Фабиан Ленк
Марко Поло и тайният заговор (3)

В кервансарая^[1]

 

Наоколо цареше полумрак и тримата приятели се заоглеждаха неуверено.

— В някаква двуколка сме! — изненадано рече Ким. — Запомнете я добре, момчета, тя е обратният ни билет към Зибентан!

— Ясно — промълви Юлиан и се огледа. Намираха се в обор — цвилеха коне, ревяха камили, а огромен як^[2] стържеше с рога по гредата отгоре. Миришеше на сено и на тор.

— Е, изглеждате добре, не може да се отрече — усмихна се Юлиан към Ким и Леон.

— Ти също — не му остана длъжен Леон.

И тримата бяха обути в кожени ботуши, носеха дълги груби панталони и тъкани тъмнокафяви ризи. На главите си имаха шапки, обрамчени с кожа.

— Последен писък на модата! — засмя се Ким, докато оставяше Кия на пода. — Ама къде сме всъщност? И къде е Марко Поло?

В този момент в обора влезе мъж със сплеснат нос и леко дръпнати очи. Беше нарамил голяма вила. Като видя приятелите, той присви недоверчиво очи.

— Какво правите тук? — процеди през зъби мъжът.

— Търсим един човек — учтиво отвърна Юлиан.

— Така значи — отвърна мъжът и заби ядно вилата в копа сено точно пред Юлиан.

Стреснати, децата отстъпиха назад.

— Изплашихте се, а? — извика монголецът. — Така и трябва! Тук не търпим крадци. Сигурно сте дошли да крадете сено.

— Не, не! Не сме си го и помисляли! — отвърнаха приятелите. — Търсим един човек, казва се Марко Поло.

Мъжът се сепна, после попипа щръкналата си брада. Вече не гледаше така недоверчиво.

— Марко Поло? Май съм чувал това име… Но не съм съвсем сигурен. В ямб^[3], като този непрекъснато пристигат и заминават хора.

— Ямб ли? — попита Ким.

Монголецът я погледна изненадано:

— Не знаеш ли какво е ямб? Пощенска станция и кервансарай едновременно. Така се е разпоредил богоподобният Кубилай хан. Откъде си, в името на великия Кьоке Тенгри^[4]?

— А, да, ямб, разбира се — бързо отвърна Ким. — Просто не чух добре.

Мъжът измъкна вилата от сеното.

— Дааа, виждате ми се доста наивни и твърде глупави, за да крадете сено…

Момичето кимна. Нека да си мисли така, по-важното е, че вече не ги смята за крадци.

— Ямбът е нещо много хубаво — продължи мъжът. — Станциите са на един ден път една от друга. Куриерите на хана пренасят важните документи от станция на станция и на всяка ги чакат отпочинали коне и нови куриери. Куриерите могат да пренощуват в кервансарая, също както и пътуващите търговци. А пък за мен винаги има работа като коняр.

— Къде да намерим Марко Поло? — попита Юлиан.

Мъжът вдигна рамене:

— Може би е в кервансарая — и мъжът посочи към портата. — А сега изчезвайте!

Приятелите това и чакаха и бързо изскочиха от обора.

Беше започнало да се смрачава. Последните лъчи на залязващото слънце осветяваха обширна долина със заоблени възвишения, покрити с трева до кръста. Приличаше на истинско зелено море, над което като мачти на кораб се извисяваха черничеви дървета. Дивите цветя бяха като ярки пъстри петна сред монотонното тревистозелено. Над главите на приятелите се виеше сокол.

Точно до пощенската станция се гушеше двуетажна дървена къща, самотно възправена срещу режещия студен вятър, който препускаше из равнината и шибаше като с камшик обраслата с трева земя. Кервансараят изглеждаше доста далеч от представите им за уют. Почти черното дърво на къщата с ниска и проста врата бе прорязано от малки прозорчета, напомнящи на очи, загубили блясък. В далечината отзад се виждаха хълмове — но не зелени, а жълти. Всъщност бяха огромни пясъчни дюни.

По пътя, опнат като конец, към кервансарая се приближаваха няколко самотни фигури, яхнали тежко натоварени камили.

— Пътят на коприната! — възбудено прошепна Юлиан. — Това трябва да е той!

От кервансарая се чуваше силна музика. Беше някаква странна смесица между глухо биене на тъпан, писък на цимбал^[5] и рев на тръба. Звуците бяха толкова ужасни, че Кия скочи в ръцете на Ким и се свря в нея.

— Няма как — съчувствено прошепна Ким. — Трябва да влезем.

Въпреки бурните протести на ужасената котка приятелите влязоха в мрачната постройка.

Лъхна ги горещ въздух, а в ушите им заблъскаха дивашки звуци от тръба. Помещението, в което се озоваха, беше огромно и с нисък окаден таван. Около стотина души се бяха наблъскали край масите. Те ядяха, пиеха и се веселяха. Лееха се реки от архи^[6] и хорц^[7] — любимите напитки на монголите.

В предната част на кръчмата имаше тезгях, а в огнището зад него гореше огън. Потен чирак въртеше на шиш половин овен.

В този момент някакъв мъж с мрачен поглед така тресна върху тезгяха няколко чаши, че от тях литнаха пръски. Неколцина мъже веднага протегнаха ръце към чашите и после се упътиха към маса, върху която танцуваше боса красива млада жена. Беше заметната с прозрачен воал, имаше яркочервен пояс на кръста, а около бедрата й бе увит златист шал. Мъжете наоколо пляскаха в ритъма на тъпаните. Музикантите седяха на малък подиум вдясно и свиреха с пълна сила. Един от тях надуваше шенг, инструмент със седемнайсет тръби.

Кия мъченически измяука и Ким я загали нежно по гръбчето:

— Дали Марко Поло е тук? — Юлиан с мъка се опита да надвика глъчката.

Погледът му се плъзна из множеството. Имаше хора от всякакви раси, бедни и богати. Някои носеха скъпи дрехи, обшити с кожа, други — елегантни копринени роби. Но имаше и мъже в жалки дрипи и с лица, покрити с мръсотия. Почти всички имаха на коланите си ками, ятагани или дълги ножове.

Мястото съвсем не беше от най-уютните.

— Трябва да поразпитаме! — викна Леон към Ким и Юлиан и опита късмета си с един мъж, чието зачервено лице беше прорязано от голям белег. Мъжът обаче само сви рамене в отговор.

На Ким й провървя повече. Дебелакът, когото попита, посочи към един тъмен ъгъл. Приятелите се запровираха нататък. Когато най-сетне се добраха, видяха около една маса, заобиколена от пейки, петима мъже. Пред тях имаше подноси с месо, хляб и плодове. Двама от мъжете носеха раса. Лицето на мъжа в средата беше обрамчено от добре поддържана брада. Носът му беше прав, но дългичък, кафявите му очи издаваха буден ум. Приличаше ужасно много на мъжа, който им показа Тебелман.

— Марко Поло? — попита Ким.

Брадатият мъж я погледна с любопитство.

— Познаваме ли се? — попита той и набоде на ножа си парче хами^[8].

Ким се поклони:

— Търсихме ви. Ние… — тя се замисли как да продължи и се реши на една малка лъжа. — … чухме, че се нуждаете от работливи слуги.

— И решихме да ви попитаме дали няма да ни вземете — притече й се на помощ Юлиан и разказа историята, която обикновено разказваше в подобни случаи. — По пътя ни нападнаха разбойници и убиха родителите ни, съвсем сами сме и се нуждаем от средства.

Марко Поло кимна съчувствено и прошепна нещо на ухото на мъжа до себе си.

Децата напрегнато зачакаха. Кия, която се беше настанила в ръцете на Ким, ставаше все по-неспокойна.

— Много съжалявам — извика най-после Марко Поло, за да надвика музиката. — Нямаме нужда от слуги. Но можете да хапнете с нас. — И той посочи щедро платата с ястията. — Има дал^[9], мах^[10] с много лук и хар сьол^[11] със зеленчуци.

Ким поклати глава — ястията не изглеждаха особено апетитни:

— Благодаря, не сме гладни. Нали, момчета?

Леон и Юлиан поклатиха глави.

Марко Поло повдигна рамене:

— Не мога да направя нищо повече за вас…

След това се обърна към спътниците си.

Потиснати, приятелите напуснаха кервансарая. Сенките навън бяха станали още по-дълги, а вятърът — леденостуден.

— Ами сега? — мрачно попита Ким, докато оставяше Кия на земята. Котката с видимо облекчение заподскача в краката й.

— Добър въпрос — въздъхна Леон.

— Остава ни само една възможност — обади се Юлиан. — Да последваме Марко Поло и да потърсим работа в двора на хана. Тази нощ ще трябва да пренощуваме в обора. Там поне е топло.

Ким И Леон се съгласиха и когато се увериха, че никой не ги гледа, се шмугнаха в обора, осветен от мъждукащ фенер. Ратаят със сплеснатия нос се беше настанил в една ясла и хъркаше, обгърнал с ръце коленете си.

Приятелите минаха на пръсти край него, изкачиха се в плевнята по паянтова дървена стълба и се настаниха в сеното. Без да губи време, Кия тръгна на лов за мишки.

— Може да не я мислим — прошепна Ким и докато го изричаше, усети, че е гладна. Съжали, че отказаха поканата на Марко Поло…

 

 

Няколко часа по-късно приятелите спяха дълбоко. Само Кия бодърстваше. Този обор с множество ъгли и греди беше страхотно място за игра, а и за лов. Някъде нещо неспирно шумолеше и тези тайнствени звуци събуждаха ловните й инстинкти. Котката се плъзна по сеното върху кадифените си лапи. Точно когато се стрелна покрай спящия ратай, вратата на обора безшумно се отвори и една сянка се вмъкна вътре. Лицето не се виждаше под ниско спуснатата качулка.

Среднощният посетител се упъти към една ясла и заопипва въжето, с което бяха завързани конете.

Кия скокна нагоре по стълбата и забута Ким с нослето си, докато момичето не се събуди. Все още сънена, Ким погледна към котката. Няма никакво съмнение. Нещо не беше наред. Ким предпазливо надникна надолу и видя забулената фигура, която се суетеше около конете.

Крадец! А ратаят, който трябва да бди, спи непробудно!

Ким бързо събуди приятелите си, даде им знак да мълчат и им посочи надолу.

Няколко секунди приятелите наблюдаваха подозрителния посетител, който вече беше успял да отвърже единия кон. После си кимнаха и се втурнаха в атака:

— Крадец! — извика Ким. — Отвежда конете!

Мъжът се обърна и погледна нагоре към децата. В очите му се четеше гняв. После всичко се разви с мълниеносна бързина. Крадецът хвърли въжето и се втурна към вратата, но ратаят се беше събудил. Когато маскираният претича край него, той го блъсна в гърдите, крадецът падна, но бързо успя да скочи на крака и отново побягна. Ратаят се втурна по петите му.

През това време децата успяха да се спуснат по стълбата и видяха как ратаят настигна крадеца. Двамата мъже се сбиха, чуваха се викове и ругатни, после крадецът повали ратая и побягна навън.

— Да не го оставяме да избяга! — кресна Юлиан.

— Дадено! — извика Леон и грабна едно дървено ведро.

Приятелите изскочиха навън. Крадецът тъкмо тичаше пред кервансарая. Ким и Юлиан завикаха за помощ, а Леон се прицели и метна ведрото.

Успешно попадение! Уцели краката на бягащия. Мъжът изкрещя от болка и се строполи на земята. В същия момент вратата на кервансарая се отвори и се появиха хора.

— Конекрадец! — извикаха приятелите, сочейки към падналия.

Мъжът моментално беше обезвреден. Настана страшна олелия. Отнякъде се появи ратаят, който разтриваше коляното си.

— Вижте, и Марко Поло е тук — посочи Ким.

Брадатият мъж се приближи и попита какво се е случило.

— Щеше да открадне конете ви — започна да му обяснява ратаят.

— Така ли? Значи съм ти задължен, че не допусна това да се случи — отвърна Марко Поло.

В този момент се обади Ким:

— Честно казано, щеше да избяга, ако не бяхме ние.

Марко Поло ги погледна изненадано и присви очи:

— Не сте ли вие децата с котката?

— Да — провлече Ким. — Бяхме се скрили в обора, защото не можахме да намерим друг подслон. След това се появи крадецът и вдигнахме тревога.

— Вярно ли е това? — обърна се Марко Поло към ратая.

Ратаят свъсено кимна, след това викна към децата:

— Но ще си платите за това, че тайно сте се промъкнали в обора.

Марко Поло само махна с ръка:

— Не си придавай излишна важност, човече. Толкова се радваме, че тези деца са успели да предотвратят кражбата. Сигурно си спал, когато е дошъл крадецът.

— Точно така! — извика Ким и сърдито погледна ратая. — Кия ме събуди, а аз събудих приятелите си.

Марко Поло й се усмихна:

— Ти и приятелите ти сте се държали много храбро — каза той и се наведе към котката. — Както и ти, красавицата ми!

След това извади тънка, позлатена верижка и я окачи на врата на Ким.

— Подарявам ти я. Без конете нямаше да стигнем далеч!

— Благодаря — отвърна Ким и погледна със светнали очи Марко Поло. Търговецът от Венеция й направи силно впечатление. Изглеждаше смел и както можеше да се види, твърде щедър. Тя реши да се възползва от момента и додаде: — Още по-добре би било обаче, ако можехме да тръгнем с вас. Бихме могли да сме ви полезни.

Марко Поло се засмя на глас:

— Е, добре, така да бъде. По всичко изглежда, че съдбата иска да ни събере. Гответе се за път. Тръгваме утре рано сутринта. Погрижете се за конете и останалите впрегатни животни.

Приятелите се спогледаха с блеснали очи.

Марко Поло се обърна към крадеца, когото двама мъже държаха здраво, и дръпна качулката от главата му.

— Кой си ти? — остро попита той.

Крадецът се изплю на земята:

— Какво ти влиза в работата?

— Как си позволяваш? — извика Марко Поло.

Крадецът му хвърли поглед, пълен с омраза:

— Въпросът по-скоро е какво си позволяваш ти, в името на Зюлде Тенгри^[12]. Ти, роднините ти и тези двама монаси!

Марко Поло изумено поклати глава:

— Нямам представа за какво говориш, окаяни човече!

Крадецът се усмихна криво:

— И по-добре! Няма да стигнете много далеч, гарантирам ти! Бъдете проклети!

— Хвърлете този тип в тъмницата! — извика Марко Поло вбесен. — Не мога да слушам повече тези приказки!

Крадецът не спираше да сипе ужасни проклятия по адрес на Марко Поло, докато го отвеждаха.

— Не се налага повече да спите в обора — обърна се италианецът към приятелите. — Ще дойдете с нас в кервансарая.

Приятелите благодариха и влязоха след него в странноприемницата, където беше станало доста по-спокойно.

— Странно — прошепна Ким на Юлиан и Леон. — Имам усещането, че този тип не е обикновен крадец…

— Какво имаш предвид?

— Проклинаше и заплашваше Марко Поло. Струва ми се, че по някаква причина иска да попречи на него и хората му. Да им попречи да стигнат в Канбалик!

Юлиан вдигна рамене и се прозя:

— Може би просто си придаваше важност…

— Не ми се вярва — отвърна Ким. — Не видяхте ли омразата в очите му? Казвам ви, трябва да сме нащрек и да очакваме всякакви неприятни изненади.