Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angel Falls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране
Papi (2014)
Разпознаване и корекция
aisle (2014)

Издание

Кристин Хана. Палитра от чувства

Редактор: Мая Арсенова

ИК „Калпазанов“, София, 2011

ISBN: 978-954-17-0265-9

История

  1. — Добавяне

Глава 16

Джулиан се събуди със зверски махмурлук. Беше неизбежно, разбира се. Нямаше какво да прави човек в този Норман Рокуелов град, освен да седи в стаята си, да гледа един от трите телевизионни канала и да пие. Миналата вечер беше прекарал най-малко два часа в опити да се свърже с Вал по телефона. При всеки сигнал „заето“ беше отпивал по глътка от уискито.

С огромно усилие се обърна настрани, пресегна се за телефона и набра номера на кантората на Вал. Сузан вдигна на второто позвъняване.

— Лайтнър и компания.

Най-после Джулиан успя да се закрепи седнал.

— Вал там ли е?

— Здрасти, Джулиан. Изчакай секунда.

Вал вдигна.

— Джули, как я караш в безкрайния бял север?

— Къде беше, по дяволите? Търсих те цяла нощ.

— Кротко, шефе. Ако исках да слушам подобни приказки, щях да се оженя. — Той се засмя на шегата си. — Миналата вечер представяхме на екран „Край тайнственото езеро“ — новата сърцераздирателна драма на Анет Бенинг и Ричард Гиър. После всички… ами, знаеш как стават тези неща. Прибрах се чак след четири. Е, какво става?

— Видях Кейла.

— И аз така си помислих. Как е тя?

Джулиан се опита да предаде с думи как се беше чувствал вчера, но както винаги, този вид честност го затрудни.

— Беше странно и зловещо, Вал. Тя беше в безсъзнание. Не знаех какво да правя. Казаха ми, че реагирала на спомени, и аз започнах да й говоря за нас. — Той се засмя. — Познаваш ме, не мога да си спомня какво съм правил вчера, а си спомних, че когато я целунах за пръв път, усетих… нещо.

— Джули, чувствам се длъжен да ти обърна внимание, че в думите ти с тревога се усеща некрофилска нотка.

— Много смешно.

— Е, какво толкова има? Искаш да останеш още, така ли?

Джулиан почувства неясно разочарование. Искаше да поговорят поне веднъж за нещо важно.

— Тя наистина ме обичаше, Вал. Мисля си, че това е нещото, което си спомням най-добре. Как се чувствах, когато ме обичаше.

— Всички жени, с които се срещаш, те обожават.

— Но не е същото, нали? — попита тихо той.

Вал замълча и Джулиан се зачуди дали агентът му наистина беше чул последните му думи.

— Не, мисля, че не е. Е, какво ще правиш с това неовладяно чувство?

Джулиан не беше мислил за това. Беше толкова зает да изживява, че не си даваше труда да мисли много.

— Ами, мисля, че нищо. Тя е омъжена.

Каква е?

Джулиан отдръпна телефонната слушалка от ухото си. Вал крещеше така, че сигурно из целия град лаеха кучета.

— Чу ме. Тя е омъжена… за доктора, който ми се обади.

По телефонната линия до Джулиан достигна звук, който не можеше да бъде объркан с друг — запалването на цигара, после издишването на дим в слушалката.

— Той обича ли я?

— Да. Болничната й стая е нещо като светилище на съвместния им живот, а медицинската сестра вчера ми каза, че той седи до леглото с часове, всеки ден от инцидента насам, а понякога дори спи при нея.

— Значи той е голямата работа с всичките му салтанати. Проклет супергерой, който обича жена си толкова, че да ти си обади — на теб, първия й съпруг — да му помогнеш да я събуди. Господи, ще бъде голям ден за пресата. — Вал помълча в непривичен за него изблик на загриженост. — По-добре внимавай с това, Джулс.

Джулиан знаеше, че Вал е прав. Кейла беше част от миналото му. Сега тя имаше нов живот, в който нямаше място за него, но когато я докосна, си спомни любовта им и споменът го накара да се почувства… самотен.

— Джулиан? Връщаш се, нали? Имам предвид утрешния ти ангажимент при Лено…

Джулиан затвори. Изведнъж Холивуд и кариерата му сякаш избледняха като черно-бяла снимка редом със спомена за първата му любов, който беше обагрен в ярките цветове на „Техниколор“.

Той затвори очи. Това беше последното, което искаше да направи, но въпреки всичко се видя как се влачи през болката на младостта си…

Майка му, Маргарет Джеймсън Атууд Кодингтън, още в самото начало беше заявила, че той е прокълнат, и това, изглежда, беше истина. Баща му беше починал осем месеца след раждането на Джулиан. Маргарет не пропускаше да напомни на сина си, че никога не е искала дете. Тя го научи да й вика „госпожо“ и да присъства, без да говори. Когато навърши необходимата възраст, тя го изпрати отвъд океана в пансион в Швейцария, където той остана, докато тя си пробиваше път нагоре през съпрузи, пластични хирурзи и вечерни партита. Изпращаше му чекове, но не и писма.

На шестнайсет години той взе всичко необходимо в една раница и се отправи към Америка, като работеше каквото му попадне по пътя до Лабок, Тексас.

Едва беше навършил деветнайсет, когато зърна бъдещето си. Разбира се, то се яви в образа на жена. Все още помнеше поразителната й красота. Тя го взе, все едно беше красива дамска чанта, която не може да подмине. „Ще го взема“, каза тя. По-късно той откри, че тя е прочута актриса, дошла в града за снимането на филм. Преди да се опомни, вече участваше във филма, а после се озова в Холивуд. Веднага стана сензация. Промени името си, промени и живота си. Вал го пое като клиент и му измисли за произход засукана легенда, която включваше двама починали родители. Той му даде и името Джулиан Тру.

От години Джулиан очакваше, че някой ще открие истината за него, но никой не го направи.

Кейла беше единствената, която настояваше да го опознае, да види човека зад лъскавата обвивка на славата. Беше й казал всичко, освен истинското си име.

— Господи, сега пък мисля за майка ми. Стига толкова.

Той спусна краката си от леглото и се изправи, после се запъти несигурно по коридора към банята.

Взе си душ в най-малката пластмасова душкабина на света (ако беше двойно по-голяма, щеше да стане за ковчег), после облече избелели дънки „Ливай“ и черна тениска. Взе палтото, което беше купил предния ден в местното светилище на модата — магазина на Зик. Сви се в него, вдигна яката, излезе от стаята и забърза надолу по стълбите. Удари с юмрук по вратата на стаята, в която беше настанен шофьорът.

— Хайде, тръгваме!

Лизбет надникна от кухнята и го пресрещна във фоайето. Изглеждаше, сякаш се беше напудрила цялата с брашно, готова за фритюрника.

— Довиждане, господин Тру. Ще ви видим ли за обяд?

— Не знам. Довиждане, Лизбет.

Той отвори вратата и видя десетина момичета, застанали на тротоара до бялата дъсчена ограда. В мига, в който се появи, те заврещяха името му.

Клюките, изглежда, се разпространяваха дяволски бързо в Плезънтвил.

Той се ухили лениво.

— Е, здравейте, госпожици. Прекрасно е да ви видя всички.

Те се скупчиха заедно, като стоножка от униформи на мажоретки и голи крака. Кискаха се.

Той слезе леко по стълбите.

— Я да видим какво имаме тук, да не е комитетът по посрещане на гости в Ласт Бенд? Толкова много хубави момичета. Поласкан съм.

— Ще се подпишете ли в бележника ми за автографи, господин Тру? — попита едно от момичетата. Имаше кръгло като чаена чинийка лице и яркочервени бузи.

— Ще бъде голяма чест за мен.

Той измъкна химикалка от джоба си и започна да раздава автографи. Момичетата бърбореха едновременно, кискаха се и се побутваха една друга към него.

— Тази вечер е зимният бал на гимназията, господин Тру… Дали ще искате да се отбиете? — попита едно от момичетата, а думите й преминаха в смях още преди да е завършила изречението.

Той притисна ръка към сърцето си. Господи, това му харесваше.

— Е, мисля, че хубавица като теб вече си има кавалер.

— Да, Серена — изкрещя някоя от девойките, — ти вече си имаш кавалер. Какво ще кажете да дойдете с мен, господин Тру?

Канеше се да отговори на глупавия въпрос, когато я видя в края на групата. Усмихваше се, без да се киска, не искаше автограф.

Отегченото му сърце спря за миг, може би за два.

Тя беше красива — холивудски красива — високо, тънко, чернокосо момиче, погледът в очите й беше мек като разтопен черен шоколад. Гарвановочерната коса падаше като водопад от туш по гърба й. Трябваше да е тя…

Написа името си грешно и подаде листчето хартия на червенокосо момиче, което му се усмихваше, показвайки пъстри зъбни скоби.

Той се промъкна леко през тълпата, приближавайки се към тъмнокосото момиче. Сърцето му биеше ускорено.

— А ти коя си, скъпа?

— Аз съм Джейси.

Джулиана Селесте. Джей Си.

Дъщеря му. Беше прекалено развълнуван, за да говори. За пръв път я виждаше истински — не като избледнял образ на бебе в кошче, а като младо момиче, израснало без него.

Не искаше да затваря очи, но клепачите му някак си се плъзнаха надолу сами. В тъмнината той видя образ от далечното минало, той и Кейла в леглото, а между тях — бебето, внимателно завито пищящо вързопче.

— Не е ли съвършена? — беше казала Кейла.

Той отвори очи и се взря в дъщеря си.

— Господин Тру? — Тя се изчерви мило. — К-какво правите в Ласт Бенд?

— Аз съм… ъъъ… тук… от името на фондация „Пожелай си нещо“, посещавам пациенти в болницата.

— Мама е болна. В кома е. Може би… може би ще я посетите.

— Ще бъда щастлив да го направя. Може пък и веднага да отида.

— Тук съм, господин Тру! — Жизнерадостното лице на шофьора се подаде над кискащите се момичета.

Те веднага се отдръпнаха в знак на уважение, каквото не беше виждал в Холивуд от доста време. Всички, освен Джейси. Тя стоеше на място и го гледаше с очи, които внезапно се изпълниха с тъга.

Той се вгледа в нея, като се опитваше да запомни лицето й, после тръгна към лимузината. Не искаше да поглежда назад, но когато се качи в колата, най-после се обърна и я загледа през затъмненото стъкло.

В гърдите на Джулиан се надигаше ново, непознато чувство, което му пречеше да диша.

Срам.

 

 

Нощта се спусна като внезапна слепота, изтривайки последните розови лъчи на залязващото слънце. Лиам се извърна от прозореца и се взря в дъщеря си.

Джейси стоеше пред огледало в цял ръст, загледана в отражението си. Косата беше вдигната от лицето й, прибрана като пищен черен талаз и подчертана с четири блестящи пеперуди от розов кристал. Лъскавата рокля в бледолилав цвят й стоеше прекрасно.

Изглеждаше толкова пораснала. Той изпита лека тъга, като че вече беше изгубил момиченцето си.

В очите й заблестяха сълзи и той разбра, че тя мисли за майка си.

— Щеше да бъде толкова горда с теб — каза той. — Изглеждаш прекрасно.

— Благодаря, тате.

— Знаеш ли какво си спомням? Първия ти празник на Вси светии в Ласт Бенд. Ти беше на пет годинки и беше облечена като феята на зъбчетата. Майк ходи чак до Белингам за най-подходящия розов сатен и заши хиляди розови пайети върху роклята ти. — Той се приближи до нея и за миг я видя, каквато беше преди — малка принцеса с блестяща диадема от магазина „Всичко по един долар“ — Тогава с Майк не бяхме женени, но това беше нощта, когато… — Той преглътна с усилие. — Ти ме попита дали може да ми викаш „тате“?

— Спомням си.

— Ако сега майка ти беше тук…

Тя стисна ръката му.

— Знам.

— Е, милейди, време е — усмихна се насила той.

Слязоха долу, хванати за ръце. След няколко минути Роза въведе Марк във всекидневната. Той беше облечен в тъмносин смокинг, бяла риза и папионка в лавандулов цвят. Гарвановочерната му коса беше сресана назад.

— О, Джейси — каза Марк, пристъпвайки към нея, — изглеждаш великолепно.

— Благодаря, Марк — усмихна се тя.

На горния етаж Брет подаде глава над парапета и запя с цяло гърло: „Идва булката дебела, декар, даже два заела…“

— Брет — извика Лиам, като едва се сдържаше да не се засмее. — Спри веднага.

Брет се разсмя и заподскача надолу по стълбите, после застана до сестра си. Тя го блъсна с лакът по рамото.

— Много ти благодаря, съселче.

Брет вдигна поглед към нея. Роза беше измила малкото му личице така, че цялото блестеше.

— Наистина си хубава.

— Благодаря, хлапенце.

Марк подаде на Джейси прозрачна пластмасова кутия. В нея имаше лента за ръка с бяла орхидея и нежни бледолилави панделки.

— Това е за теб. Норма от оранжерията каза, че тези били най-хубавите. — Той се повъртя известно време, като се опитваше да отвори кутията, после се отказа и я връчи на Джейси.

Тя взе цветето и сложи ластичната лента на ръката си.

— Благодаря. Бабо, ще донесеш ли цветето на Марк от хладилника?

Роза подаде глава, после се втурна към кухнята. След миг се върна с малък бял карамфил, краищата на листенцата му бяха оцветени в бледолилаво.

— Готови сте.

Настъпи неловка тишина. Лиам искаше да каже нещо, но усещаше гърлото си свито. Искаше му се да се обърне към съпругата си, за да й каже: „Погледни я, скъпа“, но никой не стоеше до него. Надяваше се Джейси да не чуе как гласът му трепери, когато каза дрезгаво:

— Добре, деца, готови за снимка.

Марк изръмжа.

— Много смешно! — Джейси го блъсна по рамото, после хвана ръката му и го поведе към пианото. Той я прегърна през кръста и я придърпа към себе си.

— Мислете си за секс! — каза Брет, като се стрелна зад дивана. От скривалището му се понесе кикот. Лиам направи достатъчно снимки за цял брой на списание „Таун енд Кънтри“. Знаеше, че се бави нарочно, сякаш като по магия Микаела щеше да влезе през вратата, само ако можеше да продължи тази сцена още малко.

— Стига, тате — каза Джейси със смях. — Оркестърът сигурно започва да свири отново след почивката.

Тя се измъкна от ръцете на Марк и отиде при Лиам.

— Знам — каза тихо тя. — Мама ще иска да види всички снимки. Всяка поза, от всеки ъгъл, затова си вземам фотоапарата в чантичката. Ще снимам всичко.

Той я прегърна силно, после се отдръпна и се усмихна.

— Сега върви и се забавлявай.

Джейси целуна Роза и Брет за довиждане и бързо излезе.

Лиам стоеше до кухненския прозорец и гледаше как се отдалечава колата с Джейси. Тя тръгва, Майк. Ако всичко беше както преди, той щеше да се обърне към съпругата си и да я прегърне. Тя щеше да плаче. Лиам щеше да отиде до рояла, щеше да седне и да изсвири нещо тъжно и нежно, нещо, което щеше да й даде пространството, от което се нуждаеше, за да потъгува за момиченцето, минаващо по моста към женствеността.

Само че сега на него му се искаше да заплаче, защото беше зърнал за миг колко по-празно щеше да бъде гнездото на бъдещето и колко по-тиха щеше да е тази къща, когато Джейси си тръгне.

И нямаше кой да го прегърне.

Той се отправи с въздишка към всекидневната и включи телевизора.

 

 

Джулиан знаеше, че не беше правилно. Беше дори опасно, но не можеше да се въздържи. Всъщност изобщо не се и опита. Самоконтролът не беше силната му страна. Не би могъл да каже защо точно иска да отиде на бала на гимназията, но пък и не би се оставил да го спрат някакви разсъждения. Искаше да отиде и само това имаше значение. Беше прекарал дълъг, потискащо тих ден в болницата, седнал до леглото на Кейла, и сега имаше нужда от малко раздвижване.

Върна се в претрупаната хотелска стая и се облече старателно, сякаш щеше да ходи на връчване на Оскарите, а не на танци в някаква гимназия вдън горите. Черна копринена риза и черни панталони от „Армани“ Не извика шофьора си, измина пеша трите пресечки до гимназията „Ейнджъл Фолс“. Когато пристигна, бузите му бяха премръзнали от студа, очите му сълзяха и страшно му се пушеше.

Мина по празните коридори, като спираше от време на време, за да разгледа наградите, подредени в стъклени витрини между редиците сиви метални шкафчета.

Спря пред залата, пое дълбоко дъх и отвори двойните врати. Трябваше му секунда, докато очите му привикнат към тъмнината, но постепенно видя, че гимнастическият салон е превърнат в претрупан тропически рай. Изкуствени палми се издигаха нагъсто край дебел златист килим, а наоколо десетина момчета в смокинги и момичета в бални рокли позираха за снимка. Край отсрещната стена един оркестър свиреше малко недодялано почти позната песен.

Усети мига, в който го разпознаха. В залата стана тихо. Танците спряха. Децата се отдръпнаха от него, образувайки стесняващо се към дансинга пространство, обградено от шепот и сочещи ръце.

Той се огледа, усмихвайки се с широката си, твърде често упражнявана усмивка, докато я видя. Тя стоеше на дансинга с кавалера си. Дори от толкова далеч Джулиан виждаше, че се взират в него.

Той се придвижи през тълпата по отдавна заучен начин — с вдигната глава, с нетрепваща усмивка, без да погледне никого.

Песента свърши и започна нова — любовната тема от филма „Титаник“ Проклетото сърце продължаваше напред.

Той спря до Джулиана — Джей Си, припомни си той, и протегна ръка.

— Може ли един танц?

Тълпата ахна. Кавалерът й — едро, хубаво момче в смешно евтин смокинг, се смути.

Джейси се обърна към него.

— Имаш ли нещо против?

— Ъъъ… не.

Джулиан я обгърна с ръце и танцът започна. Тълпата се скупчи около тях, всички шепнеха или говореха толкова силно, че музиката почти не се чуваше.

— Защо аз? — прошепна тя.

Той се усмихна.

— Защо не? Е, Джей Си със среднощната коса, разкажи ми за себе си. Получаваш ли добри оценки в училище? Имаш ли много приятели? Вземаш ли предпазни мерки при секс?

Тя се засмя с гърлен смях, който можеш да чуеш в бар, беше точно като смеха на Кейла.

— Говориш като татко. Е, не че той ще отвори дума за сексуалния ми живот.

Нещо в начина, по който го каза — татко — докато гледаше усмихната към него… прониза сърцето му.

Изглеждаше странно, но никога до днес не беше си спомнял за тази дума. Татко. Беше толкова здрава, сигурна, зряла дума. Дори и сега, държейки дъщеря си в ръце, Джулиан не можеше да си представи наистина, че е нечий татко.

— Господин Тру? Чухте ли ме?

Той се засмя весело.

— Извинявай, замислих се за нещо. Е, как се забавляват децата в този град?

Тя сви рамене.

— С обичайните неща — ски, кънки, боулинг, езда. През лятото ходим на езерото Ейнджъл. Има една страхотна въжена люлка на голямото дърво в Къриган пойнт.

Това със сигурност не беше „обичайното“ в Лос Анджелис, във всеки случай не и за децата на знаменитостите. Ако Джей Си беше отраснала при Джулиан, животът й щеше да мине зад железни порти и под охраната на бодигардове. Нямаше да знае какво е да отидеш с колелото си до града за една сода.

За пръв път разбра какво е искала Кейла от него през всичките онези години. Беше използвала думи като „подкрепа“ и „сигурност“, но те не бяха точни. Искаше нормален живот за дъщеря им.

Само това. Нормален живот.

Това беше нещо, което Джулиан никога не беше искал, но сега, докато държеше в прегръдките си дъщерята, която беше и не беше негова, той се замисли за цената, която бе платил за славата си.

Това го порази, остави го без дъх — внезапното осъзнаване, че се е провалил като баща. Сякаш беше влязъл в стая, позната като собствената му спалня, и беше открил, че е празна.

Би трябвало да го знае през цялото време, разбира се, но не беше мислил за това досега.

Той не беше бащата на Джей Си. Край нея у дома имаше един човек, който я обичаше, който знаеше дали е носила скоби, или е хъркала в съня си, който е бил там, за да я вдига, когато е падала.

Джулиан беше посадил семенцето, но не беше избрал да го отгледа, никога не би могъл да й помогне да стане трептящото, красиво цвете, което сега държеше в ръцете си. Как би могъл да помогне на друг човек да израсте, когато той самият имаше нужда от толкова много слънце за себе си?

Въпреки че беше достатъчно умен да разбере истината — той не беше баща на това момиче и никога нямаше да бъде — не можеше да не си пожелае, да не мечтае нещата да бяха различни.

Песента свърши. Той се наведе тъжно и я целуна по бузата. После направи това, което правеше най-добре — отиде си.

 

 

Лиам беше във всекидневната, отпивайки по малко от разреденото с много вода уиски, когато чу колата да приближава.

Веднага се стегна. Беше прекарал тук часове, под светлината на една-единствена лампа, мислейки за решението, което бяха взели той и Джулиан. Колкото повече мислеше, толкова по-ясно виждаше колко безотговорно и опасно беше да скрият истината от Джейси. Градът беше малък — клюките преминаваха като пчели от едно градинско цвете на друго, над оградите, по телефонните линии. Измамата с „Пожелай си нещо“ щеше да свърши работа за известно време, но Лиам не вярваше, че Джулиан наистина разбира какво е заложено. Всеки, който казва: „Нали знаеш как е — бяхме влюбени, а после вече не бяхме“, има доста мъгляви представи за любовта и сърдечните болки.

Истината беше, че на Лиам не му харесваше да мами Джейси. Не беше съгласен, че измамата наистина може да донесе полза на някого. Сега, всеки път, щом я погледнеше, той усещаше тежката, грозна завеса на лъжата между тях.

Входната врата се отвори широко и внезапно и тя влетя като свеж полъх в стаята. Бузите й пламтяха наситенорозови, а тъмните като черно кафе очи блестяха.

Не можеше да й каже сега, не и в тази нощ, за която трябваше да пази само вълшебни спомени.

— Здрасти, тате — каза замечтано тя и се завъртя, вдигнала ръце като балерина.

Той бързо взе фотоапарата и направи няколко снимки — за Майк.

— Как беше?

Джейси се плъзна към дивана, отпусна се, пърхайки подобно на колибри, и го целуна по бузата с целувка, лека като перце.

— Абсолютно страхотно. Съвършено. Направих хиляди снимки за мама.

Тя сподави една прозявка.

Той се взираше в нея, обичаше я толкова много, че чувстваше болка в сърцето си.

— Тя ще иска да види всяка една от тях.

Тя се изправи усмихната, завъртя се и плавно се понесе към стълбите. Той я последва, като изключваше светлините по пътя.

На вратата на стаята Джейси се спря и му се усмихна.

— Познай какво се случи.

Той махна кичур коса от очите й.

— Какво?

— Джулиан Тру се отби на бала. Танцува с мен. С мен. Нарече ме Джейси със среднощната коса. Ще запомня тази нощ завинаги.

Ръката на Лиам замръзна върху бузата й.

— Но…

— Лека нощ, татко.

Преди да й отговори, тя го целуна по бузата, влезе в стаята си и затвори вратата.

Той остана дълго на едно място, после бавно почука на вратата. Когато тя се обади, Лиам се опита да се усмихне.

— Аз… ъъъ… току-що получих спешно повикване — не се тревожи, не е за мама — но ще трябва да тичам в болницата. Веднага ще се върна.

Тя се усмихна сънливо, той разбираше, че едва го чува.

— Добре. Карай внимателно.

Той кимна и затвори вратата. Гневът се надигаше постепенно в него. Настани се дразнещо върху него — тъмно и жилещо чувство, като твърде тесен пуловер от евтина вълна. Той се втурна към гаража и скочи в колата.

Завари Джулиан да пуши на стълбите пред входната врата на „Селската къща“. Носеше тениска и джинси — глупакът — и целият трепереше.

Лиам спря рязко и изскочи от колата.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Джулиан вдигна поглед. Жестокият студ беше изпил цвета от лицето му.

— Трябваше да я видя.

Гневът на Лиам изчезна. Без него се чувстваше празен. В сините очи на Джулиан имаше море от тъга, изглеждаше напълно разбит. Разбира се, че е трябвало да я види.

— Тя е красива, Лиам. Точно копие на Кейла и когато я погледнах… не видях нищо от мен.

Лиам не знаеше какво да каже. Можеше да каже, че Джулиан никога досега не се е сещал за дъщеря си, че не е знаел какво значи да имаш дете, да си баща на младо момиче.

Джулиан дръпна за последно от цигарата, после я угаси в купчинка прясно натрупал сняг. Тя изсъска и от нея се издигна тънка ивица дим.

— Ней казах. Не мога да си представя, че някога ще й кажа.

Лиам пристъпи напред.

— Защо не?

— Как да го обясня на човек като теб? — Той въздъхна, дъхът се изви като облаче пред лицето му. — Аз развалям всичко, до което се докосна. — Той се опита да се усмихне. — Мисля, че току-що го разбрах. Не искам да нараня Джей Си.

Лиам почувства, че най-после е видял нещо истинско у Джулиан, и не можа да сдържи съжалението си към по-младия мъж.

Джулиан бавно се изправи на крака.

— Ней казвай, Лиам, моля те…

По-късно Лиам щеше да се чуди какво го беше прихванало, дали тъгата и разкаянието в очите на Джулиан, или собственият му страх да не нарани нежното сърце на Джейси. Каквото и да беше, той се чу да казва:

— Добре, Джулиан.