Кристин Хана
Палитра от чувства (3)

Глава 3

Джейси се върна по-рано, отколкото Лиам очакваше. Изглеждаше посърнала и уморена. Не каза нищо, само го целуна по бузата и се отправи към стаята си.

Когато беше напълно сигурен, че и двете деца са заспали, Лиам отиде в кабинета на Микаела. Отвори и включи осветлението.

Първото нещо, което го посрещна, беше ароматът й мек и свеж като току-що отминал дъжд. Върху бюрото бяха разпръснати безразборно натрупани книжа. Ако затвореше очи, можеше да си я представи седнала зад бюрото с чаша димящо кафе в ръката и поглед, прикован в екрана на компютъра, докато пишеше писмо след писмо в защита на животните, за които не се грижат добре.

Ако беше обикновен ден, щеше да го погледне с тъжно отпуснати ъгълчета на устата и изпълнени със състрадание красиви очи. „Има една кобила в Скайкомиш. Толкова е слаба, че не може да се изправи… Дали ще можем да приютим още една?“

Той отиде до бюрото и бутна купчината вестници, оставени на стола. Чу се „туп“, когато паднаха на дървения под. Той включи компютъра, влезе в Интернет и започна да търси „Наранявания на главата“.

Цял час чете за болките на други хора. Изписа почти цяло тефтерче с различни сведения — книги, специалисти, лечения — всичко, което би могло да има значение. Но накрая не знаеше повече, отколкото в началото — нямаше какво да направят, освен да чакат…

Изключи компютъра, без да си даде труда да затвори програмата, и излезе от стаята.

Слезе долу и си наля двойна доза текила — не беше го правил от „Мексиканската вечер“ в „Залата на Легиона“ преди две години. Изпи я на един дъх. Разочарован, че светът все още изглежда забележимо устойчив, той си наля още една текила и я изпи. Тази поне притъпи и забави мислите му и най-сетне напрежението, стегнало гърлото му, изчезна.

Отиде до големия панорамен прозорец, ограждащ като в рамка тъмното пасище по-надолу. Не можеше да види конете в такава тъмна нощ, но те бяха там. Дузина коне, които Микаела беше спасила — бяха събирани от западната половина на щата — от организации, отделни собственици или фалирали ферми. Пристигаха болни, недохранени и зле гледани, но Майк ги лекуваше един по един, после ги предаваше на добри стопани. Имаше толкова добро сърце. Това беше едно от нещата, които най-много харесваше у нея.

Но кога последно й го беше казвал? Не можеше да си спомни, това беше най-мъчително.

Не го биваше да казва думи. Показваше любовта си отново и отново, но знаеше, че думите също имат значение.

По дяволите, искаше да си спомни кога за последен път й беше казвал, че тя е неговото слънце и неговата луна, целият му свят.

Наля си още една текила и се тръшна на дивана.

Тя можеше да умре…

Не. Няма да остави ума си да се залута по този път. Майк може да се събуди скоро, всеки миг, после ще се смеят заедно на страховете му.

И все пак пътят го подмамваше, усещаше как отчаянието се носи като миризма от асфалта, чуваше страхът да шушне в дърветата край банкета.

Затвори очи, връщайки в паметта си всички спомени за нея, и когато отвори очи, тя беше там, до него, на дивана. Носеше мизерните скъсани стари джинси „Ливай“, които се беше зарекъл да изхвърли, и черен пуловер с лодка деколте, който щеше да стане на два пъти по-едра жена. Облягаше се назад и го гледаше.

Искаше да протегне ръка, да докосне мекотата на любимия й пуловер, да целуне пълната й долна устна, но знаеше, че тя всъщност не е там. Беше вътре в него, изпълваше го докрай.

— Как щеше да се смееш, ако ме беше видяла тази вечер в кухнята, скъпа.

Не можеше повече да крие мъката в себе си, не можеше да бъде силен. Облегна се назад и заплака.

— Тате? — Тънкото, нерешително гласче слизаше надолу по стълбите. — С кого говориш?

Майк изчезна.

— С никого не говоря.

Той избърса очите си и се изправи, олюлявайки се. Прекоси стаята и се изкачи по стълбите.

Брет стоеше на горната площадка. Вместо пижама носеше виолетова тениска с динозавър трицератопс, който светеше на тъмно, и бархетни шорти. Някъде в разхвърляния му скрин имаше няколко чифта пижами, но само Майк можеше да намери нещо в онази бъркотия.

— Не можах да заспя, тате.

Лиам вдигна Брет на ръце и го понесе към голямата спалня, после го зави в леглото, което изглеждаше толкова голямо без Майк. Легна, притиснат до сина си.

— Тя ме гледаше, тате.

Лиам го прегърна по-силно. Странно, миналата седмица Лиам мислеше, че Брет расте твърде бързо. Сега момчето в прегръдката му изглеждаше невероятно малко и от тази сутрин насам продължаваше да губи възрастта си. Трябваше да направи нещо по този въпрос… по-късно.

— Когато си видял мама, очите й са били отворени, така ли?

— Тя гледаше право към мен, но… я нямаше. Това не беше мама.

— Ударила се е много зле, затова не е могла да си затвори очите, а сега не може да ги отвори.

— Може ли утре да я видя?

Лиам си спомни как изглеждаше тя — лицето й беше подуто и посиняло, от едната й ноздра излизаше стомашна сонда, всички онези игли, забити във вените й, апаратите… Щеше да бъде ужасна гледка за едно дете.

Знаеше колко страшни са тези спомени — беше виждал баща си така. Не можеш да забравиш някои неща, щом веднъж си ги видял, и това може да остави грозно петно в паметта ти завинаги.

— Не, детето ми, не мисля, че може. Правилникът на болницата не разрешава деца да влизат в интензивното отделение. Можеш да я видиш… веднага щом я преместят в обикновено отделение.

— Така изглеждат мъртъвците във филмите — каза тихо Брет.

— Тя не е мъртва. Само… си почива за малко. Като Спящата красавица.

— Ти опита ли да я целунеш?

На Лиам му трябваше много време, за да отговори. Знаеше, че ще запомни този миг завинаги и че винаги ще чувства болката.

— Да, Брет, опитах се.

 

 

Лиам остана в леглото, докато Брет заспа, после внимателно се измъкна и слезе долу. Този път си направи чаша чай. Господ му беше свидетел, че текилата не свърши работа.

— Ти опита ли да я целунеш?

Лиам погледна към наклонения дървен таван.

— Чу ли това, скъпа? Той искаше да знае дали съм опитал да те целуна.

Телефонът иззвъня.

Той не обърна внимание. На четвъртото позвъняване се включи телефонният секретар. Лиам не беше подготвен да чуе мекия, гърлен глас на Майк. Стисна силно очи. „Свързахте се е дома на семейство Кембъл и със зимния офис на програмата за защита на коне в опасност на окръг У откъм. В момента няма…“

Когато съобщението се прекъсна с тихо щракване, се чу друг глас:

— Hola^[1], доктор Лиам. Обажда се Роза. Връщам се…

Лиам грабна слушалката.

— Ало, Роза.

— Доктор Лиам. Ти ли си? Съжалявам, дето не се обадих по-рано, работих втора смяна, но…

— Майк претърпя злополука — каза бързо той, докато все още се владееше достатъчно, за да намери думите.

После пое дълбоко дъх и разказа всичко на тъща си.

Последва дълго мълчание.

— Утре ще съм при вас.

— Благодаря ти — каза той. До този момент не беше наясно колко много се нуждае от помощта й в тази ситуация. — Ще уредя самолетен билет.

— Не. Ще дойда по-бързо с колата. Тръгвам рано сутринта. Тя ще…

Преживее ли нощта.

— Надяваме се — отговори той на недовършения въпрос. — Сутринта трябва да е… добре. Благодаря, Роза.

— Доктор Лиам? — Отново мълчание, после тих глас. — Моли се за нея. Сега тя има нужда от Господ повече, отколкото от лекарства и апарати. Моли се за нея.

— Ще се моля, Роза. Всеки миг.

Затвори телефона и отиде в спалнята. Трябваше му цялата сила, която му беше останала, само за да прекрачи прага. По-рано беше носил Брет и детето беше като талисман. Сега Лиам се чувстваше наистина беззащитен и сам. Това беше мястото на Микаела, тази стая, тяхната. Веднъж я беше боядисала яркочервена, само за забавление, а сега имаше златни луни и звезди, щамповани върху гладките бели стени, и легло с драпиран балдахин от шифон. Тя казваше, че там се чувства като Кандис Берген във „Вятъра и Лъва“. За нещастие там той също се чувстваше като Кандис Берген, но какво от това? Тя обичаше стаята им и затова той всяка нощ лягаше в леглото и благодареше на Господ, че тя го иска там. Него, един обикновен мъж, чиято единствена претенция за изключителност беше силата на любовта му към една жена.

 

 

Роза Елена Луна пристъпи към малкия олтар в дневната си и старателно запали две молитвени свещи. Прозрачни светли петна засияха успокоително през грапавото червено стъкло.

Тя се отпусна на колене върху напукания линолеум на пода, сключи ръце, отправи поглед към статуетката на Дева Мария и започна да се моли. Първо „Отче наш“, но познатите думи не облекчиха болката, обхванала гърдите й. Сълзи замъглиха очите й, но не паднаха. Отдавна беше разбрала, че сълзите са само капчици влага и нямат лечебна сила.

Хвана се за крака на клатещата се масичка и се изправи с усилие. След дългата смяна в гостилницата коленете й изпукаха като царевичните зърна във фурната за пуканки.

За пръв път от много години насам искаше да се обади на Уилям Браунлоу. Погледна с копнеж към телефона на стената.

Разбира се, той нямаше да й помогне. Не беше го виждала от няколко години. Санвил беше малко градче, но дори и тук те се движеха по различни пътища. Той имаше скромна ябълкова градина — в никакъв случай не беше богат и влиятелен, но в сравнение с Роза можеше да мине за Кенеди. Макар че Микаела беше негова дъщеря, той никога не стана неин баща. Имаше си друго семейство — чисто и бяло като сняг. Беше споделял леглото на Роза петнайсет години, но всеки миг с него беше откраднат от съпругата му и от законните му деца.

Нямаше да се втурне да спасява незаконната си дъщеря.

Роза стоеше в тъмната всекидневна. Тук-там бледа лунна светлина се процеждаше през износените парцаливи пердета и осветяваше диванчето, купено на старо, пластмасовите маси, картините с религиозни сюжети по стените. Микаела и Лиам често се опитваха да накарат Роза да се премести от тази къща или да вземе пари от тях, за да я ремонтира, но тя винаги отказваше. Страхуваше се, че ако се премести, ще забрави грешките, които Господ й повеляваше да помни.

Всичко беше започнало тук, в тази къща, която тя не би трябвало да приема. На времето й даваше достатъчно сигурност — беше подарък от човек, който я обича. През онези дни все още вярваше, че той ще се разведе с жена си.

Светлината на свещите блестеше в капките кондензирана влага, които се стичаха по прозорците с твърде тънки стъкла.

Когато Микаела беше малка, харесваше тази влага. „Виж, мамо, вали вътре вкъщи.“

Сега Роза се чудеше дали Микаела някога се е сещала защо майка й никога не заставаше до нея край прозореца. Роза виждаше сълзи, не дъждовни капки, знаеше, че старата къща плаче от тъгата, която беше видяла.

Лоша любов.

Тя беше сърцето на тази къща, беше купила всеки гвоздей, беше платила повечето сметки. Беше примесена в боята. Лошата любов беше засадила живия плет и беше му помогнала да израсте високо, беше направила покритата с чакъл пътечка до входната врата, сложена там да скрие тази любов от всеки, който би я разпознал, беше втъкана в плата на завесите, които закриваха прозорците.

Винаги беше знаела, че ще плати за тези грехове. Никаква изповед нямаше да пречисти душата й, но това… никога не си беше представяла това.

— Моля те, Господи — изрече тя, — спаси mi hija^[2]…

Отново тишина. Знаеше, че ако излезе навън, ще чуе шума на голата върба и той ще звучи като плач на старица.

С уморена въздишка тя влезе в малката спалня, извади от килера единствения си куфар и започна да си приготвя багажа.