Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истинска кръв (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dead as a Doornail, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
reni2910 (2013)
Корекция и форматиране
maskara (2015)

Издание:

Шарлейн Харис. Мъртви на прага

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“

Отговорен редактор: Тодор Пичуров

Компютърна обработка: Ана Цанкова

Коректор: Атанаска Парпулева

Художествено оформление на корицата: Мариана Станкова

Печатница „Полиграфюг“ АД — Хасково

ISBN: 978–954–26–1015–1

История

  1. — Добавяне

7.

Вечерта в бара се появи Сам. Настани се на една ъглова маса, като за кралска визита, и положи гипсирания си крак върху възглавница на отсрещния стол. С едното око наблюдаваше Чарлз, а с другото — реакциите на клиентите спрямо новия барман вампир.

Хората влизаха, сядаха на стола срещу него, прекарваха няколко минути там, а после го оставяха на спокойствие. Сам се измъчваше от болка, усещах го. Винаги усещам напрежението на хората, когато ги боли. Но той беше доволен — и от работата на Чарлз, и от факта, че е сред хора в бара.

Всичко това го усещах съвсем ясно, но щом опреше до въпроса кой го е прострелял, потъвах в мъгла. Някой държеше на мушка свръхсъществата с двойствена природа; някой беше убил неколцина от тях и ранил много пъти по толкова. Стрелецът трябваше да бъде открит на всяка цена. Полицията не подозираше Джейсън, за разлика от събратята му. Ако хората на Калвин Норис решаха да вземат нещата в свои ръце, с брат ми беше свършено. Те не знаеха, че има и други жертви, освен тези от Бон Томпс.

Заех се да ровичкам в главите на хората; опитах се дори да отгатна кои са най-удачните кандидати за убиец, за да не ми се налага да слушам тревогите на Лиз Болдуин (примерно) около най-голямата й внучка.

Приех, че стрелецът най-вероятно е мъж. Познавах много жени, които ходеха на лов, и още два пъти по толкова, които имаха достъп до пушка. Но снайперистите обикновено бяха мъже, нали така? Полицията нямаше представа как стрелецът избира жертвите си, защото изобщо не знаеха за съществуването на паралелния свръхестествен свят. А свръхестествените подозираха единствено местните, защото не знаеха реалните мащаби на проблема.

— Суки — каза Сам, когато минах покрай него, — ела тук за малко. Коленичи до мен.

Приклекнах до стола му, за да не ни чуват останалите.

— Суки, неприятно ми е, че пак повдигам този въпрос, но килерът в склада не е подходящ за Чарлз. — Да, килерчето с почистващите препарати не беше предвидено за вампирски нощувки, но вътре не проникваше дневна светлина, така че вършеше работа. Нито килерът имаше прозорци, нито складът.

Отне ми около минута да пренасоча мислите си на друга вълна.

— Само не ми казвай, че Чарлз не може да спи — недоверчиво подхванах аз. Денем вампирите спят непробудно, независимо от обстоятелствата. — Освен това съм сигурна, че си сложил резе от вътрешната страна на вратата.

— Да, но спи свит на пода и се оплаква, че му мирише на стари парцали.

— Ами да, нали там държим препаратите за чистене.

— Опитвам се да ти задам въпрос, Суки… дали Чарлз не би могъл да остане известно време у вас?

— Защо толкова настояваш да ми го натресеш у дома? — попитах. — Едва ли си чак толкова загрижен за удобството на един вампир през деня, когато той така или иначе е мъртъв. Има ли друга причина?

— Суки, с теб сме приятели от доста време, нали?

Надуших нещо гнило. Направо ме блъсна в носа.

— Да — признах аз и нарочно се изправих, за да го гледам отвисоко. — И?

— Носят се слухове, че хотшотската общност е наела телохранител върколак, който да пази Калвин Норис в болницата.

— Да, и на мен ми се стори малко странно. — Веднага усетих безмълвната му тревога. — В такъв случай си чул и какви са подозренията им.

Сам кимна. Сините му очи буквално ме пронизваха.

— Трябва да си дадеш сметка, че това е сериозен проблем, Суки?

— Кое те кара да смяташ, че не съм го направила?

— Отказът да приютиш Чарлз.

— Не виждам нищо общо между нежеланието ми да го прибера вкъщи и тревогата ми за Джейсън.

— Смятам, че той би ти помогнал да защитиш Джейсън, ако нещата опрат дотам. Аз не мога да мръдна никъде заради този крак, иначе бих… Но изобщо не вярвам, че Джейсън е този, който ме е прострелял.

Камък ми падна от сърцето. До този момент дори не съзнавах, че съм се тревожила и за подозренията на Сам.

— Ами… хубаво — неохотно се съгласих аз. — Нека дойде. — И сърдито му обърнах гръб. Все още не можех да проумея защо изобщо се съгласих.

Сам извика Чарлз при себе си и набързо го въведе в обстановката. По-късно същата вечер вампирът взе ключовете ми, за да остави багажа си в колата. Няколко минути по-късно се върна в бара и ми даде знак, че ги е пуснал обратно в чантата ми. Кимнах; малко рязко, признавам. Не преливах от щастие, но след като отново ми предстоеше да вляза в ролята ма хотелиерка, не можех да не отбележа, че гостът ми се държеше много възпитано.

Същата вечер в „Мерлот“ дойдоха Мики и Тара. И точно като предишния път тъмната аура на вампира предизвика вълнение сред клиентите и всички започнаха да говорят по-високо. От погледа на Тара струеше някаква тъжна примиреност. Искаше ми се да си поговорим насаме, но тя не помръдваше от масата. Още един повод за безпокойство. Когато идваше в бара с Франклин Мот, винаги ми отделяше минутка-две, за да ме прегърне и да попита как са нещата в работата и семейството.

Феята Клодин седеше в дъното на бара. Смятах да намина и покрай нея, но положението на Тара изпълваше цялото ми съзнание. Около Клодин, както винаги, пърхаха обожатели.

Накрая не издържах на напрежението, улових вампира за резците — образно казано — и го повлякох към масата на Тара. Мики прикова змийския си поглед в атрактивния ни барман, а на мен не обърна никакво внимание. В очите на Тара се бореха надежда и страх, затова застанах до нея и положих ръка на рамото й, за да получа по-ясна картина от съзнанието й. Тара се справя прекрасно с живота, но има една ужасна слабост — винаги си избира неподходящи мъже. Сетих се за времето, когато излизаше с „Яйцето“ Бенедикт, който загина в пожар миналата есен. Яйцето пиеше много — единствената му отличителна черта, общо взето. Франклин Мот поне уважаваше Тара и я засипваше с подаръци, макар че естеството на тези подаръци по-скоро крещеше: „Ти си моя държанка“, отколкото: „Ти си моя любима“. Но как се бе озовала в компанията на Мики? Мики! От това име дори Ерик започваше да заеква!

Чувствах се така, сякаш четях книга с липсващи по средата страници.

— Тара — прошепнах аз. Тя вдигна глава към мен и ме погледна с големите си кафяви очи, лишени от блясък и преливащи от страх и срам.

Всеки страничен човек би възприел Тара като почти нормална. Добре поддържана, гримирана, красива и с модерни дрехи. Но в душата й кипеше борба, която й причиняваше мъчителна болка. Какво се случваше с моята приятелка? Защо досега не бях забелязала, че нещо я яде отвътре?

Зачудих се как да постъпя. Двете с Тара просто стояхме и се гледахме втренчено една друга. Тя прекрасно знаеше, че съм влязла в главата й, но не реагираше.

— Събуди се — машинално прошепнах аз. — Събуди се, Тара!

Нечия бяла ръка се протегна, улови ме за лакътя и насила издърпа дланта ми от рамото на Тара.

— Не ти плащам, за да опипваш приятелката ми — каза Мики. По-ледени очи от неговите не бях виждала: с цвят на тиня, като на влечуго. — Плащам ти, за да ни носиш питиета.

— Тара е моя приятелка — отвърнах аз. Той продължаваше да стиска ръката ми, а ако един вампир се е заловил да те стиска, няма как да не го усетиш. — Ти правиш нещо с нея. Или позволяваш на някой друг да я измъчва.

— Това не е твоя работа.

— Напротив, моя е — отсякох. Очите ми сълзяха от болка и за миг ме обзе панически страх. Мики можеше да ме убие и да изчезне от бара за нула време. Никой нямаше да го спре. Можеше да вземе и Тара със себе си, като кученце на каишка. И преди страхът да ме е завладял напълно, отворих уста и казах ясно и отчетливо: — Пусни ме!

— Трепериш като болно куче — презрително изсумтя той.

— Пусни ме — повторих.

— Или? Какво ще направиш?

— Рано или късно ще легнеш да спиш. Ако не аз, някой друг ще го направи.

Мики млъкна и започна да преосмисля позицията си. Поне така изглеждаше. Едва ли го бях уплашила, макар че много ми се искаше.

Той погледна към Тара и тя веднага проговори, като докосната с вълшебна пръчица.

— Суки, не прави от мухата слон. Вече излизам с Мики. Не ме поставяй в неудобно положение пред него.

Ръката ми отново легна на рамото й. Поех риска да откъсна очи от Мики, за да погледна Тара. Тя със сигурност искаше да се оттегля; усетих стопроцентовата й искреност. Но мотивите й за това тънеха в мъгла.

— Добре, Тара. Искаш ли още едно питие? — бавно попитах аз. Опитвах се да бръкна по-дълбоко в главата й, но ме посрещна ледена стена, хлъзгава и непрогледна.

— Не, благодаря — учтиво отвърна тя. — Трябва да тръгваме.

Мики видимо се изненада и аз се почувствах малко по-добре. Тара отново се владееше, или поне до известна степен.

— Ще ти върна костюма. Вече го оставих на химическо чистене — казах.

— Не се притеснявай.

— Добре. Скоро ще се видим.

Мики я стисна за ръката и двамата тръгнаха към изхода.

Прибрах празните чаши от масата им, забърсах я и тръгнах обратно към бара. Чарлз Туайнинг и Сам се намираха в пълна бойна готовност. Свих рамене и те си отдъхнаха.

Щом затворихме бара, Чарлз търпеливо изчака до задния вход да облека палтото си и да извадя ключовете от чантата.

Отключих вратите на колата и той се настани до мен.

— Благодаря ти, че се съгласи да ме приемеш в дома си — каза.

Насилих се да му отговоря любезно. Не виждах смисъл да съм груба.

— Мислиш ли, че Ерик би имал нещо против да съм тук? — попита Чарлз, след като свърнах по тесния общински път.

— Това не му влиза в работата — отсякох аз. Ядосах се, че Чарлз се интересува от мнението на Ерик.

— Той често ли идва да те навестява? — продължи да разпитва той. Необичайната му настойчивост ме изненада.

Отговорих му чак когато паркирах колата зад къщата.

— Слушай какво — казах. — Не знам какво си чул, но той не е… ние не сме… в такива отношения. — Чарлз ме погледна в очите и запази тактично мълчание, докато отключвах задната врата.

— Чувствай се като у дома си, разглеждай на спокойствие — казах аз, след като го поканих да влезе. Вампирите обичат да са наясно с всички входове и изходи. — После ще ти покажа къде ще спиш.

Докато вампирът любопитно оглеждаше скромната къща, която семейството ми е обитавало толкова много години, аз оставих палтото си на закачалката и отнесох чантата си в спалнята. Попитах Чарлз дали иска кръв, а на себе си направих сандвич. Винаги държа по някоя и друга бутилка 0+ в хладилника и той с удоволствие седна да я изпие, след като внимателно огледа дома ми. Новият ми съквартирант излъчваше спокойствие въпреки вампирската си природа. Не се влачеше след мен и изобщо не ми досаждаше.

Показах му скривалището под капака в килера на спалнята за гости. Обясних му как работи дистанционното на телевизора, показах му скромната си филмова колекция и лавиците с книги във всекидневната.

— Сещаш ли се за нещо друго, от което би могъл да имаш нужда? — попитах. Баба ме е възпитала правилно, макар че едва ли някога си с представяла, че един ден ще посрещам вампири в къщата й.

— Не, благодаря, мис Суки — любезно отвърна Чарлз. Дългите му бели пръсти потупаха превръзката на окото му; стар негов навик, от които ме побиха ледени тръпки.

— Тогава, ако позволиш, ще ти пожелая лека нощ. — Чувствах се уморена, а разговорите с почти непознат са изтощителна работа.

— Разбира се. Спокойни сънища, Суки. А ако реша да се поразходя из гората…

— Разхождай се, където искаш — прекъснах го аз. Имах резервен ключ за задната врата и побързах да го извадя от чекмеджето в кухнята, където държах всичките си ключове. Чекмеджето за дреболии, изпълнявало тази роля в продължение на осемдесет години, тъй като кухнята е била пристроена към къщата доста по-късно. Вътре имаше поне сто ключа. Най-старите от тях изглеждаха доста странно. По-новите — тези от моето поколение — бяха сортирани и надписани лично от мен. Ключът за задната врата висеше на розов ключодържател с логото на застрахователната ми компания „Пеликан Стейт“.

— Като приключиш с разходката и решиш да си лягаш, пусни и резето, ако обичаш.

Той кимна и взе ключа.

Обикновено е грешка да изпитваш съчувствие към вампир, но Чарлз излъчваше някаква необяснима тъга, която докосна сърцето ми. Стори ми се самотен, а в самотата има нещо много трогателно. Изпитвала съм я на гърба си. Лично за себе си бих отричала категорично, че съм трогателна или жалка, но когато наблюдавах чуждата самота, неизменно ме заливаше съчувствие.

Почистих грима от лицето си и навлякох розовата си пижама. Измих зъбите си в полузаспало състояние и със сетни сили се проснах на високия стар креват, в който бе спала баба ми чак до смъртта си. Завих се с юргана, шит от прабаба ми и бродиран от сестра й Джулия. И макар на практика да бях сама на този свят — ако не броим брат ми Джейсън, разбира се, — семейството ми бдеше над мен, докато заспивах.

Най-дълбоко спя около три сутринта. И точно тогава се събудих от нечия силна ръка върху рамото си. Събудих се за секунди от шока, все едно някой ме хвърли в басейн със студена вода. И преди да съм се парализирала от страх, замахнах с юмрук, но напразно — китката ми заседна между нечии ледени пръсти.

— Не, не, не, шшшт — чу се остър шепот от мрака. Британски акцент. Чарлз. — Някой дебне около къщата ти, Суки.

Дъхът ми свистеше като парен локомотив. Искрено се надявах да не получа сърдечен пристъп. Притиснах длан върху гърдите си, сякаш исках да уловя сърцето си, ако реши да изхвръкне оттам.

— Легни! — прошепна в ухото ми той и приклекна до леглото. Отпуснах се върху възглавницата и стиснах очи. Горната дъска на леглото се намираше между двата прозореца в спалнята, така че който и да дебнеше отвън, нямаше да успее да разгледа лицето ми. Старателно се преструвах на заспала. Опитах се да мисля, но се страхувах твърде много и нищо не се получаваше. Ако наоколо обикаляше вампир, той — или тя — нямаше как да влезе без покана, освен ако не беше Ерик. Аз всъщност не анулирах ли поканата му? Не си спомнях. А трябва да помниш такива неща, нахоках се мислено.

— Замина си — едва чуто прошепна Чарлз.

— Какво става? — попитах аз също толкова тихо. Или поне така се надявах.

— Не знам, навън е твърде тъмно. — Ако и вампир не може да види нищо в тъмното, значи е много, ама много тъмно. — Ще изляза да огледам.

— Не — трескаво казах аз, но твърде късно, уви!

Исусе Христе, пастире юдейски! Ами ако наоколо дебнеше Мики? Той щеше да убие Чарлз. Със сигурност!

— Суки! — Изобщо не очаквах да чуя гласа на Чарлз, макар че, честно казано, точно в момента не бях в състояние да очаквам каквото и да било. — Ела навън, ако обичаш!

Плъзнах босите си крака в пухените розови чехли и се втурнах по коридора към задната врата; оттам поне ми се стори, че идва гласът на Чарлз.

— Светвам външната лампа — извиках. Не исках да го стряскам с внезапната ярка светлина. — Сигурен ли си, че навън е безопасно?

— Да — отвърнаха два гласа почти едновременно.

Щракнах ключа със затворени очи. Миг по-късно отворих вратата и пристъпих до прага — в розовата си пижама и розовите си пухени чехли. Веднага ми стана хладно и скръстих ръце пред гърдите си.

Отне ми около минута да възприема зрелището пред себе си.

— Така… — бавно казах аз. Чарлз стоеше на покрития с чакъл паркинг, преметнал ръка около шията на Бил Комптън, съседа ми. Бил също е вампир, от Гражданската война насам. С него си имаме общо минало. Е, може би просто камъче в дългото минало на Бил, но за моя живот си е цяла канара.

— Суки — изхриптя Бил през стиснати зъби. — Не искам да причинявам нищо лошо на този непознат. Кажи му да ме пусне.

Замислих се няколко секунди и бързо реших съдбата му.

— Чарлз, мисля, че можеш да го пуснеш — казах аз и в следващия миг новият ни барман вече стърчеше до мен.

— Познаваш ли този мъж? — попита Чарлз с ледена нотка в гласа.

— Да, познава ме — отвърна Бил със същия леден тон. — Интимно.

Ох, дявол да го вземе!

— Колко сме дискретни. — Нищо чудно и моят тон да е бил леден. — Аз не разправям наляво-надясно подробности от нашата отдавна приключила връзка. В замяна очаквам същото джентълменско поведение.

За моя огромна радост, Чарлз повдигна свирепо едната си вежда и хвърли на Бил изпепеляващ поглед.

— Значи сега делиш леглото си с този? — попита Бил и кимна към по-ниския от него вампир.

Всичко друго бих изтърпяла, но не и това. Рядко губя самообладание, но случи ли се, и следа не остана от него.

— А теб какво те интересува? — озъбих се аз. — Дали ще спя със сто мъже, или със сто овце, си е лично моя работа! Защо дебнеш около къщата ми посред нощ? Уплаши ме до смърт!

Бил изобщо не се стресна.

— Съжалявам, ако съм те събудил и уплашил — излъга той. — Просто исках да се уверя, че си в безопасност.

— Обикалял си в гората и си надушил друг вампир — казах. Бил имаше изключително остро обоняние. — Затова се домъкна тук, за да провериш кой е.

— Исках да съм сигурен, че никой не те напада — каза Бил. — Стори ми се, че долових и човешки мирис. Идвал ли ти е днес човек на гости?

И за секунда не повярвах, че Бил е загрижен единствено за безопасността ми. Не ми се нравеше и мисълта, че поводът за посещението му може да е ревност или някакво похотливо любопитство, затова просто поех дълбоко въздух и издишах, за да уталожа шева си.

— Чарлз не е тук, за да ме нападне — казах аз и изпитах гордост от спокойствието в гласа си.

Бил се усмихна презрително.

— Чарлз значи — процеди през зъби той.

— Чарлз Туайнинг — уточни моят гост и се поклони (ако лекото навеждане на къдравата му глава може да се нарече поклон.)

— Къде го намери тоя? — попита Бил, този път доста по-спокойно.

— Той всъщност работи за Ерик, също като теб.

— Ерик ти е осигурил бодигард? Ти имаш нужда от бодигард?

— Слушай какво — процедих през стиснати зъби аз, — докато теб те няма, аз продължавам да живея. Градът — също. Наоколо се разхождат убийци, стреля се по хора. Един от пострадалите е Сам. Имахме нужда от барман, който да го замести, и Чарлз си предложи услугите. — Е, малко позамазах истината, но дребните подробности нямаха значение точно в този момент.

Но пък успях да разклатя спокойствието на Бил.

— Сам. Кой друг?

Треперех от студ в тънката си силонова пижама, но не исках да каня Бил вътре.

— Калвин Норис и Хедър Кинман.

— Мъртви?

— Само Хедър. Калвин е тежко ранен.

— Полицията арестувала ли с някого?

— Не.

— Знаеш ли кой е стрелецът?

— Не.

— Тревожиш се за брат си.

— Да.

— Трансформирал се е по пълнолуние.

— Да.

Бил ме погледна с нещо като съжаление.

— Съжалявам, Суки — каза той. Звучеше искрено.

— Не го казвай на мен. Няма смисъл — троснах се аз. — Кажи го на Джейсън. Той е човекът с козината.

Лицето на Бил доби каменно изражение.

— Извини ме за натрапването. Тръгвам си. — И потъна в гората.

Не видях реакцията на Чарлз, защото веднага се обърнах, влязох в къщата и угасих външната лампа. Проснах се обратно в леглото, но не можах да заспя от яд и тревога. Завих се презглава, за да дам на вампира да разбере, че не ми се говори за случилото се. Той се движеше толкова тихо, че нямах представа къде точно се намира; стори ми се, че спря за миг пред вратата ми, а после продължи по коридора.

Въртях се в леглото поне четиридесет и пет минути и чак тогава усетих, че се унасям в сън.

И точно преди да заспя дълбоко, някой ме стисна за рамото. Усетих миризма на сладък парфюм… и на още нещо, нещо ужасно. Чувствах се страшно отпаднала.

— Суки, къщата ти гори — каза някой.

— Невъзможно е — отвърнах. — Не съм включвала никакви електрически уреди.

— Трябва веднага да излезеш навън — настоя гласът. Някъде отдалеч се носеше непрекъснат пронизителен звук, който ме накара да се сетя за учебните пожарни тревоги в началното училище.

— Добре — казах аз с натежала глава от съня и пушека (който видях, след като си отворих очите). Една тогава осъзнах, че пронизителният звук се носи от детектора за дим. Из жълто-бялата ми спалня се носеха плътни сиви облаци пушек, досущ като зли духове. Нямах сили да следвам темпото на Клодин, затова тя ме издърпа от леглото и ме изнесе на ръце през входната врата. Никога не съм била носена на ръце от жена, но — разбира се — Клодин не е обикновена жена. Остави ме да стъпя на ледената трева в двора и аз мигновено се събудих. Очевидно не сънувах кошмар.

— Къщата ми се е запалила? — Все още не можех да дойда на себе си.

— Вампирът каза, че онзи човек я е запалил — кача тя и посочи към левия край на къщата. Само че аз, в продължение на една безкрайна минута, не можех да откъсна очи от ужасяващата гледка пред себе си — задната веранда и част от кухнята горяха, а огънят озаряваше нощта в червено сияние.

Насилих се да погледна към бегониите и видях проснат на земята човек. Чарлз стоеше на колене до него.

— Обадихте ли се на пожарната? — извиках и към двамата, докато тичах боса към къщата, за да огледам трупа. Бял, гладко избръснат, около трийсетгодишен. Не го познавах.

— О, не, изобщо не се сетих — смотолеви Чарлз. По негово време изобщо не е имало пожарни служби.

— А аз не си нося мобилния телефон — въздъхна Клодин, която бе рожба на модерната цивилизация.

— Тогава ще се наложи да вляза вътре и да го направя, ако телефонът все още работи — казах аз и се завъртях на пета. Чарлз се изправи и ме изгледа сърдито.

— Никъде няма да ходиш — отсече Клодин. — Ей, новият, ти тичаш достатъчно бързо и ще успееш да се справиш.

— Огънят е смъртоносен за вампирите — отвърна той.

Така си беше; изгаряха като факли при първата искра. Успях да потисна егоистичния порив да го накарам да влезе, защото много исках да взема отвътре поне палтото, чехлите и дамската си чанта.

— Иди да звъннеш от телефона на Нил — казах аз и посочих надясно. Той изхвърча като ракета, а щом се скри от погледа ми, аз се втурнах към къщата и успях да вляза, преди Клодин да е успяла да реагира. Димът беше станал още по-гъст, а в кухнята, на няколко метра от мен, се виждаха пламъци. Уплаших се и осъзнах грешката си. Изобщо не трябваше да се връщам в къщата. Опитах се да запазя самообладание и се огледах за чантата си. Намерих я на обичайното й място в спалнята, а палтото ми лежеше върху стола в ъгъла. Не успях да намеря чехлите си, но трябваше да се махна оттам незабавно. Измъкнах чифт чорапи от чекмеджето на скрина и изхвърчах от спалнята с насълзени очи. Кашлях и се давех, но инстинктивно посегнах наляво, за да затворя вратата към кухнята. После си плюх на петите и хукнах към входната врата, но се спънах и паднах върху един стол във всекидневната.

— Глупачка! — изруга феята Клодин и аз изпищях. Тя ме грабна през кръста и отново ме изнесе през входната врата, стиснала ме под мишница като навит на руло килим.

Писъците и кашлицата блокираха дихателната ми система за минута-две — напълно достатъчно време на Клодин да ме отведе на безопасно разстояние от къщата. Настани ме на тревата и нахлузи чорапите върху босите ми крака. После ми помогна да се изправя и да напъхам ръцете си в ръкавите на палтото. Аз го закопчах и блажено й се усмихнах.

Клодин за втори път се появяваше от нищото, за да ми спаси живота. Първия път заспивах на волана след един много дълъг и изморителен ден.

— Изобщо не ми е лесно с теб — засмя се тя, но вече не толкова искрено.

Лампата в коридора на къщата угасна. Предположих, че или бушоните са гръмнали, или пожарната служба е изключила електричеството.

— Съжалявам — измърморих аз. Нищо друго не ми дойде наум, макар да не разбирах защо трябваше да се извинявам на Клодин, след като не нейната, а моята къща гореше. Исках да изтичам в задния двор за по-добра видимост, но Клодин ме стисна за лакътя.

— Не се приближавай — отсече тя. Опитах се да измъкна ръката си от хватката й, но не успях. — Чуй, колите пристигат.

Вече се чуваха сирените на пожарните коли и аз мислено благослових всеки човек, който идваше да ми помогне. Пейджърите на всички доброволци се бяха разнищели и те бяха скочили от топлите си легла, за да ми се притекат на помощ.

„Баракудата“ Хенеси, шеф на брат ми, паркира колата си на алеята, изскочи отвътре и хукна към мен.

— Вътре има ли други хора? — извика той. Зад неговия автомобил спря пожарна кола и новичкият ми чакъл се разхвърча наоколо.

— Не — отвърнах.

— Има ли газови бутилки?

— Да.

— Къде?

— В задния двор.

— Къде е колата ти, Суки?

— Отзад — отвърнах. Гласът ми започваше да трепери.

— Газова бутилка в задния двор! — изкрещя Баракудата през рамо.

Чу се вик в отговор, последван от бурна активност. Разпознах Хойт Фортънбъри и Ралф Тутън, плюс още няколко мъже и две жени.

Баракудата размени няколко бързи реплики с Хойт и Ралф и извика при себе си някаква дребна жена, която изглеждаше като премазана под огромната тежест на екипировката си. Хенеси посочи към неподвижното тяло в тревата, жената свали шлема си и коленичи до него. Огледа го, опипа го и накрая поклати глава. Чак тогава я разпознах — медицинската сестра на доктор Робърт Мередит, Джен Някоя-си.

— Кой е мъртвецът? — попита Баракудата. Не изглеждаше особено разтревожен.

— Нямам представа — едва чуто отвърнах аз с треперещ глас. Клодин прехвърли ръка през рамото ми и ме притисна до себе си.

До пожарната кола спря полицейска. От шофьорското място изскочи шериф Бъд Диърборн. До него се возеше Анди Белфльор.

— Опа! — изхълца Клодин.

— Аха — добавих аз.

Отнякъде се появи Чарлз, следван по петите от Бил. Вампирите впериха погледи в трескавата активност наоколо и едва минута по-късно забелязаха Клодин.

Дребната жена се изправи, нахлузи отново шлема си и извика:

— Шерифе, бъди така добър и извикай линейка да прибере трупа.

Бъд Диърборн даде знак на Анди и той веднага извади радиостанцията си.

— Един мъртвец не ти ли стига. Суки? — опита се да се пошегува Бъд Диърборн. Бил ядосано изръмжа.

Пожарникарите счупиха прозореца до масата за хранене, принадлежала още на прапрабаба ми, и в нощното небе се издигна облак искри. Пожарната кола се придвижи напред и точно в този момент ламариненият покрив над кухнята и верандата изхвърча във въздуха.

Къщата ми потъна в пламъци и гъсти облаци дим.