Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Детективи с машина на времето (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marco Polo und der Geheimbund, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Фабиан Ленк. Марко Поло и тайният заговор

Издателство „Фют“, София, 2012

Немска. Първо издание

Редактор: Илияна Владимирова

Илюстрации: Алмут Кунерт

ISBN: 978-954-625-761-1

История

  1. — Добавяне

Златната верижка

— Решетката — прошепна Ким.

Останалите я погледнаха учудено.

— Е, и? — попита Юлиан.

Ким не отвърна, скочи на крака и застана пред решетката с Кия в ръце:

— Страхотно, нали?

Леон и Юлиан се приближиха.

— Какво искаш да кажеш? — попита Леон. — Никой от нас не може да се провре.

Ким поклати глава:

— Мисля, че има един, който може — и момичето погали котката по главата.

На лицето на Леон блесна любопитство:

— Какво имаш предвид?

С победоносна усмивка Ким свали златната верижка, която й подари Марко Поло:

— Ще я сложа на врата на Кия, след това тя ще отиде в двореца, ще съобщи на Матео и Николо и ще ги доведе, за да ни освободят.

В погледа на Леон се четеше съмнение:

— И смяташ, че това може да се случи?

Ким завъртя очи нагоре:

— Не знам, Леон, но си струва да опитаме, нали? Имаш ли по-добра идея?

Леон замълча.

Сега се намеси Анджело:

— Изненадвам се от вярата ти в това животно, все пак тя е само една котка.

— Кия не е обикновена котка.

— Какво имаш предвид?

— Скоро ще разбереш — отвърна Ким и преметна верижката през врата на Кия. Закопча я плътно, така че верижката се скри в козината й. Не се виждаше и нямаше опасност да се заплете в нещо по пътя.

После Ким се наведе над ухото на Кия и й зашепна нещо. Изящното тяло на котката замръзна — сякаш слуша напрегнато. Когато Ким свърши, Кия се провря през решетката и се промъкна към стълбата, водеща нагоре.

Монасите слисано се спогледаха.

— Може би все пак ще стане — прошепна с надежда Юлиан.

— Дано! — отвърна Ким. Знаеше, че планът й е рискован, при това най-вече за Кия. Дали ще успее да се промъкне през охраната? От друга страна, все пак е само котка, хората на Ценку нямаха представа за специалната й задача. Но дори и да успее да се измъкне от къщата, няма никаква гаранция, че ще стигне до двореца. Освен това кой може да каже дали Матео и Николо ще се досетят за опасността, в която се намират децата.

Ким затвори очи и се опита да прогони лошите мисли от главата си. Не им оставаше нищо друго, освен да чакат. Никой не проронваше дума. Ким съжали, че няма часовник, колко ли време мина от тръгването на Кия? Петнайсет минути или половин час?

По едно време ги навести един от стражите. Мъжът глуповато се усмихна и им подхвърли през решетката няколко парчета мухлясал хляб.

— Добър апетит! — извика подигравателно той, преди да изчезне. — Когато станете роби, няма да получавате дори и това.

Ким въздъхна с облекчение, този тип изобщо не спомена за Кия, така че по всяка вероятност първата част от плана е изпълнена и котката е успяла да се измъкне от къщата.

Момичето започна да брои капките, падащи от тавана, една капка беше равна на една секунда, и Ким броеше ли, броеше. Изминаха около двайсет минути, изведнъж над главите им се разнесе шум. Всички скочиха и се приближиха към решетката. Нещо изтрополя, после се чуха крясъци и ругатни.

— Струва ми се, че горе се бият — с разтреперан глас рече Юлиан.

— Да, идват да ни освободят! — извика Ким.

Затворниците закрещяха с цяло гърло:

— Тук сме! Насам! Насам!

В следващия момент към тях като вихър се втурна една котка с кехлибаренокафява козина и смарагдовозелени очи. Тя се провря през решетката и се хвърли в ръцете на Ким.

— Какво щяхме да правим без теб, мое малко съкровище? — извика радостно Ким, погали котката по меката козина и когато се увери, че верижката не е на мястото си, викна, сияеща от щастие: — Успяла е, знаех си!

Радостта им обаче не трая дълго. Внезапно се появиха трима мъже. Само че не бяха Матео, Николо или войници на хана, а Ценку и двама от неговите хора. Министърът размахваше огромен шамшир, а лицето му бе разкривено от ярост.

— Всемогъщи Боже! — извика Анджело, бял като платно.

— Твоят бог няма да ти помогне! — просъска Ценку, докато пъхаше ключ в ключалката. Вратата проскърца и тежко се отвори.

— Излизайте! По-бързо!

Леон събра смелост и попита:

— Какво смятате да правите с нас?

— Скоро ще разберете! — и Ценку заплашително тръгна към Леон. — Моите безстрашни воини задържат хората на хана, а ние ще избягаме през задния вход.

Леон хвърли поглед към приятелите си и те му кимнаха. Децата се заковаха на местата си и отказаха да помръднат. Ценку сграбчи Леон за ръката и го блъсна към вратата.

— Побързай, малък опърничав глупако!

Министърът и хората му помъкнаха затворниците по някакъв коридор. Над главите им битката продължаваше. По всяка вероятност хората на Ценку яростно се съпротивляваха, но Леон беше убеден, че в крайна сметка войниците на хана ще вземат надмощие. Само че това няма да им помогне особено, ако Ценку успее да ги изведе от къщата. Бързо трябва да измисли нещо!

— По-бързо, по-бързо! — изкрещя Ценку и блъсна Леон така, че момчето се запрепъва.

— Ох, кракът ми! — извика Леон и се свлече на пода, превит на две.

— Какво има? — изрева Ценку. — Ставай!

— Не мога… Счупи ми крака — изплака Леон с надеждата да спечели време.

— Глупости! — излая министърът, по челото му избиха капчици пот. — Ставай бързо!

Леон само поклати глава:

— Ужасно ме боли!

Министърът изруга, остави меча и протегна ръце към Леон, за да го вдигне на крака.

— Благодаря — отвърна Леон и се облегна с цялата си тежест на ръцете на Ценку, който загуби равновесие и се просна на пода.

Това послужи за сигнал на останалите. Кия скочи на гърба на Ценку и го захапа, а двамата монаси се нахвърлиха върху стъписаните му хора. Министърът изрева и посегна към гърба си, за да се освободи от котката, но Кия му отвърна със светкавичен удар на лапата си и острите й нокти се впиха дълбоко в кожата му. Виковете на Ценку проехтяха в коридора. Докато той се бореше с котката, Леон отново се изправи на крака, грабна шамшира и го метна настрани. После заедно с Ким и Юлиан се притекоха на помощ на монасите. Франческо и един от хората на Ценку обикаляха в кръг и се дебнеха. В това време Анджело успя да тръшне противника си на пода с великолепен ъперкът. Монахът изумено заразглежда юмрука си:

— Всемогъщи Боже, не съм знаел какво се крие в мен — радостно възкликна Анджело.

— Внимавай! — извика му Юлиан, който мярна някакво движение.

marko_polo_i_tajnija_zagovor_bitka.png

Ценку бе успял да се освободи от Кия и се втурна към Анджело, но Ким му подложи крак и министърът се строполи пак на пода.

— Ще ми платиш за това! — изрева Ценку.

— Едва ли! — отвърна му плътен глас.

Всички се обърнаха. Зад тях стоеше Матео, следваха го Николо и няколко тежковъоръжени войници. След няколко минути Ценку и хората му бяха здраво вързани.

— Радваме са да ви видим отново — казаха братята Поло и запрегръщаха затворниците.

Приятелите побързаха да напуснат мрачното подземие.

— Първо не можахме да разберем какво иска от нас котката ви — призна Матео, докато изкачваха стълбата. — Но след това Николо откри верижката.

— Да — отвърна Николо, измъкна верижката от джоба си и я подаде на Ким. — Ясно ми беше, че това означава нещо важно, само че не знаех какво. Но Кия ни помогна. Беше като подивяла и все искаше да се втурне нанякъде.

Вече бяха стигнали до стаята над тъмницата. В нея всичко беше обърнато с главата надолу — мебелите бяха изпочупени и навсякъде се търкаляха оръжия. Войниците на хана тъкмо отвеждаха няколко души.

— Досетихме се, че Кия иска да ни покаже нещо — продължи Николо. — За по-сигурно взехме със себе си няколко войници. И сме направили добре, както се оказа, когато котката ви ни доведе тук по най-краткия път. Какво невероятно животно, наистина!

— О, да! — в един глас казаха приятелите.

 

 

Скоро пристигнаха в двореца. Стражите веднага ги заведоха при могъщия владетел. Ханът не беше сам. Приятелите с изненада видяха, че до него е Марко Поло. Търговецът все още беше блед, но явно беше много по-добре. Той приятелски им намигна.

Стените на залата бяха покрити със снежнобяла коприна. В средата й имаше сребърна статуя на пъстроцветна птица. Великолепните пера бяха изработени от хиляди скъпоценни камъни, плътно наредени един до друг. Невидим механизъм караше птицата да разперва и да прибира крила.

Други две животни, само че от плът и кръв, стояха от двете страни на трона от слонова кост. В него седеше ханът, облечен в снежнобели одежди. Двата леопарда присвиха очи, щом видяха Кия, но тя не ги удостои с внимание. Също като децата, и тя не можеше да откъсне очи от един мъж, който умело жонглираше с мечове и факли. В дъното на залата друг мъж свиреше на морин хуур[1] и пееше. С едва забележимо движение на ръката ханът му даде знак да спре, жонгльорът също преустанови изпълнението си.

— Приятелите ми отново са тук — заговори ханът, — но това, което ми липсва, е информация за случилото се — и се обърна към Марко Поло. — Както и на теб, нали?

Марко Поло кимна:

— Така е, благородни владетелю. Какво се случи?

Матео и Николо се заеха да обяснят на хана и на Марко Поло какво се беше случило.

— Значи собственият ми министър ме е предал… — рече тъжно ханът. — Работел е срещу мен, защото се страхува от новото, защото не може да си представи, че в една страна могат да съществуват едновременно различни религии. Но най-много се е страхувал, разбира се, за собствената си власт.

Погледът на владетеля се спря върху децата.

— Вие сте не само умни, но и изключително смели — каза той. — Как да ви се отблагодаря?

— Пуснете Болгара, велики господарю! — бързо извика Юлиан. — Тя е невинна!

Ханът кимна и се разпореди да освободят готвачката.

— Изненадва ме скромността ви, можехте да поискате злато, сребро или скъпоценни камъни и да ги получите.

— Благодарим, велики господарю. Но свободата на Болгара е достатъчна награда за нас — поклони се ниско Ким.

— Както желаете — отвърна ханът. — А сега искам да се погрижа монасите да се облекат по подобаващ начин, по-късно ще дам празнична гощавка.

Марко Поло се засмя:

— В такъв случай децата и котката ще са наши почетни гости! Заслужиха си го! Не само разобличиха Ценку, но излекуваха и мен.

— Трябва да благодарите на Болгара — каза Юлиан. — Тя приготви билките, които ви помогнаха.

В този момент Кубилай хан даде знак на акробатите и музикантите и те продължиха представлението.

 

 

Приятелите нахлуха радостно в кухнята при Вухан и й разказаха вълнуващите новини. Не след дълго се появи и Болгара. Майка и дъщеря се прегърнаха разплакани.

— Огромни благодарности! — прошепна през сълзи Вухан.

— За нас беше чест — отвърна Юлиан, понеже не се сети за нещо по-добро. — А сега ще отидем да си починем малко.

— Разбира се — отвърнаха в един глас Болгара и Вухан. — А ние ще започнем с приготовленията за празника. Ще се видим по-късно.

— Да — отвърна Ким, погледна Леон и Юлиан и помисли, че всъщност няма да има по-късно, и добави: — Може би…

Ким, Леон И Юлиан излязоха от кухнята с въздишка.

— Тръгваме, нали? — попита Ким.

— Да — отвърна Леон. — Разрешихме случая, монасите отново са на свобода, Ценку и хората му са в затвора, а Марко Поло вече е здрав. Ти какво мислиш, Юлиан?

— С радост ще се върна вкъщи. Нямам нищо против монголската кухня, но си мечтая за голяма порция сладолед във „Венеция“…

Тримата приятели и Кия мълчаливо се запътиха към обора, където беше двуколката на тримата Поло, през която Темпус ги изпрати в империята на Кубилай хан.

— Е, да тръгваме — рече Ким, свали верижката и я окачи на един стълб, после всички се хванаха за ръце и тръгнаха към двуколката. Не усетиха съпротивата на дървото, просто преминаха през двуколката, сякаш беше от въздух. Обгърна ги топъл мрак.

Темпус ги отведе вкъщи, в техния свят, в очарователното малко градче Зибентан.

Бележки

[1] морин хуур — струнен музикален инструмент, който наподобява гъдулка. — Б.пр.