Кристин Хана
Палитра от чувства (5)

Глава 5

Роза се настани в малката вила до къщата, подреди малкото си лични неща в облицованата с розови плочки баня и сложи в хладилника студения чай и един бял хляб. Нямаше нужда от нищо повече — тя смяташе да прекарва повечето време с децата на Микаела.

На другата сутрин, когато Лиам тръгна за болницата, Роза приготви топла закуска за децата и се опита да ги закара до училище.

— Не сега, бабо, моля те…

Нямаше сърце да им откаже. Съгласи се да прекарат още един ден в болницата, но след това, каза тя, трябва да отидат на училище. Чакалнята не беше място за деца, не и час след час, ден след ден.

Изминаха няколкото мили до медицинския център с колата, после Роза настани децата в чакалнята.

Забърза по оживения коридор с наведена глава, стиснала здраво чантичката си под мишница, като броеше триста и единайсетте крачки до стаята на Микаела в интензивното отделение.

Малката стая със спуснати завеси все още я плашеше — имаше толкова непознати шумове и апарати. Спря до леглото и загледа красивото си пострадало дете.

— Знам, че няма значение колко ще остареем, нито че и ти имаш свои деца, винаги ще си бъдеш малкото ми момиченце, si, mi hija?

Тя нежно погали бузата на Микаела, която не беше толкова подута. Кожата беше подпухнала и опъната, но Роза усети, че бузата е по-мека, отколкото вчера.

Тя взе четката за коса от масичката до леглото и започна да реши късата коса на Микаела.

— Днес ще ти измия косата, hija.

Тя се усмихна насила и продължи да говори…

— Още не мога да свикна косата ти да е къса, нищо че вече много години я носиш така. Като си затворя очите, още виждам моята nica с коса, която се разпилява като черно мастило по гърба й.

Мислите на Роза се върнаха в нерадостните дни, когато дъщеря й беше толкова нещастна, че сама си отряза косата с обикновена ножица. Микаела чакаше него. Чакаше и чакаше човека, който така и не се появи, и когато разбра, че той няма намерение да се върне, отряза прекрасната си коса. Онова, което той най-много харесваше у нея.

„Не можеш да се направиш грозна“ — това й каза Роза, когато видя какво е направила, но искаше да каже: „Той не заслужава да си разбиеш сърцето заради него.“. Не го каза на глас — беше последният човек на света, който да осъди любовта на една жена към мъж, който не си заслужава.

Мислеше, че Микаела ще го преживее и когато това стане един ден, отново ще си пусне дълга коса.

Но косата на Микаела беше все още момчешки къса.

— Не — каза Роза на глас. — Няма да мисля за него. Не си струваше мислите ни тогава, не си струва и думите ми сега. Вместо това ще си мисля за малкото ми момиченце. Ти беше толкова умна, хубава и забавна. Винаги ме караше да се смея.

Имаше толкова големи мечти. Помниш ли? Закачаше всички онези fotografías^[1] по стените на спалнята си, снимки на далечни места. Мечтаеше да отидеш в Лондон и в Париж, и в Китай. Аз те питах: „Откъде вземаш тези големи мечти, Микита?“ Спомняш ли си какво ми отговаряше?

Тя погали нежно косата на дъщеря си.

— Казваше ми: „Трябва да имам големи мечти, мамо… Аз мечтая и за двете ни“. Сърцето ми се късаше, когато казваше така.

Ръката на Роза замря. Не можеше да не си спомни как огромните мечти на дъщеря й се бяха свили и изсъхнали под горещото калифорнийско слънце.

Бяха минали толкова години, толкова много, че не би трябвало да остане и следа, но следата я имаше.

— Сега аз съм тази с големите мечти, querida. Мечтая как ще се изправиш в това легло и ще отвориш очи… как ще се върнеш при нас.

Гласът й трепна, превърна се в дрезгав шепот.

— Сега имам мечта. Точно както винаги си искала. Сега нося мечтите си… и твоите също, Микита. Мечтая и за двете ни.

 

 

По-късно следобед Стивън извика Лиам и Роза в кабинета си.

— Добрата новина е, че тя е стабилизирана. Не е на командно дишане, диша сама. Нямаше нужда да правим трахеотомия. Храним я със система. Преместихме я от интензивното отделение — сега е в самостоятелна стая на втория етаж в западното крило.

Лиам почти не чуваше думите. Знаеше, че когато лекар започва с: „Добрата новина е“, винаги има адски много лошо след това.

Роза стоеше близо до вратата.

— Тя диша. Това значи живот, si?

Стивън кимна.

— Да. Проблемът е, че не знаем защо не се събужда. Тя е здрава, стабилна е. Мозъчната активност е добра. Според всички изследвания трябва да е в съзнание.

— Колко дълго може човек да спи така? — попита Роза.

Стивън се поколеба.

— Някои се събуждат след няколко дни, а някои… остават в кома години и никога не се събуждат. Бих искал да мога да ви кажа нещо повече.

— Благодаря, Стив.

Стивън не се усмихна.

— Тя е в двеста четирийсет и шест.

Лиам стана, приближи до Роза и я хвана внимателно за ръка.

— Да отидем да я видим.

Роза кимна. Двамата излязоха от кабинета на Стивън и тръгнаха към новата стая на Микаела.

Щом влязоха, Лиам отиде до прозореца, отвори го и се наведе навън в студения следобеден въздух. После се обърна, отиде до леглото на жена си и нежно докосна подутата буза.

— Зима е, скъпа. Ти заспа през есента, а вече е зима. Как може да стане така, само за три дни?

Той преглътна с усилие. Животът му бясно прелиташе пред него, безкрайна върволица от претоварени дни и празни, празни нощи. Календар от седмици без нея. Дни на благодарността, Коледи, Великденски дни.

Роза застана до него.

— Не трябва да губиш надежда, доктор Лиам. Тя ще е една от късметлиите, които се събуждат.

Лиам беше подарил на тъща си незнанието. Беше й казал, че е възможен лош изход, но така, че да звучи невероятно. Сега нямаше сили да увърта. Поражения на мозъка, парализа, дори кома до живот — това бяха възможностите. Знаеше, че утре сутрин ще бъде по-силен, ще може по-добре да се държи за несигурната си вяра. Такива бяха последните няколко дни — дълги периоди на надежда, прекъсвани от моменти на смразяващ, безмълвен страх.

Стоеше абсолютно неподвижен, като се мъчеше да не мисли какво ще е да чака Майк да се събуди — ден след ден, седмица след седмица. Той вдъхна дълбоко, за да се успокои, и издиша бавно.

— Никога няма да се предам, Роза. Но трябва да има нещо… за което да закрепя вярата си, а точно сега колегите не могат да ми кажат кой знае какво.

— Вярата в Бог ще ти бъде опора, доктор Лиам. Не се страхувай да се облегнеш на нея.

Той вдигна ръка.

— Не сега, Роза. Моля те…

— Ако не можеш да говориш с Бог, тогава поне говори на Микаела. Трябва да й напомняш, че животът й е тук. Сега от любовта зависи тя да се върне.

Лиам се обърна към Роза.

— Ами ако любовта ми не я върне, Роза?

— Ще я върне.

Лиам завиждаше на Роза за простата й вяра. Търсеше дълбоко в себе си подобна увереност, но намираше само страх.

Роза се втренчи в него.

— Сега тя има нужда от теб… повече отвсякога. Трябва да си светлината, която ще я води към дома. Само за това трябва да мислиш сега.

— Права си, Роза. — После повтори по-силно — Права си.

— И това, което й казваш, да е importante^[2], si? Говори й за важни неща. — Тя приближи. Устата й трепереше, когато каза: — Аз спах през целия си живот, доктор Лиам. Не позволявай дъщеря ми да направи същото.

 

 

Брет успя да не се разкрещи до следобед, но сега усещаше как гневът се трупа в него. Отначало само мрънкаше, после откъсна главата на играчката от Междузвездни войни и хвърли чисто новото списание „Пийпъл“ в боклука.

Сякаш никой не го беше грижа, че Брет стоеше все сам в тази отвратителна стая. На Джейси приятелите дойдоха по обед — те имаха шофьорски книжки — и тя изобщо не се замисли, като остави братчето си само и отиде на кафе с „тайфата“. Даже баба и татко сякаш бяха забравили за него.

Единствените, които говореха с Брет, бяха сестрите, но пък всеки път, като го погледнеха, очите им сякаш казваха „Горкото“ и на него му идеше да повърне.

Брет се върна на дивана и се опита да се забавлява с рисуване, но не успя. В стомаха му се надигаше чувството, че му е лошо, и ставаше все по-силно и по-силно. Беше сигурен, че ще закрещи.

Вместо това хвана най-близкия молив — черен — и отиде до стената. Дори не се огледа да види дали е сам. Не му пукаше. Даже искаше някой да го види. С големи букви и без да вдига молива, той написа на грапавата стена „Мразя тази болница“. Когато свърши, се почувства по-добре. Обърна се и видя Сара, старшата сестра, да стои на вратата с куп комикси в ръце.

— О, Брет — каза тихо тя, като му хвърли онзи поглед — „Горкото“.

Той очакваше тя да каже още нещо, може би да се приближи и да му се развика, но тя само се обърна и се отдалечи. След няколко минути чу името на татко си по радиоуредбата на болницата.

Пусна молива на земята и се върна на дивана. Вдигна обезглавената фигурка и започна да си играе.

— Бретстър?

Гласът на татко.

Бузите на Брет пламтяха. Той се обърна бавно.

Татко стоеше пред него с кофа и гъба в ръце. Остави кофата и премина през стаята с големи крачки, после седна на ниската масичка пред Брет.

— Знам, тате. — Той се опитваше да не заплаче, но не можеше. Всеки път, когато си поемаше дъх, усещаше соления вкус на сълзите. — Съжалявам.

Татко избърса сълзите на Брет.

— Съжалявам, че те оставих сам, Бретстър. Трябваше да свърша толкова неща… Извинявай.

Брет си пое дълбок дъх с хълцане.

— Не биваше да драскам по стените, тате. Съжалявам.

Татко почти се усмихна.

— Знам, че искаш да видиш мама, малкият ми. Само че… тя не изглежда добре. Лицето й е много натъртено. Мислех си, че може да сънуваш лоши сънища.

Брет си спомни как изглеждаше мама с отворено око, втренчено в него, и потръпна. Избърса очите си и попита:

— Когато мъртвите са с отворени очи, могат ли да те видят, тате?

— Тя не е мъртва, Брет. Кълна ти се. — Той въздъхна тежко. — Искаш ли да я видиш?

— Правилникът няма да ми разреши.

— Може да нарушим правилата. Ако искаш.

Брет подсмръкна и изтри носа си с ръка. Онази картина с мама отново проблесна в ума му и когато я видя, сърцето му подскочи, „туп-туп“.

— Не — каза тихо той. — Не искам да я видя.

Татко го придърпа в прегръдката си и Брет усети как бавно, бавно се отпуска. Чувстваше се толкова добре в прегръдката, почти в безопасност. Притисна се към татко си и остана така дълго, дълго.

Най-после татко каза:

— Е, приятелче, май е най-добре да започнеш да чистиш тази стена. Мисля, че не е правилно да караме санитарите да го правят.

Брет бързо се отдръпна. С несигурни крачки отиде до кофата. Вдигна я, а сапунената вода се плисна през ръба и намокри крачолите му. Хвана металната дръжка с две ръце, занесе кофата до стената и я остави на пода. Натопи гъбата във водата, изцеди я почти до сухо и започна да чисти бъркотията, която беше направил.

Не беше минала и минута и татко беше до него, приведен ниско. Той грабна втора гъба, топна я във водата и я изцеди.

Татко се усмихваше точно срещу очите на Брет.

— Мисля, че това е един вид семейна бъркотия, така ли е?

 

 

Вечерта Роза отведе децата вкъщи. Лиам знаеше, че би трябвало да тръгне с тях, но не можеше да остави Микаела. Беше толкова просто.

Той се взираше в съпругата си. Сега тя лежеше на една страна — сестрите я бяха обърнали.

— Наех Джуди Монк да се грижи за конете ти — каза й той. — Всички са много добре. Дори онази грамадната кобила, как й беше името, Благовонно секирче? Изгризала е най-горната дъска на оградата, но иначе е добре. А пък ветеринарят каза, че коликите на Скоти са преминали напълно.

Той се пресегна за кутията, която беше донесъл от дома.

— Донесох ти някои неща. — Взе кутията от стола и я донесе на масата до леглото. Извади завързана с панделка торбичка, пълна с ароматизирани розови листенца. — Миртъл от дрогерията ми каза, че тези са ти любимите.

Той изсипа разноцветните листенца в малка стъклена купичка. Разнесе се мек аромат на ванилия. После извади няколко семейни снимки и ги нареди една до друга върху перваза на прозореца — за всеки случай, ако се събудеше, докато никой от тях не е при нея.

Върху друга маса нагласи магнетофон и сложи касета — „Луда по теб“ на Мадона, да й напомня за старите дни. Последното нещо беше един пуловер на Брет, който отдавна му беше станал малък. Лиам го приглади върху раменете й, уви я с малките ръкавчета от шотландска вълна и ги подпъхна под нея. Ако нещо можеше да достигне до нея, това беше незабравимият аромат на малкото й момченце. В тихата стая на пръсти се промъкнаха спомени. Той си спомни как беше видял Микаела за пръв път. Беше тук, в същата тази болница. Беше си дошъл за погребението на майка си и беше заварил баща си — великия Пън Кембъл — страдащ от Алцхаймер. Бавно и методично болестта беше изтрила всичко величествено от личността на Пън.

Когато започна неизбежното пропадане към смъртта, преместиха Иън в медицинския център, който носеше неговото име.

Тогава Лиам срещна Микаела. Тя беше млада — само на двайсет и пет — и най-красивата жена, която някога беше виждал.

— Знаеш ли как копнеех да поговоря с теб? — каза тихо той, като се наведе към нея. — Ти седеше до леглото на татко. Помниш ли този ден? Аз не казах нищо. Стоях на вратата и те слушах как говориш на баща ми.

Той седна на стола до леглото и взе лявата й ръка в своята, като обгърна пръстите й.

— Още си спомням как ме погледна за пръв път. Беше ме виждала, разбира се, но не беше ме забелязвала, докато не ти казах, че той ми е баща.

Беше пролет… помниш ли? Ти беше отворила прозореца и му беше донесла малка азалия, цялата отрупана с розови цветове. Веднага забелязах колко си тъжна. Толкова ясно ли е личала тъгата ти? Чудно ми е, като си помисля сега. Тогава си мислех, че я забелязвам, защото съм особен, сякаш бяхме войници, участвали в една и съща война. Ранените, които могат да вървят сами. Можех да си мисля само как ли ще се чувствам, ако те накарам да се усмихнеш. Помниш ли какво ми каза? „Говориш ли му?“, попита ме ти. Толкова се смутих. „Всъщност никой вече не говори с баща ми“, казах аз.

А ти каза: „Тогава ти трябва да му говориш. Няма значение какво казваш, важното е, че си тук. Той трябва да знае, че те е грижа.“

„Грижа“. Беше толкова малка дума. Като „любов“ или „омраза“. Толкова много беше събрано в тези пет букви. До този миг нито Лиам, нито баща му не бяха прекарали много време в грижа един за друг.

— Ти ми го върна, знаеш ли? Не го познавах, докато беше силен и смел и засенчваше всичко край себе си, но когато остаря, смали се и започна да се страхува, той най-сетне стана мой баща. Ти ме научи да му говоря и в тези последни седмици имаше моменти, в които ме виждаше, моменти, в които знаеше кой съм и защо съм там. В деня, преди да умре, хвана ръката ми и ми каза, че ме обича за пръв и единствен път през живота ми. Ти ми даде това, Микаела, а аз не си спомням дали изобщо ти благодарих.

Той стана и се надвеси над предпазната решетка. Пусна полека ръката й и погали подутата буза.

— Обичам те, Майк, с цялото си сърце, с цялата си душа. Ще бъда тук и ще те чакам през живота, който ни остава. Децата и аз… Върни се при нас, скъпа.

Гласът му се прекъсна. Той постоя така, после я целуна по челото, шептейки: „Завинаги“, като докосваше кожата й с устни.

После отново седна на стола и хвана ръката й.