Скот Прат
Един невинен клиент (33)

5 юли
08:20

Седях заедно с Томас Уокър, с помощник районния прокурор Фред Джулиън и двама пристави в кабинета на съдията в Маунтън Сити и се приготвяхме за съдебния процес срещу Мейнард Буш. Съдебните пристави бяха Дарън и Дейвид Бауърс, весели и неразделни близнаци на петдесет и няколко. Всеки път, когато ги виждах, се смееха. След като в края на 60-те завършили гимназия в Маунтън Сити, се записали в армията доброволно, за да могат да останат заедно. Дарън в своята кафява униформа на заместник-шериф разправяше някаква история от войната. Дейвид, също униформен, седеше със зачервено лице в другия край на стаята.

— И значи влизаме ние в тоя мърляв публичен дом в Сайгон — тъкмо казваше Дарън, примижал като нахитрял чичка. — След почти цял месец в джунглата бяхме по-надървени от трикури козли. Дейви, пиян като казак, залита към дъртата виетнамска мадам, слага ръце на кръста й като Джон Уейн и започва да ломоти: „Колко за минет и чукане, госпожо Цепнати очи?“ Дъртата обаче явно знаеше повече английски, отколкото си мислеше, защото го изгледа с такъв поглед, който може да свали хрома от бронята на кола. После изведнъж му се усмихва мило и казва: „Твоето парче голямо момче?“ В началото Дейви не разбра за какво говори, но тя посочи кура му и повтори: „Покажи. Покажи ми голямото си парче!“

Дарън се закиска, опита се да каже нещо, но спря и отново се закиска. Накрая успя да продължи:

— И тогава на Дейви му светва и той се хили и й вика: „О, значи искаш да видиш кура на стария боец, а? Страх те е, че може да е твърде голям за момичетата ти?“ И значи Дейви… — Дарън отново се заля в смях. Смееше се толкова силно, че сълзи се стичаха по страните му. — Дейви си разкопча дюкяна и си извади кура пред всички. А тази мадам значи поглежда надолу към него, след това отново Дейви в лицето и кълна се в гроба на майка ми, му каза следното: „Обикновената цена за свирка и чукане е десет долара. Но за малка пишка като твоята ще взема само пет“.

Дарън се плесна с две ръце по коленете и зарева от удоволствие. Влезе съдия Ролинс, човек, който мразеше глупостите, и без дори да си направи труда да попита за какво е тази врява, нареди на близнаците Бауърс:

— Вървете да го доведете. Време е да започваме.

Дарън и Дейвид станаха и тръгнаха да доведат Мейнард Буш от стария окръжен затвор на Джонсън Каунти, който се намираше на тридесетина метра зад съдебната палата, отделен от нея с прекрасна ливада.

Съдията седна зад писалището си и заговори за някои от проблемите, които щяха да възникнат по време на процеса. След десетина минути чух нещо, което със сигурност бяха изстрели.

Пук! Пук!

Къса пауза.

Пук!

Прозорецът в задния край на кабинета на съдията, който се намираше на втория етаж, гледаше право към ливадата зад сградата и към затвора. Стигнах до него точно навреме, за да видя как Мейнард Буш се качва на дясната предна седалка на една тойота. Една жена му помагаше да влезе в колата. Жената блъсна вратата, хукна към шофьорското място, скочи в колата и подкара.

Дарън и Дейвид Бауърс лежаха с разперени крайници на тревата. Дарън беше паднал по корем, а Дейвид лежеше по гръб. Първата мисъл, която ми хрумна, когато осъзнах, какво се е случило, бе, че и двамата имат внуци.

Отне ми по-малко от минута да сляза тичешком по стълбите и да изскоча през задната врата на ливадата. Дейвид се бореше да си поеме дъх, кръвта му бълбукаше в зейнала на гърлото му дупка. Дарън не помръдваше. Притиснах с пръст сънната му артерия. Нямаше пулс. Двама надзиратели от затвора дотърчаха при нас. Единият погледна двамината проснати на земята мъже и влетя обратно в сградата.

Сгънах сакото си на топка и го поставих под краката на Дейвид. Свалих си връзката, сгънах я, пъхнах лявата си ръка под врата му, а с дясната притиснах вратовръзката върху раната, за да намаля кървенето.

— Дръж се, Дейвид! — извиках. — Ще се оправиш. Ей сега ще дойде линейката. — Той не отговори. — Дейвид, моля те, дръж се! Нали искаш да видиш внуците си отново? — При споменаването на внуците очите му потрепнаха, но кръвта продължаваше да шурти и дишането му беше накъсано. Нямах надежда, че ще оцелее.

До мен един млад заместник-шериф от Джонсън Каунти обърна Дарън по гръб и започна масаж на сърцето и изкуствено дишане. Онзи, който се беше върнал вътре, се появи с аптечка и още трима полицаи. Помогнаха ми да сменя вратовръзката с истинска превръзка.

— Какво стана? — попита единият.

— Нямам представа — отговорих. — Чух изстрели, погледнах през прозореца и ги видях да лежат на земята.

Държах превръзката толкова дълго, че ми се стори цяла вечност. И ето изведнъж се чуха далечни сирени, а малко по-късно наоколо закипя напрегната дейност. Пристигнаха две линейки и кола на пожарната, изпратени от диспечерите на бърза помощ, която се намираше само на три преки. Всички се качиха на бордюра и спряха на метър и нещо от мен. Униформени жени и мъже започнаха да ни заобикалят и аз се дръпнах. Нищо повече не можех да направя.

Закърпиха Дейвид колкото можаха, качиха го на носилка и го натовариха в линейката. Направиха същото и с Дарън, но всички знаехме, че вече е мъртъв.

Докато се отдалечаваха, стоях като замаян. В главата ми започна да се оформя една мисъл и моментално ми прилоша. Нима Мейнард ме беше използвал, за да планира и организира бягството си? Беше нещо обикновено адвокатите да помагат на клиентите си да си уреждат свиждания, но аз бях сигурен, че жената, която видях да помага на Мейнард да се качи в автомобила, е Бони Тейт. Всъщност досега не я бях виждал, но трябваше да е тя.

Сетих се какво ми беше казал Мейнард тогава: „Не казвам, че искам да се оженя за теб, но ти си доста свестен тип“.

Свестен тип. Наведох глава и се затътрих обратно в съдебната палата. Усещах краката си тежки като олово. Ръцете и ризата ми бяха покрити с кръв. Кръвта на Дейвид. Свестен тип. Крачех бавно по ливадата между двете сгради в тази прекрасна юнска сутрин сред планините на Тенеси и се чувствах всичко друго, но не и свестен. Усещах се мръсен и отвътре и ужасно исках всичко това да свърши.