Кристин Хана
Палитра от чувства (15)

Глава 15

Лиам караше през Ласт Бенд. Градът блестеше като диамантена корона върху бяло кадифе. На хоризонта зад него назъбени сини върхове се издигаха към осеяното със звезди небе.

Спря пред „Селската къща“ в тишината, нарушавана само от приглушеното бръмчене на парното, той почака минута, докато събере мислите си.

Последното нещо на света, което искаше точно сега, беше да говори с Джулиан Тру, но нямаше избор. Когато отново вдигна поглед, Джулиан стоеше до колата. Ненормалникът носеше черна тениска и джинси. Сигурно замръзваше.

Лиам се пресегна и отвори вратата. Джулиан се шмугна в колата и се облегна.

— Господи Исусе Христе, ама че е студено тук. — Усмихна се и се обърна към Лиам. — Радвам се, че се обади. Не мога да понеса дори мисълта да прекарам вечерта в тази стая без баня и да гледам един от трите телевизионни канала, всичките на снежинки. Какво ще кажеш за по едно питие?

Без да се замисли, Лиам можеше да изброи поне трийсет и две хиляди неща, които би правил с по-голямо удоволствие.

— Разбира се.

Отново включи двигателя и тръгна през града. Не можеше да измисли какво да каже, а и Джулиан не си направи труда да говори.

Лиам спря пред заведението на Лу и слезе от колата.

— Ела с мен.

В часа преди вечеря в заведението на Лу беше тихо. Никой не играеше боулинг на четирите пътеки. Както винаги мястото миришеше на прегоряла мазнина и цигарен дим. Собственикът, Лу Падински, стоеше зад бара и го бършеше с прогизнал сив парцал. Видя Лиам и се ухили, при което цигарата в устата му се наклони надолу. Върху барплота се посипа пепел, която бързо беше избърсана.

— Как си, док?

Лиам кимна.

— Ще ни донесеш две бири, нали, Лу?

— Разбира се, док.

Лу плесна парцала през рамо и се обърна към бирените кранчета.

Лиам поведе Джулиан към тапицирано с червена изкуствена кожа канапе в дъното на залата.

Седнаха един срещу друг и Лиам почувства задоволство, че са дошли тук. Първо, светлината беше слаба, а Лиам не искаше да вижда на лицето по-младия мъж на ярка светлина. Второ, нямаше да има тълпа зяпачи, които да се шляят из заведението и да се вълнуват бурно от присъствието на истинска филмова звезда в Ласт Бенд. Надяваше се, че Джулиан се чувства не на място в дупка като тази, но всъщност Лиам знаеше, че човек като Джулиан никога не се чувства не на място.

Лиам знаеше, че е детинско, но имаше нужда от подкрепа, макар и слаба като лошата светлина.

Взираше се в по-младия мъж и си припомняше нещата, които беше научил за него. Интернет беше чудесно средство за това. Знаеше например, че Кейла Тру един ден е „изчезнала“. Знаеше също, че Джулиан и Майк в началото са били щастливи, истинска холивудска звездна двойка, но нещо — някои репортажи твърдяха, че са наркотици, други — жени, трети — извънземни — беше помрачило звездната им светлина. И че Джулиан Тру, който се беше женил четири пъти, е един от най-високо платените актьори в света.

Лу се заклатушка към тях и тръшна две халби на масата. Бирата се плисна над ръбовете.

Джулиан се усмихна лъчезарно на човека.

— Благодаря.

Лу понечи да отговори, после спря.

— Ей, ти приличаш на оня…

Усмивката на Джулиан беше толкова блестяща, че Лиам едва не се пресегна за слънчевите си очила.

— Аха.

— Джулиан Тру. Често ли ти го казват?

— Непрекъснато.

Лу смушка актьора с лакът.

— Помага ти да сваляш мацките, а?

После се обърна към Лиам.

— Как е красивата ти съпруга?

— Добре е. Благодаря, Лу.

Лу кимна и се отправи към бара, като си тананикаше.

Лиам отпи от бирата.

Джулиан се облегна и простря ръце върху облегалката на дивана. На Лиам му се стори, че гледа златист лъв, който се протяга на слънцето.

— Не очаквах… да е толкова… — Той не довърши изречението.

— Сега е по-добре отпреди.

— Господи. — Очите на Джулиан се присвиха. За пръв път поглеждаше Лиам.

— Тя мигна преди няколко дни тази седмица.

— Примигването е добър знак, а?

— По-добре е от нищо.

— Е, страшно любезно е от твоя страна, че ми се обади. Дяволски сигурен съм, че нямаме доктори като тебе в клиниката „Седарс-Синай“, е, може би само Лиз и Майкъл, но не и ние, другите.

— Аз съм съпругът й.

— Ти?

Лиам не се остави тонът да го разстрои.

— Женени сме от десет години. Сигурен съм, че си забелязал венчалната халка…

Джулиан завъртя очи.

— Мамка му.

Лиам не би се включил в такъв разговор за нищо на света.

Джулиан вдигна рязко ръка.

— Хей, Лу. Ще ми донесеш ли пакет „Марлборо“?

Лу се ухили и грабна един пакет. Забърза към масата и пусна цигарите пред Джулиан заедно с картонче кибритени клечки.

— Добре е да видиш пушач в Ласт Бенд. На изчезване сме.

— Хубаво сравнение, Лу. Благодаря. — Джулиан отвори пакета, измъкна цигара и я запали. Димът се виеше пред лицето му, но през пелената Лиам виждаше как сините очи го изучават. Джулиан се пресегна за бирата си и отпи дълга глътка, после остави халбата между двамата. — Сигурно наистина я обичаш. Имам предвид, за да ме извикаш.

— Обичам я — каза тихо Лиам.

Джулиан отново се облегна назад.

— Това място ми напомня за онази мизерна закусвалня, където работеше Кейла.

— Наистина ли?

— Господи, тя беше красавица — усмихна се Джулиан. — А онези добри християни в Санвил се отнасяха с нея като с отрепка.

— Тя казваше, че не е могла да се приспособи.

— Че кой, по дяволите, иска да се приспособява там? Онзи град беше като трън в окото на Господ. Но това я нараняваше, разбираш ли? Толкова се страхуваше да не свърши като майка си. Кей би направила всичко, за да я приемат някъде.

— Като например да се омъжи за теб?

Този път Джулиан не се усмихна.

— Или за теб. Разбирам защо е дошла в този град. Сигурно е имала нужда от някой като теб след… мен.

Лиам не можеше да не зададе въпроса, той пареше на езика му, оставяше горчилка в устата му.

— Какво се случи между вас?

Джулиан въздъхна.

— Знаеш как става. Бяхме влюбени… а после вече не бяхме. По дяволите, аз бях на двайсет и три. Не знаех какъв искам да бъда, но знаех, че не искам да съм господин Верен завинаги. — Той погледна встрани, дръпна продължително от цигарата си, после издиша. — Дори не исках да опитвам. Когато си тръгна, тя каза, че ще чака да отида и да я върна. Вечно — каза, че ще чака вечно.

Лиам искаше да не разбира толкова ясно. Отпи от бирата, наблюдавайки Джулиан над покрития с пяна ръб на халбата.

— Ами дъщеря ти? Защо не си й се обаждал?

Джулиан трепна и Лиам се досети: „Господи, той дори не е помислял за Джейси. Качил се е на самолета и се е втурнал насам, без нито веднъж да си спомни, че има дете тук.“

— Тя беше толкова малка, когато я видях за последен път. Честно казано, не знам какво изпитвам към нея. Сигурен съм, че ще се изясним, когато я срещна.

Лиам знаеше, че богатите са различни, а богатите, които са известни, са още по-различни, но не можеше да разбере що за човек може да бъде толкова безразличен към чувствата на едно младо момиче. Той не отвърна очи от Джулиан. Можеше поне да се престори, че се срамува.

— Тя не знае, че си й баща.

— Какво? Кей не й ли е казала? Мислех, че ще се гордее с това…

— Ти си я наранил, Джулиан.

— По дяволите.

— Искаш ли ти да й кажеш?

— Аз? Не.

Слава Богу, отдъхна си Лиам.

— Градът е малък. Не бих искал тя да открие…

— Няма да кажа нищо. Ако се разчуе, ще кажа, че съм тук от името на фондация „Пожелай си нещо“. Моля те, Лиам, нека да… почакаме и да видим какво ще стане с Кейла, става ли? Искам да кажа, ако не се събуди…

— Добре — каза Лиам, като гледаше внимателно Джулиан. — Ще почакаме.

Когато Лиам се прибра, видя, че Роза го чака, въпреки че беше късно. Тя остави плетивото си настрани, стана и пресече всекидневната към него. Готвеше се да каже нещо.

— Съжалявам, Роза, не сега — каза той, минавайки край нея.

Каквото и да искаше да каже, той не искаше да го чуе.

Качи се по стълбите и тихо влезе в стаята на Джей си.

Тя спеше дълбоко, едната й ръка беше протегната наляво, сякаш и в съня си се пресягаше за телефона.

— Ти винаги ще бъдеш моя дъщеря — промълви той.

 

 

На следващата сутрин Лиам се събуди рано и се измъкна тихо от леглото, като внимаваше да не събуди Брет, който спеше кротко до него. Взе си набързо душ, грабна някакви дрехи от гардероба си, натъпка ги в кожената чанта и слезе долу. Остави бележка „Приятен ден“ за Роза и децата на празната кухненска маса.

Зората се промъкваше през Ласт Бенд като бавно осъзнавана мисъл. Тънки лъчи розова светлина озаряваха върховете на дърветата. Входните врати на магазините бяха тъмни.

Той стигна до болницата, паркира на своето място и отиде в стаята на Микаела. Включи лампите и веднага отиде да вдигне завесите.

После много бавно се обърна.

Тя беше неподвижна както винаги, бледото й лице беше хлътнало, ръцете — опънати и завити край тялото.

По одеялото, дръпнато високо на гърдите й, нямаше нито една гънка.

Разбра, че е спрял да диша, едва когато изпусна пресекващ дъх. Страхуваше се, че Джулиан вече я е събудил.

Сега за пръв път изглеждаше, че е важно, дори решаващо, Лиам да достигне пръв до нея.

— Здравей, Майк — прошепна той и включи музиката.

Днес беше избрал нещо от Андреа Бочели, за да й напомни за сладката болка на живота.

Застана до леглото, сложи на земята чантата и разкопча ципа. Извади тъмносин кашмирен пуловер, който тя му беше купила при последното им пътуване до Ванкувър, и много внимателно го постави на гърдите й.

— Усещаш ли моята миризма, Майк? Моята? — Знаеше, че ако затвори очи, ще си спомни последния ден от това пътуване. Бяха минали канадската граница, за да гледат представление на „Рент“ на открито и в тъмния театър, сред тълпа непознати, се държаха за ръце като ученици.

— Ти ми купи пуловера на другия ден, помниш ли? Опитах се да ти кажа, че е много скъп, че памучен пуловер от Еди Бауър ми е достатъчен. — Гласът му се прекъсна. — А ти каза, че нищо не е достатъчно добро за мен.

Той хвана ръката й.

— Но аз не съм тук, за да ти говоря за това, нали?

Той смъкна решетката на леглото и бавно легна до нея.

— Не знам защо досега не се сетих да донеса някой от моите пуловери. Миналата нощ се събудих целия в студена пот, като си задавах този въпрос. Мислех за всички, но не и за себе си… за всички, които си обичала, освен мен. Винаги си казвала, че в това е най-голямата ми сила — че мисля за всички, преди да помисля за себе си. Но това е и слабостта ми и ние с теб го знаем.

Той вдигна ръката й с неприятно чувство, предизвикано от липсата на съпротива, и я целуна.

— Оставях всички други да подхранват спомените ти, защото се страхувах от силата, която крият. Страхувах се да не се… пречупя. Мисля, че още се страхувам, но не мога да преживея и един ден повече, без да мина през този страх. Изглежда, мога да мисля само за теб и Джулиан. Той се влюбил в младо момиче с големи мечти, което се чувствало като у дома си в лентата за бързо движение, момиче, което очаровало цялата страна. Изобщо не мога да си представя тази жена. Аз се влюбих в медицинска сестра с очи, пълни с тъжни спомени, и нежно, отзивчиво сърце.

Никога не съм познавал голяма част от теб и това ме кара да се чувствам… изгубен. Сякаш животът ни заедно не е бил истински. — Той пое дълбоко дъх. — Когато мисля за нас, си спомням дребни неща, като миналата Коледа, когато ходихме на ски в планината Швайцер и ти каза, че единственото, за което можеш да мечтаеш при един спорт, от който ти замръзва носът, е да спреш да го практикуваш.

Той се усмихна при спомена. За пръв път думите му бяха върнали нея при него. Не съпругата, вкочанена в съня си, а засмяната, трепетна жена, за която се беше оженил.

— Когато се върнахме у дома, беше точно време за „Дните на ледниците“ и както винаги, ти беше магьосницата, която ръководи всичко.

Връхлетя го неочакван спомен и той се засмя на глас.

— Помниш ли какво се случи в гимнастическия салон? Дойдох последен, като се мъчех да разбера как да се намъкна в онзи проклет космат костюм. Всички други бяха навън и се готвеха за надпреварата с шейни. — Той се усмихна. — Ти дойде да ме търсиш. Носеше смешния костюм на Ледената принцеса от „Регатата за спасяване на коне в беда“ и каза: „Винаги съм харесвала мъже, облечени като Голямата стъпка.“ Аз те хванах за ръка и те повлякох към момчешката съблекалня, а ти заключи вратата.

Беше се смяла не по-малко от него. Лиам, не тук…

Той я грабна и я повдигна, така че краката й не докосваха пода. Тя го целуна с дълга и възбуждаща целувка, която отне и последния му дъх.

Той смъкна от нея бялата прозрачна найлонова рокля и белия копринен клин, който носеше отдолу…

— Ти беше луда като мен. Разкопча ципа на костюма ми и ме измъкна от него…

Лиам се засмя с дълбок, гърлен глас, какъвто не беше чувал от седмици.

— Господи, чувствам се като някой от онези оператори на еротични филми. Помниш ли какво стана после, Майк? Помниш ли?

Любихме се там — ние, семейна двойка с две деца, докато целият град ни чакаше отвън, а ние го правехме като двойка вироглави младоци. И насред всичко това, Миртъл почука на вратата на съблекалнята.

Лежахме на пода на момчешката съблекалня, голи и потни, телата ни бяха преплетени като корени на сладник. Трябваше да затуля устата ти с ръка, за да не издадеш нито звук, но ти се смееше толкова силно, че раменете ти се тресяха, а в очите ти имаше сълзи. — Той въздъхна. — Господи, колко хубава беше. Никога няма да забравя колко хубава беше точно тогава и как се чувствах, докато те държах в ръцете си, а между нас нямаше нищо.

Когато Миртъл си тръгна, ти се смя толкова силно, че помислих, че целият град ще те чуе. Ти каза: „Край с репутацията ни“. Аз се засмях заедно с теб и казах: „Говори от свое име. За моята репутация това е огромен плюс“.

Той забеляза как трепери ръката му, докато гали косата й.

— Такива бяхме, Майк. Какви ли може да бъдем отново, само да отвориш очи и да ме погледнеш. Обичам те. Завинаги. Обичам те.

Той се наведе бавно и я целуна по челото, мълвейки:

— Завинаги.