощавате си един на друг и продължавате напред.

Лиса се поколеба, преди да зададе следващия си въпрос, но знаех, че нямаше как да ми се размине.

— И така… какво стана? Ти… намери ли го…?

Отначало мислех, че не ми се говори за това, но после осъзнах, че имам нужда да споделя. Работата беше там, че преди да си тръгна, няколко неща се бяха объркали между Лиса и мен. Първото беше, че тя ме приемаше за даденост. А второто, че не й казах истината, а после я обвинявах и негодувах. Но ако искахме да скрепим приятелството си и да си простим взаимно, трябваше да сме сигурни, че няма да повторим грешките от миналото.

— Намерих го — отвърнах накрая.

И историята се изля като отприщена река. Разказах й за всичко, което ми се бе случило: за пътуванията ми, за семейство Беликови, за алхимиците, за Оксана и Марк и, разбира се, за Дмитрий. Говорихме си с часове, точно както преди това Лиса се бе пошегувала. Излях сърцето си пред нея, а тя ме слушаше, без да раздава оценки. През цялото време върху лицето й бяха изписани съчувствие и разбиране. И когато стигнах до края, не издържах и се разплаках. Цялата любов, всичкият гняв и мъка, натрупали се в мен от онази нощ на моста, сега експлодираха с пълна сила. С никой друг в Новосибирск не бях споделила къде съм била през времето, прекарано с Дмитрий. Както и на никого не се осмелих да призная, че съм била кървава курва на един стригой. Дадох някакви смътни обяснения с надеждата, че ако не говоря за това, може би няма да е истина.

Ала сега, с Лиса, трябваше да приема реалността на всичко случило се и действително да го почувствам: бях убила мъжа, когото обичах.

Почукването на вратата ни изтръгна от света, в който бяхме потънали. Погледнах към часовника и се стреснах, като осъзнах, че наближава вечерният час. Запитах се дали няма да ме изхвърлят от общежитието. Но когато Лиса отвори вратата, докато аз припряно бършех сълзите си, на прага стоеше дежурната пазителка на общежитието със съвсем различно съобщение.

— Албърта иска да те види — каза ми жената. — Предположи, че може би си тук.

Лиса и аз се спогледахме.

— Кога? Сега ли? — изумих се аз.

Жената сви рамене.

— Ако съдя по това как прозвуча гласът й? Да, бих казала, че още сега. Или поне възможно най-бързо. — И затвори вратата. Албърта беше началник на пазителите в кампуса и когато наредеше нещо, то незабавно се изпълняваше.

— Чудя се за какво ли те вика? — попита Лиса.

Изправих се, макар че никак не ми се тръгваше.

— Предполагам, че има няколко възможни причини. Ще отида да се видя с нея, а после ще се върна в сградата за гости. Не че ще заспя. Вече дори не зная в кой часови пояс се намирам.

Лиса ме прегърна на раздяла. Прегръдка, от която и двете трудно се откъснахме.

— Пожелавам ти късмет.

Тъкмо се готвех да завъртя дръжката на вратата, когато се сетих за нещо. Свалих сребърния пръстен от пръста си и го подадох на Лиса.

— Да не би това да е пръстенът, който… о! — Тя го стисна в дланта си и лицето й засия прехласнато.

— Усещаш ли скритата в него магия? — попитах я.

— Да… слаба е, но е там вътре. — Вдигна пръстена срещу светлината и се загледа в него. Вероятно нямаше да забележи кога ще си тръгна, защото имах чувството, че цяла нощ ще изучава пръстена. — Толкова е странно. Почти веднага усетих как го е направила.

— Марк ми каза, че вероятно ще мине известно време, преди да можем да се лекуваме като тях двамата… но докато чакаме, ти може би ще успееш да разбереш как е бил пропит с магията на духа.

Нефритено зелените й очи оставаха приковани в пръстена.

— Да… мисля, че ще мога.

Усмихнах се на вълнението й и отново понечих да изляза от стаята, но тя ме улови за ръката.

— Хей… Роуз… зная, че утре ще те видя, но…

— Но какво?

— Просто искам да ти кажа, че след всичко, което се случи… хм, не искам двете с теб да се разделяме повече. Искам да кажа, че ми е ясно, че не можем всяка секунда да бъдем заедно, а и подобно нещо не би било нормално, но ние не сме свързани случайно. Предопределени сме да се пазим и грижим една за друга.

Изтръпнах от думите й, сякаш бяхме обгърнати от сили, много по-могъщи от нас.

— Така ще бъде.

— Не, искам да кажа, че… че ти винаги си била до мен. И всеки път, когато съм в опасност, ти се притичваш на помощ и ме спасяваш. Но вече не.

— Не искаш повече да те спасявам?

— Не исках да кажа това! Искам да мислиш и за самата себе си, Роуз. Щом мога да раздавам удари, значи мога всичко да направя. Въпреки че наистина боли. — От вълнение пое дълбоко дъх. — Господи, говоря безсмислици. Виж какво, искам да кажа, че ако някой ден се наложи да заминеш, вземи ме със себе си. Не ме оставяй повече сама.

— Лис…

— Говоря сериозно. — Красивото й лице пламтеше от решителност. — Пред каквото и препятствие да си изправена, аз ще бъда до теб. Само не тръгвай сама. Закълни ми се, че ако решиш пак да се махнеш, ще ме вземеш с теб. И заедно ще се справим.

Понечих да възразя. Милион опасения се изредиха в мислите ми. Как можех да рискувам живота й? Но като я погледнах, разбрах, че е права. За добро или за зло, ние имахме връзка, от която не можехме да избягаме. Лиса бе неразривно свързана с душата ми и двете бяхме по-силни заедно, отколкото разделени.

— Добре — съгласих се и стиснах ръката й. — Следващия път, когато реша да извърша някоя глупост, която може да ми струва живота, ще дойдеш с мен.