Мади Джеймс
Любов в рая (15)

14.

Таша се събуди със смътно чувство на горчивина. Беше спала неспокойно, свита на кълбо. Тя изпъна напрегнатото си тяло, изтегна гърба, краката и ръцете си, след това плъзна длани под възглавницата, зарови лице в нея и се унесе. Подремна още малко, но нещо не й даваше да се отпусне. Знаеше, че трябва да свърши нещо днес, но то й убягваше.

След няколко минути умът й заработи и тя осъзна, че вече е сутрин. През прозореца нахлуваше светлина, която гъделичкаше клепачите й, и тя най-сетне отвори очи. Време бе да стане.

Първото нещо, което привлече вниманието й, бе мъжът до нея в леглото. Случилото се нахлу в съзнанието й.

Андрю лежеше на не повече от десет сантиметра от нея и я наблюдаваше, опрял глава на лакътя й. Тя си спомни какво трябваше да направи.

— Здравей — прошепна, без да помръдне.

— Добро утро.

Погледът обхождаше лицето й, а устните му бяха здраво стиснати.

— Отдавна ли си буден?

Той посегна, хвана кичур от косата, остави го да се плъзне между пръстите му и докосна страната й с края на кичура.

— Достатъчно дълго, за да те наблюдавам и за да разбера нещо.

Тя трепна. Той ще го направи, помисли си тя, той ще сложи край на всичко още сега, за да можем да го преодолеем и да забравим. Нима мога да забравя…

— Какво разбра? — запита тя смирено, почти уплашено.

Андрю отпусна ръка и легна на възглавницата до нея. Придърпа завивките около двама им, притисна се до нея и я прегърна. Таша се обърна настрани и го погледна право в очите.

— Ти не спа добре — каза той.

— Бях уморена. Обикновено не спя добре, когато съм преуморена.

Лъжкиня! Не спиш добре, когато нещо те тревожи. Андрю погали челото й.

— Когато се събудих тази сутрин, лицето ти беше напрегнато като кълбо от нерви.

— Сънувах лош сън.

— Така ли? Разкажи ми го. — Погледът му бе загрижен.

Таша затвори очи и поклати глава.

— Не си спомням — тихо призна тя.

— Тревожи ли те нещо, Таша?

Това бе нейният шанс да му каже. Той й го поднесе на тепсия. Това, което трябваше да направи, бе да каже: Да, тревожи ме. Трябваше да тръгва не само за да се върне у дома, а за да изчезне от живота му. Не мога да изживея това отново. Думите му щяха да облекчат задачата й.

Тя потърси погледа му. Той чакаше, насърчаваше я да говори — да приключи още сега, да пререже пъпната връв, за да могат и двамата да тръгнат по пътя си. Той искаше тя да го направи.

— Не — тихо отговори тя и отново излъга. — Всичко е наред.

Нищо не беше наред.

Андрю се усмихна, обърна я по гръб и покри тялото й със своето.

— Това е добре, защото трябва да ти кажа нещо много важно. Но преди това… — той я целуна нежно, страстно и настоятелно и отново разпали желанието й, точно както през изминалата нощ.

Тя бе изненадана, тялото й се подчини на неговото, но умът й крещеше да спре. Той се откъсна от нея, лениво докосна с пръсти слепоочията й и започна да ги масажира, докато погледът му изучаваше лицето й. Таша видя как изражението му се промени от страстен копнеж до загриженост и още нещо, което не успя да долови. Боже мой, не!

— Мислех си — тихо започна той и бързо целуна вдлъбнатинката в основата на врата й. — Имам само още един ден, а трябва да свърша толкова неща. Ще сляза долу, за да проверя дали Джони и Тод имат някакви новини за автобусите.

Таша кимна. Нямаше представа накъде клони.

— Докато се върна, ти си провери самолетните билети, за да разберем дали ще летим с един и същ самолет обратно. Ако не, искам да сменя моя билет.

— Моля? — промърмори тя почти без дъх.

Андрю се плъзна надолу и целуна лявата й гръд. Погледна я и продължи:

— Ще говорим в самолета и ще решим какво да правим. Предполагам, че за известно време ще прелитаме от Вашингтон до Колорадо и обратно, но това ще ни омръзне по някое време, а и ще е доста скъпо.

Той отново целуна гръдта й.

Таша объркано поклати глава, после обърна лицето му към своето.

— За какво говориш?

Андрю замълча.

— Искам да кажа — започна той, — че трябва да се организираме, да планираме живота си.

Точно както би направил всеки прилежен бизнесмен.

Смаяна, Таша отпусна ръце на леглото.

— Да планираме живота си? — Почувства как кожата на лицето й се стегна.

Той се наклони и се отпусна на леглото до нея. Държеше се така, сякаш не разбираше, не виждаше колко объркана е тя.

— Ами — той погали гърдите й — предполагам, че за това трябва да говорим.

Очите й се разшириха и гръдта й се надигна от дълбока въздишка.

Тя се отдръпна от него и седна в леглото.

— Андрю, аз знам какво ще правя с моя живот.

За първи път тази сутрин по лицето му като че ли се прокрадна страх.

— Нещо не е наред, нали?

Таша затвори очи и прехапа устни. Пое дълбоко въздух, отвори очи и го погледна. По изражението му разбра, че в него се лутат безброй усещания, същите, които разкъсваха и нейното сърце. Беше разбрал. Направи го сега!

— Андрю — спокойно започна тя, като докосна ръката му. — Няма да има никакви планове.

За момент, който й се стори вечност, той я гледаше, без да помръдне. Изведнъж примигна и си пое въздух. Таша стисна очи, за да спре сълзите, които напираха в нея.

— Недей — прошепна тя.

Той хвана ръката й и допирът му я завъртя във вихър от усещания.

— Недей — повтори тя.

Таша се дръпна от него. Той продължаваше да лежи неподвижен и я гледаше неразбиращо; погледът му бе пълен с въпроси. Тя зарея поглед встрани.

— Погледни ме, Таша. — В спокойния му глас се долавяше нотка на настоятелност.

Тя не можеше да го погледне, не искаше той да види сълзите й. Той изведнъж се озова зад нея, хвана ръката й, накара я да се обърне към него. Тя нямаше време да изтрие сълзите си, затова не го погледна в очите, а сведе поглед към гърдите му.

— Погледни ме — прошепна той.

Тя не го послуша и той хвана брадичката й и обърна лицето й към своето.

— Погледни ме, по дяволите!

Раздразнението в гласа му я обезоръжи. Почувства, че краката й се подкосяват, и ако пръстите му не бяха впити в раменете й, щеше да се свлече на пода.

— Казах, че те обичам. Не ми казвай, че трябва, защото аз не мога да не те обичам. Обичам те. Толкова е просто.

С усилие на волята Таша си наложи да го гледа в очите.

— Прекарахме заедно едва няколко дни, Андрю. Всъщност — една нощ. Как можеш да кажеш, че ме обичаш след толкова кратко време.

— Времето бе повече от достатъчно. Зная, че те обичам.

Сърцето й се заблъска в гърдите й. Тя не издържа на погледа му, освободи раменете си от хватката му и отстъпи крачка назад.

— На мен времето не ми бе достатъчно.

— Ще ти дам толкова време, колкото ти трябва, за да размислиш. След това искам да се омъжиш за мен.

Сърцето й се сви от ужас. Да се омъжи за него? Тя поклати глава.

— Невъзможно! Не мога да живея в Сиатъл, Андрю. Големите градове не са за мен. Освен това не бих могла да се впиша в твоя свят.

— Тогава аз ще дойда в твоя — бързо я прекъсна той.

— Не, мисля, че ти също няма да си щастлив там. Аз живея по средата на нищото. Какво би могъл да правиш ти там? Не и да продаваш лекарства, изключено. Та в моя магазин се продават повече лекарства, отколкото в аптека. Най-близката болница е на повече от сто километра. Няма да се получи.

— Тогава ще си намеря друга работа.

Таша нетърпеливо се извърна и скри лице в дланите си. Когато го погледна отново, видя пред себе си мъж, решен да постигне своето, силен и уверен — мъж, който вярва в традициите: дом, огнище, семейство. Колкото и да й се искаше да се хвърли в обятията му, тя знаеше, че не бива да го прави. Не би могла да му даде това, от което той се нуждае, това, което искаше, това, с което бе свикнал. Никога не би могла да му даде дъсчената ограда. Този свят не беше част от нея и не би могъл да бъде, колкото и да го обичаше. Ледени тръпки я пронизаха и тя потрепера. Обичаше го. Наистина те обичам, Андрю…

— Не — изрече гласно тя, като се обърна и започна да събира нещата си. — Нямаме достатъчно време, за да разберем дали можем да продължим заедно.

— Нямам предвид тази седмица, Таша. Исках да кажа, след като си тръгнем оттук. Ще ти дам толкова време, колкото ти е необходимо.

При тези думи Андрю се приближи към нея и хвана ръката й. Тя рязко се отдръпна и го погледна гневно. Той явно не разбираше! Не можеше просто да нахлуе в живота й. Толкова неща трябваше да се осмислят и променят преди това. Тя не искаше да променя живота си.

В гърдите й се надигнаха гняв и объркване. Може би точно гневът бе единственото нещо, което щеше да я спаси от ситуацията, в която бе. Това бе единственото чувство, за което можеше да се хване в момента.

— Цял един живот не ще стигне, за да го направим, Андрю — избухна тя. — Казах ти, че е невъзможно. Спомняш ли си? Казах ти още преди няколко дни, че когато тази седмица свърши, това, което се е случило, ще е без значение и дали сме се любили, или сме се влюбили един в друг, то ще си остане тук. — Тя се изправи и отприщи яростта си. — Всичко тук е нереално, фантазия. Аз ще се прибера у дома, ти — също, и едва ли ще се сетим отново един за друг. Разбираш ли?

— Наистина ли си способна на това? — Тонът му бе изненадващо спокоен. — Аз помня всичко, Таша. Не спах почти цялата нощ и мислих. Грешиш. Ние не фантазираме. Това е действителност. Преживяхме нещо истинско. И между другото, ти не беше споменала нищо за влюбване. Каза само ако се влюбим. Има разлика.

— Не — тя отново се отдръпна, дръпна чаршафите и се уви в тях. — Това никога не се е случвало. Така е най-добре.

— Защо се страхуваш да признаеш, че чувстваш нещо към мен? Защо не можеш да ми кажеш, че ме обичаш, Таша? Ти малко или много току-що го призна. Защо не произнесеш думите?

— Не се страхувам.

— Тогава ме погледни в очите. Защо плачеш? — В гласа му се прокрадна нотка на гняв. — Защо изведнъж се зави в тези чаршафи? Нима не искаш да те виждам вече гола? — Той сложи ръка на рамото й и тялото й потрепери от потиснато ридание. — Защо? — прошепна той отново.

Тя се извърна и го погледна. Вече не криеше сълзите си. Нямаше значение. Нищо нямаше да промени намеренията й.

— Защо ли? Мисля, че е очевидно, Андрю. Ние сме пълни противоположности. Пътищата ни никога няма да се пресекат. Знаеш, че не мога да си намеря място в твоя свят, ти в моя — също. Ти ще работиш през цялото време, а аз няма да има какво да правя. Ще се караме, ще спорим и ще разрушим това, което изживяхме тук. Ние сме като огън и вода. Ти носиш боксерки, докато аз почти винаги не нося нищо. Ти вярващ в американската мечта, аз я отхвърлям. Ти си отлежало бордо, а аз домашно ябълково вино. Ще спорим за политика и религия, как да отглеждаме децата, как да ги лекуваме, когато се разболеят. А най-лошото е, че рано или късно ще се намразим. — Таша се вгледа в загриженото му лице и въздъхна. — Няма да имам сили да понеса това.

Андрю не помръдна, опитваше се да осмисли думите й. Тя притихна в очакване той разпалено да я опровергае, но това не стана.

— Не съм предполагал, че си от хората, които се предават бързо.

Тя присви очи и поклати глава.

— Не съм.

— Тогава защо го правиш?

— Защото е най-доброто и за двама ни.

— За теб ли? Или го правиш, защото мислиш, че е добро за мен?

Тя погледна встрани.

— И за двама ни.

Той хвана брадичката й, извърна лицето й към своето и я принуди да го погледне. Гласът му бе мек и утешителен, но също и с нотка на твърдост, която я изплаши.

— Кажи ми, че не ме обичаш, Таша. Кажи го! Тогава ще си тръгна и ще забравя за всичко това. В противен случай никога няма да повярвам, че не ме искаш. Докато не чуя думите, няма да се откажа да се надявам.

Думите бяха на върха на езика й, но тя като че ли бе онемяла. Искаше да извика Не те обичам, Андрю, не те обичам, но словата сякаш заседнаха в гърлото й. Езикът й пресъхна и се вцепени, а тя искаше повече от всичко да му го каже. Знаеше, че в първия миг щеше да го заболи, но по-добре това, отколкото да съсипе живота му. Обаче не беше вярно. Наистина го обичаше. По страните й потекоха сълзи. Тя се освободи от ръцете му и се облегна в рамката на вратата. Дишаше тежко и се взираше в него.

— Дай ни малко време, Таша — настоя Андрю. — Умолявам те, дай ни време. Ще те оставя сама днес, ако искаш. Помисли над всичко, което ти казах, и над това, което ти каза. Утре можем да говорим по-спокойно. Моля те, Таша, не предавай и двама ни, преди да си размислила добре. Само още един ден…

Таша внимателно се вгледа в умоляващото му лице. Сърцето не й даваше да го нарани. Тя събра чаршафите и пресече стаята. Отпусна се на леглото, сви се и затвори очи.

— Добре — прошепна тя. — Ще ти дам още един ден.

 

 

Останалата част от деня и цялата нощ Андрю прекара, планирайки стратегията си. Време. Трябваше й време, за да свикне. Той щеше да й даде достатъчно време.

 

 

След полунощ той лежеше в леглото си и си спомни за изражението й — уплашено и объркано. Просто й дойде твърде много за твърде кратко време. Не трябваше да й стоварва идеите си така направо и изведнъж. Те щяха да променят нейния живот из основи. Може би още не бе готова за това.

Време. Трябваше й време. Времето бе ключът.

Беше й дал един ден. Нощта също. Използвал бе времето, за да планира нещата, но на сутринта на последния им ден заедно ги чакаше много работа. Трябваше да я убеди.

Нямаше да напуснат това място, преди да се уговорят за бъдещето. Той не би допуснал това да се случи поради една основна причина. Не му бе казала, че не го обича. Утре обаче щеше да й докаже, че тя го обича. Сърцето му заби при мисълта, че ще я чуе да изрича тези две думички.

Нямаше да прекара остатъка от живота си без нея. Вярваше ли тя, или не, но той щеше да направи всичко, за да я задържи — да се премести, да си намери нова работа, даже да яде проклетите тофи. Беше твърдо решен, защото я обичаше.