Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Детективи с машина на времето (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marco Polo und der Geheimbund, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Фабиан Ленк. Марко Поло и тайният заговор

Издателство „Фют“, София, 2012

Немска. Първо издание

Редактор: Илияна Владимирова

Илюстрации: Алмут Кунерт

ISBN: 978-954-625-761-1

История

  1. — Добавяне

Клопката

— Горките бедни монаси! — промърмори Ким с ирония. — И Анджело, и Франческо разполагат с пари…

— И сигурно затова Франческо е бил отвлечен. Похитителите са знаели, че има много пари — предположи Юлиан. — Открили са скривалището в подгъва на расото, но вероятно не са видели тази монета.

Ким кимна:

— Сега е моментът да намерим Марко Поло. Това ще го заинтригува!

След половин час късметът им проработи и те откриха венецианеца в една гостилница. До него седеше Анджело и унищожаваше порция юфка.

— Къде изчезнахте? — зарадва се Марко Поло, като видя децата.

Ким, Леон И Юлиан разказаха, че са намерили расото. Споменаха и за намерените в расото пари.

Марко Поло повдигна вежди:

— Пари? Това е странно…

Той веднага се упъти към сергията, на която се продаваше расото, и заговори жената. Тя обясни, че купила расото тази сутрин от някакъв пътуващ търговец. Нямаше представа къде е той. Внезапно в очите й проблесна страх. Погледът й се прикова в една точка зад гърба на приятелите. Ким, Леон И Юлиан се обърнаха. Около тях се бяха наредили десетина тежковъоръжени мъже и Когатай.

— Какво става тук? — просъска Когатай. — Отново задавате въпроси, вместо да търгувате?

Той щракна с пръсти и мъжете изтеглиха саби.

Приятелите неволно се притиснаха един в друг.

— Всичко е наред! — отвърна Марко Поло, в гласа му нямаше и следа от уплаха.

— Надявам се да е така, чужденецо, и не забравяй, че не си безсмъртен! — изрече заплашително Когатай.

— Аз се ползвам със защитата на хана! — отвърна хладно Марко Поло.

Когатай се усмихна криво:

— В неговия дворец може би, само че тук се разпореждам аз! И аз решавам кой ще живее и кой ще умре. Разбра ли?

Марко Поло кимна. След това мина покрай въоръжените мъже, сякаш изобщо не съществуват. Децата и монахът го последваха.

Юлиан изплашено хвърли поглед назад, Когатай и хората му ги наблюдаваха мрачно, но не посегнаха към оръжията.

— Ами сега? — попита Юлиан. — В двореца ли се връщаме?

— Не — отвърна Марко Поло. — Първо искам да потърся скъпоценни камъни.

Децата последваха търговеца и монаха с въздишка.

— Когатай със сигурност има пръст в отвличането — прошепна Леон. — Той…

— Какво има?

— Не съм сигурен, но ми се стори, че видях Куорчи — прошепна Юлиан.

— Какво, какво?

— Да, ето там, отпред! Само че вече не го виждам.

— Припознал си се — каза Юлиан.

Леон сви рамене, но остана нащрек. В следващия момент отново му се стори, че вижда дребната фигура на Куорчи. Обаче и този път мъжът обърна гръб и момчето не можа да го разгледа добре. Няма съмнение, че наоколо витае заплаха. Когатай и мъжете му отново се появиха.

— По петите ни са! — извика Ким и в гласа й се долови паника.

— Възможно е — отвърна Марко Поло. — Но Когатай няма да посмее да ни нападне.

— Да се надяваме… — промълви Ким.

— О, каква великолепна пагода — обади се Анджело и посочи към една шестетажна постройка. — Искам да я разгледам отблизо.

Юлиан се запали от идеята и попита:

— Може ли и ние да дойдем с теб?

— В никакъв случай — отвърна Анджело. — Само ще ми пречите. Отивам сам. Или искаш да дойдеш и ти, Марко?

— Не, ще потърся някой търговец на скъпоценни камъни — отвърна Марко Поло и се запъти към едно магазинче, докато приятелите нерешително запристъпваха на място.

Юлиан предизвикателно скръсти ръце пред гърдите си:

— Анджело няма никакво право да ни забранява да ходим там.

— И аз мисля така — отвърна Ким. — Ще почакаме още една минута и влизаме.

Приятелите не сваляха поглед от пагодата. Тя приличаше на многоетажна кула, висока около двайсет метра. Основата й беше каменна, а етажите — от тъмно дърво. Всеки етаж завършваше със силно издадени и извити нагоре стрехи, подобни на разперени крила. На покрива имаше малка кръгла куличка с остър връх, който сякаш се забиваше в мътно синьото небе над Канбалик.

— Прилича на коледно дърво — каза тихо Ким.

Леон се засмя:

— Имаш право. Освен това също е свързана с религията. Как мислиш, Юлиан?

Юлиан кимна:

— Вътре със сигурност има изображения и статуи на Буда. Всъщност Канбалик е древен китайски, а не монголски град. Кубилай хан просто го е завладял. А повечето китайци вярват в Буда… Една минута вече мина, можем да влизаме.

Приятелите се озоваха в квадратно, потънало в приятен сумрак помещение. Наоколо горяха множество свещи. Нашите детективи се скриха зад три огромни тумбести вази, за да не ги види Анджело, и предпазливо занадничаха от скривалището си. Върху подиум в средата на помещението се извисяваше великолепен златен Буда, ведро усмихнат, пред него стоеше Анджело, свел глава и потънал в благоговейно мълчание.

В същия момент се чу шум и Юлиан се огледа. Шумът идваше отдясно, а там беше доста тъмно. Някаква приведена сянка се стрелна покрай стената и изчезна. Юлиан искаше да я покаже на Ким и Леон, но на срещуположната страна се мярна друга сянка, следвана от още няколко. Юлиан настръхна — сенките бяха забулени и в ръцете си държаха ками! Те се приближаваха зад гърба на монаха, който продължаваше да съзерцава Буда.

Преди Юлиан да успее да го предупреди, маскираните се нахвърлиха върху Анджело. Един от нападателите запуши устата му, а друг опря кама в гърлото му. Маскираните повалиха Анджело на земята и го помъкнаха към задния изход. Отвън ги чакаха коне. Похитителите хвърлиха Анджело като вързоп върху гърба на един кон и препуснаха по улицата.

— След тях! — извика Юлиан. — Трябва да разберем накъде тръгнаха.

Приятелите се втурнаха след похитителите, които бясно препускаха през тълпата. Никой не направи опит да ги спре. Приятелите тичаха след тях колкото им държаха силите, но разстоянието помежду им ставаше все по-голямо. Децата едва дишаха, а краката им не ги слушаха. Най-накрая се отказаха.

— Всичко беше напразно! — Ким, останала без дъх, се опря на оградата на някаква къща.

— Това със сигурност е дело на Когатай, проклетия търговец на хора! — яростно извика Юлиан. — Трябва веднага да намерим Марко Поло и да отидем при хана!

В този момент котката енергично измяука. Приятелите погледнаха към нея:

— Възражения ли имаш? — попита Ким.

Котката я побутна и затича към някакъв кладенец, скочи върху него и се загледа в една точка. Приятелите проследиха погледа й.

— Знаех си! — викна Леон. — Куорчи е там!

И Леон посочи към една ковачница.

marko_polo_i_tajnija_zagovor_selo.png
marko_polo_i_tajnija_zagovor_nabliudenie.png

Куорчи ги забеляза, когато бяха само на десетина крачки от него. Очите му се разшириха, той се обърна и побягна, като умело си пробиваше път през тълпата. Но приятелите го следваха по петите и видяха как влиза в една странноприемница. Пред нея се мотаеха двама бродяги, единият се усмихна на Ким с беззъбата си уста и й махна.

— По-добре да не влизаме — извика Юлиан.

— Защо Куорчи побягна, щом ни видя?

Неприятно прозрение завладя Ким:

— Може би самият той е един от похитителите — прошепна тя. — И е завел малкия ни керван при тях. След това се е оставил да го отвлекат, за да избегне подозренията. Може би още в кервансарая е успял да разбере, че нашите двама монаси съвсем не са толкова бедни, за колкото се представят.