Скот Прат
Един невинен клиент (4)

12 април
10:20

Каролайн Дилард, облечена в зашеметяващ модерен тъмносин костюм от „Келвин Клайн“, си пое дълбоко дъх, изправи рамене и закрачи към приемната. Зад бронираното стъкло седеше намусен дундест мъж на средна възраст с къса коса, сресана по средата, и уста, пълна с тютюн за дъвчене. Беше с черна риза с корава яка и с избродирана на гърдите значка. Под нея бяха извезани думите „Център за задържане, окръг Вашингтон“. Докато Каролайн се приближаваше към гишето, той изстреля кафеникава тютюнена струйка в една пластмасова чашка от кафе.

Каролайн взе бланката за свиждане, усмихна се и каза:

— Трябва да се срещна със затворник номер 7740. — В Центъра за задържане на окръг Вашингтон хората, изглежда, нямаха имена. Всичко и всички бяха номерирани.

Пазачът я погледна похотливо и попита:

— Имаш ли лична карта, хубавице?

— Казвам се Каролайн Дилард — отговори тя. Това беше едва третото й посещение в Центъра за задържане и по време на другите две не беше попадала на този служител. Бръкна в чантата си, извади шофьорската си книжка и я пусна в металния поднос под стъклото.

— Адвокатка ли си? — попита пазачът.

— Аз съм помощник на Джо Дилард.

— Съпруга?

— Да.

— Прекалено хубава си, за да си женена за тоя мърляч.

Каролайн въздъхна.

— Ако провериш списъка на лицата с разрешен достъп, ще ме намериш.

Полицаят отвори една тетрадка със спирала и без да бърза, започна да преглежда страниците.

— Надушвам те през прозореца — каза. — Миришеш хубаво.

— С удоволствие ще кажа на началника ти, че харесваш как мириша — Каролайн се вгледа в името, избродирано под баджа. — Полицай Кейгъл, нали? Шерифът ни идва на гости всяка Коледа. Много добри приятели сме. — Това си беше чиста лъжа, шерифът никога не беше стъпвал у тях, но май подейства.

— Знаете как се отива до помещението за адвокатите, нали? — изсумтя полицаят и й върна книжката.

Каролайн кимна и се усмихна.

— Е, заповядайте тогава.

Каролайн бързо мина през хаоса от решетки и стоманени врати. Малко се притесняваше от това посещение, защото никога не знаеше в какво настроение ще е затворничката, с която идваше да се види. Беше в затвора от девет месеца, най-дългия срок, който беше излежавала. Беше задигнала чековата книжка на майка си, бе подправила чек и бе дала парите за кокаин. Джо я беше защитавал. Беше успял да убеди прокурора да намали обвинението, но заради множеството сблъсъци на Сара Дилард със закона прокурорът беше настоял в замяна на по-лекото обвинение тя да излежи присъдата си в окръжния затвор и после да мине на изпитателен срок.

Пет минути след като Каролайн седна в адвокатската стая, една надзирателка отвори вратата и се отдръпна, та затворничката да влезе.

Сара не носеше белезници — не беше опасна. Нямаше риск да избяга — излизаше само след няколко часа. Усмихна се и кимна на Каролайн.

Каролайн стана да прегърне зълва си.

— Как си?

— Нормално — отговори Сара Дилард.

— Изглеждаш добре.

— Ти също. Даже дяволски добре.

Седнаха.

Каролайн винаги се изненадваше от приликата между съпруга си и по-голямата му сестра. Косите и на двамата бяха гъсти и черни, очите зелени, зъбите бели, а телата — стройни и жилави.

Единственият видим недостатък на лицето на Сара беше малък розов белег, който разсичаше като светкавица лявата й вежда — спомен от удара на някакъв наркодилър на улицата. Сара имаше високи скули, силни челюсти и брадичка с трапчинка. Джо казваше, че когато били малки, често ги смятали за близнаци. Приликата понамаляла, когато Джо започнал да расте и дръпнал с цяла глава и съответните килограми. Каролайн се възхищаваше на свежата красота на Сара — направо не беше за вярване, че от години злоупотребява с наркотици и алкохол.

— Взе ли решение по въпроса, за който разговаряхме? — попита Каролайн.

— Ако искаш да знаеш, това не ме радва особено.

— Защо?

— Каролайн, прекалено голяма съм, за да живея при брат си. Прекалено голяма съм, за да се нанеса у вас. Оценявам онова, което се опитвате да направите, но смятам, че е по-добре да вървя по своя си път.

Каролайн се втренчи настойчиво в зелените й очи.

— По своя си път? Както го правиш през последните двадесет години?

— О, стига вече. Моля те, кажи, че не си била целия път дотук, за да се заяждаш с мен.

— Бих целия път дотук, за да се опитам да влея малко разум в дебелата ти глава. Ако не дойдеш да живееш с нас, къде ще идеш? Какво ще правиш?

— Имам приятели.

— Какви приятели? Дилъри и наркомани? Трябва да стоиш настрана от такива хора.

— Така ли? — Зелените очи проблеснаха гневно, но Каролайн устоя на вторачения поглед. — Виж какво, това, че си жена на брат ми, не ти дава право да ми четеш лекции. Защо го правиш? И защо не дойде Джо, а ти?

Каролайн подпря лакти на масата и се наведе към Сара.

— Правя го, защото те обичам. Искаме да ти помогнем. А Джо не е тук, защото не може да понесе да те види отново в затвора. Това го убива.

— Да ме види в затвора го убива? Ами да се опита да поживее тук известно време. Това ще му влее малко съчувствие към клиентите му.

— Той има достатъчно съчувствие към клиентите си и особено към теб. Направи всичко възможно за теб, включително парите, които ти изпращаше всеки месец.

— Ще гледам да не забравя да му пратя благодарствено писмо, когато изляза.

— Сара, по дяволите. Защо си толкова цинична? Защо не можеш да повярваш, че някой може да те обича и да иска да ти помогне? Това е всичко. Няма някакви уловки.

— Няма уловки? И какво, ако утре вечер ми се прииска да се надрусам?

— Казах, че няма да има уловки, но няма да минем без правила. Ако някой от нас забележи следи от наркотици или алкохол, излиташ през вратата.

Сара се усмихна.

— Знаех си. „Сара, ще те обичаме, докато си послушничка. Ако пак направиш беля, няма да те обичаме повече“.

— Пак ще те обичаме, но просто няма да ти помагаме да се самоунищожаваш.

— Благодаря, не. — Сара стана, отиде до вратата и натисна звънеца за надзирателката.

— Значи край и никаква благодарност?

— Да.

— Добре. — Каролайн също стана и тръгна към срещуположната врата. Двете стояха в неловко мълчание, извърнали глави една от друга.

— Предложението остава в сила — каза Каролайн, когато надзирателката отвори и Сара тръгна да излиза. — Просто ела.