Кристин Хана
Палитра от чувства (13)

Глава 13

Лиам седна зад бюрото си. Не си направи труд да включи лампите, нито да разсее тишината, като пусне някой от дисковете в стереоуредбата.

Интеркомът избръмча и деловият глас на Каръл се понесе от малката черна кутия.

— Докторе? Там ли сте?

Той натисна бутона.

— Тук съм, Каръл. Можеш да си тръгваш, приключихме за днес.

— Няма да повярвате, докторе. Обажда се някой, който казва, че е Джулиан Тру.

Сърцето на Лиам подскочи.

— Ще се обадя.

— Мислите ли, че е истинският…

— Прехвърли го и си тръгвай, Каръл. Приключихме за днес.

— Да, докторе.

Червената светлинка на първа линия запримигва. Лиам пое дълбоко дъх, натисна бутона и вдигна слушалката.

— Доктор Кембъл, слушам.

Отсреща помълчаха, после се чу:

— Доктор Лиам Кембъл?

Дори в безжизнената слушалка Лиам позна гласа.

— Да, аз съм.

— Обажда се Джулиан Тру. Оставили сте съобщение на агента ми, Вал Лайтнър, относно Микаела Луна…

— Тя пострада.

— О, Господи. Зле ли е?

— В кома е.

Отново последва пауза, през която се чуваше пращене, и Лиам разбра, че Джулиан се обажда от автомобилен телефон.

— Кома, Господи… Какво да направя? Ще платя за лечението й, за най-добрите лекари в страната. Не искам да кажа, че вие не сте добър, доктор Кембъл, но…

— Тя няма нужда от парите ви, господин Тру. Обадих ви се, защото… тя показва известна реакция на името ви. Аз… ние мислим, че може би ако чуе гласа ви…

— Мислите, че ще се събуди заради мен?

Лиам не беше подготвен за болката, която дойде с този обикновен въпрос.

— Мислим, че има вероятност.

— Имам интервю днес следобед, но мога да дойда утре. Къде е тя?

— В Медицински център „Иън Кембъл“ в Ласт Бенд, Вашингтон. На около шейсет мили от Белингъм.

— Добре, ще съобщя на Антоанета да уреди пътуването.

— Когато пристигнете в медицинския център, попитайте за мен. Аз ще бъда в кабинета си.

— Добре.

Лиам почака Джулиан да приключи разговора, но той не затваряше, чуваше се как диша, без да казва нищо. Накрая Лиам рече:

— Има ли още нещо?

— Да. Ааа… тя как изглежда? Имам предвид, че трябва да се подготвя.

Беше съвсем човешки въпрос, в него нямаше нищо лошо, но защо Лиам изведнъж почувства гняв? Отговорът му едва се чу през пращенето на телефонната линия.

— Тя изглежда толкова хубава, колкото сигурно си я спомняте.

 

 

Кабинетът на Вал беше широко, открито пространство, закътано в североизточния ъгъл на многоетажна сграда на булевард „Уилшър“. Ъгълът беше образуван от огромни стъклени прозорци, които откриваха панорамна гледка към други високи сгради. Зад тях се простираше тънка прозрачна пелена от кафяв смог.

Няколко лъскави стола бяха подредени около ниска стъклена масичка. Филмови плакати и театрални афиши красяха стените и всеки един представяше някой от клиентите му. В един от ъглите господстваше огромен телевизионен екран, заобиколен от петнайсет по-малки. На всеки един от екраните вървеше клип на някаква песен.

Бюрото на Вал беше грамадна плоскост от зелено стъкло. Той седеше на стола, приведен над него, хванал главата си в ръце.

Нямаше нужда да казва на Джулиан да говори тихо. През годините бяха вилнели заедно на достатъчно купони, за да знае кога най-добрият му приятел се бори с гаден махмурлук. Той прекоси стаята и седна върху възглавницата на тапицирания с черна кожа стол срещу бюрото.

— По-тихо — изстена Вал.

— Слушай, Вал, знам, че се чувстваш като четири вида боклук, но трябва да говоря с теб.

— Моля те, шепни.

— Обадих се на онзи доктор в Поданк, Вашингтон. Наистина се отнася за Кейла. Претърпяла е инцидент, в кома е.

Вал бавно повдигна глава. Очите му бяха подпухнали и зачервени.

— И какво, трябват им пари за лечението ли?

— Не. Докторът каза, че тя реагирала на името ми. Май смятат, че ще помогне, ако й говоря.

Вал прокара ръка през косата си. Мазните руси кичури веднага паднаха обратно върху посивялото му лице. Единият ъгъл на устата му се повдигна от бавно разширяваща се усмивка. Джулиан познаваше това изражение, беше изражението можем-да-направим-пари-от това.

— Прилича на някоя от онези приказки за мацки.

Целувката, която я събужда, сещаш ли се? Истинската любов я събужда — ще има дяволски много заглавия.

— Това е сериозно, Вал. Тя е много зле, може да умре.

— О! — Усмивката на Вал помръкна.

Джулиан се взря в приятеля си. Вал беше толкова противно прозрачен. Сега си мислеше, че няма да е от голяма полза, ако заглавието е ИСТИНСКАТА ЛЮБОВ УБИВА.

— И тъй, какво ще правиш? — каза най-после Вал.

Джулиан се облегна назад. Столът изскърца и се плъзна малко назад. Образи и спомени се носеха през ума му като облаци в летен ден.

— Тя беше единствената, Вал. Тя наистина ме обичаше.

— Те всички те обичат, Джулиан.

— Кей беше различна. Аз също я обичах.

— Гледал съм филми, по-дълги от любовта ти.

Това беше гадно.

— Ще отида там. Веднага след интервюто с „Ролинг Стоунс“.

— Какво? Шибаният филм ще бъде велик, Джули. Велик. Имаме цял куп интервюта в графика…

Джулиан се усмихна. Нищо не му доставяше по-голямо удоволствие от това да изненадва Вал — беше толкова трудно постижимо.

— Няма да изчезна. Само ще отсъствам за ден-два. Плащам ти два милиона и половина всяка година, направи нещо да ги заслужиш.

Вал поклати глава.

— Добре, Джулс. Върви да изиграеш Прекрасния принц, но се върни след два дни. Това е сериозно.

— И никакви репортери, искам да съм сам.

Вал го погледна продължително.

— Господи, Джули, ти никога нищо не правиш сам.

— Винаги има първи път.

 

 

Лампите в кухнята бяха изключени, но Лиам виждаше две сини петна от пламъка на печката. Роза готвеше пиле с ориз и от тенджерите се носеше апетитна миризма. Масата в трапезарията беше сложена за вечеря. В центъра й беше поставена красиво подредена ваза с папратови листа и борови клонки.

В голямата стая върху всички маси и подпрозоречни дъски бяха наредени свещи. Свещникът върху рояла блестеше ослепително с трепкаща златна светлина.

Той чу тихите равномерни стъпки от чехлите на Роза по стълбите.

— Buenos noches, Роза — каза той.

Тя стигна до долу и се обърна към него.

— Buenos noches, доктор Лиам.

— Защо са всичките тези свещи, Роза?

— Надявам се да не ти пречат. Знам, че не съм си у дома…

— Mi casa es su casa^[1] — отговори той. — Само се чудех защо… изведнъж…

Тя хлътна в голямата стая, като се движеше забързано към рояла. Абаносовата повърхност хвана отражението й, изпъстрено със светлината на свещите.

Той я последва и се спря зад нея.

— За Майк ли е всичко това?

Тя разтърси глава. Краят на бялата й плитка се залюля на ханша й. Тя бавно се обърна и вдигна очи към него.

Той видя тревогата, изписана на лицето й.

— И за вас паля свещите, доктор Лиам. За теб и за децата. Днес говорих с Каръл. Тя ми каза, че… Джулиан Тру ти е звънил. Това е най-огнената новина в града.

— Горещата — каза разсеяно той. — Гореща новина. И Джулиан утре ще бъде тук.

Тя сви уста в знак на неодобрение, но не каза нищо.

— Мислиш, че не е трябвало да го викам.

— Няма значение какво мисли една стара жена.

— Ела с мен — каза той и я поведе към дивана.

Седна до нея и се наведе напред с надеждата, че това ще я накара да го погледне.

— И аз се страхувам от него, Роза. Никога през живота си не съм се страхувал така. Но аз я обичам. Не мога да я оставя да си отиде, без да съм опитал всичко възможно.

Роза въздъхна тежко.

— Ти не можеш да разбереш лошата любов. Горката ми Микита израсна, като гледаше точно такава любов… и мисля, че аз — как се казва? — заразих я с тъгата си.

— Джулиан Тру се е оженил за нея, Роза. Трябва да я е обичал.

— Има любов… и любов. Добрата любов, тази, която ти изпитваш към моята Микаела, няма да остави едно младо момиче да избяга само с малко бебе. Тя няма да се крие години наред, няма да те остави съвсем сама в студеното легло посред зима.

Лиам погледна встрани. Светлинките на свещите се отразяваха от всички повърхности в стаята, хиляди златни капчици, трепкащи в прозорците, катраненочерни от нощната тъмнина.

— Когато помолих Майк да се омъжи за мен — каза тихо той, без да гледа Роза, — тя ми каза, че е била омъжена преди… и че се страхува, че няма да може отново да обича така.

— Разбира се, че се е страхувала. Любовта е ужасно нещо за жена като нея. Тогава тя познаваше само един вид любов — огнената, онази, която изгаря всичко край себе си, пък и толкова дълго беше гледала само мен как чакам мъж, който никога няма да дойде. Как би могла моята Микита да изпита друго, освен страх, когато си й казал, че я обичаш? Но аз си спомням първия път, когато ми каза за теб. „Доктор, мамо, каза ми тя. И ужасно ме обича“. Аз й казах: „Бъди умна, обичай го и ти“. А тя ми каза, че разбитото сърце не може да обича толкова добре. Винаги ще го помня, защото ме натъжи до сълзи. — Тя леко докосна лицето си със загрубялата си от работа ръка. — Говорих й много пъти през тези години. Когато се роди Брет… никога не бях виждала моята Микита толкова радостна. Мисля, че е спряла да мисли за минали неща. Тя те обича, доктор Лиам. Усещам го с майчиното си сърце.

— Достатъчно ли? — попита той.

Замисленият поглед на Роза се плъзна покрай него. Тя въздъхна тихо, въздишката й звучеше като въздух, излизащ от стара износена гума.

— Чувал си много от думите на Микаелината история, но те може би не предават вярната картина. Тя беше младо момиче, когато срещна Джулиан — само няколко години по-голяма от Джейси. Но по нищо не приличаше на нея. Тя имаше слаба и бедна майка и баща, който никога не й говореше пред хората. Живееше в лошата част на града, в къща, която никой не биваше да вижда. Един ден срещна божество. Влюби се в него, както могат да се влюбват само младите момичета. Ожениха се… но се оказа, че той не е божество, а само един егоистичен младеж, който не искаше друго от живота, освен да се забавлява. Искаше да получи всичко, но пътят на любовта не е лесен, si? И той разби това същото сърце, което беше изпълнено с любов към него.

Тя се наведе и докосна ръцете на Лиам.

— Когато дойде, не бива да казваш на Джейси кой е той. Това е muy importante. Не можем да му позволим да нарани скъпото ни момиче.

Лиам знаеше, че това е по-лесният начин: да не казват истината на Джейси, но знаеше, че Микаела би й разкрила тайната.

— Права си, Роза. Засега няма да й казваме нищо.

Но докато казваше тези думи, знаеше, че това не е добре.

Лиам бавно се качваше по стълбите. Знаеше, че не бива да говори с Джейси точно сега. Знаеше, че сега шансовете му да й каже правилните думи са горе-долу равни на шансовете му да изкачи Еверест по шорти. Но трябваше да поседи с нея, да държи ръката й, да я погледне в очите. Разбира се, изпитваше вина, но имаше още толкова много неща. За пръв път през живота си се страхуваше, че може да изгуби любовта на дъщеря си.

Спря пред вратата на стаята й, после почука тихо.

— Влез.

Той отвори вратата и я завари точно както беше очаквал — на телефона. Тя каза: „Довиждане“ и затвори.

— Здрасти, тате.

Тате.

— Здрасти, хлапе.

— Как е тя?

— Все така. — Той седна до нея и хвана нежно ръката й. — Ти как си?

Тя храбро изобрази усмивка на бледото си лице.

— Добре.

Той не можеше да се сети какво друго да каже. Можеше да мисли само какво ще се случи с всички тях, когато Джулиан Тру влезе в живота им. Джейси, както и Лиам, знаеше само, че Майк се е омъжила много млада за човек, който не е бил готов за семеен живот. Двамата били много млади… несполучлив брак. Майк беше измислила съвсем обикновена история. В нея нямаше място за възможността да се намеси Джулиан Тру.

Лиам знаеше, че през дните, седмиците и годините, които лежаха пред него, щеше да разделя живота си на две ясно очертани части. Преди комата и след нея.

Трагедията беше като острие, разсичащо времето, разделящо сега отпреди, отделящо това, което би могло да бъде, от реалността — чисто като хирургически скалпел. Дори ако Микаела се възстанови, животът на всички ще бъде променен. Той се боеше, че тайните, които беше крила, винаги ще бъдат тук, в него, като нещо грозно и зловредно, разположено достатъчно близо до сърцето му, за да наруши ритъма му, и макар че можеше да бъде премахнато, щяха да останат белези завинаги, а парченца от него ще останат в кръвта му и ще я направят лоша, така че ако случайно пореже кожата си, за един удар на сърцето кръвта ще тече черна като туш, преди да си спомни, че трябва да бъде червена.

Сега, докато гледаше тъжните кафяви очи на Джейси, той знаеше, че трябва да й каже истината за Джулиан. Знаеше също, че няма да го направи. Би дал живота си, за да не й причини тази болка.

— Добре ли си, тате?

Той нямаше сили да се усмихне.

— Като ливада след дъжд.

Наведе се и я придърпа в прегръдката си. Тя се притисна към него и в един кратък, ярък миг всичко изчезна, остана само усещането, че той я обича, а тя му отговаря със същата обич.

Когато се отдръпна, видя в очите й онази смесица от тъга и страх, която беше променила всички тях.

— Тате?

Изведнъж той се почувства страшно уязвим, едно докосване можеше да го разбие на парчета.

— Обичам те, Джейси. Дойдох само да ти го кажа.

Тя се усмихна с облекчение.

— И аз те обичам, тате. Помниш ли, когато имах апендицит?

Той я погали по косата.

— Разбира се.

— Ти ми даде бонбон и ми каза, че ще махнеш болката… и наистина я махна.

— Бих искал и сега да е толкова просто.

Усмивката й се стопи.

— Искам пак да съм малка.

Той отново я прегърна. Дори и да се чудеше защо я притиска толкова силно, тя не каза нищо.