Шарлейн Харис
Мъртви на прага (8)

8.

Клодин стоеше от лявата ми страна. Бил мина отдясно и улови ръката ми. Тримата стояхме неподвижно и гледахме как пожарникарите пъхат маркуча през счупения прозорец. От задната част на къщата се разнесе звук от счупено стъкло, което значеше, че са строшили и прозореца над мивката. Докато пожарникарите се бореха с огъня, полицаите насочиха вниманието си към трупа. Чарлз смело пристъпи напред.

— Аз го убих — спокойно каза той. — Хванах го, докато палеше огъня. Имаше оръжие и ме нападна.

Шериф Диърборн приличаше повече на пекинез, отколкото на човек. Лицето му на практика изглеждаше вдлъбнато. Имаше кръгли и лъскави очи, които в момента излъчваха огромно любопитство. Кестенявата му коса, щедро изпъстрена със сиви кичури, бе вчесана назад. Изобщо нямаше да се изненадам, ако по време на разговора започнеше да лае.

— А ти кой си? — попита той вампира.

— Чарлз Туайнинг — учтиво отвърна гостът ми. — На вашите услуги.

Шерифът изсумтя, а Анди Белфльор завъртя отегчено очи. Не го очаквах от тях.

— И си присъствал на местопрестъплението, защото…?

— Отседнал е при мен — спокойно се намеси Бил. — Докато работи в „Мерлот“.

Очевидно мълвата за новия барман бе стигнала до ушите на шерифа, защото той просто кимна. Олекна ми, защото нямаше да се наложи да признавам, че Чарлз нощува в моя килер. Мислено благослових Бил за благородната лъжа. Очите ни се срещнаха за миг.

— Значи правиш самопризнание, че ти си убил този човек? — попита Анди. Чарлз кимна.

Анди повика жената в лекарска престилка, застанала до автомобила си. Дворът ми вече приличаше на служебен паркинг, без да броим пожарната кола. Новодошлата ме изгледа с любопитство, докато ме подминаваше, и се запъти към свитата до храстите фигура. Извади стетоскоп от джоба си, коленичи до група и притисна накрайника до няколко части от тялото.

— Да. Мъртъв като пън — извика тя.

Анди извади „Полароид“ от полицейската кола и направи няколко снимки на жертвата. Едва ли щяха да станат хубави на оскъдната светлина от светкавицата на фотоапарата и проблясъците от огъня. Онемяла от шока, стоях и зяпах Анди така, сякаш вършеше нещо много важно.

— Колко жалко. Щеше ми се да го попитам защо е запалил къщата на Суки — каза Бил, без да откъсва поглед от работата на Анди. Гласът му сякаш излизаше от хладилник.

— Може би от страх за безопасността на Суки съм го ударил твърде силно — каза Чарлз, опитвайки се да изглежда разкаян.

— Явно така е станало, понеже вратът му е счупен — каза лекарката и огледа бялото лице на Чарлз със същото внимание, което бе отделила и на мен. Изглеждаше малко над трийсет; средна на ръст, слаба, почти кльощава, с много къса червена коса. Приличаше на елф, или поне на елфите от моето въображение — мъничък чип нос, огромни очи и голяма уста. Думите й звучаха сухо и равнодушно, сякаш изобщо не се вълнуваше, че са я измъкнали от леглото посред нощ по такъв повод. Може би изпълняваше длъжността общински съдебен следовател, което значеше, че съм гласувала за нея, но въпреки това не си спомнях името й.

— Коя сте вие? — изчурулика Клодин.

Лекарката премести погледа си върху нея и примигна от изненада. В този безумно ранен час Клодин изглеждаше превъзходно — безупречен грим, яркочервен пуловер, черен ластичен клин, обувки и яке на черно-червени райета. Дългата й къдрава коса беше прибрана назад от челото с червени гребенчета.

— Аз съм доктор Линда Тонесен. А вие коя сте?

— Клодин Крейн — отвърна феята. За пръв път чувах фамилното й име.

— И по какъв повод сте на местопрестъплението, госпожице Крейн? — попита Анди Белфльор.

— Аз съм феята кръстница на Суки — засмя се Клодин. Всички избухнаха в смях, въпреки мрачната обстановка. Около феята винаги цареше веселие. Но обяснението й много ме учуди.

— И все пак, ако трябва да сме сериозни — уточни Бъд Диърборн, — защо сте тук, госпожице Крейн?

Клодин се усмихна дяволито.

— Нощувах у Суки — каза тя и му намигна.

Секунда по-късно двете с Клодин се превърнахме в обект на всеобщото мъжко внимание. Наложи се здраво да затегна мисловната си защита, за да блокирам картините, които раждаха фантазиите им.

Анди разтърси глава, затвори уста и приклекна до мъртвеца.

— Бъд, ще го обърна по гръб — каза той с леко дрезгав глас и го обърна така, че да може да пребърка джобовете му. Портфейлът му се оказа в джоба на сакото, което ми се стори малко необичайно. Анди се изправи и отстъпи встрани, за да прегледа съдържанието му на спокойствие.

— Имаш ли нещо против да хвърлиш един поглед и да се опиташ да го разпознаеш? — попита ме шериф Диърборн. Естествено, че нямах нищо против. И избор нямах. С тревога в душата пристъпих няколко сантиметра напред и още веднъж погледнах лицето на мъртвеца. Изглеждаше все така непознат. И все така мъртъв. Около трийсетгодишен, не повече.

— Не го познавам — смотолевих аз и гласът ми потъна в глъчката от крясъците на пожарникарите и шуртенето на водната струя.

— Какво? — Бъд Диърборн явно имаше проблем със слуха. Кръглите му кафяви очи ме пронизваха.

— Не го познавам! — извиках. — Никога не съм го виждала, доколкото си спомням. Клодин?

Нямам представа защо реших да намеся Клодин.

— О, да, аз съм го виждала — усмихна се тя.

Това мигновено привлече вниманието на вампирите, на полицаите, на лекарката и моето.

— Къде?

Клодин преметна ръка през рамото ми.

— Ама той беше в „Мерлот“ тази вечер, не си ли спомняш? Ти сигурно си била твърде разтревожена за приятелката си. Седеше на няколко крачки от мен. — В района на Арлийн.

Нямаше нищо необичайно в това, че съм пропуснала да запомня едно мъжко лице в претъпкан бар. Но определено се изненадах, че докато съм подслушвала мислите на клиентите, не съм чула онези, които са били пряко свързани с мен. В крайна сметка той е бил в бара с мен, а няколко часа по-късно е подпалил къщата ми. Със сигурност е размишлявал за това, нали така?

— Според данните в шофьорската книжка той е от Литъл Рок. Арканзас — каза Анди.

— А на мен ми каза, че е от Джорджия — обади се Клодин с обичайното си добро настроение, но вече не се усмихваше. — Представи ми се като Марлон.

— А каза ли ви по каква работа е в града, госпожице Крейн?

— Каза, че просто минавал; имал стая в мотел до магистралата.

— Нещо друго каза ли?

— Не.

— Придружихте ли го до мотела му, госпожице Крейн? — попита Бъд Диърборн с пресилено безразличие.

Доктор Тонесен местеше поглед от единия към другия, все едно се намираше на словесен тенис турнир.

— Господи, не, разбира се! Аз не съм такава — отвърна Клодин и се усмихна лъчезарно.

Бил изглеждаше така, сякаш някой размахваше под носа му бутилка кръв — резците му стърчаха, а очите му жадно следяха всяко движение на Клодин. Вампирите губят самообладание в присъствието на феи. Чарлз също скъсяваше разстоянието помежду им.

Клодин трябваше да си тръгне, преди полицаите да забележат състоянието на вампирите. Линда Тонесен вече се оглеждаше подозрително; самата тя трудно прикриваше интереса си към Клодин. Надявах се да приеме, че кръвопийците са впечатлени от женската й красота, а не от свръхестествената й същност.

— „Братството на Слънцето“ — каза Анди. — Има членска карта, но на нея няма написано име, което е малко странно. Шофьорската му книжка с издадена на името Джеф Мариот. — Той ме погледна въпросително.

Поклатих глава. Името не ми говореше нищо.

Изобщо не се изненадвах, че член на Братството би могъл да извърши нещо толкова подло, като например да запали дома ми посред нощ, когато и аз съм вътре. „Братството на Слънцето“ — известна антивампирска групировка — не за пръв път се пробваше да ме изгори жива.

— Сигурно е знаел, че си в близки отношения с вампирите — изтърси Анди.

— Домът ми изгаря пред очите ми и едва не се простих с живота си, защото познавам вампири?

Дори Бъд Диърборн изпита леко неудобство.

— Някой очевидно е знаел, че си имала връзка с господин Комптън — смотолеви Бъд. — Съжалявам, Суки.

— Клодин трябва да тръгва — казах аз.

Рязката смяна на темата стресна не само Анди и Бъд, но и Клодин. Тя погледна към двамата вампири, които постепенно затягаха обръча около нея, и веднага пое щафетата:

— Да, съжалявам, но трябва да се прибирам. Утре съм на работа.

— Къде е колата ви, госпожице Крейн? — попита Бъд Диърборн и се огледа. — Видях само колата на Суки в задния двор.

— Паркирах до къщата на Бил — излъга Клодин, без да й мигне окото. Имаше дългогодишен опит в тази област. И без да се бави повече, тя потъна в гората. Наложи се да стисна здраво ръцете на Бил и Чарлз, за да не я последват. Вампирите гледаха като хипнотизирани в мрака след нея и аз ги ощипах силно, за да се съвземат.

— Какво? — измърка Бил.

— Излез от това състояние — прошепнах аз с надеждата, че останалите няма да ме чуят. Не им трябваше да знаят, че Клодин е свръхсъщество.

— Господи, каква жена! — обади се доктор Тонесен. Имаше почти същото замаяно изражение като вампирите, но бързо се взе в ръце и продължи по същество: — Линейката ще дойде да прибере… ъм… Джеф Мариот. Тук съм единствено защото радиостанцията ми беше включена, докато се прибирах след работа от болницата в Кларис. Трябва да се прибера и да поспя. Съжалявам за пожара, госпожице Стакхаус, но можеше и по-зле да е. — Тя кимна към трупа.

Докато тя се качваше в рейнджровъра си, при нас дотърча Баракудата. Познавах го от години — бе стар приятел на баща ми, — но за пръв път го виждах в ролята на командир на доброволния пожарникарски отряд. Въпреки студа по опушеното му лице се стичаха струйки пот.

— Суки, успяхме да потушим пожара — уморено въздъхна той. — Не е толкова зле, колкото може би си си очаквала.

— Не е ли? — изцвърчах аз.

— Не, миличка. Нямаш задна веранда и кухня… и кола, опасявам се. И нея е залял с бензин. Но останалата част от къщата си е наред.

Кухнята… единственото място, където би могло да има следи от смъртта на Деби. Сега дори следователите от канал „Дискавъри“ не биха могли да открият следи от кръв в обгореното помещение. Съвсем неволно избухнах в смях.

— Кухнята… — кисках се аз. — Цялата кухня я няма?

— Да — смутено отвърна Баракудата. — Надявам се, че имаш застраховка.

— О, да! — възкликнах аз и с мъка потиснах по-редния пристъп на смях. — Имам. Трудно ми беше да плащам вноските, но не исках да прекратявам застрахователната полица на баба. — Баба ми много държеше на тези неща, и слава богу! Познаваше твърде много хора, решили да спрат месечните си вноски с цел пестене на пари, а после претърпели огромни загуби.

— Кой е агентът ти? Веднага ще му се обадя. — Баракудата беше готов на всичко, за да спра да се смея. Ако му кажех да лае или да прави клоунски физиономии, сигурно щеше да го направи.

— Грег Обърт — отвърнах.

Нощта внезапно връхлетя съзнанието ми с цялата си тежест. Къщата ми изгоря (или поне част от нея). Някой желаеше смъртта ми. При мен живееше вампир, който се нуждаеше от сигурно скривалище през деня. Останах без кола. В двора ми лежеше мъртвец на име Джеф Мариот — човекът, запалил къщата и колата ми заради голи предразсъдъци. Направо страхотно!

— Джейсън не си е у тях — извика отдалеч Баракудата. — Звъннах му току-що. Предполагам, че ще иска тя да отиде при него.

— Тя и Чарлз… така де, Чарлз и аз ще я вземем с нас в моята къща — каза Бил. И неговият глас се носеше от същото разстояние.

— Не знам… просто не знам — колебливо се обади Бъд Диърборн. — Суки, ти съгласна ли си?

Имах няколко варианта за избор, но мозъкът ми отказваше да ги обмисли сериозно. Не можех да се обадя на Тара, защото не исках да виждам Мики. А в караваната на Арлийн и без мен имаше твърде много хора.

— Да, съгласна съм. — Дори собственият ми глас звучеше далечен и чужд.

— Добре. Важното е да знаем къде можем да те открием, ако се наложи.

— Суки, обадих се на Грег и му оставих съобщение на служебния телефон. Звънни му още утре сутрин — каза Баракудата.

— Добре — отвърнах.

И тогава всички пожарникари се изредиха да ми кажат колко много съжаляват. Познавах всеки един от тях: приятели на баща ми, приятели на Джейсън, редовни клиенти в бара, бивши съученици.

— Направихте всичко възможно — многократно повтарях аз. — Благодаря ви, че спасихте останалата част от къщата ми.

После дойде линейката, за да прибере подпалвача.

Дотогава Анди Белфльор вече беше открил туба с бензин в храстите, а по думите на доктор Тонесен ръцете на трупа воняха на бензин.

Не можех да повярвам, че някакъв непознат е решил да запали и къщата ми, и мен само заради предпочитанията ми към определен тип мъже. И точно в този момент, когато се замислих колко близо съм била до смъртта, изпитах задоволство, че злосторникът си получи заслуженото. Изпитах и благодарност към Чарлз за доброто дело. Може би дължах живота си на Сам и на неговата настоятелност да приютя вампира в къщата си. Ако Сам беше наоколо, щях да го засипя с благодарности.

Най-накрая тримата тръгнахме към къщата на Бил. Баракудата ме посъветва да не се връщам в моята до сутринта, и то само ако застрахователният агент и пожарният инспектор са успели да огледат щетите. Доктор Тонесен ме помоли да намина през кабинета й, ако се чувствам замаяна. Каза и други неща, но така и не запомних терминологията.

Гората тънеше в мрак, разбира се, а вече сигурно наближаваше пет сутринта. След първите няколко крачки Бил ме взе на ръце, но аз изобщо не се възпротивих, защото едва гледах от умора и тъкмо се чудех как ще намеря сили да прекося пеша гробището.

Свали ме от гърба си едва когато стигнахме къщата му.

— Ще успееш ли да се качиш по стълбите? — попита.

— Аз ще ти помогна — предложи Чарлз.

— Не, ще се справя — казах аз и тръгнах, преди да са успели да гъкнат. Честно казано, не бях сигурна дали ще ми стигнат силите, но полека-лека успях да се добера до спалнята, където прекарах много нощи по време на връзката ми с Бил. Той си имаше тайно светлоустойчиво убежище някъде на долния етаж в къщата, но аз никога не съм го питала къде точно. (Най-вероятно се намираше в нишата под кухнята, предвидена от строителите на къщата за вана или оранжерия.) Нивото на водните басейни в Луизиана не позволяваше наличието на мазета в къщите, но аз изобщо не се съмнявах, че Бил има още едно скривалище в дома си. Двамата с Чарлз нямаше да делят една постеля — макар че това изобщо не ме интересуваше. Все още имах резервна нощница в едно от чекмеджетата на стария скрин в спалнята, както и четка за зъби в банята за гости. Изненадах се, че Бил не ги е изхвърлил на боклука; сякаш ме е очаквал да се върна.

Или пък просто не е имал повод да се качи до спалнята след раздялата ни.

Реших да отложа къпането за сутринта. Съблякох вмирисаната пижама и скъсаните чорапи, измих лицето си, облякох чистата нощница и се покатерих на високото легло с помощта на старата табуретка, която винаги ползвах за сгъпало. Докато в главата ми жужаха събитията от напрегнатото денонощие, благодарих на Господ, че съм жива. Не ми остана време да Му кажа нищо друго, защото сънят ме погълна мигновено.

Спах само три часа. После тревогите ме събудиха. Имах достатъчно време да се срещна с Грег Обърт, застрахователния агент. Облякох една от тениските на Бил и чифт негови джинси, които намерих оставени пред вратата на спалнята. Имаше и чисти топли чорапи, но категорично отказах дори да пробвам огромните му обувки. За моя огромна радост, открих чифт домашни чехли с гумени подметки, забравени от мен в дъното на гардероба. Бил все още пазеше кафемашината от периода на ухажването ни, така че си сипах кафе в една чаша и я понесох през гробището на път към къщата ми — или по-точно останките от нея.

Грег тъкмо паркираше в двора, когато се появих измежду дърветата. Излезе от пикапа си, огледа странното ми облекло, но деликатно се направи на разсеян. После двамата с него застанахме един до друг и вперихме погледи в къщата. Грег е член на настоятелството в Презвитерианската църква. Има пясъчноруса коса и носи очила без рамки. Винаги съм го харесвала. Или поне донякъде, защото всеки път, когато водех баба да плати застрахователната си вноска, той излизаше от кабинета си, здрависваше се с нея и я караше да се чувства като много важен клиент. Но тънкият му бизнес усет можеше да се мери единствено с късмета му. Години наред хората се шегуваха, че личното му финансово състояние се гради върху онова, което съдбата е отредила на клиентите му.

— Ех, ако можех да го предвидя — въздъхна Грег. — Суки, много съжалявам.

— Какво имаш предвид, Грег?

— О, ами… просто… трябваше да се сетя, че би могла да имаш нужда от допълнително покритие при щети — разсеяно каза той и тръгна към задния двор. Аз веднага го последвах и от чисто любопитство реших да бръкна в мозъка му. Онова, което открих там, буквално ме втрещи.

— Заклинанията вършат добра работа в застрахователния бизнес, а? — попитах.

Той изхълца. Буквално.

— Значи слуховете за теб са верни — ахна той. — Аз… аз не… аз просто… — Грег Обърт стърчеше до обгорялата ми кухня и ме гледаше с увиснало чене.

— Всичко е наред — успокоих го. — Можеш да се преструваш, че не знам, ако това ще ти помогне да се почувстваш по-добре.

— Жена ми ще умре, ако разбере — мрачно каза той. — Децата ми също. Аз просто искам да ги държа настрана от тази част на живота ми. Майка ми беше… тя беше…

— Вещица? — услужливо му помогнах аз.

— Ами… да. — Очилата му проблясваха на ранното утринно слънце, докато гледаше останките от кухнята ми. — Но баща ми винаги се е преструвал, че не знае, и макар че тя ме подготвяше да заема мястото й, аз най-много от всичко на този свят исках да бъда нормален човек. — Грег кимна в потвърждение на това, че е постигнал мечтата си.

Забих поглед в кафето. Слава богу, че имах какво да държа в ръцете си. Грег се самозалъгваше и си вярваше, но аз нямах намерение да му го казвам. Това лежеше на неговата съвест и не аз, а Господ щеше да го съди. Не че смятах методите му за лоши, но в подобна ситуация никой нормален човек не би прибегнал до такива. Да осигуряваш прехраната си (буквално) посредством магия, противоречи на правилата… не знам кои правила, но сигурно има такива.

— Аз съм опитен агент — каза той в своя защита, макар че аз не обелвах и дума. — Внимавам какво застраховам. Внимавам при оценяването на щетите. Не всичко се крепи на магия.

— О, да, разбира се — обадих се аз. Трябваше да кажа нещо, защото не исках да се взриви от тревога. — Така или иначе, късметът изневерява на хората. Подобни неща се случват непрекъснато, нали така?

— Независимо от заклинанията, които използвам — мрачно се съгласи той. — Шофират пияни. Пък и автомобилите се амортизират с течение на времето и стават аварии.

Представих си как Грег обикаля Бон Томпс, за да прави заклинания за повреда на хорските автомобили, и забравих за опожарената си къща… е, не задълго, разбира се.

На ясната дневна светлина успях да видя реалните мащаби на щетите, нанесени от пожара. Не спирах да си повтарям, че можеше да е и много по-зле — пострадалата кухня е била добавена към задната част на къщата доста по-късно, — но именно там се намираше най-скъпоструващата ми покъщнина. Сега трябваше да сменя печката, хладилника, бойлера и микровълновата печка. Плюс пералнята и сушилнята, които държах на задната веранда.

Освен с тези основни електроуреди се бях простила и с чиниите, купите и тиганите, както и със сребърните прибори за хранене, някои от които доста стари. Една от прабабите ми произхождаше от сравнително заможно семейство и донесла като зестра сервиз от фин китайски порцелан и сребърни прибори за чай, които всеки път трябваше да се полират. Голяма мъка. Осъзнах, че никога повече нямаше да полирам посуда, но тази мисъл не ми донесе облекчение. Колата ми беше стара и отдавна се канех да я сменя, но нямах никакво намерение да го правя точно сега.

Е, имах застраховка, а и пари в банката, благодарение на вампирите, които ми платиха за престоя на Ерик в дома ми.

— Имала си детектори за дим, нали? — тъкмо питаше Грег.

— Да, имах — отвърнах аз и се сетих за пронизителното пищене, което започна веднага след като Клодин ме събуди. — В коридора би трябвало да е останал един, освен ако таванът не е паднал, разбира се.

Вече нямаше стълби, по които да се качим на задната веранда, а пострадалите дъски изглеждаха доста нестабилни. Дори пералнята бе хлътнала до половината под тях и лежеше на една страна под странен ъгъл. Прималя ми — нещата, които ми служеха ежедневно, които бях пипала и използвала стотици пъти, сега се въргаляха под открито небе, унищожени и непотребни.

— Ще влезем през парадния вход — предложи Грег и аз веднага се съгласих.

Вратата беше отключена. Изпитах моментна паника, но бързо осъзнах, че тревогата ми е напълно безпочвена и дори абсурдна. Пристъпих прага и веднага усетих тежката миризма на пушек. Очите ми се насълзиха и аз побързах да отворя всички прозорци. Хладният бриз нахлу в задушното помещение и няколко минути по-късно положението стана търпимо.

Тази част на къщата изглеждаше по-добре, отколкото очаквах. Мебелите имаха нужда от сериозно почистване, разбира се, но подовата настилка изглеждаше напълно здрава. На горния етаж не се качих изобщо, защото рядко използвах стаите там, и точно в момента състоянието им изобщо не ме интересуваше.

Движех се бавно през всекидневната към коридора, със скръстени под гърдите ръце, и внимателно оглеждах пораженията. Подът едва чуто изскърца. Нямаше нужда да се обръщам; просто усетих, че е дошъл Джейсън. Двамата с Грег си размениха няколко реплики, но миг по-късно Джейсън млъкна шокиран, досущ като мен.

Стигнахме до коридора. Вратата към спалнята ми и тази на стаята срещу нея бяха отворени. Завивките  ми още стояха отметнати. Чехлите ми бяха до нощното шкафче. През стъклата на прозорците не се виждаше почти нищо от сажди и влага. Тежката миризма се усещаше още по-силно. Вдигнах поглед нагоре и безмълвно посочих към детектора за дим, монтиран на тавана в коридора. Отворих вратичката на шкафа, в които държах ленените чаршафи, и установих, че са пропити от влага. Е, този проблем можеше да се реши с едно пране. Гардеробът ми делеше обща стена с кухнята. На пръв поглед дрехите ми изглеждаха непокътнати, но после забелязах по-светлите ивици, прогорени по раменете от нажежените метални закачалки. Обувките ми бяха опечени. Само три чифта от тях изглеждаха използваеми.

Преглътнах с мъка.

Коленете ми трепереха неудържимо, но реших да се присъединя към брат ми и застрахователния агент, които предпазливо поеха към кухнята.

Подът в коридора изглеждаше съвсем прилично. Бившата ми кухня беше просторно помещение, служило години наред на семейството ми и като трапезария. Пристъпих прага и огледах пораженията. Масата и два от столовете — частично обгорели. Линолеумът — почернял и напукан. Бойлерът — пропаднал в пода. Завесите на прозореца над мивката висяха като парцали. Завесите на баба. Тя не обичаше да шие, но онези, които си беше харесала в „Джей Си Пени“, й се сториха твърде скъпи. Помня как извади старата шевна машина на майка си и купи от „Хенкокс“ някакъв евтин, но много красив плат на цветя. Шиеше и ругаеше под носа си непрестанно, но най-накрая успя да ги завърши. Двамата с Джейсън им се възхитихме подобаващо, за да я накараме да разбере, че си е струвало усилията. Тя беше толкова доволна…

Отворих чекмеджето, където държах ключовете, и ги открих разтопени и залепнали заедно. Стиснах зъби и затворих очи. Джейсън веднага дойде при мен.

— Мамка му! — просъска гой. Тонът му ми помогна да преглътна сълзите си.

Подпрях се на ръката му и останах така в продължение на минута, докато той непохватно ме потупваше по гърба. Болеше ме да гледам любимите си вещи в такова състояние, макар непрекъснато да си повтарях, че можеше и по-зле да е — да загубя цялата си къща и дори да загина. Имах късмет, че детекторът за дим ме събуди навреме, но можех да попадна в ръцете на подпалвача Джеф Мариот и да бъда убита.

Почти всичко в източната част на кухнята беше унищожено. Нямаше нито под, нито покрив.

— Имаш късмет, че стаите на горния етаж са встрани от кухнята — каза Грег след огледа на двете тавански стаи. — Най-добре ще е да се консултираш със строител, но според мен вторият етаж е в добро състояние.

После преминахме към финансовата част от разговора — кога щях да получа парите, каква сума и колко щяха да ми удържат от нея.

Докато Джейсън се луташе из двора, аз изпратих Грег до колата му. Походката и движенията на брат ми издаваха, че едва се побира в кожата си от гняв — не само заради състоянието на къщата, но и поради факта, че едва не загинах в нея. След като Грег си тръгна, започнах да мисля откъде да я подхвана — имах цял списък задачи за вършене, телефонни разговори за провеждане (откъде?), а трябваше да се появя и на работа (с какви дрехи?).

Джейсън се приближи към мен и каза:

— Ако бях тук, щях да го убия.

— В животинското си тяло?

— Аха. Но преди това щях да го уплаша до смърт… кучия му син!

— Звучи чудесно, но според мен Чарлз добре се е справил с тази задача.

— Арестуваха ли вампира?

— Не, Бъд Диърборн му каза да не напуска града. В крайна сметка затворът в Бон Томпс не разполага с килия за вампири. Обикновените килии не са достатъчно здрави за тях, а освен това имат прозорци.

— Значи този кучи син е членувал в „Братството на Слънцето“? Просто някакъв непознат, дошъл в града само за да те очисти?

— Така изглежда.

— А защо ти имат зъб? Само защото излизаше с Бил и си близка с вампирите ли?

„Братството на Слънцето“ наистина ми имаше зъб, и то кътник. Вампирите разгромиха огромната им църква в Далас, а един от водачите им загина — и всичко това по моя вина. Вестниците изписаха купища статии относно полицейската акция в Тексас. След като пристигнали в района, полицаите открили паникьосаните членове на Братството, които търчали наоколо и твърдели, че са били нападнати от вампири. Органите на реда нахлули в сградата и при обиска открили в мазето килия за мъчения, нелегално оръжие, пригодено за стрелба по вампири с дървени колове, както и един труп. Не намерили нито един вампир. Стив и Сара Нюлин, ръководителите на даласката църква на Братството, бяха в неизвестност от онази нощ до ден-днешен.

Аз обаче имах лошия късмет да срещна Стив Нюлин в Джаксън, където той, заедно със свой съучастник, се готвеше да убие вампир с дървен кол в един нощен бар. Аз им попречих да го направят. Нюлин успя да се измъкне, за разлика от приятелчето си.

А сега излизаше, че последователите на Нюлин са ме издирвали през цялото това време. Изненадах се, че не съм успяла да го предвидя, но в интерес на истината всички събития през последната година ме връхлитаха изневиделица. От Бил знаех — а той има известни компютърни умения, — че всеки може да бъде открит с помощта на това чудо на техниката.

А може би Братството използваше услугите на частни детективи, като онези двамата, които ме навестиха вчера? Може би Джак и Лили Лийдс просто са ме излъгали, че работят за семейство Пелт? Не ми приличаха на фанатици, но силата на зеления цвят е универсална.

— Вероятно ме мразят, защото съм излизала с вампир — въздъхнах. Двамата с Джейсън стояхме облегнати на пикапа му, вперили тъжни погледи в почернялата къща. — Кого ще ми препоръчаш за ремонта на кухнята?

Не смятах да ползвам услугите на архитект. Исках просто да възстановя предишното състояние на кухнята. Подът трябваше да се смени напълно, така че спокойно можех да я направя малко по-голяма и да затворя изцяло верандата. Така пералнята и сушилнята щяха да са добре защитени от лошо време. Имах предостатъчно пари да си го позволя, а и застрахователната компания щеше да поеме голяма част от разходите.

Малко по-късно в двора спря още един пикап. Максин Фортънбъри, бабата на Хойт, свали от задната седалка няколко коша за пране.

— Къде са ти дрехите, девойче? — извика тя. — Ще ги взема вкъщи да ги изпера. Сигурно всичките миришат на пушек.

Започнах да протестирам, тя настоя и след кратък словесен двубой двете влязохме в одимената къща, за да вземем част от дрехите ми. Максин грабна и наръч ленени чаршафи от скрина в спалнята, за да види дали би могла да им вдъхне живот.

Веднага щом Максин си тръгна, по алеята се зададе новата кола на Тара, следвана от домашната й помощница — висока млада жена на име Маккена, — която шофираше старата й кола.

След като ме прегърна и ми поднесе съчувствията си, Тара каза:

— Ще караш старото ми „Малибу“, докато се оправиш със застрахователите. Само седи в гаража ми и събира прах. Дори обмислях да пусна обява във вестника, че го продавам. Ще ти свърши добра работа.

— Благодаря ти — замаяно отвърнах аз. — Тара, колко мило от твоя страна. — Не изглеждаше добре, веднага ми направи впечатление, но точно в този момент нямах сили да мисля за чужди проблеми.

Двете си тръгнаха и аз им помахах вяло за довиждане.

След това дойде Тери Белфльор. Предложи ми да събори изгорялата част срещу символично заплащане, както и да извози отпадъците до общинското сметище. Каза, че може да започне веднага щом полицията даде разрешение, и за моя огромна изненада, ме прегърна по свое желание.

После пристигна Сам. Доведе го Арлийн. Той излезе от колата и остана загледан в къщата няколко минути. В пълно мълчание, със стиснати устни. Всеки друг мъж би казал: „Какъв късмет, че изпратих вампира у вас, а?“ Но не и Сам. Вместо това той попита:

— Какво мога да направя за теб?

— Не ме уволнявай — усмихнах се аз. — Прощавай ми, когато идвам на работа в странно облекло.

Арлийн обиколи цялата къща, а после ме прегърна безмълвно.

— Лесна работа — отвърна той, все така сериозен. — Разправят, че подпалвачът бил член на Братството, а пожарът е нещо като наказание за теб… заради връзката ти с Бил.

— В джоба си имаше членска карта, а в храстите открихме туба с бензин — свих рамене аз.

— Но как е успял да те открие? Наоколо няма… — Гласът му изтъня и той млъкна, сякаш търсеше точните думи.

Мислеше си, също както и аз, че пожарът едва ли е бил предизвикан само заради връзката ми с Бил. При подобни „провинения“ — любовни или бизнес отношения с вампири — членовете на Братството обикновено заливаха мишените си със свинска кръв. Имаше доста подобни случаи. Най-известният от тях — с дизайнер от „Диор“, който подготвил пролетна колекция и наел за представянето й манекени вампири. Тези неща обикновено се случваха в оживените градове, където имаше големи „църкви“ на Братството и по-гъста вампирска популация.

Ами ако този подпалвач е бил нает от другиго? Ами ако членската карта за Братството е била пъхната в портфейла му, за да ни подведе?

Всяка от тези версии можеше да е вярна. Или всичките. Или никоя. Не знаех какво да си мисля и на какво да вярвам. Дали бях мишена на убиец, като при случая със свръхсъществата? И трябваше ли да се страхувам от куршум в мрака, след като пожарът не успя да постигне целта си?

Тази вероятност ми се стори толкова плашеща, че потръпнах от ужас и побързах да я изхвърля от главата си. Нямах желание да плувам в толкова дълбоки води.

Пожарният следовател от щатската полиция се появи още преди Сам и Арлийн да са си тръгнали. Аз тъкмо довършвах обяда, който Арлийн ми беше донесла. Хич не я бива в готвенето (меко казано, но не искам да бъда груба). Сандвичът ми се състоеше от евтина пушена наденица и жилав като пластмаса кашкавал. За пиене — кутийка подсладен второкачествен чай. Но тя все пак бе помислила за мен и си беше направила труда да ми ги донесе, заедно с рисунка от децата й. При тези обстоятелства щях да съм доволна и на комат сух хляб.

Арлийн по навик изпърха с мигли към пожарния следовател. Казваше се Денис Петибоун — слаб мъж, наближаващ петдесетте. Имаше фотоапарат, бележник и мрачен вид. На Арлийн й отне цели две минути разговор, за да изкопчи усмивчица от устните на господин Петибоун, а след още две минути кафявите му очи вече се наслаждаваха на извивките й. Преди да се качи в колата си, за да откара Сам, Арлийн вече притежаваше обещание от следователя, че ще се отбие в бара същата вечер.

Арлийн ми предложи да нощувам на сгъваемия диван в караваната й — много мило от нейна страна, — но аз отказах. Не исках да я притеснявам, а и така щях да си спестя редовния й сутрешен номер „закарай-децата-до-училище“. Уверих я, че има къде да отида. Бил едва ли щеше да ме изгони. Джейсън също спомена, че вратата му е широко отворена, ако имам нужда. А преди да си тръгне, Сам — за моя огромна изненада — каза:

— Можеш да отседнеш при мен, Суки. Без да се чувстваш задължена. Караваната ми е голяма, имам две свободни стаи. В едната даже има легло.

— Много мило от твоя страна — отвърнах аз с цялата си искреност. — Но ако го направя, всичко живо в Бон Томпс ще започне да ни сватосва. Благодаря ти все пак.

— А няма ли да се случи същото, ако останеш у Бил?

— Не мога да се омъжа за Бил. Не и законно — оборих го аз. — Освен това Чарлз също е там. Няма да сме сами.

— Масло в огъня — отбеляза Сам. — Така клюката става още по-пикантна.

— Ласкаеш ме; караш ме да се чувствам апетитна мръвка, достатъчна за двама вампири едновременно.

Сам се ухили, което автоматично свали десет години от възрастта му.

Чу се хрущене на чакъл под поредните автомобилни гуми и той погледна над рамото ми.

— Я виж кой идва — каза.

Огромен и много стар пикап спря на алеята в двора ми. Отвътре излезе Доусън, огромният върколак, изпълняващ длъжността телохранител на Калвин Норис.

— Суки — изръмжа той с толкова дълбок глас, че очаквах земята да завибрира под краката ми.

— Здравей, Доусън. — За малко да го попитам: „Ти пък какво правиш тук?“, но се спрях навреме. Щеше да прозвучи много грубо.

— Калвин разбра за пожара у вас — отвърна той, без да си губи времето с предисловия. — Каза ми да намина, за да видя дали си ранена. Помоли да ти предам, че мисли за теб, а ако беше здрав, вече щеше да е тук с чук и гвоздеи в ръка.

С крайчеца на окото си забелязах, че Денис Петибоун наблюдава Доусън с голям интерес. В интерес на истината, върколакът все едно носеше на гърдите си надпис: „Стой настрана от мен!“

— Предай му, че съм му много благодарна. Пожелавам му бързо оздравяване. Как е той, Доусън?

— Свалиха му няколко от тръбичките, с които е вързан за разни апарати. Успя да стане и да направи няколко крачки. Много тежка рана — каза той и се огледа, за да прецени на какво разстояние е пожарният следовател. — Дори за един от нас — добави.

— Така си е. Благодаря, че се отби.

— Калвин каза, че можеш да отседнеш в къщата му, докато той е в болницата. В момента е празна и с удоволствие ще ти я предостави.

Много мило от негова страна (за кой ли път го казвах днес), но не исках да се чувствам задължена към Калвин.

— Госпожице Стакхаус, вижте тук — извика Денис Петибоун. — Ето къде е плиснал бензина. Виждате ли къде е започнал огънят?

— Да, виждам — отвърнах аз и с мъка преглътнах.

— Имате късмет, че снощи нямаше никакъв вятър. И най-вече, че вратата е била затворена; вратата между кухнята и останалата част от къщата. Огънят щеше да плъзне и по коридора. Когато пожарникарите са счупили прозореца на северната стена, огънят се е обърнал към източника на кислород, а не към вътрешността на къщата.

Спомних си за необяснимия импулс да се върна в къщата — напук на здравия разум — и да затворя онази врата.

— След няколко дни миризмата на пушек вече няма да е толкова силна — каза следователят. — Отворете прозорците още сега и се молете да не вали. Разбира се, ще трябва да се обадите на електрокомпанията, за да възстановят подаването на електричество, а също и на газовата компания, за да огледат съоръженията си. Така че къщата е негодна за обитаване на този етап.

Един вид, можех да спя вътре, колкото да имам покрив над главата си. Без електричество, без отопление, без топла вода, без възможност за готвене. Благодарих на Денис Петибоун и отново се обърнах към Доусън, който бе станал свидетел на разговора.

— Ще се постарая да навестя Калвин при първа възможност, само да пооправя тази каша — казах аз и кимнах към почернялата си къща.

— Да, разбира се — отвърна телохранителят и тръгна да се качва в пикапа. — Ако разбереш кой стои зад пожара, освен мъртвия кучи син, незабавно уведоми Калвин. Той настоява.

Хвърлих поглед към разрушената кухня. От спалнята ми я деляха само няколко крачки.

— За това съм му особено благодарна — побързах да кажа аз, преди християнската ми същност да е запушила устата ми.

В кафявите очи на Доусън проблесна безмълвно разбиране.