Фабиан Ленк
Марко Поло и тайният заговор (8)

Ловци в нощта

Децата се върнаха при пагодата и скоро откриха Марко Поло при един търговец на бижута. Разказаха му за случилото се и венецианецът набързо се сбогува с търговеца. Всички заедно се упътиха към двореца.

Монголският владетел ги прие незабавно и лицето му се свъси, когато чу разказа им.

— Това вече преля чашата! — кресна Кубилай хан, извика началника на стражата и му заповяда да претърси града и да открие Анджело. Заповяда също така да бъде заловен и Куорчи, който се криеше в странноприемницата.

— За коя странноприемница става дума? — поиска да разбере ханът.

Ким, Леон И Юлиан му обясниха, доколкото можеха, но описанията им не бяха много точни, а улиците нямаха имена.

— Хм, надявам се, че войниците ми ще намерят къщата — мрачно промълви ханът. — Куорчи ще ни каже къде са двамата монаси. Ще ги отървем от лапите на похитителите, кълна се!

След това ханът отправи ведър поглед към Марко Поло:

— Надявам се, независимо от всичко, ти, Матео и Николо да сте мои гости тази вечер. Ще заповядам да приготвят нещо специално във ваша чест.

Марко Поло се поклони:

— С удоволствие, повелителю!

Изпратиха приятелите в кухнята и те разказаха за случилото се на Вухан и Болгара. Двете бяха също толкова потресени, колкото и ханът.

В следващите няколко часа децата носеха дърва, режеха зеленчуци и вършеха всичко, което бе необходимо.

Привечер новината, че монахът не е открит и че Куорчи не е заловен, обиколи двореца. Войниците бяха обърнали доста странноприемници с главата надолу, но от Куорчи нямало и следа.

— Вероятно Куорчи е видял приближаването на войниците и е успял да се скрие — предположи Ким. — Или войниците са претърсили не тази странноприемница, която трябва. Хайде тази нощ сами да ги потърсим!

— Но нали е забранено да се излиза нощем из града! — намеси с Юлиан.

— И какво от това? Просто трябва да сме по-внимателни — разсея опасенията му Ким.

 

 

Вечерята в голямата зала на двореца започна с настъпването на нощта. Когато приятелите, натоварени с подноси, пристъпиха в залата, едва не изтърваха ястията. Залата беше приказно красива. Стените й бяха тапицирани със златисто кадифе и украсени с копринени килими с ловни сцени. Колони с чудни дърворезби подпираха таван от скъп махагон. По колоните проблясваха скъпоценни камъни, един от друг по-ослепителни. В тавана бяха инкрустирани златни мозайки, искрящи като звездно небе. Факлите хвърляха трепкащи отблясъци по стените.

Ханът седеше начело на огромната трапеза. До него беше Ценку, министърът му, а тримата Поло заемаха почетни места, близо до владетеля. На друга маса седяха още гости, по скъпите им одежди не беше трудно да се заключи, че са висши сановници.

С приведени глави приятелите сервираха пълнени пъдпъдъци и гълъби. Гостите изобщо не обръщаха внимание на малките слуги.

„Какви високомерни хора“, помисли Ким, но успя да се сдържи и не каза нищо. Заслуша се в разговорите на Кубилай хан и гостите. Леон И Юлиан тръгнаха към кухнята.

— Покорил си този град, но не си го разрушил — обърна се Марко Поло към хана. — Избрал си да управляваш с добро. Защо?

Ханът отпи глътка саке и отвърна:

— Това не отговаря напълно на истината, приятелю. Когато от мен се изисква да си послужа с оръжие, не се колебая да го направя. Но смятам за по-умно да не притискам прекалено много покорения противник. Когато тъпчеш победения и му отнемаш всичко, рано или късно, той се надига срещу теб. А въстанията носят само ядове.

— Много мъдро, хане — отбеляза Марко Поло, истински впечатлен. — Сигурно затова навсякъде има пагоди със статуи на Буда?

— Да, за съжаление — извика Ценку. — Но нашите богове са единствените истински богове!

— Замълчи! — викна ханът. — Разбира се, че ги оставям да се молят на боговете си. Така изобщо не забелязват, че властвам над тях.

Марко Поло се засмя:

— Не е зле… — каза той и извади изпод ризата си малка книга и я подаде на хана. — Исках да ти покажа нещо.

— Какво е това?

— Наричаме го Библия — обясни Марко Поло. — В тази книга са изложени законите и историята на християнството. Ханът изненадано вдигна вежди:

— Цялата ви религия се побира в една малка книжка? Трябва да е изключително ценна.

— Така е — съгласи се Марко Поло.

Ханът и Ценку внимателно заразглеждаха Библията. Никой не обръщаше внимание на Ким, така че тя успя да чуе и да види всичко.

— Дойде ми една идея — каза внезапно Кубилай хан. — Ще поемеш ли ролята на монасите, в случай че са мъртви, и ще се заемеш ли със задачата да разпространяваш словото на твоя бог в страната ми?

— Аз не съм монах, благородни хане.

— Но ти притежаваш тази книга, значи можеш да го направиш.

Ким видя, че Марко Поло се поколеба.

— Можеш да обвържеш тази задача с търговията си — опита да го изкуши ханът. — Ще имам грижата да бъдеш добре охраняван, докато обикаляш империята ми. Ще разпространяваш словото на твоя бог и същевременно ще можеш да купуваш скъпоценни камъни.

Докато прибираше Библията, на лицето на Марко Поло заигра усмивка:

— Това също е много мъдро. Приемам тази задача като изключителна чест.

Ким тихо се промъкна в кухнята:

— Къде изчезна? — попита я Юлиан.

— Слушах какво си говорят на масата — отвърна Ким и разказа какво е чула.

— Марко Поло е търговец до мозъка на костите си — заключи Леон, който не беше особено учуден.

 

 

Когато нощта се спусна над Канбалик, приятелите се промъкнаха в обора при двуколката на Поло. Там намериха онова, което им трябваше — въже. След това се втурнаха към стената. Когато се увериха, че никой не ги вижда, Ким се покатери върху раменете на Леон, завързана като алпинист с въжето. Преметна въжето около зъберите на стената, изкатери се горе и провери дали въжето е здраво закрепено. След нея се изкатери Юлиан, а накрая и Леон, който носеше Кия. Прехвърлиха въжето от другата страна на стената и се спуснаха по него. Така тайно се измъкнаха от двореца.

— Дано успеем да намерим онази странноприемница — прошепна Ким и в този момент видя как Кия хукна напред.

— Май вече имаме един проблем по-малко! — засмя се Ким.

— Може и така да е, обаче нощната стража не е за пренебрегване. Не забравяйте двайсетте удара с пръчка — напомни Юлиан.

Леон сложи пръст върху устните си:

— Да спрем с приказките и да потърсим Куорчи!

И децата потънаха в тъмнината.

Бледата луна, увиснала на небето, осветяваше всичко с млечнобяла светлина и приятелите се криеха в сенките на къщите. В някои прозорци проблясваше светлина, но по улиците не се мяркаше жива душа. От време на време притичваше някоя котка, Кия обаче не проявяваше интерес към тях, защото водеше Ким, Леон и Юлиан към пагодата, където отвлякоха Анджело. После пое по една криволичеща уличка и скоро се озоваха пред странноприемницата, която търсеха.

— Без теб сме загубени! — прошепна Ким на котката.

Кия доволно измяука.

— Още не са угасили светлините. Как мислите? Да влизаме ли? — попита Леон.

— Разбира се! — отвърна Ким, сякаш се разбираше от само себе си.

— Ами добре — съгласи се и Юлиан. Свещите в странноприемницата хвърляха мътна светлина. Едва половината от грубо скованите дървени маси бяха заети. Мъжете пиеха или играеха на зарове. Няколко от тях хвърлиха подозрителни погледи към децата, които се заоглеждаха неуверено.

— Ето го! — едва доловимо прошепна Ким. — Най-отзад вляво!

И наистина, Куорчи седеше сам с чаша пред себе си. В същия момент мъжът вдигна глава и позна децата. Мигновено скочи и хвърли бърз поглед към вратата.

— Иска да духне! — каза Юлиан.

Но Куорчи реши друго. Седна отново и надяна на лицето си фалшива усмивка. Приятелите се поколебаха.

— Да отидем ли при него? — попита Юлиан.

— Да — отвърна Леон. — Кръчмата е пълна с хора и няма как да ни нападне. Има много свидетели.

Юлиан, Ким И Леон се настаниха с разтуптени сърца на масата на Куорчи.

— Здрасти, Куорчи — поздрави го Ким. — Стражите в двореца те търсят навсякъде.

Куорчи нервно си играеше с чашата:

— Така ли? И защо?

— Много добре знаеш защо — отвърна Ким. — Ханът иска да знае къде са монасите. Теб те отвлякоха заедно с Франческо. Монахът изчезна, но ти си тук, а не е ли странно…

— Нямам нищо общо с тази работа — заяви Куорчи. — Само че не съм сигурен дали изобщо трябва да ви казвам каквото и да било. Какво всъщност си въобразявате? Какво сте намислили?

Ким се надигна:

— В такъв случай ще известим хана.

Куорчи хвана Ким за рамото и я накара отново да седне на мястото си.

— Не така, момиче, по-спокойно! — каза той, като се оглеждаше нервно. — Нямам какво да кажа на хана, защото нищо не знам!

— Какво стана по време на бурята, кой ви отвлече?

Куорчи вдигна рамене:

— Не знам, кълна се. Похитителите бяха маскирани. Замъкнаха ни в някаква сграда и ни ограбиха. Предполагам, че са продали монаха като роб.

Ким не изглеждаше много убедена:

— А ти? Ти защо си на свобода?

— Погледни ме — отвърна Куорчи. — Аз съм стар и слаб и за мен няма да получат много. Похитителите ме прогониха. Не видях лицата им, така че са сигурни, че няма да ги разпозная. А сега съм тук, защото търся други търговци, с които да пътувам. В група се пътува по-сигурно.

Ким погледна към приятелите си. Може ли да се вярва на Куорчи? Леон и Юлиан не изглеждаха убедени. Ким се замисли — историята звучеше доста убедително, а и нямаха доказателства, че лъже. Само че разказът му не им помагаше. Трябва им отправна точка, за да продължат с издирването на монасите.

— Как изглеждаше къщата, в която ви отведоха? — попита Ким.

Куорчи бързо отпи от чашата си:

— Нямам представа. Завързаха ни очите и натовариха багажа на двуколка. Когато двуколката спря, чух удари на чук, значи наблизо е имало ковачница. Освен това чух гласа на един търговец, който предлагаше сладкиши.

Ким сбърчи чело. И това е нещо!

— И какво още? — притисна го тя.

— Ами — продължи Куорчи. — Измъкнаха ни от двуколката и ни хвърлиха в къщата…

— Откъде знаеш? — прекъсна го момичето. — Нали очите ти са били вързани!

— Така беше, но превръзката се разхлаби малко. Видях също, че вратата на къщата е украсена с ездач с корона, който носи лък и стрела. После ми стегнаха превръзката и отново престанах да виждам. Наистина не знам нищо повече…

Ким погледна към приятелите си и те й кимнаха.

— Е, добре — каза тя, — нямаме друг избор, освен да ти повярваме.

Куорчи лицемерно се усмихна:

— Нищо друго не ви остава.

Приятелите си тръгнаха, без да се сбогуват.

— Поне имаме представа къде може да са похитените монаси — каза Ким.

— Сигурно отдавна са продадени като роби — отвърна Юлиан.

— Като спомена роби — подхвърли Ким, — мисля, че Когатай, търговецът на роби, е свързан с всичко това. Славата му се носи из целия град. Къщата, за която говори Куорчи, вероятно е неговата. Няма да се учудя, ако крие монасите там. Трябва внимателно да го наблюдаваме. Може би ще намерим…

— Тихо, тихо! — прекъсна я Леон. — Чувам гласове. Това са стражите!

И с един скок момчето се озова зад кладенеца. Ким, Юлиан и Кия светкавично го последваха.

Точно в този момент на ъгъла на уличката се появи отряд войници, водени от офицер с исполински ръст.

— Спрете! — заповяда исполинът. — Май чух детски гласове. Някой е нарушил забраната и се разхожда нощем по улиците.

Приятелите онемяха.

— Претърсете площада! — разпореди офицерът. — Разпръснете се!

— По-добре и ние да се разпръснем. Хайде, давайте! — прошепна Леон и приятелите се втурнаха да бягат, преди войниците да са стигнали кладенеца.

— След тях! — изрева офицерът.

Юлиан, Ким И Леон хукнаха, колкото им държат краката. Войниците обаче бяха по петите им! Приятелите имаха около стотина метра преднина. Трябва да предприемат нещо, преди да са ги пипнали! Иначе двайсетте тояги не им мърдаха, при това двайсет на човек!

Децата кривнаха в малка уличка с надеждата, че ще се отскубнат от преследвачите. Но щом свиха зад ъгъла, се заковаха на място. Пред тях се издигаше стена. Бяха в задънена улица.

— Да се връщаме! — извика Юлиан.

— Почакай малко! — спря го Леон и надзърна иззад ъгъла. — Ужас! Двама войници идват насам!

В очите на Юлиан се четеше страх:

— Ами сега?

— Да направим разбойническа стълба, бързо! — извика Леон на приятелите си, които бяха замръзнали от страх. Момчето бързо опря гръб в стената. Ким стъпи върху преплетените му длани, той я повдигна и в следващия миг тя вече беше върху стената. Юлиан и Кия ги последваха.

— А сега ти! — извика Ким на Леон и се наведе надолу.

— Ето ги! Пипнахме ги! — отекна дрезгав глас.

Приятелите с ужас разбраха, че са открити. Леон протегна ръце и с общи усилия децата го изтеглиха при себе си. Съвсем навреме, защото първият войник вече беше на няколко метра. Децата скочиха от другата страна на стената и се озоваха в лабиринт от улички. С помощта на Кия успяха да намерят пътя към двореца. Въжето си висеше на стената и те незабелязано успяха да се върнат в стаята. Леон и Юлиан уморено се тръшнаха на леглата си. Само Ким остана будна още известно бреме. Замислено си играеше с красивата верижка, която й подари Марко Поло. Тази нощ определено им провървя. Вероятно верижката й носи късмет. Ким здраво я стисна в ръката си.