Чарлз Дикенс
Малката Дорит (51) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XІV
Съвещание

Когато стана известно на британците край пожълтелите води на Тибър, че техният интелигентен съотечественик мистър Спарклър е станал един от лордовете на тяхното Министерство на разтакането, те приеха новината така леко като коя да е друга новина, произшествие или скандал — публикувана в английските вестници. Някои се посмяха, други казаха под форма на извинение, че службата всъщност е синекурна и всеки идиот, който може да си подпише името, може да я заеме; някои, и това бяха по-тежките политическия оракули, казаха, че Десимъс постъпил мъдро, като подсилил партията си, и че единствената конституционна цел на всички служби под разпоредбата на Десимъс е да се подсилва партията на Десимъс. Съществуваха няколко жлъчни британци, които отказваха да се подпишат под този израз на лоялност, но възраженията им бяха чисто теоретични. От практическо гледище те равнодушно изоставиха въпроса, считайки, че това е работа на други неизвестни британци, които се намираха някъде другаде или никъде. По същия начин голям брой британци в страната поддържаха цели двадесет и четири часа мнението, че тези невидими и неизвестни британци „трябва да се заемат с въпроса“ и че ако мълчаливо се съгласяваха с него, то си заслужаваха съдбата. Но към коя класа принадлежаха нехайните британци и къде се криеха нещастниците, и защо се криеха, и как ставаше така, че те постоянно пренебрегваха интересите си, не стана ясно нито на хората по бреговете на жълтия Тибър, нито на онези по бреговете на черната Темза.

Мисис Мърдл разпространяваше новината и приемаше поздравления с небрежна грация, която засилваше блясъка й, както монтировката засилва блясъка на елмаза. Да, казваше тя, Едмънд приел поста. Мистър Мърдл пожелал да го приеме и той го приел. Дано се окажел по вкуса на Едмънд, но тя не знаела, наистина. Това щяло да го задържа много в града, а той предпочитал да живее на село. Все пак службата представлявала едно положение — и то добро положение. Разбира се, всичкото било от любезност към мистър Мърдл, но нямало да е зле и за Едмънд, ако му хареса. Все пак добре било той да има някаква работа, пък и да получава нещо за тази работа. Оставало само да се види дали Едмънд няма да предпочете военна служба.

Така говореше бюстът, усъвършенствуван в изкуството привидно да скромничи, когато всъщност се величае. Докато Хенри Гауън, когото Десимъс беше отхвърлил, обикаляше всичките си познати от Порта дел Пополо до Албано и едва ли не се кълнеше (но не съвсем) със сълзи на очи, че Спарклър е най-кроткото, най-простодушното, изобщо най-милото муле, което някога е пасло на общественото пасбище, и че само едно обстоятелство би възхитило него (Гауън) повече, отколкото назначението на любимото му муле, а именно неговото собствено назначение (т.е. на Гауън). Той твърдеше, че службата е като за Спарклър: никаква работа — тъкмо да се справи, и голяма заплата — също ще се справи. С една дума, чудесна, подходяща, грандиозна служба; той почти бил готов да прости на дарителя, че е пренебрегнал него самия, от радост, че милото муле, към което хранел такива топли чувства, е настанено в такъв чудесен обор. Но доброжелателството му не стигаше дотук. Той използуваше всички случаи в обществото да кара мистър Спарклър да се прояви; и макар че след такива любезни постъпки младият джентълмен винаги се проявяваше жалко и смешно в умствено отношение, никой не се съмняваше в приятелските намерения на Гауън.

Единствена дамата на Спарклъровото сърце се съмняваше. Сега мис Фани се намираше в затрудненото положение да бъде навсякъде известна в тази роля, защото въпреки капризното си държание към него не го бе отритнала. И така името й бе достатъчно свързано с този господин, за да се чувствува компрометирана, ако го правеха по-голямо посмешище от обикновено; и тъй като съвсем не й липсваше остроумие, тя понякога му се притичваше на помощ срещу Гауън и го защищаваше успешно. Но същевременно се срамуваше заради него, колебаеше се дали да го отритне, или по-решително да го насърчи, страшно се боеше, че от ден на ден се заплита все повече в своите колебания и се измъчваше от опасения, че мисис Мърдл тържествува над нейното нещастие. С този хаос в главата й никак не е чудно, че една вечер мис Фани се прибра в къщи от някакъв концерт и бал в дома на мисис Мърдл в много възбудено състояние и когато сестра й мило се опита да я успокои, тя я отблъсна от тоалетката, на която ядосано се мъчеше да заплаче, и заяви, силно развълнувана, че мрази всички и би желала да умре.

— Мила Фани, какво има? Кажи ми!

— Какво има ли, малка къртице? — каза Фани. — Ако не беше по-сляпа от слепците, нямаше да ме питаш. И още смяташ, че имаш очи в главата си, а ме питаш какво има!

— Мистър Спарклър ли е, мила?

— Ми-стър Спар-клър! — повтори Фани с безкрайно презрение, като че ли той беше последното същество в слънчевата система, за което би могло да й мине през ума. — Не, сляпа госпожице, не е той.

Веднага след това тя съжали, че нагруби сестра си, и заяви с ридание, че й е известно колко противна е станала, но всички я карали да е такава.

— Ти като че ли не си добре тази вечер, мила Фани.

— Глупости! — отвърна младото момиче и се разгневи отново. — Добре съм, колкото си и ти. Може би и по-добре, и все пак не се хваля с това.

Бедната малка Дорит, като не знаеше какви успокоителни думи да каже, за да не разсърди сестра си, реши, че е най-добре да си мълчи. Отначало и това раздразни Фани; тя запротестира пред огледалото си, че от всички непоносими сестри на света най-непоносима е кротката сестра. Знаела, че понякога е страшно избухлива; знаела, че става противна; че когато е противна, нищо няма да й подействува така добре, както да й го кажат в лицето, но понеже имала нещастието да й се падне кротка сестра, никога не й го казвали направо и така просто я изкушавали и предизвиквали да става нетърпима. Освен това (гневно каза на огледалото тя) не искала да й прощават. Не било добър пример вечно да коленичи за прошки пред по-малката си сестра. В това се състояло цялото им изкуство: вечно да я поставят в такова положение, че да й прощават, и не питат дали това й е по вкуса. Накрая избухна в неудържим плач и когато сестра й седна до нея да я утешава, рече:

— Еми, ти си ангел! Но ще ти кажа нещо, мила — продължи Фани, когато нежността на сестра й я поуспокои, — работите стигнаха дотам, че повече не може да продължават така; трябва да се сложи край по един или друг начин.

Тъй като съобщението беше неясно, макар и категорично, малката Дорит отговори:

— Нека поговорим за това.

— Именно, мила моя — съгласи се Фани, като избърса сълзите си. — Нека поговорим. Аз дойдох вече на себе си и ти ще ме посъветваш. Ще ме посъветваш ли, мило дете?

Дори Еми се усмихна при мисълта, но рече:

— На драго сърце, Фани, стига да мога.

— Благодаря ти, миличка Еми — отвърна Фани и я целуна. — Ти си моята спасителна котва.

Като прегърна нежно спасителната си котва, Фани взе едно шише одеколон от тоалетката и повика камериерката си да й донесе чиста носна кърпичка. След това я освободи за през нощта и остана да се съвещава със сестра си, като от време на време избърсваше с одеколон очите и челото си, за да се разхлажда.

— Любов моя — започна Фани, — характерите и гледищата ни са достатъчно различни (целуни ме, пак, миличка), така че вероятно ще те изненадам с това, което ще кажа. А това, което ще кажа, мила моя, е, че въпреки богатството ни ние не сме добре поставени в обществото. Ти не ме разбираш напълно, нали, Еми?

— Сигурно ще разбера — каза кротко Еми, — като продължиш.

— Е, мила, искам да кажа, че все пак ние сме пришелци в светското общество.

— Сигурна съм, Фани — прекъсна я малката Дорит, която се възхищаваше от сестра си, — че никой не може да каже това за тебе.

— Е, мило дете, може би не — каза Фани, — макар че е много мило и лоялно от твоя страна да го кажеш. — Тук тя мацна с одеколон и челото на сестра си и му духна леко. — Но както всички знаят, ти си най-милото дребосъче на света! — продължи Фани. — Сега да продължим, дете мое. Татко се държи много джентълменски и е добре информиран, но в някои дребни неща той е малко различен от другите господа с такова състояние като неговото; отчасти благодарение на това, което е преживял, бедничкият; а отчасти, предполагам, и благодарение на това, че когато говори с други хора, често му минава през ума, че и другите хора мислят за същото. А пък чичо, мила моя, съвсем не е представителен. Макар че е мило същество, което нежно обичам, но в общество той е потресаващ. Едуърд е страшен франт и развейпрах. Не искам да кажа, че това само по себе си е неблагородно — съвсем не, но мисълта ми е, че той не го прави, както трябва, искам да кажа, не пръска парите със замах като светски франт.

— Бедният Едуърд! — въздъхна малката Дорит и цялата история на семейството бе в тази въздишка.

— Да. И бедните ние с тебе — отвърна Фани доста рязко. — Много право! После, мила моя, ние си нямаме майка, а имаме една мисис Дженеръл. И пак ти повтарям, миличка, че мисис Дженеръл е котка в ръкавици (а не в чизми, като обикновената), която непременно ще улови мишката. Сигурна съм, че тази жена ще ни стане мащеха.

— Не мога да си представя, Фани… — но Фани я прекъсна.

— Недей да спориш с мене по този въпрос, Еми — каза тя, — защото зная по-добре. — Като усети, че е била рязка отново, тя пак намокри челото на сестра си и духна отгоре му. — Но да продължим, мила. Тогава за мене възниква въпросът (аз съм горда и честолюбива, Еми, както добре знаеш, прекалено дори) да се реша ли аз да извлека семейството от това положение.

— Как? — тревожно запита сестра й.

— Няма да се оставя да ме командува мащеха като мисис Дженеръл. А няма да се оставя по никой начин и да бъда покровителствувана или измъчвана от мисис Мърдл.

Малката Дорит улови ръката, която държеше шишето с одеколона, и погледна още по-тревожно. Фани, която наказваше челото си със силни удари с кърпичката, продължи трескаво:

— Никой не може да отрече, че така или иначе, не е важно как, той се добра до много добър пост. Никой не може да отрече, че той е много добра партия. А колкото за това, дали е умен, или не, много се съмнявам дали умен съпруг ще е подходящ за мене. Аз не мога да се покорявам. Не бих могла да му отстъпвам достатъчно.

— О, мила Фани! — възрази малката Дорит, която постепенно бе обзета от ужас, като схвана мисълта на сестра си. — Ако обичаш някого, няма да чувствуваш така. Ако обичаш някого, ще престанеш да мислиш за себе си, а ще мислиш само за него и ще забравиш себе си в предаността си към него. Ако обичаш някого, Фани…

Фани бе спряла да си тупа челото и гледаше изпитателно сестра си.

— О, така ли?! — извика Фани. — Истина ли е? Гледай ти, колко са вещи някои хора на известни теми! Казват, че всеки си имал тема, на която бил силен, и аз положително научих твоята, Еми. Хайде, хайде, миличко, аз само се пошегувах! — И докосна челото на сестра си. — Не ставай глупаво котенце, не бъди лекомислена и не си хаби красноречието за такива упадъчни фантазии! Хайде стига! Сега да дойда пак на моя въпрос.

— Мила Фани, остави ме да ти кажа първо, че много бих предпочела пак да си изкарваме скромната прехрана, отколкото да те видя богата и омъжена за мистър Спарклър.

— Да те оставя да кажеш ли, мила? — отвърна Фани. — Разбира се, ще те оставя да си кажеш, каквото щеш. Надявам се, че никой не те ограничава. Нали сме се събрали да поговорим по въпроса? А колкото за мистър Спарклър, нямам никакво намерение да се омъжа за него тази вечер, мила, нито утре сутринта.

— Но някога?

— Не, засега, доколкото ми е известно — отвърна безразлично Фани. И изведнаж, като премина от безразличието към силна възбуда, допълни:

— Ти говориш за умни мъже, малчуган такъв! Чудесно и лесно е да говориш за умни мъже, но къде са те? Аз не ги виждам никъде около себе си!

— Мила Фани, за толкова кратко време…

— Кратко ли, дълго ли е времето — прекъсна я Фани, — дотегна ми вече нашето положение. То не ми харесва и нещо много малко може да ме накара да го променя. Други момичета с различно възпитание и при различни обстоятелства може да се чудят на приказките и делата ми. Нека се чудят. Те постъпват според техния живот и характер, аз постъпвам според моя.

— Фани, мила Фани, ти знаеш, че притежаваш качества, които те правят достойна за мъж, много по-високопоставен от мистър Спарклър.

— Еми, мила Еми — отвърна Фани, пародирайки думите й. — Зная само, че искам да имам по-определено и ясно положение, за да мога да се изявя по-добре пред тази нахална жена.

— И затова ли — извини ме, че те питам, Фани, — но затова ли ще се омъжиш за сина й?

— Е, може би — каза Фани с тържествуваща усмивка. — Може би има и други, не така неприятни начини за постигане на целта, моя мила. Тази нахална твар може да си мисли сега, че ще бъде голям успех за нея да се отърве от сина си, като ми го натика, и по този начин да ме ликвидира. Но тя слабо си представя какво я чака, като се омъжа за сина й. Ще й се противопоставям във всичко и навсякъде ще й съпернича. Това ще е главната цел на живота ми.

Като стигна дотук, Фани остави шишенцето и закрачи из стаята, като заставаше на едно място, щом заговореше.

— Едно нещо непременно ще постигна, дете мое: ще я състаря! Непременно ще я състаря!

След тези думи тя отново тръгна из стаята.

— Ще говоря за нея като за старица. И да не зная точната й възраст, ще се преструвам, че я зная — но сигурно ще я узная от сина й. И тя ще ме чува да казвам на хората, Еми, нежно, съвсем покорно и нежно: колко добре изглежда във възрастта си. Веднага ще я направя да изглежда стара в сравнение с моята младост. Може би не съм така хубава като нея, сама не мога да отсъдя, но зная, че съм достатъчно хубава, за да й бъда трън в очите. И ще й бъда!

— Мила сестро, нима ще се осъдиш на нещастен живот заради това?

— Какъв ти нещастен живот, Еми! Та точно такъв живот ми трябва! Дали по природа или поради обстоятелствата не е важно, но такъв живот ме привлича много повече от всеки друг.

В думите й прозвуча една жална нотка, ала тя се изсмя рязко и поде разходката си, но се спря отново, като мина покрай едно голямо огледало.

— Фигура! Фигура, Еми! Е, добре! Жената има хубава фигура. Признавам й го и не го отричам. Но толкова ли е по-хубава от всички останали, че да няма равна? Не съм сигурна, ей богу! Дай на някоя много по-млада от нея свободата да се облича като женена жена, като нея, пък ще видим така ли е, мила моя!

В тази мисъл имаше нещо приятно и ласкателно, което я накара да се върне на стола си в по-весело настроение. Тя улови ръцете на сестра си и плесна четирите ръце над главата си, като гледаше сестра си в лицето и се смееше.

— И танцьорката, Еми, която тя е напълно забравила, танцьорката, която по нищо не прилича на мене и за която никога не й напомням — о, мила моя, никога! — ще танцува през целия й живот на пътя й, и то при такава музика, която ще смути малко нахалното й спокойствие. Само малко, мила Еми, много малко!

Като срещна сериозния и умолителен поглед на Еми, тя отпусна четирите ръце и сложи само едната в Емилия скут.

— Сега недей да спориш с мене, дете мое — каза тя по-строго, — защото е безполезно. Аз разбирам тези работи много по-добре от тебе. Още не съм съвсем решила, но може да реша. Сега си поговорихме спокойно по този въпрос и можем да си легнем. Лека нощ, мое хубаво и мило мишле!

С тези думи Фани изтегли спасителната си котва и тъй като се бе съветвала достатъчно, реши, че й стига за този път.

От този момент Еми започна да наблюдава с нови основания как поробителката му третира мистър Спарклър и да следи внимателно всичко, което става между тях. Имаше моменти, когато Фани като че ли не можеше да понася умствената му слабост и проявяваше така рязко нетърпението си, че едва ли не го отритваше завинаги. Друг път го понасяше по-добре, тогава глупостта му я забавляваше и нейното чувство на превъзходство като че ли уравновесяваше везните. Ако мистър Спарклър не беше най-верният и покорен влюбен, при такива обноски отдавна би побягнал от сцената на изпитанията си и не би се спрял, докато не установи между себе си и своята чародейка едно разстояние най-малко колкото от Рим до Лондон. Но той имаше точно толкова собствена воля, колкото имаше у една лодка, теглена на буксир, така че следваше своята жестока повелителка през бури и в затишие еднакво покорно.

През този бурен период на ухажване мисис Мърдл разговаряше малко с Фани, но повече говореше за нея. Тя беше, така да се каже, принудена да я поглежда през лорнета си и при общи разговори допускаше да й изтръгнат похвали за красотата й, на която не можеше да устои. Предизвикателното изражение на Фани, когато чуеше тези хвалебствия (а обикновено се случваше така, че да ги чуе), не означаваше отстъпчивост пред безпристрастния бюст. Най-голямото отмъщение на бюста обаче беше да каже доста високо:

— Разглезена красавица, но чудно ли е при това лице и тази фигура?

Месец-два след вечерта на съвещанието малката Дорит съзря някаква промяна в отношенията на мистър Спарклър и Фани. Като че ли съгласно някакво споразумение мистър Спарклър не проговаряше, преди да поиска с поглед разрешение от Фани. Младата леди беше твърде тактична, за да отвърне на погледа му, но ако мистър Спарклър имаше разрешение да говори, тя мълчеше, ако ли пък не — тя заговаряше. Освен това за всички стана ясно, че щом Хенри Гауън се опиташе да се прояви като приятел и да въвлече мистър Спарклър в разговора, той не се поддаваше. И не само това, но Фани веднага съвсем непринудено и случайно правеше такава остра забележка, че Гауън се свиваше в черупката си, като че ли е пъхнал ръката си в пчелен кошер.

Още едно обстоятелство потвърди опасенията на малката Дорит, макар че само по себе си то не беше нещо важно. Поведението на мистър Спарклър към нея самата се промени. Стана братско. Понякога в общество у тях, у мисис Мърдл или другаде, когато тя седеше малко настрана от другите, изведнъж усещаше ръката на мистър Спарклър да я прехваща крадешком през кръста. Мистър Спарклър не й даваше никакво обяснение за своето внимание; само се усмихваше глуповато, самодоволно, добродушно свойски, което у такъв тежък джентълмен беше многозначително.

Един ден малката Дорит си беше в къщи и мислеше за Фани с натежало сърце. Стаята им беше на единия край на приемните салони и представляваше неправилен еркер, който се издаваше над улицата и откъдето се откриваше живописният и разнообразен живот на Корсото и в двете посоки.

Около 3–4 часа подир обяд, английско време, гледката от този прозорец беше много пъстра и особена и малката Дорит обичаше да седи там замислена, както си прекарваше времето и на балкона във Венеция. Когато седеше така един ден, някой я докосна леко по рамото и Фани рече: „Е, мила Еми“, и седна до нея. Мястото им заемаше част от прозореца; когато имаше някаква процесия, те спускаха ярки завеси от прозореца и седнали или коленичили там, се надвесваха навън да гледат.

Този ден обаче нямаше никаква процесия и Еми се изненада, че Фани си е в къщи, тъй като по това време тя обикновено биваше на езда.

— Е, Еми, за какво си мислиш, моя малка?

— За тебе, Фани.

— Истина ли? Какво съвпадение! Но трябва да ти кажа, че с мене има още някой — не мислеше ли и за този някой, Еми?

Еми наистина бе мислила и за този някой, и той беше мистър Спарклър. Тя обаче не го каза, като му подаде ръка. Мистър Спарклър дойде и седна от другата й страна и тя усети братската му ръка не само да обгръща нея самата, а протегната, да обхваща и Фани.

— Е, сестричке — въздъхна Фани, — предполагам, че се сещаш какво означава това?

— Както е красива, така е и любима — заекна мистър Спарклър — и у нея няма никакви глупости и ние решихме…

— Не е нужно да даваш обяснения, Едмънд — рече Фани.

— Наистина, любов моя — каза мистър Спарклър.

— С една дума, миличка, ние се сгодихме. Трябва да кажем на татко довечера или утре, когато намерим удобен момент. Тогава всичко ще е свършено и повече няма какво да се говори по въпроса.

— Мила Фани — почтително рече мистър Спарклър, — аз бих желал да кажа няколко думи на Еми.

— Е, хайде! Кажи ги, за бога! — отвърна младото момиче.

— Убеден съм, мила Еми — каза мистър Спарклър, — че ако има някъде по света момиче освен високо надарената ти и красива сестра, у което да няма никакви глупости…

— Това ни е вече известно, Едмънд — прекъсна го Фани. — Остави тези приказки! Моля ти се, кажи нещо друго, освен че у нас няма глупости.

— Да, любов моя — каза мистър Спарклър. — И уверявам те, Еми, че за мене няма по-голямо щастие от щастието да съм така високо удостоен с избора на славно момиче, у което няма и помен от разни ми ти…

— Моля ти се, моля ти се, Едмънд! — прекъсна го Фани и леко тропна с крак.

— Права си, любов моя — каза мистър Спарклър, — зная, но просто ми е станало навик. Само исках да кажа, че за мене няма по-голямо щастие след това да се свържа с най-славното момиче, от щастието да имам нежната дружба на Еми. Може би не съм на нужната висота, когато неочаквано се заговори на други теми — доблестно каза мистър Спарклър, — и добре зная, че ако запитат обществото, общото мнение ще е, че не съм; но стане ли дума за Еми, там съм на нужната висота.

Мистър Спарклър я целуна, за да засвидетелствува това.

— За Еми винаги ще има нож и вилица и стая на разположение в нашия дом — продължи мистър Спарклър, който в сравнение с предишните си ораторски способности ставаше все по-красноречив. — Баща ми, сигурен съм, с гордост ще приеме тази, която аз така уважавам. А колкото за майка ми — каза мистър Спарклър, — която е забележително изискана жена, с…

— Едмънд, Едмънд! — извика Фани като преди.

— Покорно признавам, душичко — умолително рече мистър Спарклър, — че имам този навик и много ти благодаря, обожаема, че си даваш труд да го поправиш; но майка ми е общопризната като забележително изтънчена жена и у нея няма никакви…

— Може да няма, а може и да има — възрази Фани, — но аз ти се моля да не говориш повече за това.

— Добре, мила моя — каза Спарклър.

— Тогава всъщност ти вече нямаш какво да казваш, Едмънд, нали? — запита Фани.

— Нямам, обожаема моя — отвърна мистър Спарклър. — Извинявам се, че говорих толкоз много.

По някакво вдъхновение мистър Спарклър схвана, че въпросът означава — не е ли по-добре да си вървя?, и следователно оттегли братската си ръка и скромно каза, че покорно моли да му разрешат да си върви. Преди да си отиде, Еми го поздрави, както можа, при вълнението и скръбта си.

Когато той си отиде, тя се обърна към сестра си и рече:

— О, Фани, Фани! — После падна на гърдите й и заплака. Отначало Фани се засмя, но скоро допря лице до това на сестра си и също заплака… малко. За последен път Фани показа, че таи някакво скрито, потиснато или надвито чувство по въпроса. От този момент пред нея се разкри избраният от нея самата път и тя тръгна по него с властните си самоуверени стъпки.