Чарлз Дикенс
Малката Дорит (40) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава ІІІ
На път

Яркото утринно слънце заслепяваше очите, снегът бе престанал, мъглите изчезнали, планинският въздух беше така прозрачен и лек, че като го вдишваше, човек се чувствуваше възроден. Да подкрепи илюзията, като че ли самата почва под краката бе изчезнала, и планината — блестяща грамада от гигантски бели върхове и масиви — изглеждаше като облачно царство, което се носи в далечината, между синьото небе и земята.

Някакви черни точки по снега като възли на конец започваха от вратата на манастира и се виеха с прекъсвания по нанадолнището, показвайки местата, където братята разчистваха пъртината. От стъпките около вратата снегът беше започнал вече да се топи. Бързо заизкарваха мулета, завързваха ги за халките в стената и ги товареха; затягаха нанизи със звънци, нагласяха товари и гласовете на конярите и ездачите звучаха мелодично в ясното утро. Някои от най-ранобудните бяха поели вече пътя си и по върха, край тъмното езеро до манастира и по нанадолнището, по което се бяха изкачвали предния ден, се движеха дребни фигурки на хора и мулета, които изглеждаха още по-миниатюрни в сравнение с окръжаващото ги величие.

Те вървяха под ясните звуци на звънчетата и приятната хармония на разговорите.

В снощната трапезария нов огън, струпан върху перестата пепел на стария, осветяваше скромна закуска от хляб, масло и мляко. Осветяваше и куриера на семейство Дорит, който приготовляваше закуската на своите хора от чай и някои други припаси, които бяха взели със себе си, главно за прехраната на придружителите и многочислената прислуга. Мистър Гауън и Бландоа, парижанинът, които бяха закусили вече, пушеха пури и се разхождаха нагоре-надолу край езерото.

— Гауън, а? — промърмори Тип, иначе Едуърд Дорит, ескуайър, като прелистваше книгата за туристите след излизането на куриера. — Та това е име на куче, друго не мога да кажа. Ако си струваше труда, бих му сплескал фасона, за негово щастие обаче не си струва труда. Как е жена му, Еми? Предполагам, че знаеш. Ти обикновено знаеш тези работи.

— По-добре е, Едуърд. Но те няма да си тръгнат днес.

— О, няма да си тръгнат днес? И това е за негово щастие, иначе бихме могли пак да се счепкаме с този тип — каза Едуърд.

— Тук намират, че ще е по-добре за нея да полежи спокойно днес и да не се изморява и друса по неравното нанадолните до утре.

— Напълно съм съгласен. Но ти говориш, като че ли си я навестявала. Да не би (няма я мисис Дженеръл), да не би да си се върнала към старите си навици, Еми?

Той й зададе въпроса, като хвърли лукав и изпитателен поглед към мис Фани и баща си.

— Само влязох да я запитам дали мога да й услужа с нещо, Тип — каза малката Дорит.

— Няма нужда да ме наричаш Тип, Еми, дете мое — отвърна младежът навъсено. — Това е стар навик и ще е по-добре да го изоставиш.

— Изпуснах се, мили Едуърд. Просто забравих. Някога това беше така естествено, та и сега ми се видя, че е най-подходящата дума.

— О, да — намеси се мис Фани, — естествена и подходяща дума, и някога и така нататък! Глупости, момичето ми! Отлично зная защо проявяваш такъв интерес към мисис Гауън. Само мене не можеш да заблудиш!

— Нито ще се опитвам, Фани. Не се сърди.

— О, да се сърдя ли? — отвърна младата дама и махна с ръка. — Просто нямам търпение (и това беше наистина така).

— Моля ти се, Фани — каза мистър Дорит, като повдигна вежди, — какво искаш да кажеш? Обясни ми.

— О, нищо, папа — отвърна мис Фани. — Не е много важно. Еми ще ме разбере. Тя е познавала или чувала за тази мисис Гауън не само от вчера и най-добре ще е да си го признае.

— Дете мое — каза мистър Дорит на по-малката си дъщеря, — има ли сестра ти… хм… някакво основание да прави това странно изявление?

— Колкото скромни и смирени да сме — намеси се Фани, преди малката Дорит да успее да отговори, — пак не бихме отишли да пълзим до хорските стаи по студените планински върхове и да седим с тези хора, премръзнали от студ, ако не сме чували предварително нещо за тях. Не е много трудно да се отгатне чия приятелка е мисис Гауън.

— Чия приятелка? — запита баща й.

— Съжалявам много, че трябва да го кажа, папа — разпалено отвърна Фани, която вече бе успяла да влезе в ролята на онеправдана и обидена, нещо, което често й струваше доста усилия, — но тя е приятелка на онази противна и неприятна личност, която с пълна липса на деликатност, каквато от опит можехме да очакваме от него, ни обиди и накърни чувствата ни така открито и съзнателно по повод, за който сме се споразумели вече да не говорим.

— Еми, дете мое, така ли е? — важно запита мистър Дорит, но в строгостта му се чувствуваше и нежност.

Малката Дорит отговори кротко, че е така.

— Да, така е! — извика Фани. — Разбира се! Нали ви казах? И сега, папа, заявявам веднаж завинаги, че това е срамно! (Тази млада дама имаше обичай да заявява същото нещо веднаж завинаги всеки ден и дори по няколко пъти на ден.) Заявявам веднаж завинаги, че трябва да се сложи край на това. Не стига ли, че прекарахме, сами си знаем какво, та трябва непрестанно и систематично да ни се навира под носа от тази, която би трябвало да ни щади чувствата повече от всеки друг? Всеки миг ли ще бъдем излагани на такова неестествено държание? Никога ли няма да ни се позволи да забравим? Пак повтарям, това е цяло безобразие!

— Е, Еми — поклати глава брат й. — Ти знаеш, че те поддържам в повечето случаи. Но трябва да ти кажа, ей богу, струва ми се твърде необяснима проява на сестринска обич да поддържаш човека, който се отнесе към мене по най-неджентълменски начин. И който — убедително добави той — трябва просто да е низък крадец, за да постъпи така.

— И вижте последиците от това! — продължи мис Фани. — Можем ли някога да се надяваме, че прислугата ще ни уважава. Никога! При наличността на нашите две жени и камериер, и лакей, и куриер, и какви ли не прислужници една от нас трябва да тича за чаша студена вода като проста слугиня! Е, остава само и полицаите да се разтичат с чаши студена вода, ако някой просяк припадне на улицата, както се разтича същата тази Еми, в същата тази стая, пред самите ни очи снощи!

— Нямам нищо против това, ако не става много често — забеляза мистър Едуърд, — но твоят Кленъм, както той намира за добре да се нарича, е вече нещо друго!

— Но и с него е същото! И той е като другите — отвърна мис Фани. — Най-първо ни се натрапи. Ние никога не го искахме. Аз например винаги му показвах, че бих се лишила от обществото му с най-голямо удоволствие. И после нанася това грубо оскърбление на чувствата ни, което не би извършил, ако не изпитваше удоволствие да ни излага; и след всичко това трябва да се унижаваме и да услужваме на приятелите му! Ами че никак не ми е чудно, че този мистър Гауън се държа така с тебе. Та какво друго можеше да се очаква, когато той се радва на миналото ни нещастие, просто злорадствува в този момент!

— Татко, Едуърд, наистина не е така! — се молеше малката Дорит. — Нито мистър, нито мисис Гауън бяха чували някога името ни. Те не знаеха и продължават да не знаят нищо за нашата история.

— Толкоз по-зле — възрази Фани, решена да не допуска никакво оправдание, — защото тогава ти нямаш никакво извинение. Ако знаеха за нас, можеше да си се смятала задължена да спечелиш благоразположението им. Това щеше да е смешна грешка и голяма слабост — една грешка аз мога да извиня; но не мога да извиня съзнателното и умишлено желание да унизиш онези, които би трябвало да ти са най-близки и мили. Не, това не мога да извиня. Мога само да го изоблича.

— Никога не те засягам съзнателно, Фани — каза малката Дорит, — макар че ти си така коравосърдечна към мене.

— Тогава трябва да си по-внимателна, Еми — отвърна сестра й. — Ако вършиш подобни неща случайно, трябва да си по-внимателна. Ако се бях родила на особено място, при особени обстоятелства, които са притъпили чувството ми за приличие, мисля, че бих се питала на всяка стъпка: „Дали няма несъзнателно да изложа някой от милите си роднини?“ Ето какво бих правила аз, ако такова нещо се бе случило с мене.

Тук мистър Дорит се намеси, за да сложи веднага край на тези болезнени въпроси, и с мъдростта си да изтъкне поуката от тях.

— Мила моя — каза той на по-младата си дъщеря. — Моля ти се… хм… не казвай нищо повече. Сестра ти Фани употреби силни изрази, но не съвсем без основание. Сега ти трябва да се държиш… хм… на висотата на положението си. Това високо положение не заемаш само ти, но и… хм… аз… и… ние. И ние. А дълг е на всички високопоставени хора и особено на нашето семейство, по причини, на които… хм… няма да се спирам, да внушават уважение към себе си. Да бдят за това. За да вдъхнем уважение у подчинените си, трябва… хм… да ги държим на разстояние… хм… да ги гледаме отвисоко. Отвисоко. Следователно много е важно да не се излагаш на критиката на прислугата ни, като се отказваш от услугите им и си услужваш сама.

— Но кой може да се съмнява в това? — извика Фани. — Това е същината на въпроса.

— Фани — отвърна баща й тържествено, — позволи ми, моля. Сега идваме до… хм… до мистър Кленъм. Мога да кажа свободно, че не споделям чувствата на сестра ти, Еми… тоест не напълно… хм… не напълно по отношение на мистър Кленъм. Задоволявам се да разглеждам този индивид в светлината на… хм… изобщо… като човек с добро държане. Човек с добро държане. Нито пък ще започна сега да се питам дали мистър Кленъм някога се е натрапвал… хм… на обществото ми. Той знаеше, че обществото ми… се търси и може да ме е считал за обществена личност. Но съществуват някои обстоятелства, които съпровождат слабото ми познанство с мистър Кленъм (то беше много слабо), които — тук мистър Дорит си даде извънредно важен и внушителен вид, — които биха направили крайно неделикатен от страна на мистър Кленъм всеки опит… хм… да поднови връзките си с мене или който и да е член от семейството ми при сегашните обстоятелства. Ако мистър Кленъм има достатъчно деликатност да прозре неблагоприличието на всеки подобен опит, то като джентълмен с чувство за отговорност, аз съм длъжен… хм… да уважавам тази деликатност от негова страна. Ако ли пък мистър Кленъм не прояви такава деликатност, то аз не бих могъл нито за миг… хм… да поддържам каквато и да е връзка с такъв грубиян. И в двата случая става ясно, че не може да става и дума за мистър Кленъм и че нито ние имаме нещо общо с него, нито той с нас. Ха… Ето мисис Дженеръл!

Влизането на тази дама, която идеше да заеме мястото си на масата за закуска, сложи край на спора. Скоро след това куриерът съобщи, че камериерът и лакеят, и двете камериерки, и четиримата водачи, и четиринадесетте мулета са готови, и компанията, която закусваше, излезе до вратата на манастира, за да се присъедини към тях.

Мистър Гауън стоеше настрана с пура в уста и молив в ръка, но мистър Бландоа веднага побърза да засвидетелствува уважението си към дамите. Когато свали галантно шапка пред малката Дорит, на нея й се стори, че сега тази тъмна фигура в плаща, която се открояваше на снега, имаше много по-зловещ вид, отколкото вечерта при светлината на огъня. Но тъй като и баща й, и сестра й приеха поклона му благосклонно, тя се въздържа да изкаже някакво съмнение спрямо него, да не би това да се окаже пак недостатък поради рождението й в затвора.

Въпреки това, като заизвиваха надолу по скалистия път, тя се обръща назад няколко пъти да погледне манастира, докато още не се бе скрил от погледа, и все виждаше мистър Бландоа, застанал горе на едно издадено място, да гледа към тях на фона на пушека, който се издигаше като златен воал от манастирските комини. Дълго след като от него остана само една черна черта в снега, на нея й се струваше, че още вижда усмивката му, орловия му нос с твърде приближените му очи. И дори след като манастирът бе изчезнал и няколко светли утринни облака забулваха вече прохода под него, призрачните ръце на скелетоподобните дървета като че ли още сочеха към него. Като стигнаха долу до по-топлите места обаче, Бландоа от Париж — по-коварен от снега, а може би и по-студен по сърце и по-труден за стопляне от него — постепенно изчезна от ума й. Слънцето грееше отново топло, освежителните потоци, които бликаха надолу от ледници и заснежени пещери, отново утоляваха приятно жаждата им, отново се озоваха всред боровите дървета, каменистите рекички, зелените възвишения и долини, дървените хижи и грубите, криволичещи огради на швейцарския пейзаж. Понякога пътят се разширяваше толкоз, че тя можеше да язди редом с баща си. И тогава, като го виждаше добре облечен в кожи и сукно, богат, свободен, с многобройна прислуга и придружители, загледан в красивите гледки, без никаква мизерна преграда да спира погледа му и да хвърля сянка върху него, тя се чувствуваше напълно щастлива.

Чичо й се беше избавил дотолкова от тази сянка, че носеше дрехите, които му даваха, изтърпяваше малко миене и почистване като жертва пред семейната чест и вървеше, където го водеха, с някаква животинска наслада, от което се виждаше, че въздухът и промяната му се отразяват добре. Във всички други отношения освен в едно той светеше само със светлината, която се отразяваше от брат му. Величието, богатството, свободата и блясъкът на брат му го задоволяваха, без това да има някакво отношение към него самия. Мълчалив и затворен в себе си, той не чувствуваше нужда да говори, щом можеше да слуша словото на брат си, нито пък желаеше да му услужват, за да могат прислужниците да се посветят изцяло на брат му. Единствената видима промяна, която настъпи у него, беше новото му държане към по-малката му племенница. От ден на ден то ставаше по-изискано и се изразяваше в уважение, каквото възрастните много рядко проявяват към младите и което трогваше със своята тактичност. В случаите, когато мис Фани заявяваше нещо веднаж завинаги, той използуваше първия удобен момент да свали шапка пред по-малката си племенница, да й помогне да слезе или да се качи в каретата или да й окаже каквото и да е друго внимание с най-дълбоко уважение. И това никога не излизаше неуместно или пресилено, защото той го правеше със сърдечна простота и искреност. Нито пък приемаше, дори по покана на брат си, да седне където и да е преди нея или да вземе преднина пред нея в каквото и да било. Бдеше така ревниво тя да бъде почитана, че през време на това същото слизане от Великия Сан Бернар той изведнаж страшно се разгневи, че лакеят пропусна да улови стремето й, макар да стоеше наблизо, когато тя слизаше от мулето, и неописуемо смая цялата свита, като се спусна към него, яхнал твърдоглавото си муле, подгони го в един ъгъл и се закани да го стъпче в краката си.

Те представляваха внушителна компания и странноприемниците ги посрещаха с отворени обятия. Където и да отидеха, навсякъде ги предшествуваше вестта за тяхното високо положение в лицето на агента им, който яздеше напред, за да осигури приготовлението на най-хубавите апартаменти. Той беше вестителят на семейната процесия. След него идеше голямата карета, която возеше вътре: мистър Дорит, мис Дорит, мис Еми Дорит и мисис Дженеръл, а отвън: някои от прислугата и (в хубаво време) Едуърд Дорит, ескуайър, за когото пазеха капрата. След това идеше екипажът с Фредрик Дорит, ескуайър, и едно празно място, което се заемаше от Едуърд Дорит, ескуайър, в дъждовно време. Най-отзад вървеше фургонът с останалата прислуга, тежкия багаж и толкова кал и прах, останал от другите коли, колкото можеше да носи.

Всички тези екипажи красяха двора на хотела в Мартини при завръщането на компанията от планинския излет. Тъй като много хора бяха плъзнали из пътищата, в двора имаше и други превозни средства, като почнеш от покритата с кръпки италианска „ветура“, подобна на корпуса на люлка от английски панаир, поставен на дървена табла с колелета, с втора дървена табла без колелета отгоре, и свършиш със спретнатото английско купе. Но имаше и още една украса на хотела, която мистър Дорит не беше имал пред вид: двама чужди пътника украсяваха една от неговите стаи. На двора съдържателят, с шапка в ръка, се проклинаше и кълнеше пред куриера, че е отчаян, дълбоко огорчен, че е най-нищожното и злочесто животно и има глава на дървена свиня. Никак не е трябвало да отстъпва, казваше той, но благородната дама така горещо го молила да ги настани в тази стая само за обеда, само за половин час, че той не могъл да устои. Този половин час вече бил изтекъл, дамата и господинът си довършвали десерта и допивали кафето, сметката била платена, конете поръчани и те щели да си заминат веднага, но за зла участ и от божие наказание още не си бяха отишли. Възмущението на мистър Дорит беше неописуемо, когато чу тези извинения. Той почувствува, че на неговото семейно достойнство е нанесен удар от ръката на убиец. А чувството му за семейно достойнство беше най-изтънчено. Той усещаше всеки замисъл срещу него, когато никой друг не бе доловил този факт. Животът му се превърна в агония от безбройните фини скалпели, които непрекъснато усещаше да дисекцират достойнството му.

— Нима е възможно, сър — каза мистър Дорит, като се изчерви леко, — да сте имали… хм… дързостта да предоставите една от стаите ми на разположението на кое да е друго лице?

Хиляди извинения! Съдържателят имал нещастието да бъде придуман от благородната дама. Той умолявал Monseigneur да не се гневи. Хвърлял се в краката на Monseigneur за милост. Ако Monseigneur имал благородната добрина само за пет минути да влезе в другия салон, запазен за него, всичко щяло да се уреди.

— Не, сър! — рече мистър Дорит. — Няма да влизам в никакъв салон. Напускам дома ви, без да ям и пия и преди да ми е стъпил кракът в него. Как смеете да постъпите така? Кой съм аз, та вие… хм… да правите разлика между мене и другите господа?

Уви! Съдържателят призова цялата вселена за свидетел, че Monseigneur е най-любезният от всички благородници, най-изтъкнатият, най-уважаваният, най-почтеният. И ако той отделял Monseigneur от останалите, то било само защото той бил по-изискан, по-ценен, по-великодушен и по-знаменит.

— Не ми разправяйте тези работи, сър! — отвърна разпалено мистър Дорит. — Вие ме обидихте. Обсипахте ме с обиди. Как смеете? Обяснете се!

О, справедливи боже! Та как би могъл да се извини съдържателят, когато нямаше повече нищо за обяснение, когато можеше само да се извини и да се остави на прочутото великодушие на Monseigneur.

— Аз ви казвам, сър — извика мистър Дорит, задъхан от гняв, — казвам ви, че правите разлика между мене и другите господа; не ме третирате наравно с другите богати и високопоставени господа. Питам ви, защо? Искам да зная… хм… с какво право, с чие право? Отговорете, сър, обяснете!

Тогава позволете на съдържателя смирено да изложи пред господин куриера, че Monseigneur, обикновено така благ, се е разгневил безпричинно. Тук нямало никакво „защо“. Господин куриерът да обясни на Monseigneur, че се мами, като подозира някакво друго „защо“ освен онова „защо“, което неговият предан слуга е имал вече честта да му обясни. Благородната дама…

— Млъкнете! — извика мистър Дорит. — Дръжте си езика! Не искам да чувам повече за благородната дама, нито пък за вас. Погледнете това семейство — моето семейство, — семейство, по-благородно от всичките ваши дами. Вие се отнесохте без уважение към това семейство, бяхте нахален към това семейство. Аз ще ви разоря. Ха… заръчайте да изведат конете, натоварете каретите. Кракът ми няма да стъпи вече в дома на този човек.

Никой не се намеси в спора, който превишаваше френските говорни възможности на Едуърд Дорит, ескуайър, и едва ли бе от компетентността на дамите. Мис Фани обаче подкрепи баща си с голямо озлобление и заяви на родния си език, че имало нещо особено в нахалството на този човек и че, според нея, било много важно той да бъде по някакъв начин принуден да се откаже от правото си да прави разлика между едно и друго богатско семейство. Тя просто не пожела да си представи на какво се дължи неговата дързост; все трябвало да има някакво основание за това и те били длъжни да го изтръгнат от устата му.

Всички водачи, мулетари и зяпльовци из двора взеха участие в спора и много се развълнуваха, като видяха, че куриерът се мъчи да изкара каретата. Това ставаше с помощта на по десетина мъже към всяко колело и с цената на голяма врява; тогава, докато чакаха пристигането на конете от пощенската станция, пристъпиха към товаренето на багажа.

Но тъй като английската карета на благородната дама беше вече впрегната пред вратата на хана, хазяинът се бе промъкнал горе да обясни тежкия случай. Това се усети и на двора, когато той се зададе по стълбите с господина и дамата, като сочеше с изразителен жест към обиденото величие на мистър Дорит.

— Извинете, моля — каза господинът, като се отдели от дамата, и пристъпи напред. — Аз не обичам да приказвам много и не ме бива да давам обяснение, но дамата ми никак не желае да става скандал. Дамата — фактически моя майка, желае да ви кажа, че се надява да не става скандал.

Мистър Дорит, още задъхан от обидите, поздрави господина и дамата резервирано, отсечено и с непобедим вид.

— Не, но наистина, вие там, драги човече, слушайте! — обърна се джентълменът към Едуърд Дорит, ескуайър, и се вкопчи в него като в ангел спасител. — Дайте да се опитаме с вас да оправим тази работа. Лейди не иска скандал.

Едуърд Дорит, ескуайър, издърпан за копчето малко встрани, си придаде дипломатически вид и отговори:

— Да, но трябва да признаете, че когато човек си е ангажирал куп стаи предварително, никак не е приятно да намери други хора в тях.

— Не е приятно, зная, че не е — каза другият. — Признавам го. И все пак нека ние с вас се постараем да оправим работата, за да се избегне скандалът. Вината ни най-малко не е у човека, а у майка ми. Тя е забележително изтънчена жена и у нея няма никакви там глупости… и добре е образована… и се оказа не по силите на човека. Просто го сложи в джоба си.

— Ако наистина е било така… — започна Едуърд Дорит, ескуайър.

— Така беше, ей богу, уверявам ви. Е, тогава защо скандал? — запита джентълменът, като се оттегли на старата си позиция.

— Едмънд — рече дамата от вратата, — надявам се, че си обяснил на джентълмена и семейството му или даваш задоволителни обяснения, че учтивият хазяин не е виновен.

— Обяснявам, устата ми се схванаха от обяснения — отвърна Едмънд, после втренчи поглед в Едуърд Дорит, ескуайър, и след няколко секунди добави в изблик на доверие: — Драги човече, хайде, кажете, че въпросът е уреден!

— Не зная, но все пак — каза дамата, като пристъпи любезно една-две крачки към мистър Дорит, струва ми се, трябва да кажа веднага, че обещах на добрия човечец да взема върху себе си вината, загдето в отсъствието на собственика заех една от стаите му за краткото време, докато траеше обядът ми. Нямах представа, че собственикът ще се завърне така скоро, нито пък, че се е завърнал, иначе щях да побързам да върна заетата стая, да дам обяснение и да се извиня. Надявам се, че като казвам това…

За един миг дамата обърна монокъла си към двете мис Дорит и занемя, вцепенена. В същия миг мис Фани, застанала на преден план във величествено живописна композиция, съставена от семейството, семейните екипажи и семейната прислуга, улови сестра си здраво под ръка, да я задържи на място, а с другата ръка си вееше важно, и изгледа дамата пренебрежително от глава до пети.

Дамата се съвзе бързо — защото това беше мисис Мърдл, а тя не се оставяше лесно да я смаят, — продължи да се надява, че като казва всичко това и се извинява, ще възвърне благосклонността им, която му беше толкоз ценна, към хазяина. Мистър Дорит, пред олтара на чиято чест се кадеше всичкият този тамян, даде любезен отговор и каза, че хората му… хм… ще върнат обратно конете и той… хм… ще отмине онова, което отначало взел за обида, но сега считал за чест. При тези думи бюстът се наклони към него, а собственицата му, която чудесно овладя изражението си, отправи очарователна прощална усмивка към двете сестри като към богати млади дами, за чието благоволение много държи и които никога не е имала щастието да види преди.

Не беше така обаче и с мистър Спарклър. Този джентълмен, който се вцепени едновременно с благородната си майка, по никой начин не можа да се мръдне от мястото си, а остана зяпнал в цялата композиция с мис Фани на преден план. Когато майка му рече: „Едмънд, ние сме готови, подай ми ръката си“, той се опита с движение на устните да направи една от онези забележки, които така добре отразяваха блестящите му дарования, но езикът не го послуша. Тялото му се бе така вцепенило, че щеше да е твърде трудно да го прегънат достатъчно, за да го напъхат през вратата на каретата, ако майка му не беше помогнала навреме, като го издърпа отвътре. Едва влязъл в каретата, капакът на задното прозорче изчезна, а неговото място бе заето от окото му. Така и остана, докато можеше да ги вижда (а може би и по-далече) — да ги гледа смаян, като изблещена риба.

Тази среща беше така приятна за мис Фани, даде й толкова материал за размисъл и тържествуване по-късно, че грубостта й значително се смекчи. Когато процесията тръгна отново на път на другия ден, тя зае мястото си с такова весело настроение и бе така остроумна, че мисис Дженеръл остана учудена.

Малката Дорит се радваше, че не я мъмрят и че Фани е доволна; тя обаче си остана мълчалива и замислена. Седнала в каретата срещу баща си и потънала в спомени за стаята си в Маршалси, сегашното съществование й се струваше сън. Всичко, което виждаше, беше ново и чудесно, но не беше действително — като че ли тези планини с красивите гледки всеки миг можеха да се стопят пред очите й и каретата неочаквано да завие на някой ъгъл и да спре пред вратата на Маршалси. Странно й беше, че няма никаква работа, но още по-странно й бе да седи в един ъгъл и да няма за кого да мисли, да крои и планира, да се грижи за другите. И колкото странно да бе всичко това, още по-странно беше, че между нея и баща й имаше разстояние, което се увеличаваше поради това, че други се грижеха за него и вече не й беше мястото там. Отначало тази разлика от стария й живот я порази повече дори от планините, тя не можеше да се помири и се опита да запази старото си място при него. Но той й поговори насаме и й обясни, че хора… хм… хора с високо обществено положение, мила, трябва съзнателно да изискват уважение от прислугата си и че не би било съвместимо с подобно уважение да се разчуе, че неговата дъщеря, мис Еми Дорит, от единствения останал клон на семейство Дорит от Дорсетшиър, изпълнява функциите на… хм… на камериерка. Ето защо, мила… хм… той й заповядва като баща да помни, че е дама, която сега трябва да се държи… хм… с подходяща гордост и да спазва ранга си на дама. Ето защо я моли да се въздържа и да не прави неща, които биха дали повод за… хм… неприятни и унизителни забележки. Тя се подчини безропотно. И ето я сега да седи в ъгъла на луксозната карета, скръстила търпеливите си ръчици, изместена и от последната позиция от някогашния живот, където се бе надявала да се задържи.

От тази именно позиция всичко й се струваше нереално и колкото по-удивителни бяха гледките, толкова по̀ подхождаха на нереалния й вътрешен мир. Дефилетата на Симплон, бездънните пропасти и гърмящи водопади, чудният път, опасните завои, където откачването на едно колело или препъването на един кон би значело гибел, слизането в Италия, вълшебната гледка на тази страна, която внезапно изплува пред погледа им, когато скалистата бездна се разтвори и ги пусна да излязат от мрачния плен — всичко това беше сън, само старият, скромен Маршалси беше действителност. Не, дори старият, скромен Маршалси се разтърсваше из основи, когато си го представеше без баща си. Едва можеше да повярва, че затворниците продължават да се влачат по двора, че всичките скромни стаи се обитават отново, че ключарят си седи все така в портиерната и пуска хората да влизат и излизат също като преди.

Споменът за стария затворнически живот на баща й я придружаваше неотлъчно като напев на тъжна мелодия и тя се събуждаше от съня за родното си място, за да потъне в ежедневния си сън. Той започваше с рисуваната стая, в която се събуждаше, често някоя овехтяла парадна стая в разнебитен дворец, с червените есенни листа на дива лоза, надвиснали край стъклото, портокалови дървета по напуканата бяла тераса пред прозореца, група калугери и селяни долу в уличката, мизерия и разкош на всяка крачка, и вечната борба между тях, и вечната победа на мизерията, силна като самата съдба. После следваше лабиринт от голи коридори и галерии с колони, докато семейната процесия се готвеше за път долу на двора, изкарваха се каретите и се събираха багажите, които прислугата товареше. После закуска в друга рисувана стая, с петна от влага по стените и размери, които навяваха тъга, и най-после тръгването, което винаги я караше да се чувствува неловко поради стеснителността й, и мисълта, че не е достатъчно важна да заема определеното й място в церемониите. Първо се представяше куриерът (който сам по себе си би минал за високопоставен джентълмен в Маршалси), за да рапортува, че всичко е готово; после камериерът на баща й го намяташе с пътния му плащ; тогава Фанината камериерка и нейната собствена (която беше товар за душата на малката Дорит и отначало я караше да плаче, защото не знаеше какво да прави с нея) започваха да се въртят около тях, а слугата на брат й довършваше неговите приготовления; след това баща й хващаше под ръка мисис Дженеръл, а чичо й хващаше нея и изпроводени от хазяина и слугите му, те слизаха надолу по стълбите. Събралата се на двора тълпа ги гледаше, като се качваха в каретите, и всред поклони и просии, и подрипване на коне, и плющене на камшици, и тропот те подкарваха бясно по тесните зловонни улички и се задрусваха вън от градските порти.

Едни сънища се сменяха с други и в дневните й сънища имаше пътища, край които яркочервени лози бяха навързани и преплетени по дърветата на цели мили разстояние; маслинови гори; бели села и градчета по склоновете на хълмовете; кръстове край пътя; дълбоки сини езера с приказни острови и струпани край тях кораби с яркоцветни палуби и красиви платна; огромни скупчени здания, които плесента постепенно ронеше на прах; висящи градини, където бурените бяха израсли така буйно, че стеблата им като забити клинове бяха разцепили свода и разпукали стените; улички с каменни тераси, където гущери тичаха навън-навътре — от всяка пукнатина; и какви ли не просяци навсякъде: жалки, живописни, гладни, весели; деца просяци и старци просяци. Често при пощенските станции и други места за почивка тези мизерни същества й се струваха единствените реални неща през деня; и много пъти, когато вече бе раздала всичките си приготвени за тях пари, тя оставаше да седи със скръстени ръце, загледана замислено в някое момиченце, повело беловласия си баща, като че ли тази гледка й напомняше нещо от миналите дни.

Понякога прекарваха по цяла седмица във великолепни дворци, всеки ден устройваха пиршества, яздеха извън града всред чудни гледки, извървяваха цели мили разстояние из дворцови зали и си отдъхваха в тъмните ъгли на огромни църкви, където мъждукаха златни и сребърни светилници между колони и сводове, и коленичили богомолци бяха проснати пред изповедалнята и по плочите; където се носеше дим и дъх на тамян; където при слабата и мека светлина, която проникваше през цветните стъкла и тежките завеси на вратите, се провиждаха смътно картини, фантастични образи, разкошни олтари. И от тези градове те тръгваха отново по пътищата с лозите и маслините, през мръсни села, където нямаше колиба без дупка в зацапаните стени и нито един прозорец с цяло стъкло или здрава хартия; където сякаш нямаше нищо, което да поддържа живота, нито какво да се яде, нито какво да се прави, нито какво да се посее, нито на какво да се надяваш и не ти оставаше нищо, освен да умреш.

И пак стигаха до цели градове от дворци, чиито владетели бяха прокудени, а те самите превърнати в казарми; безделни войничета се подаваха от великолепните прозорци, прането им се сушеше по мраморните балкони и скулптури, а те приличаха на множество плъхове, които (за щастие) подяждаха подпорите на сградата, която ги укриваше, и скоро заедно с тях самите щеше да рухне и да смаже и тях, и другите пълчища войници, и пълчищата свещеници, и пълчищата шпиони, които съставляваха цялото отвратително население, останало за унищожаване долу по улиците.

С подобни гледки процесията напредваше към Венеция. Тук тя се разпръсна за известно време, защото щяха да прекарат във Венеция няколко месеца в един дворец (шест пъти по-голям от целия Маршалси) на Канале Гранде.

Всред този сън на сънищата, където всички улици бяха покрити с вода и където мъртвешката тишина на дните и нощите се нарушаваше само от смекчения звън на църковните камбани, от шумоленето на водата и виковете на гондолиерите, които завиваха край ъглите на струящите улици, малката Дорит, почувствувала се съвсем загубена сега, когато нямаше вече кому да служи, се отдаде на мислите си. Семейството се впусна във весел живот, не се спираше в къщи и обърна нощта на ден; тя обаче се стесняваше да взема участие в общите забавления и само се молеше да я оставят на мира.

Понякога, когато успяваше да се изплъзне от вниманието на досадната си камериерка, която й беше всъщност господарка, и то твърде коравосърдечна, тя се качваше в една от гондолите, които стояха винаги на разположение, завързани за боядисани колчета до вратата, и се оставяше да я возят из целия град. Светски хора от другите гондоли започваха да се питат кое е това момиче, с което се разминаваха, седнало в лодката си със скръстени ръце, загледано пред себе си, така замислено и учудено. На малката Дорит и през ум не й минаваше, че някой ще си направи труда да я забележи, и се разхождаше въпреки всичко.

Най-любимото й място обаче беше балконът на стаята й, надвиснал над канала, с още балкони под него, но нито един над него. Той беше от масивен камък, потъмнял от вековете, плод на развихрена фантазия, дошла от Изтока в тази колекция от развихрени фантазии; и малката Дорит изглеждаше наистина малка, като гледаше надолу, надвесена над перваза, постлан с широки възглавници. Тъй като това й беше най-приятно вечер, скоро хората започнаха да я дирят с поглед и много очи поглеждаха нагоре от минаващите гондоли, и много хора си казваха: „Ето я малката англичанка, която е винаги сама.“

Тези хора не представляваха нещо реално за малката англичанка — те оставаха незабелязани от нея. Тя наблюдаваше залеза с дългите му пурпурни лъчи долу на земята и пламтящата му руменина горе на небето, обагрила зданията и осветила фасадите им така, че техните масивни стени изглеждаха прозрачни и като че ли светваха отвътре. Тя наблюдаваше как този блясък угасва и след като поглеждаше малко как тъмните гондоли развеждаха гостите на музика и танци, вдигаше поглед към светлите звезди. Та не беше ли се разхождала и тя някога с приятели под същите звезди? И колко беше странно да си мисли за онази стара порта сега!

И тя си спомняше старата порта, и себе си, седнала край нея в тихата нощ с Меги, заспала на коленете й; спомняше си и други места и случки от онова толкова различно минало. И тогава се надвесваше от балкона и се заглеждаше във водата и й се струваше, че тя тече над всичко това, и щом се оттече, ще й покаже затвора и нея самата, и старата стая, и старите обитатели, и старите посетители; за нея те представляваха една трайна действителност, която си бе останала неизменна.