Мади Джеймс
Любов в рая (17)

16.

Таша стъпи на каменната пътека към къщата на Марк, обхваната от неясното чувство, че е преживявала този момент и преди. Къщата бе скрита зад редица от дървета, закътана на уединено място над Пайнбоу Спрингс и винаги бе била гостоприемен подслон за Таша. Като дете Марк бе живял тук с родителите си. Преди няколко години родителите му се бяха преместили в по-малка и по-удобна къща и бяха оставили голямата колиба на Марк. Когато тя и Марк бяха деца и играеха заедно, тя често въртеше педалите на колелото си по тази алея, за да го види, а след това двамата заедно неминуемо се забъркваха в куп бели и неприятности.

За нея Марк бе много специален човек. Можеше да сподели тайните си с него, можеше да му каже неща, които не би казала на никой друг. Те споделяха всичко един с друг, всичко, освен интимност. И двамата бяха имали други любовници, но тя и Марк никога не се бяха любили. Може би защото и двамата знаеха, че това бе някак нередно и неестествено.

Изведнъж я прониза силна болка. Ако Марк я обичаше толкова силно, колкото твърдеше, защо нито веднъж през всичките тези години не бе настоял? Защо тя не бе осъзнала досега, че бе необичайно за един мъж да не пожелае жената, в която е влюбен? Защо Марк никога не бе повдигнал въпроса?

Бяха се целували, прегръщали, бяха си разменяли милувки, но не бяха стигали по-далече.

Тя стъпи на верандата и преди още да е успяла да направи и крачка, вратата се отвори. Мислите й сякаш се изпариха. Марк стоеше на прага и я гледаше. Известно време и двамата мълчаха, след което той просто изрече името й. Таша се осмели да пристъпи напред.

— Трябва да говоря с теб.

Той кимна.

— Аз също.

Направи й знак да влезе. Таша пресече стаята, той я последва и я покани да седне. Тя се настани на големия диван, а Марк придърпа една табуретка и седна точно срещу нея. Тя наблюдаваше очите му, докато той сядаше. Те не се отделяха от нейните.

Той припряно посегна и малко колебливо хвана ръцете й в своите.

— Таша — започна тихо, гласът му бе дрезгав, — трябва да бъдем честни един с друг. — Тя кимна и продължи да се взира в лицето му. — И ми се струва, че ще е малко по-лесно, ако аз започна пръв.

Таша седна на ръба на дивана и стисна ръцете му.

— Не, Марк. Моля те, нека бъда аз. Трябва…

— И двамата имаме нужда да говорим — прекъсна я Марк. — Трябваше да го направим преди седмици.

Таша откъсна очи от него. Погледът й зашари по опасания с греди таван, по тъмните облицовани стени и тежките мебели. Всичко това й бе толкова познато, колкото и Марк. Как можа да разбие сърцето му? Как ще живее без неговото приятелство? В едно бе сигурна. Когато този разговор приключеше, той нямаше да иска да има нищо общо с нея. Какво щеше да прави тя без него? Не можеше дори да си представи.

Отново го погледна и някак си успя да събере смелост да заговори.

— Срамувам се от себе си, Марк. Толкова дълго те избягвах. Направих го, защото… — За момент тя погледна настрани. — Защото изведнъж осъзнах, че не мога другояче. Марк, ти си най-близкият ми приятел. От години. Обичам те с цялото си сърце. Но колкото и да не ми се иска да го кажа, аз не те обичам така, както би трябвало, за да се омъжа за теб. Разбрах това преди доста време, но не можех да ти го кажа, защото не исках да те разочаровам. Аз просто… просто… не можах.

По страните й се стичаха сълзи, но тя осъзна, че плаче, едва когато Марк внимателно ги изтри с показалеца си. Погледът му сякаш проникваше до дъното на душата й. Тя сведе очи към сплетените им ръце и проплака.

— Съжалявам, че те н-нараних. Т-толкова много държа на теб. Не зная какво ще правя без теб.

Марк стана от табуретката и седна на дивана до нея. Той я прегърна, притисна я и започна да я успокоява, като приглаждаше назад косата й, докато тя притихна и го погледна.

— Моля те, не ме мрази. Няма да мога да понеса това.

Марк си пое дълбоко въздух, задържа го за момент и въздъхна.

— Това е една от причините, поради които толкова отчаяно те търсих, за да говоря с теб — продължи той. — Исках да ти кажа, че те разбирам. Права си, между нас няма страст, ние не сме влюбени един в друг. Нашата връзка е особена, тя е от тези, които продължават цял живот, но не трябваше и да помисляме за брак. Вината е в мен. Предполагам, че усетих биологичния ми часовник да тиктака. Ти си единствената, която отговаря на представите ми. Открих, че сравнявам всяка жена, която срещам, с теб, защото мисля, че ти си божествена. Много държа на теб, Таша, но аз също не те обичам. Моля те, прости ми, че те подтикнах към този брак. От месеци си бях мечтал за деца, гараж с две врати, мечтаех за живот, който все някой ден може би ще имам, но и двамата знаем, че това няма да бъде нашият живот, не и заедно.

Таша бе смаяна, тя наведе очи и видя, че неволно всеки от тях бе отдръпнал ръцете си, бяха се пуснали. И двамата изглеждаха готови да продължат живота си. Неочаквано Таша почувства прилив на енергия, сила и радост от живота. Сълзите им бяха измили и последното зрънце вина, което я измъчваше.

— Марк, нима сме се самозалъгвали толкова дълго време?

Той леко се усмихна и кимна.

— Да, така е. Но рано или късно и двамата ще открием някой, с когото ще сме щастливи и когото да обичаме. И когато това се случи, то няма да е насилено и скроено, ще бъде истинска любов.

При тези думи очите й отново се напълниха със сълзи. Тя трябваше да доведе докрай този разговор, да каже всичко, за което бе дошла.

— Аз вече открих този човек, Марк. Срещнах го.

— Обичаш ли го?

— Да.

— Тогава защо си още тук?

Беше прав, нямаше причина да остава тук, всичко вече беше казано, време бе да си върви. Защо не беше все още с Андрю?

— Не зная. Предполагам, че преди да съм с него, имах нужда да се срещна с теб и да се помирим.

— Върви, Таша, бъди с този, когото обичаш.

Таша кимна и се изправи. Марк също стана и тя колебливо протегна ръце и го прегърна.

— Благодаря ти — прошепна му.

За момент Марк я притисна и след това я пусна. Той обхвана брадичката й с длан и приближи лицето й до своето.

— Бъди щастлива, Таша! И не забравяй — ще съм до теб винаги, когато имаш нужда от мен.

Таша кимна, а очите й отново се насълзиха. Тя бързо го прегърна за последно и излезе.

 

 

Андрю пусна документите на бюрото и се усмихна. Сделката бе приключена. След седмици наред, през които всичко в живота му вървеше наопаки, нещо най-после се получи.

Най-малкото успял бе да се съсредоточи. Беше си набелязал цели и ги бе анализирал, точно както постъпваше във всички останали случаи. Загърбил бе чувствата и вълненията си и се бе концентрирал изцяло върху текущите си задачи. Първо бе опитал по най-стандартния начин — да открие телефонния номер, да проследи самолетния билет, да разпита в курорта, но без успех. Ударил бе на камък, затова разработи план.

Да открия Таша.

Да я любя, докато тя или се съгласи, или е твърде изтощена, за да се съпротивлява.

Планът бе съвършено прост, но ако не проработеше, Андрю имаше и план Б. Още не бе разработил напълно стратегията си по него, но бе на косъм да успее. Сделката за недвижимия имот, която току-що приключи, бе първата стъпка. Ако имаше нейното съдействие обаче, нещата щяха да вървят къде по-добре.

Проблемът бе в това, че той нямаше никакви гаранции, че планът му ще успее. Но нали надеждата умира последна… За нищо на света не би се отказал. До този момент винаги бе пренебрегвал връзките си в името на работата. Да бъде проклет, ако пропилее и ден без Таша да е част от живота му. Беше пропилял толкова време, време, което би могъл да прекара с Даяна. Нямаше да повтори тази грешка.

Той се облегна на стола, отпусна назад глава и затвори очи. Всеки път, когато затвореше очи, образът й изникваше пред него. Виждаше блестящите й очи и косата й, която се носеше около раменете й както в деня, когато плуваха; или пък по-късно, когато се любиха в гората.

Той потисна мислите си, изправи гръб и пооправи вратовръзката си, която бе в зелено, жълто и червено. Не го свърташе на едно място. Имаше нужда да излезе оттук, да се разтуши, но до деня, в който щеше завинаги да каже сбогом на това място, оставаха само две седмици.

Той стана и се приготви да тръгне. Преди да тръгне обаче, протегна ръка и разгърна опърпаното листче, което пазеше между страниците на бележника си, и отново прочете бележката, както правеше по няколко пъти на ден. Понякога това листче бе единственото нещо, което му даваше сили да продължи.

„Скъпи Андрю,

Зная, че не постъпвам правилно, като си тръгвам по този начин, но истината е, че се страхувам. Не можах да ти кажа това снощи, защото тогава то не би било истина. Не искам да провалям живота ти. Ние с теб не сме един за друг. Не ме обичай, Андрю, намери друга, която да те обича и да ти даде дъсчената ограда, за която мечтаеш. С мен не би могъл да бъдеш щастлив.

С любов,

Таша“

— Грешиш, Мунташа Бегония Смит! — За момент той се замисли, след това сгъна бележката и я прибра обратно в бележника. — Ще съм много щастлив с теб до края на живота си и много скоро смятам да ти докажа това.

 

 

Таша опъна сакото на тъмносиния си костюм и се наведе, за да отмахне стръкче трева от новите си тъмносини дамски обувки. Изправи се и отправи поглед към таблото с информация за полетите. Нищо ново. Имало някакъв проблем с машината, с която трябваше да лети, и щеше да се наложи още час, а може би и повече, да изчака в Портланд.

Тя се облегна назад. Имала бе дълъг и уморителен ден. Беше се приготвила да пристигне в Сиатъл, да си наеме стая в хотел и да започне да търси Андрю. Дотук щеше да е лесно. Много по-трудно щеше да бъде да се изправи срещу него и да го погледне в очите, но трябваше да го направи, дори и само за да го чуе да й казва да си върви обратно в планините. Така поне тя щеше да знае какво да прави.

Предния ден бе направила някои покупки. В началото костюмът и обувките й бяха много неудобни, но вече започна да свиква с тях. Когато я видя тази сутрин, майка й прихна да се смее, но след това окуражително я прегърна. Това бе първият опит на Таша да се пригоди към света на Андрю. Може би няма да се окаже толкова трудно, колкото й изглеждаше в началото.

Стомахът й болезнено се сви и тя усети, че бе огладняла. Изправи се и забеляза щанда за бърза закуска. Имаше достатъчно време, за да намери нещо подходящо, но защо пък да не хапнеше сега. Поръча си студен плодов сок и отпи, докато чакаше за сандвича си. Само след минута пое малка книжна торбичка със сандвича от младото момче зад щанда и се обърна към чакалнята. Таша отпи още една глътка от сока и се опита да заобиколи мъжа, който беше застанал зад нея.

— Извинете — каза тя, като го погледна бегло.

Единственото, което забеляза, бе тениската му, на която имаше надпис Заедно нудистки волейбол.

Чакай малко, това не беше ли тениска на клуб Регал?

— Няма нищо — отговори мъжът.

Таша отстъпи крачка назад. Този глас й бе познат. Погледна го в лицето. Косата му беше по-дълга и разрошена. Тениската, дънковите панталони и баскетболните обувки Найк бяха много различни от дрехите, в които бе свикнала да го вижда. Не бе останала и следа от напрегнатото му безпокойство. Но това беше той! Тя почувства, че коленете й омекнаха, сякаш щеше да се разтопи, сякаш се изгубваше в гора от вълшебни пулсации. Пред нея стоеше и се усмихваше Андрю.

— Забелязах те отдалече и едва те познах. — Той протегна ръка и бутна ревера й. — Хубави дрешки.

Смаяна, Таша прочисти гърлото си.

— Да — тя докосна гърдите му. — Твоите също. Какво правиш тук?

За миг Андрю погледна настрани и сви рамене.

— Хващам самолет за Денвър.

— Защо?

— Ще работя там.

Таша преглътна.

— В Денвър?

Той поклати глава.

— Не, всъщност е извън Денвър, в един малък град. Казва се Пайнбоу Спрингс. Чувала ли си за него?

Сърцето й подскочи.

— Да.

— Работата е различна от това, което съм правил досега, но мисля, че ще се справя.

— Така ли?

— Ммм… да.

— И каква е работата? — Не можеше да се сети за нито едно нещо в Пайнбоу Спрингс, с което той би могъл да се занимава. Дали майка й нямаше пръст в това?

— Купих малко стопанство там.

— Стопанство ли?

— Да, това е най-странното нещо, което ми се е случвало. Един ден открих в пощенската си кутия обява за недвижим имот. Беше пусната в обикновен бял плик, без обратен адрес, но клеймото беше от Пайнбоу Спрингс. Знаеш ли нещо за това?

Таша затвори очи. Майка й? Марк? А може би двамата заедно? Тя отвори очи.

— Ще ми се да знаех. Не бих имала кураж да го направя.

— Имала си кураж да дойдеш дотук.

Тази мисъл сякаш я прободе. Той беше прав, тя бе събрала смелост да го направи.

— Какво ще правиш с това стопанство, Андрю?

— Ами… не знам. Ще отглеждам зеленчуци, някои подправки, една-две крави, пилета. Някой ден може и да се окажа с цял куп дечурлига. Направих някои проучвания върху лечебните качества на билките и етеричните масла и си мислех дали не мога да развия пазара им на национално равнище.

— Можеш да ги продаваш и в моя магазин — тихо каза тя, като пристъпи към него.

Андрю я привлече към себе си. Прокара пръсти през косата й и вдигна лицето й към своето.

— Мога да ги продавам и в твоя магазин — прошепна той и устните му настоятелно се приближиха до нейните. — Предполагам, че с твоите познания и с моя опит в продажбите… — Той спря и се вгледа в очите й. — Липсваше ми до полуда.

Телата им се докоснаха и тя почувства топлината му.

— Тръгнах да те търся — глухо прошепна тя и въздъхна. — Бях глупачка, Андрю, не трябваше да си тръгвам така, но се уплаших. Ще ми простиш ли?

Той кимна.

— Аз също се уплаших, уплаших се, че никога вече няма да те видя отново.

— Наистина ли напусна работа?

— Всичко започна с тези проклети виолетови вратовръзки. Шефът не ги хареса. Аз смятам, че дрехите са само капан, наложен ни от обществото, и имаше ли значение, по дяволите, дали вратовръзката ми е лилава, а не черна, сива или синя. Денят, в който отидох на работа със син дънков панталон, вече го изкара извън нерви.

Очите й се напълниха със сълзи и тя високо се засмя. Обичаше го, толкова много го обичаше…

Андрю прокара пръсти през косите й и като се опита да улови погледа й, устните му уловиха нейните.

— Искам да ти дам всичко, което желаеш, Таша. Искам да живеем заедно — ти, аз, деца, всичко, както си му е редът. Искам да ти направя дъсчена ограда, но само толкова, нищо друго, което да напомня средностатистическото американско семейство с две цяло и половина деца, куче, котка и ябълков пай. Искам да сме самите себе си. Искам да те обичам такава, каквато си.

— Наш собствен свят? — попита тя.

Той се усмихна и кимна.

— Наш собствен свят. Между другото — добави той, като посочи ревера й, — не съм сигурен, че харесвам новия ти стил.

Таша погледна надолу към безличния син костюм, който носеше.

— Не бях в настроение, когато го купих. Но знаеш ли, докато пазарувах, някак си се озовах в мъжкото отделение, загледана в костюм на Брук Брадърс. Точно в този миг реших, че трябва да те открия, каквото и да ми струва това. Дори и ако трябваше да пробвам нещо по-консервативно…

— Дрехите са само примки, в които сме уловени, Таша. Нищо ли не научи в Ямайка?

— Опитах се да се нагодя към твоя свят.

— Недей.

— Наистина ли?

— По-скоро аз бих влязъл в твоя. — Той се наведе и устните му докоснаха нейните. — Предпочитам да те виждам без дрехи. Знаеш ли, фермата, която купих, има четиридесет и седем акра уединена земя, част от нея е залесена. Ще можем да тичаме голи винаги, когато ни се прииска. Още не съм я виждал, но ми обясниха, че на един от хълмовете има много подходящо място за къща.

Таша се дръпна назад и го погледна с престорена изненада.

— Искаш да кажеш, че мога да се отърва от този костюм?

Тяхна собствена къща!

— Скъпа, можеш да се отървеш от всяко парче плат по тялото си.

Таша дяволито се засмя, бавно съблече сакото си и понечи да издърпа ленената риза от полата си. Андрю я притисна към себе си и я целуна.

— Не сега, мила. По-късно.

Таша се засмя, но само след миг лицето й посърна.

— Трябва да ти кажа нещо, Андрю, само едно нещо. Съжалявам, че си тръгнах по този начин. Не мислех, че ние…

Той постави пръст на устните й.

— В момента има само две думи, които искам да чуя от теб. По-късно ще изясним останалото.

Таша знаеше думите наизуст. Бе ги повтаряла от мига, в който напусна Колорадо.

— Обичам те, Андрю!

Той се усмихна и я целуна.

— Това са три думи — прошепна той между целувките.

— Зная, но не ги броя, а ти?

Андрю въздъхна.

— Единственото, което ще следя известно време занапред, е да си с мен — естествена и мила. Може би и босонога и бременна.

Таша закачливо се усмихна.

— Това ме устройва. Кога започваме?

Андрю леко захапа устната й.

— Аз съм готов. Когато кажеш.

— Това е очевидно — каза Таша, като се притисна в него.

— Май ще трябва да почакаме още малко.

Тя обви ръце около врата му и се наведе напред за още една целувка.

— Колко малко? Докато стигнем до Пайнбоу Спрингс?

— Хм. Какво ще кажеш да прекараме още една нощ в големия град, преди да се отправим към провинцията? Случвало ли ти се е да прекараш нощта в Портланд?

Таша поклати глава.

— Не.

— Казват, че за всичко си има първи път.

— И аз така знам.

— Тогава да подпалим проклетия град.

— Или поне леглото в хотелската стая.

— Таша! — възкликна той.

— Все някога ще трябва да започнем да работим над купа деца.

Андрю кимна, хвана ръката й и я поведе през тълпата на летището.

Едно е сигурно, помисли си тя, ние ще имаме интересни деца.