Чарлз Дикенс
Малката Дорит (9) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Little Dorrit, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
MY LIBRARY Editions (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
Fingli (2015)

Издание:

Чарлз Дикенс. Малката Дорит. Избрани творби в пет тома. Том 3

Английска. Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1982

Редактор: Жени Божилова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Йордан Зашев

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова

 

Charles Dickens. Little Dorrit

Oxford University Press, 1968

 

Преводач:© Невяна Розева

Преводач © Жени Божилова

Преводач © Надя Сотирова

 

Дадена за набор: юни 1982 г.

Подписана за печат: ноември 1982 г.

Изляла от печат: декември 1982 г.

Формат: 84×108/32

Печатни коли: 59,50.

Издателски коли: 49,98.

УИК 51,55

 

Цена 6,50 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Д. Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава VІІІ
Затворник

Артър Кленъм се спря на улицата с намерение да запита някой минувач каква е тази сграда. Остави да отминат няколко души, чиито лица не го насърчаваха да зададе въпроса си, и все още стоеше на улицата, когато някакъв старец свърна край него към вратата. Беше доста прегърбен и вървеше така замислено, с такава бавна походка, че шумните лондонски улици не бяха съвсем безопасно място за него. Облеклото му беше мръсно и бедно; износено палто, което е било някога синьо, дълго до глезените и закопчано до брадичката, гдето изчезваше в бледия призрак на кадифената яка. Червена подплата, поддържала приживе тоя призрак, се показваше на тила му между невчесани посивели коси и червеникава връзка отзад със закопчалка, която почти избутваше напред шапката му. Мръсна, нахлупена до очите износена шапка с оръфани краища, под които се подаваше край от носна кърпа. Панталоните му бяха толкова дълги и широки, а обущата толкова неудобни и големи, че той пристъпваше като слон; и никой не би могъл да каже доколко това е походка, доколко влачещи се плат и кожа. Под мишница носеше мека извехтяла кутия с някакъв духов инструмент; в същата ръка държеше завито в кафява хартия енфие за един пенс, от което вдъхна продължително с посинелия си старчески нос, когато Артър Кленъм го погледна.

Към този именно влизащ в двора старец той реши да отправи въпроса си и го побутна по рамото. Старецът се спря, обърна се, погледна с отслабналите си сиви очи като човек, който се е замислил за нещо, а на това отгоре и не чува добре.

— Моля ви се, сър — повтори въпроса си Артър, — какво е това здание?

— О! Зданието ли? — отговори старецът, като задържа енфието, преди да го поднесе до носа си, и посочи сградата, без да я поглежда. — Това е Маршалси, сър.

— Затворът за длъжници ли?

— Затворът за длъжници, сър — потвърди старецът с такъв вид, сякаш искаше да каже, че не заслужава да се споменава това обяснение.

Обърна се и си тръгна.

— Извинете — продължи Артър, като го спря повторно. — Ще ми позволите ли да ви задам още един въпрос? Може ли всеки да влезе там?

— Всеки може да влезе — отговори старият, сякаш с това наблягане подчертаваше ясно: „Но не всеки може да излезе.“

— Извинете още веднъж. Добре ли познавате това място?

— Да, сър — отвърна старецът, като стискаше в ръка пакетчето с енфието и гледаше събеседника си така, сякаш този въпрос го бе оскърбил.

— Моля да ме извините, любопитствувам не от нахалство, а с определена цел. Познавате ли някой Дорит тук?

— Самият аз се казвам Дорит, сър — отговори най-неочаквано старецът.

Артър свали шапка за поздрав.

— Позволете да ви кажа още няколко думи. Аз бях съвършено неподготвен да чуя такъв отговор и се надявам, че това уверение е достатъчно оправдание за смелостта ми да ви заговоря. В Англия се прибрах неотдавна след дълго отсъствие. И видях в града — в дома на майка ми — една девойка, която шие там; наричат я просто малката Дорит. Аз се интересувам най-искрено за нея и искам да науча нещо повечко за живота й. Само една минута преди да се явите вие, тя влезе в тази врата.

Старият го погледна внимателно.

— Моряк ли сте, сър? — запита той. И сякаш се разочарова, когато Кленъм поклати отрицателно глава. — Не сте? От загорялото ви лице предположих, че може да сте моряк. Сериозно ли говорите, сър?

— Уверявам ви и ви моля да вярвате, че говоря съвсем сериозно.

— Много малко познавам света, сър — отговори другият със слаб, треперещ глас. — Просто минавам през него, като сянка на слънчев часовник. Не си струва труда човек да ме заблуждава — би било много лесно… Такъв жалък успех не може и да задоволи. Девойката, която сте видели да влиза тук, е моя братова дъщеря. Брат ми се казва Уилям Дорит; аз Фредерик. Казвате, че сте я видели у майка ви (зная, че вашата майка й помага), заинтересували сте се за нея и искате да знаете какво прави тук. Елате да видите.

Той тръгна отново, този път последван от Артър.

— Брат ми — продължи старецът, като се спря на стъпалата и обърна полека глава — е от много години тук; и много от това, което става с нас навън, ние крием от него по причини, които няма защо да обяснявам сега. Затова бъдете добър да не споменавате пред него, че племенницата ми работи като шивачка. Бъдете добър да не споменавате нищо повече от това, което му съобщаваме ние. Няма да сгрешите, ако се държите в тези граници. А сега елате и ще видите сам.

Артър го последва по тесен ходник; в края на този ходник чуха, че се завъртя ключ и вратата се отвори отвътре. Така влязоха в помещението на ключаря или пазача, а оттам през друга врата с решетка — в затвора. Когато минаха покрай дежурния вратар, старецът, който продължаваше да се влачи пръв, се обърна бавно, вдървено, все така прегърбен, сякаш искаше да представи спътника си. Вратарят кимна; и спътникът влезе, без да го питат кого търси.

Нощта беше тъмна и не ставаше по-светла от фенерите в двора и свещите зад тъмничните прозорци, мигащи зад вехти завеси и щори; тук-там се мяркаше някой затворник; но повечето се бяха прибрали. Старецът тръгна надясно, влезе в третата или четвърта врата и започна да се качва по някакво стълбище.

— Тъмничко е, сър, но няма в какво да се блъснете.

Той се поспря, преди да отвори една врата на втория етаж. Щом я отвори, гостът видя малката Дорит и разбра защо тя всякога се стараеше да обядва сама.

Донесла бе тук храната, която би трябвало да изяде, и я топлеше върху пиростия на камината за баща си, който чакаше пред масата вечерята си, в извехтял сив халат и черно кепе. Масата беше постлана с чиста покривка, сложени бяха нож, вилица, лъжица, солница, чер пипер, чаша и оловно канче с пиво. Не липсваха дори люти пиперки и туршийка за един пенс.

Тя трепна, изчерви се, после побледня. Повече с поглед, отколкото с несъзнателно махване с ръка, Артър се постара да я успокои и да й вдъхне доверие.

— Този господин, Уилям — заговори чичото, — мистър Кленъм, син на приятелката на Еми, искал на минаване оттук да ти изкаже почитанията си, но се колебаел да влезе ли. Това е брат ми Уилям, сър.

— Надявам се, сър — каза Артър, като се чудеше как да започне, — че моето уважение към дъщеря ви напълно обяснява и оправдава желанието ми да ви бъда представен.

— Мистър Кленъм — отговори другият, като стана, взе в ръка кепето си и го задържа така, готов всеки миг отново да го сложи, — вашето посещение е за мене чест. Добре дошли, сър. — Той се поклони дълбоко. — Подай стол, Фредрик. Моля, мистър Кленъм, заповядайте.

Той сложи отново черното кепе и също седна. В държането му имаше странна покровителствена благосклонност. Със същата церемониалност посрещаше обитателите на затвора.

— Добре дошли в Маршалси, сър. Много хора съм посрещал аз между тия стени. Може би знаете… дъщеря ми Еми може би е споменавала пред вас, че аз съм бащата на Маршалси.

— Да… разбрах това — отговори Артър, слисан от думите му.

— Знаете, предполагам, че дъщеря ми Еми е родена тук. Добро девойче, сър, мило девойче, отдавна вече моя утеха и опора. Еми, мила, подай чинията; мистър Кленъм ще извини примитивността, която ни се налага тук. За мене е ласкателно да ви запитам, сър, дали ще ми направите честта…

— Благодаря — отговори Артър. — Храних се вече.

Той беше съвършено смаян от държането на този човек, който и не подозираше, че дъщеря му крие историята на своето семейство.

Тя напълни чашата му, нареди по-близо до него това, което се намираше на трапезата, после седна до баща си. Той започна да се храни, а тя — очевидно по установения обичай — си взе малко хляб и докосна с устни чашата; но Артър забеляза, че е смутена и не хапва нищо. Погледът й, изпълнен с възхищение и гордост, с преданост и любов, а заедно с това и със срам за бащата, когото гледаше, прониза сърцето на Артър.

Бащата на Маршалси се отнасяше към брата си със снизходително доброжелателство; като към обикновен човек, непостигнал нищо.

— Фредрик — каза той, — вие с Фани ще вечеряте този път у дома си, както разбирам. Какво става с Фани, Фредрик?

— На разходка е с Тип.

— Тип, както може би знаете, мистър Кленъм, е моят син. Беше малко луда глава, не се застояваше на едно място, но и навлизането му в света беше… — Той вдигна рамене, въздъхна леко и огледа стаята — малко тежко. Вие идвате за пръв път тук, сър?

— За пръв път.

— Да, ако бяхте идвали някога, още като дете дори, непременно щях да го зная. Много нарядко се случва някой горе-долу приличен… горе-долу приличен човек да дойде тук и да не ми бъде представен.

— Понякога са представяли на брат ми до четиридесет-петдесет души на ден — намеси се Фредрик и лицето му се озари от слаб лъч на гордост.

— Да! — потвърди бащата на Маршалси. — Случвало се е и повече. В неделен ден, по време на освобождаванията, тук е същински прием… същински прием. Еми, мила, цял ден се мъча да си припомня името на джентълмена от Камбъруел, който ми бе представен миналата Коледа от любезния търговец на въглища, дето прекара тук шест месеца.

— Не си спомням името му, татко.

— Ти помниш ли го, Фредрик?

Фредрик не си спомняше дори да е чувал за него. Фредрик беше без съмнение последният човек, от когото можеше да се очаква отговор на такъв въпрос.

— Имам пред вид — продължи брат му — джентълмена, който извърши така деликатно своята прекрасна постъпка. Хм! Ех! Никак не мога да си припомня името му. Като споменах за тази деликатна и прекрасна постъпка, вие, мистър Кленъм, може би ще пожелаете да научите каква е била.

— Много бих желал — отговори Артър, като отдели поглед от навелата се нежна главица и пребледнялото лице, помръкнало от нова тревога.

— Тя е толкова великодушна и доказва такова изтънчено чувство, че съм просто длъжен да я спомена. Още на времето заявих, че ще я споменавам при всеки удобен случай, без оглед на личната ми чувствителност. Тук… да… тук… Няма смисъл да скривам този факт… Трябва да знаете, мистър Кленъм, че понякога се случва идващите тук да поднасят някакъв малък… подарък… на бащата на заведението.

Тъжно, много тъжно беше да се види как дъщерята докосна колебливо, с безмълвна молба, ръката му и отвърна плахото си, разтревожено личице.

— Понякога — продължи той тихо, меко, развълнувано, като покашлюваше от време на време, — понякога… хъ… това става по един, понякога по друг начин, но изобщо е… хъ… в пари. И то, трябва да призная, често пъти… хъ… в прилична сума. Джентълменът, за когото ви говоря, ми се представи, мистър Кленъм, с голямо внимание и ми говори не само много учтиво, но и с голяма осведоменост.

През цялото време, макар че бе свършил вечерята си, той ровеше из чинията с ножа и вилицата, като че там все още бе останало нещо.

— От разговора ни разбрах, че имал градина; отначало я спомена много предпазливо, защото градините… хъ… не ме трогват много. Но стана дума за нея, когато аз се възхитих от прекрасния гераниум… чудесен гераниум наистина… който бе донесъл от своя цветарник. Докато аз се възхищавах от разкошния цвят, той ми поднесе цветето, посочвайки ми надписа на хартийката, в която го бе увил: „За бащата на Маршалси“. Но това… хъ… не беше всичко. На тръгване настоя да отвия хартийката след половин час. И… хъ… така и направих. Вътре намерих… хъ… две гвинеи[1]. Уверявам ви, мистър Кленъм, получавал съм… хъ… подаръци с различна стойност, под различна форма и за съжаление… винаги съм ги приемал; но никой не ми е направил такова удоволствие… хъ… както този.

Артър се готвеше да каже нещо в отговор на тия думи, когато навън зазвъни звънецът и към вратата се приближиха стъпки. Хубава девойка, много по-красива и едра от малката Дорит, макар че изглеждаше по-млада, ако ги гледате едновременно, се спря на прага, щом забеляза непознатия; спря се и младежът, който беше с нея.

— Мистър Кленъм, Фани. По-голямата ми дъщеря, и син ми, мистър Кленъм. Звънецът е сигнал за посетителите да си тръгват, затова те идват да се сбогуват с мене; но има още време, има още време. Момичета, мистър Кленъм ще ви извини, ако имате някаква работа. Той знае, предполагам, че имам само една стая.

— Дойдох само да взема от Еми чистата си рокля, татко — каза по-голямата дъщеря.

— А пък аз костюма си — добави Тип.

Еми отвори едно чекмедже на някаква стара мебел, в горната си половина скрин, в долната одър, извади две вързопчета и ги подаде на брата и сестра си. Кленъм чу как сестрата запита шепнешком: „Изгладена и закърпена ли е?“, на което Еми отговори: „Да.“ Артър бе вече станал и използува възможността да огледа стаята. Голите зелени стени, боядисани очевидно от неопитна ръка, бяха украсени с няколко евтини картини. Прозорецът беше със завеси, подът постлан с килим; имаше полици, закачалки и други потребни вещи, събирани в продължение на години. Тясна, малка, бедно наредена стая; огнището димеше, ламариненият му капак беше съвършено излишен; но благодарение на постоянен труд и грижи стаята беше спретната и дори приветлива.

Звънецът продължаваше да звъни и чичото бързаше да си тръгне.

— Хайде, Фани, хайде, Фани — повтаряше той, стиснал под мишница изтърканата кутия на кларинета; — заключват, моето момиче, заключват.

Фани пожела на баща си лека нощ и изхвръкна из стаята. Тип вече слизаше по стълбите.

— Хайде, мистър Кленъм — обърна се чичото, както се тътреше подир тях. — Заключват, сър, заключват.

Мистър Кленъм имаше да свърши две неща, преди да ги последва; да поднесе своя дар на бащата на Маршалси, без да огорчи дъщеря му; и да обясни поне с една дума на дъщерята защо е дошъл.

— Позволете — каза бащата — да ви изпратя по стълбите.

Малката Дорит се бе измъкнала след другите и те бяха сами.

— В никакъв случай — побърза да отговори гостът. — Позволете ми, моля… — Трак, трак, трак.

— Мистър Кленъм — започна бащата, — аз съм дълбоко, дълбоко… — Но гостът му стисна ръката, за да заглуши звъна на монетите, и заслиза бързо по стълбите.

Не видя малката Дорит нито докато слизаше, нито на двора. Последните двама-трима закъснели бързаха към къщичката на вратаря, той тръгна подир тях, но я зърна пред вратата на първата къща отсам изхода. И веднага се върна.

— Простете ми, моля — каза той, — че ви заговорвам тук; простете, че дойдох. Тази вечер ви проследих. Сторих го, за да мога да направя някаква услуга на вас и на семейството ви. Вие знаете отношенията между майка ми и мене и няма защо да се учудвате, че се държа настрана от вас в нейния дом; страхувам се да не събудя неволно у нея ревност, омраза или изобщо да ви навредя пред нея. Това, което видях при краткия си престой тук, само засили искреното ми желание да ви бъда приятел. Надеждата да спечеля вашето доверие би била за мене награда за много разочарования.

Тя се бе уплашила в първия миг, но сякаш се окуражи, докато Кленъм й говореше.

— Много сте добър, сър. Говорите ми много искрено. Но аз… бих предпочела да не бяхте ме следили.

Той разбра, че вълнението, с което бяха изречени тия думи, се дължеше на мисълта за баща й; зачете го и не каза нищо.

— Мисис Кленъм ми прави голяма услуга; не зная какво бихме сторили, ако не беше работата, която ми дава; и мисля, че бих проявила неблагодарност, ако имам тайни от нея. Не мога да кажа нищо повече тази вечер, сър. Уверена съм, че вие ни желаете доброто. Благодаря ви, благодаря.

— Позволете да ви задам един въпрос, преди да си отида. Отдавна ли познавате майка ми?

— От две години, струва ми се, сър. — Звънецът престана да звъни.

— Как се запознахте? Тя ли ви потърси тук?

— Не. Тя дори не знае, че живея тук. Ние… татко и аз… имаме един приятел. Беден работник, но прекрасен приятел… Аз дадох обявление, че търся работа като шивачка, и посочих неговия адрес. Той бе разлепил обявлението на много места. Така мисис Кленъм научила името ми и ме потърси. Вече ще заключат, сър.

Тя беше така възбудена и неспокойна, а той така развълнуван от състрадание и от интерес към току-що узнатия разказ за живота й, че почти не можеше да се отдели от нея. Но млъкването на звънеца и настъпилата тишина в затвора бяха предупреждение, че трябва да си тръгне; след няколко набързо казани любезни думи той я остави да се върне при баща си.

Но бе закъснял. Вътрешната врата беше вече заключена, външната също. След като почука напразно, той се спря с неприятното убеждение, че ще трябва да пренощува тук, когато някой го повика.

— Заключиха ли ви? — запита гласът. — Не ще можете да излезете до сутринта… О, вие ли сте, мистър Кленъм?

Гласът беше на Тип; докато те се гледаха в двора на тъмницата, започна да вали.

— Свършено е — забеляза Тип. — Друг път трябва да бъдете по-внимателен.

— Но и вие сте заключен — каза Артър.

— Така мисля и аз — отвърна язвително Тип. — Само че не като вас. Аз съм от тукашните, но сестра ми смята, че старият не бива да узнае това. Не разбирам защо.

— Мога ли да се подслоня някъде? — запита Артър. — Къде да отида?

— Най-добре е да намерим Еми — отговори Тип, свикнал да прехвърля на нея всички мъчнотии.

— По-скоро ще се разхождам нагоре-надолу цяла нощ… не е голяма работа… отколкото да й създам такова безпокойство.

— Няма да й създадете никакво безпокойство, ако сте съгласен да заплатите за нощуване. Ако сте съгласен, ще ви наредят легло в приемната. Елате да ви заведа и представя, ако желаете.

Докато минаваха през двора, Артър погледна към все още осветения прозорец на стаята, от която бе излязъл преди малко.

— Да, сър — каза Тип, проследил погледа му. — Това е стаята на стария. Тя ще остане при него още един час, да му чете вчерашните вестници или нещо друго; после ще изчезне безшумно, като привидение.

— Не ви разбирам.

— Старият спи в тази стая, а тя е на квартира в помещението на вратаря. Първата къща отсам входа — продължи Тип, като посочи вратата, зад която сестра му бе изчезнала. — Първата къща, таванската стаичка. Плаща два пъти повече, отколкото би платила в града за два пъти по-хубава стая. Но, горкичката, иска да е денонощно около стария.

Така стигнаха до пивницата в горния край на затвора; посетителите бяха току-що напуснали своя вечерен клуб. Приземната зала, гдето се събираха, беше споменатата от Тип приемна; трибуната на председателя, тенекиените канчета, чашите, лулите, пепелта от цигарите, миризмата на посетителите — всичко напомняше прекратено събрание. Приемната притежаваше две от качествата, които, според дамите, са присъщи на грога; беше гореща и замайваща; липсваше и обаче третото качество — неограничеността: приемната беше тясно помещение.

Неосведоменият външен посетител предполагаше естествено, че всички тук са затворници — съдържателят, сервитьорът, касиерката, прислужникът, всички. Не личеше дали са, или не са; но всички изглеждаха унили. Съдържателят на свещарски магазин, които приемаше гостите в стая към фасадата, помогна да приготвят леглото. На времето бил шивач; дори осведоми госта, че имал собствен файтон. Похвали се, че се борел за интересите на тукашните обитатели и намекна, че началството на Маршалси си присвоява „фонд“, предназначен по право за затворниците. Вярваше това и не пропускаше да внуши неопределеното си оплакване на новодошлите; макар че в никакъв случай не би могъл да обясни какъв фонд има пред вид или как тази мисъл се е залостила в главата му. Въпреки това беше напълно убеден, че собственият му дял от фонда е три шилинга и девет пенса седмично; а началството на затвора всеки понеделник му ограбва редовно тази сума. Изглеждаше, че помага да приготвят леглото, за да не пропусне случая да изложи това обстоятелство; след като освободи по този начин съзнанието си и след като добави, както винаги (без да го изпълни), че ще пише писмо до вестниците, за да изложи началството, започна да разговаря на най-различни теми с другарите си. От общия тон на разговора им личеше, че за тях неплатежоспособността е нормално състояние на човечеството, а плащането на дълговете — само случайно избухваща болест.

Всред тази странна гледка, всред тия странни призраци, които се плъзгаха около него, Артър Кленъм имаше чувството, че сънува, докато наблюдаваше приготовленията. През това време добре запознатият с обстановката Тип, страшно възхитен от възможностите в приемната, му показваше огъня в общата кухия, поддържан със средства на обитателите, казана с гореща вода, поддържан по същия начин, и други подробности, водещи изобщо до заключението, че ако човек желае да бъде здрав, богат и мъдър, трябва да дойде в Маршалси.

Съединените две маси в ъгъла се превърнаха най-после в едно твърде неудобно легло; и гостът бе оставен сам с уиндзорските столове, председателската трибуна, мириса на бира, дървените стърготини, запалките за лула, плювалниците и покоя. Новостта на обстановката, неочакваното попадане тук, чувството, че е затворен, споменът за стаята в горния етаж, за двамата братя, а най-вече за отдалечаващата се детска фигурка и лицето, гдето съзря години на недохранване, а може би и глад, го измъчваха и не му даваха да заспи.

Твърде странни, но неизменно свързани със затвора размисли се гонеха като кошмари в съзнанието му, докато лежеше буден. Дали имаше тук готови ковчези за тези, които ще умрат, къде ги държат, как ги запазват, къде погребват починалите в затвора, как ги изнасят, с какъв церемониал, може ли неумолимият кредитор да арестува мъртвеца? Има ли възможности за бягство? Може ли затворник да се прехвърли през зида с помощта на въже и кука, как ще слезе от външната страна; може ли да се покатери на някой покрив, да се промъкне по стълбите, през входа и да се изгуби в тълпата? Стават ли пожари в затвора, няма ли да избухне някой тъкмо тази нощ?

Тези неволни пориви на въображението му бяха само рамка за трите образа, застанали пред него. Баща му, с втренчения си предсмъртен поглед, пророчески помрачен на портрета; майка му, вдигнала ръка, за да отхвърли неговото подозрение; малката Дорит, докосваща с пръст пропадналия си баща, отвърнала своята наведена глава.

А дали майка му нямаше отдавнашна, добре известна ней причина да облекчава съдбата на бедната девойка? Дали затворникът, унесен в спокоен сън — бог да му го дарува! — не ще я обвини на страшния съд за своята гибел? Дали някоя нейна и на баща му постъпка нямат някаква — макар и най-далечна — връзка с пропадането на двамата побелели братя?

Нова мисъл прелетя през съзнанието му. Не виждаше ли майка му своето затворничество в тясната стая като разплата за дългото затворничество тук? „Признавам своето съучастие в затварянето на този човек. И страдам по същия начин. Той загива в своя затвор; и аз в моя. Изплатих греха си.“

Когато всички останали мисли се разсеяха, тази го завладя напълно. А когато той заспа, майката се яви пред него в своя стол на колелца, за да отхвърли обвиненията му с това оправдание. Когато се събуди и скочи в безпричинна уплаха, думите й звучаха в ушите му, сякаш ги бе изрекла бавно до възглавницата, за да смути почивката му: „Той линее в своя затвор; аз линея в моя; неумолимата присъда е изпълнена. Какво дължа още по тази сметка?“

Бележки

[1] Монетна единица от 21 шилинга. — Б.пр.