Чарлз Дикенс
Малката Дорит (6) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Little Dorrit, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
MY LIBRARY Editions (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
Fingli (2015)

Издание:

Чарлз Дикенс. Малката Дорит. Избрани творби в пет тома. Том 3

Английска. Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1982

Редактор: Жени Божилова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Йордан Зашев

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова

 

Charles Dickens. Little Dorrit

Oxford University Press, 1968

 

Преводач:© Невяна Розева

Преводач © Жени Божилова

Преводач © Надя Сотирова

 

Дадена за набор: юни 1982 г.

Подписана за печат: ноември 1982 г.

Изляла от печат: декември 1982 г.

Формат: 84×108/32

Печатни коли: 59,50.

Издателски коли: 49,98.

УИК 51,55

 

Цена 6,50 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Д. Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава V
Семейни въпроси

Когато в понеделник сутринта градските часовници удариха девет, Джеримая Флинтуинч с вид на полуобесен закара мисис Кленъм до високия й шкаф. След като тя отключи и се настани пред писалището си, Джеримая се оттегли — може би за да се дообеси, — а в стаята влезе синът.

— По-добре ли сте тази сутрин, мамо?

Тя поклати глава със същото строго самодоволство, с каквото бе говорила снощи за времето.

— Никога няма да бъда по-добре, но добре, че зная това, Артър, и мога да го понасям.

Положила ръце пред високото писалище, което се издигаше пред нея, тя сякаш свиреше на безгласен черковен орган. Тази мисъл (отдавнашна у него) мина през ума на сина й, докато сядаше сам край него.

Майката отвори едно-две чекмеджета, прегледа някакви книжа и ги прибра отново. Строгото й лице не се отпусна нито на косъм, за да може наблюдателят да проникне в мрачния лабиринт на мислите й.

— Да говоря ли по нашите работи, мамо? Разположена ли сте да се занимаете днес с делови разговори?

— Дали съм разположена, Артър? По-скоро ти разположен ли си? Баща ти почина преди повече от година. Оттогава аз съм била всякога на твое разположение и съм те чакала да започнем този разговор.

— Много неща трябваше да се уредят, преди да напусна; а след като напуснах, пътешествувах малко за почивка и развлечение.

Тя се обърна към него, сякаш не бе чула или разбрала последните думи.

— За почивка и развлечение.

Огледа мрачната стая, а по движението на устните й човек би допуснал, че повтаря тия думи, като че искаше да покаже колко малък дял от двете неща й бе отреден.

— Освен това, мамо, тъй като вие сте единствената изпълнителка на завещанието и сама ръководите и се грижите за имота, за мене оставаше много малко работа или, по-точно, не оставаше никаква, докато вие имахте време да уредите всичко, както ви е угодно.

— Сметките са готови — отвърна тя. — Тук са. Всички разписки са проучени и проверени. Можеш да ги провериш, когато пожелаеш, Артър. И сега ако искаш.

— За мене е достатъчно да зная, мамо, че работата е свършена. Мога ли да продължа?

— Защо не? — отговори тя с обикновения си леден тон.

— През последните няколко години, мамо, нашата фирма правеше все по-малък оборот и сделките постепенно западаха. Ние никога не проявявахме, нито се ползувахме с особено доверие; не приобщихме никого към себе си; похватите ни не бяха съвременни и ние изостанахме много назад. Няма защо да ви изтъквам това, мамо. Вие неизбежно го знаете.

— Зная какво имаш пред вид — отвърна компетентно тя.

— Дори този стар дом, в който разговаряме — продължи синът, — е пример за това, което казах. Още по времето на баща ми, а преди това по времето на неговия чичо тук е бил делови център, кипящ от живот. Той е сега някаква аномалия, някаква отживяла времето си безцелна безсмислица. Всички наши операции се извършват чрез търговците комисионери Ровингъм; и при все че вие контролирате и ръководите разумно и бдително делата на баща ми, тези качества биха могли да опазват имота му дори ако живеехте вън от този дом, нали?

— Смяташ ли, Артър — възрази тя, без да отговори на въпроса му, — че един дом, приютил твоята болна и огорчена… заслужено болна и справедливо огорчена майка, е безцелна безсмислица?

— Аз говорех само за делови цели.

— С какво намерение?

— Ей сега ще обясня.

— Предвиждам за какво става дума — отвърна тя, като го гледаше втренчено. — Но да пази бог да се оплача от каквото и да е изпитание. Заслужила съм горчивите разочарования и ги приемам.

— Тежко ми е да слушам тия думи, мамо, макар че ги очаквах.

— Знаел си, че ще ги кажа. Познаваш ме — прекъсна го тя.

Синът замълча за миг. Изненада се, че бе успял да раздразни майка си.

— Както и да е! — възвърна тя досегашното си каменно безстрастие. — Продължавай; да те чуя.

— Вие сте предчувствували, мамо, че аз съм решил да се откажа от работата. Приключих с нея. Не ще си позволя да ви давам съвет; виждам, че вие ще я продължите. Ако имах някакво влияние над вас, бих го използувал само за да смекча вашата присъда за разочарованието, което ви причинявам; да ви изтъкна, че съм минал повече от половината си живот, без да се противопоставя на вашата воля. Не мога да кажа, че съм бил способен да се съобразявам от душа и сърце с вашите заповеди; не мога да кажа, че моите четиридесет години са донесли радост или са били от полза за мене или за когото и да е; но обикновено ви се покорявах и ви моля само за едно — да не забравяте това.

Тежко̀ на молителя, който би се явил или се е явявал някога да иска някаква отстъпка от неумолимото лице пред бюрото. Тежко на провинения, очакващ присъда от съд, председателствуван от тия строги очи. Голяма беше за тази сурова жена нуждата от мистична религия, обвита в печал и тъмнина, със светкавични проклятия, мъст и разрушения, прорязващи черните облаци. „И прости ни дълговете, както и ние прощаваме на нашите длъжници“ — беше една безсмислена молитва за нея. „Порази, смрази, смажи длъжниците ми, господи, както бих сторила аз, и ще ти се покланям“ — това беше нечестивата каменна кула, съградена от нея, за да се изкачи до небето.

— Свърши ли, Артър, или има да ми кажеш още нещо? Мисля, че не остана вече нищо. Беше кратък, но съдържателен.

— Има да кажа още нещо, мамо. Отдавна тази мисъл не ме е напускала ни денем, ни нощем. Но е много по-мъчна за изказване от това, което вече казах. Тя засяга мене; засяга всички ни.

— Всички ни? Кои — всички ни?

— Вас, мене, покойния ми баща.

Тя свали ръце от бюрото, сложи ги на скута си и се загледа в огъня с непроницаемостта на древноегипетско ваяние.

— Вие познавахте баща ми несравнено по-добре, отколкото го познавах аз; и сдържаността му към мене беше негова отстъпка пред вас. Вие бяхте много по-силна от двамата, мамо, и го водехте, както искахте. И като дете разбирах това така добре, както го зная сега. Зная, че тъкмо под ваше влияние той отиде в Китай да ръководи фирмата ни там, като ви остави тук да я ръководите вие (макар и да не зная дали такива именно са били условията при раздялата ви); и по ваше желание аз трябваше да остана при вас, докато навърша двадесет години, а след това да отида при него, както и стана. Не се обиждате, нали, загдето спомням тия неща след двадесет години?

— Очаквам да чуя защо ги припомняш.

Той понижи глас и продължи с явно нежелание, против волята си:

— Искам да ви попитам, мамо, дали ви се е случило някога да подозирате…

При думата „да подозирате“ тя се намръщи и обърна очи към сина си. После ги отвърна отново към огъня; но челото си остана все така смръщено, сякаш древноегипетският ваятел го бе издълбал за вечни времена върху твърдия гранит.

— … Някакъв таен спомен да е измъчвал съвестта му?… Някакво угризение? Да сте забелязали в държането му нещо, което ви е подсказало това? Да сте говорили някога, той да ви е намеквал за подобно нещо?

— Не разбирам какъв таен спомен, измъчвал баща ти, имаш пред вид — отговори тя след известно мълчание. — Толкова загадъчно говориш.

— Възможно ли е, мамо — синът се наведе напред, за да бъде по-близо до нея, докато прошепваше тия думи, и сложи нервно ръка на писалището й, — възможно ли е, мамо, да е имал нещастието да напакости някому и да не поправи злото?

Тя го загледа гневно, облегна се на стола си, за да се отдалечи от него, но не отговори.

— Аз напълно съзнавам, мамо, че ако подобна мисъл не е минавала никога през ума ви, ще ви се стори жестоко и неестествено от моя страна да я изрека, дори при този задушевен разговор. Но не мога да я прогоня. Времето и промените (опитвах и двете, преди да проговоря) не можаха да я прогонят. Не забравяйте, че аз бях с баща си. Не забравяйте, че видях изражението му, когато ми предаде часовника и направи усилие да ми обясни, че ви го изпраща като символ, който вие ще разберете. Не забравяйте, че го видях в последния му час с молив в безпомощната ръка, опитвайки се напразно да ви напише няколко думи. Колкото повече време минава, откакто това смътно подозрение ме измъчва, толкова по-голяма вероятност му придават обстоятелствата. Нека преценим сериозно, за бога, не сме ли наследили някакво зло, което сме длъжни да поправим. Никой друг освен вас, мамо, не може да помогне в случая.

Все още отдръпната назад, така че тежестта й, нарушила равновесието на стола, го поклащаше от време на време, а самата тя приличаше на жестоко, отдалечаващо се привидение, майката постави своята прегъната в лакътя лява ръка с дланта навън между себе си и него и го загледа втренчено и безмълвно.

— В стремежа към пари и в ръководенето на тежки търговски операции… започнах, мамо, и трябва да кажа всичко… е възможно някой да е бил за жалост измамен, ощетен, разорен. Вие сте били движещата сила на цялата машина преди моето раждане; силният ви характер се е отразил във всички сделки на баща ми за повече от две десетилетия. Вие можете, струва ми се, да разсеете моите съмнения, ако пожелаете истински да ми помогнете да открия истината. Ще го сторите ли, мамо?

Той замълча с надежда, че тя ще заговори. Но стиснатите й устни бяха така неподвижни, както разделените на път посивели коси.

— Ако е възможно да бъдат възстановени нечии права, ако е възможно някой да бъде обезщетен, нека разберем и сторим това. Всъщност, мамо, ако то е по силите ми, нека аз го сторя. Видях толкова малко радост от парите; те са донесли, доколкото зная, толкова малко спокойствие в този дом или на хората, свързани с него, та за мене струват много по-малко, отколкото за всеки друг. Не могат да ми доставят нищо, което да не бъде за мене укор или страдание, ако ме измъчва подозрението, че са помрачили с угризения последните часове на баща ми и не са честно и справедливо мои.

До ламперията на стената, на два-три ярда от писалището, висеше връв на звънец. С внезапно бързо движение на крака си майката върна стола към тази връв и я дръпна нервно, продължавайки да държи другата ръка като щит, сякаш син й се готвеше да я удари, а тя искаше да се предпази от удара.

Една уплашена девойка се втурна в стаята.

— Кажи на Флинтуинч да дойде!

Девойката изчезна моментално и след миг старецът застана до вратата.

— Какво! Счепкахте ли се вече? — попита той, като ги поглеждаше невъзмутимо. — Така и мислех. Напълно бях уверен.

— Флинтуинч! — каза майката. — Погледнете сина ми! Погледнете го!

— Е, гледам го — отговори Флинтуинч.

Тя протегна ръката, с която се заслоняваше досега, и продължи, като посочи този, който я бе ядосал.

— Щом се върна… преди да е засъхнала калта от обувките му… започна да черни пред своята майка паметта на баща си! Иска от майка си да разследва заедно с него сделките на бащата през целия му живот! Страхува се, че земните блага, събрани от нас с денонощен труд, със сълзи и пот, с мъка и лишения, са просто грабеж; и пита на кого трябва да ги върнем за възмездие.

Макар и побесняла от гняв, тя успяваше дотолкова да владее гласа си, че той беше дори по-тих от обикновено. И произнасяше съвършено ясно всяка дума.

— Възмездие — продължи тя. — Да, разбира се! Лесно му е да говори за възмездие, току-що пристигнал от пътешествия и миткания из чужди страни, гдето е скитал за развлечение и удоволствие. Нека погледне мене, затворена и окована тук. Понасям всичко без ропот, защото е наредено така да изплатя греховете си. Възмездие! Та нима то не е в тази стая от петнадесет години насам?

Така уреждаше тя всякога сметките си с небесния цар, като вписваше вноските си, водеше точна сметка и изискваше това, което й се дължи. В това отношение беше забележителна само със силата и настойчивостта си. Иначе хиляди хора вършат всеки ден същото, всеки посвоему.

— Дайте ми оная книга, Флинтуинч!

Старецът й подаде книгата от масата. Тя сложи два пръста между листовете, прихлупи книгата и заплашително я размаха към сина си.

— В древните времена, Артър, за които се разправя в тази книга, са живели благочестиви божи избраници, които биха проклели синовете си за много по-малка вина; обрекли биха и тях, и цели народи, които биха ги приютили да бъдат отлъчени от господа и хората и да загинат всички до един заедно със сукалчетата. Но аз ще кажа само, че ако заговориш отново някога с мене по този въпрос, ще се отрека от тебе, ще те прогоня от този дом така, че по-добре би било да си останал още от люлка без майка. Никога вече няма да те видя или да искам да чуя за тебе. А ако ти все пак влезеш в тази тъмна стая да ме видиш мъртва, от тялото ми ще потече кръв, ако е възможно, когато се приближиш към мене.

Поуспокоена отчасти от свирепата заплаха, а отчасти (колкото чудовищно и да изглежда) от съзнанието, че е изпълнила един религиозен дълг, тя подаде отново книгата на стареца и замълча.

— А сега — каза Джеримая, — като имате пред вид, че нямам намерение да застана между вас двамата, ще ми позволите ли да ви запитам (щом ме повикахте като трето лице тук) за какво става дума?

— Ще го научите от майка ми — отговори Артър, разбрал, че трябва да заговори. — Каквото казах, бе казано само за нея.

— О! — възкликна старият. — От майка ви? Ще го науча от майка ви? Добре, но майка ви каза, че подозирате баща си. Това не подобава на добър син, мистър Артър. Кого другиго ще заподозрете още?

— Стига! — обади се мисис Кленъм, като се обърна само към стареца. — Нито дума повече по този въпрос.

— Добре, но почакайте малко, почакайте — настоя старият. — Да видим каква е работата. Казахте ли на мистър Артър, че не бива да оскърбява баща си? Че няма право? Че няма основание за това?

— Сега му казвам.

— Да, точно така — продължи старецът. — Сега му казвате. Не сте му казвали по-рано, сега му казвате. Да, да! Имате право. Вие знаете, че толкова време стоях между вас и баща му, та смъртта сякаш не е променила нищо и аз продължавам да стоя между вас. Така и ще бъде, затова искам нещата да се изяснят откровено. Позволете да ви кажа, Артър, че нямате право, нито основание да се съмнявате в баща си.

Той сложи ръце върху облегалото на стола с колелца и закара полека господарката си на предишното й място, като мърмореше нещо под носа си. Накрай каза, застанал зад нея:

— Сега, ако трябва да си отида, оставяйки нещата недоизказани, а след това да се връщам пак, когато стигнете до втората половина и отново се спречкате, искам поне да чуя, каза ли ви Артър какво мисли да прави с фирмата?

— Отказва се от нея.

— Без да я предаде другиму, надявам се?

Мисис Кленъм погледна сина си, като се облегна на прозореца. Той забеляза погледа и отговори:

— Предавам я на майка ми, разбира се. Тя ще постъпи, както намери за добре.

— Ако разочарованието, че моят син в разцвета на живота си отказва да влее в нашата фирма своята младост и сили, които ще увеличат доходите и значението й, може да бъде смекчено с някакво удоволствие, то това ще бъде повишението на нашия стар и верен служител. Капитанът изоставя кораба, Джеримая, но вие и аз ще потънем или ще плаваме с него.

Със светнали очи — сякаш бе зърнал пари — Джеримая се обърна внезапно към сина, като че искаше да каже: „Не ви дължа никаква благодарност; вие нямате никакво участие в случая!“, после благодари на майката от свое име и от името на Ефри, като я увери, че и той, и Ефри няма никога да я напуснат. Накрая извади часовника си от дълбокия джеб, каза: „Единадесет! Време е за стридите ви!“, и променяйки по този начин темата на разговора, без да промени нито израза, нито държането си, дръпна връвта на звънеца.

Решена да се отнесе най-строго към себе си след предположението, че не знае какво е разплата и възмездие, тя отказа да хапне от донесените стриди. А те бяха съблазнителни: осем на брой, наредени в кръг върху табличка с бяла покривка между френски хлебчета с масло и студена чаша вино, разредено с вода; но тя устоя на всички увещания и ги върна… като записа сигурно тази постъпка за свой актив в дневника на вечността.

Стридите бяха поднесени не от Ефри, а от девойката, влязла при позвъняването; същата, която бе стояла снощи в полутъмната стая. Сега, когато можеше да я разгледа, Артър откри, че дребната фигура, тънки черти и скромна тясна рокля я правеха още по-малка, отколкото беше всъщност. Двадесет и две годишна навярно, навън би минала за наполовина по-млада. Не можеше да се каже, че лицето й е съвсем младо, защото беше всъщност по-разумно и загрижено, отколкото подобаваше дори на истинската й възраст; но беше толкова мъничка и лека, така безшумна и стеснителна, така съзнаваща, че не й е мястото между тримата възрастни тук, че имаше напълно държането и външността на наплашено дете.

Отношението на мисис Кленъм към тази прислужница беше сурово и неопределено, полупокровителство, полупотисничество, нещо средно между пръскане с лейка и притискане с хидравлическа преса. Дори когато малката влезе при гневното позвъняване, а майката се заслоняваше така странно с ръка от сина си, в очите на мисис Кленъм се мярна нещо, отредено само за нея. Както най-твърдият метал и най-черният цвят все пак имат степени, така и студенината на мисис Кленъм към хората изобщо се отличаваше едва уловимо от студенината й към малката Дорит.

Малката Дорит отиде да шие. И в дълги, и в къси дни беше на работа от осем до осем. Точно в осем идваше, точно в осем си отиваше. Какво правеше в останалото време, беше тайна.

Друга черта от нрава на малката Дорит; освен паричното заплащане в дневното й възнаграждение се включваше храната, но тя изпитваше особено нежелание да се храни с други хора и всякога се стараеше да го избягва. Винаги твърдеше, че трябвало да започне или да довърши някаква работа; и положително измисляше начини — не много хитри наистина, защото не успяваше никого да измами — да обядва сама. Щом успееше в това, понесла щастливо чинийката си къде да е — за да я сложи на скута си, на сандък, на земята или на камината, пред която заставаше на пръсти, — малката Дорит похапваше скромно и най-голямата й тревога за този ден минаваше.

Не беше лесно да се разгледа лицето на малката Дорит; така настрана стоеше тя от всички, шиеше в такива усамотени кътчета и така изплашено се отдръпваше, когато я срещаха по стълбите. Но може да се каже, че имаше бледо, прозрачно лице, изразително и живо, макар и с некрасиви черти, като се изключат меките лешникови очи. Красиво наведена глава, дребна фигурка, малки, пъргави ръце, бедна рокля — много бедна наистина, щом това личеше въпреки спретнатостта й — такава беше малката Дорит, когато работеше.

Тези общи и отделни впечатления от малката Дорит мистър Артър получи през деня от своите очи и от езика на мисис Ефри. Ако мисис Ефри би могла да има собствена воля и желание, те биха били навярно неблагоприятни за малката Дорит. Но тъй като „ония двамата умници“ — постоянният израз на мисис Ефри, който поглъщаше собствената й личност — бяха съгласни да приемат малката Дорит като факт в реда на нещата, за нея не оставаше нищо друго, освен да последва примера им. Точно така, ако двамата умници биха решили да убият малката Дорит, а на мисис Ефри наложеха да държи свещта, за да им свети, тя несъмнено би сторила и това.

Горепосочените сведения мисис Ефри съобщи между печенето на яребицата за болната и приготвянето на говеждото печено и пудинга за обеда, като надникваше постоянно в стаята на Артър, за да му внушава да не отстъпва пред двамата умници. Изглеждаше, че мисис Флинтуинч просто е решила да настрои единствения син на дома срещу „ония двамата“.

Пак през този ден Артър обиколи цялата къща. Тъжна и тъмна беше тя. Изоставени от години, неприветните стаи изглеждаха изпаднали в дълбоко вцепенение, от което нищо сякаш не би могло да ги извади. Малко на брой и струпани без ред, мебелите изглеждаха по-скоро складирани, отколкото наредени за украса. Цялата къща беше безцветна; ако някога е имала багри, те бяха отдавна отлетели заедно с изчезналите слънчеви лъчи — погълнати може би от цветя, пеперуди, птича перушина, скъпоценни камъни и какво ли не. Никъде — от подземието до покрива — нямаше равен под; таваните бяха така фантастично забулени от дим и прах, че старите жени биха могли да предсказват по тях бъдещето по-добре, отколкото по чайна утайка; в мъртвите огнища нямаше друга следа да са били някога затопляни освен купчинките сажди, изпадали от комина и разпилявани в черни вихрушки при всяко отваряне на вратите. В някогашната гостна имаше две жалки огледала с рамки, по които шествие от черни фигури носеше черни гирлянди, но и те дори бяха без глави и нозе; един купидон, напомнящ гробар, се бе превъртял с главата надолу, друг съвсем бе паднал. Кабинетът на покойния му баща, използуван същевременно за кантора, беше така непроменен, щото човек можеше да си представи, че, макар и невидим, той е все още тук, както видимата стопанка беше горе, а Джеримая Флинтуинч снове между двамата, за да ги помирява. Потъмнелият портрет на покойника висеше в мрачно безмълвие на стената, с очи, втренчени в сина, както бяха втренчени, когато животът вече гаснеше в тях, сякаш настояваха да не отстъпва от делото, което е поел. Но той не се надяваше вече, че майка му ще отстъпи, а отдавна бе изгубил и всяка надежда да успокои по друг начин своите съмнения. И в зимниците, както в спалните горе, добре познати някогашни вещи, променени и извехтели, бяха все на същите места; дори празните, обвити в паяжини бурета за бира, дори празните винени бутилки, с гърла, запушени от накип и плесен. Тук, сред неизползувани лавици за бутилки и коси слънчеви лъчи откъм двора, беше и хранилището, пълно със стари сметководни книги, лъхащи на тление и плесен, сякаш възкръснали стари книговодители идваха редовно да ги разтварят нощем.

Обедът бе поднесен в два часа като в изправителен дом — на измачкана покривка в края на масата. Артър обядва с мистър Флинтуинч — новия съдружник. Мистър Флинтуинч го уведоми, че майка му си е възстановила спокойствието и не ще спомене вече утринния разговор.

— А вие не оскърбявайте паметта на баща си, мистър Артър — добави Джеримая. — Веднъж завинаги се откажете от това! Да приключим с този въпрос.

Мистър Флинтуинч бе започнал вече да подрежда и почиства собствената си канторка, за да почете сякаш новата си длъжност. И се върна към това занимание, след като се нахрани с печено говеждо, обра с плоската страна на ножа си всичкия сос и си наля щедро бира от буренцето в килера. Подкрепил по този начин силите си, той запретна ръкавите на ризата и отиде да продължи работата; а докато го наблюдаваше, мистър Артър разбра ясно, че този старец ще му заговори толкова, колкото портретът или гробът на баща му.

— Ефри, жено — казва мистър Флинтуинч на минаване през хола. — Ти не беше оправила още леглото на мистър Артър, когато отидох преди малко горе. Поразмърдай се. По-живо.

Но мистър Артър намери този дом толкова неприветлив и мрачен, така малко би желал да присъствува при ново, неумолимо предаване на майчините му врагове (между които беше може би и сам той) на земни мъки и на вечна гибел, та съобщи, че възнамерява да се настани в кафенето, гдето бе оставил багажа си. Тъй като мистър Флинтуинч посрещна любезно мисълта да се отърве от него, а майка му се отнасяше равнодушно към всички домашни събития (несвързани с възможни икономии), които ставаха извън нейната стая, Артър можа да осъществи леко този въпрос без нови разправии. Уговориха по колко часа дневно майка му, мистър Флинтуинч и сам той ще посвещават заедно на необходимата проверка на книгите и документите; и той напусна угнетено дома, гдето така неотдавна бе пристигнал.

А малката Дорит?

Деловите посещения на Кленъм, прекъсвани от закуските на болната със стриди и яребици, по време на които самият Кленъм се освежаваше с разходки, продължаваха от десет до шест и траяха около две седмици. Малката Дорит понякога шиеше, понякога не и стоеше като скромна гостенка, каквато му се стори в деня, когато пристигна. Първоначалното му любопитство се засилваше всеки ден, докато я наблюдаваше, гледаше или размисляше за нея в очакване да я види. Погълнат от своите съмнения, той дори се запита веднъж дали тя не е свързана по някакъв начин с тях. Най-после реши да я наблюдава и да узнае нещо повече за нея.