Шарлейн Харис
Мъртви на прага (6)

6.

Човек трябва добре да обмисли какво да си облече за погребение — като за всяко друго социално събитие, — дори това да е последната му грижа в подобна ситуация. Харесвах полковник Флъд и му се възхищавах, макар да се познавахме отскоро, и исках да изглеждам подобаващо за погребението му, особено след коментара на Алсид.

Но в гардероба ми просто нямаше нищо подходящо. В осем сутринта звъннах на Тара и тя ми каза къде държи резервния си ключ.

— Харесай си нещо от гардероба ми — каза тя. — Само че не искам да се мотаеш из другите стаи, чу ли? Влизаш през задния вход, отиваш право в спалнята ми и после излизаш.

— Точно това смятах да направя — отвърнах аз, опитвайки се да не звуча обидено. Тара да не би да си въобразяваше, че ще тръгна да си навирам носа, където не ми е работа?

— Не се и съмнявам, разбира се, просто искам да съм сигурна.

И изведнъж разбрах какво се опитваше да ми каже Тара. В къщата й спеше вампир. Може би бодигардът Мики или пък Франклин Мот. След предупреждението на Ерик исках да стоя настрана от Мики. Само много старите вампири можеха да стават преди здрач, но въпреки това не изгарях от желание да се натъкна на кротко заспал кръвопиец.

— Добре, разбрах — побързах да я успокоя аз. Идеята да остана насаме под един покрив с Мики ме накара да потръпна. Но не от радостно очакване. — Влизам и излизам по най-бързия начин.

Нямах никакво време за губене, затова скочих в колата и потеглих към града. Тара живееше в малка къща в непретенциозен квартал, но поне имаше собствен дом, а това бе истинско чудо, като се сетя за мястото, където беше отраснала.

Някои хора просто не трябва да имат деца; а ако децата им все пак имат нещастието да се появят на бял свят, те незабавно трябва да бъдат отнемани от родителите си. Но такъв закон няма нито в нашата държава, нито в която и да било друга страна по света, макар че в определени моменти идеята ми се струва прекрасна. И двамата родители на Тара бяха алкохолици; зли хора, които вече не са между живите, но трябваше да умрат много по-рано. (Съжалявам, но когато се сещам за тях, забравям за религията си.) Помня как Мирна Торнтън нахълта у дома, за да търси Тара, въпреки протестите на баба ми. Наложи се баба да извика полиция, за да изхвърлят Мирна от къщата. Тара, слава богу, успя да избяга през задния вход в гората още щом забеляза майка си да залита по алеята. По онова време с Тара бяхме тринайсетгодишни.

Още виждам пред себе си лицето на баба, докато разговаряше с полицая, който тъкмо бе настанил буйстващата Мирна Торнтън на задната седалка в патрулната кола с белезници на ръцете.

— Жалко, че не мога да я изхвърля в реката на път към града — бе казал тогава полицаят. Не си спомням името му, но думите му се запечатаха в съзнанието ми. Отне ми минута да проумея какво точно имаше предвид, но тогава осъзнах, че и други хора знаеха за тормоза, който търпяха Тара и братята й. И тези други хора бяха възрастни, а не безпомощни деца като нас. Ако са знаели за проблема, защо не са го решили?

Вече разбирах, поне донякъде, че това не е било толкова просто, но продължавах да смятам, че страданията на децата от семейство Торнтън биха могли да бъдат съкратени с няколко години.

В крайна сметка днес Тара притежаваше тази кокетна малка къщичка с чисто ново обзавеждане в комплект с пълен гардероб и богато гадже. Имах неловкото усещане, че не съм наясно с всичко, което се случваше в живота й, но поне на повърхността всичко изглеждаше много по-добре от очакванията.

Точно според инструкциите минах през безупречно чистата кухня, завих надясно, прекосих единия край на всекидневната и тръгнах по коридора към спалнята на Тара. Очевидно не й бе останало време да си оправи леглото, затова изпънах завивките и го приведох в приличен вид. (Просто не се стърпях.) Не знам дали с това й направих услуга, или не, защото тя вече щеше да е наясно, че гледката ме е подразнила, но сърце не ми даде да го разтуря отново.

Отворих дрешника и веднага съзрях костюма, който ми трябваше. Черно сако с бледорозов кант на реверите, предназначено за обличане върху розовата блуза от същата закачалка, и черна плисирана пола. Тара я бе давала за скъсяване — върху найлоновия плик, който покриваше полата, все още стоеше бележката от шивашкото ателие. Наложих я върху себе си и се изправих пред огромното огледало. Тара бе с няколко сантиметра по-висока от мен, така че полата ми стигаше точно до коляното — идеална дължина за погребение. Ръкавите на сакото ми бяха малко дълги, но този проблем не се забелязваше много. Вкъщи имах ниски черни обувки и чанта, та дори и черни ръкавици, които пазех за специални случаи.

Мисията приключена, и то за по-малко от десет минути.

Пъхнах сакото и блузата в найлоновия плик с полата и незабавно напуснах къщата. Прибрах се и веднага започнах да се приготвям, защото в десет часа имах среща. Сплетох косата си на френска плитка, а долната част от опашката навих на кок и го закрепих с няколко старинни фуркета, които пазех от баба ми; тя пък ги бе наследила от своята баба. За щастие, имах черен копринен чорапогащник и черен комбинезон, а розовият ми лак за нокти си подхождаше с блузата и с кантовете на сакото. Точно в десет на вратата се почука, а аз бях напълно облечена, с изключение на обувките. Нахлузих пантофите си и се запътих да отворя.

Джак Лийдс изглеждаше искрено удивен от външната ми трансформация, докато Лили просто трепна с вежди.

— Моля, заповядайте — казах. — Облечена съм за погребение.

— Не на близък приятел, надявам се — каза Джак Лийдс. Лицето на придружителката му изглеждаше като изваяно от мрамор. Тази жена не знаеше ли за съществуването на солариума?

— Приятел, но не съвсем близък. Няма ли да седнете? Да ви донеса ли нещо за пиене? Кафе?

— Не, благодаря — отвърна той и усмивката преобрази лицето му.

Детективите се настаниха на дивана, а аз кацнах на ръба на фотьойла. Несвойствената за мен елегантност ме накара да се почувствам някак по-смела.

— Да поговорим за нощта, когато изчезна госпожица Пелт — започна Лийдс. — Видяхте я в Шривпорт, нали така?

— Да, и двете имахме покана за едно и също парти. В дома на Пам.

Всички оцелели след Войната с вещиците — аз, Пам, Ерик, Кланси, трите вещици уикани и върколаците — имахме предварително подготвена история: вместо да казваме на полицията, че Деби си е тръгнала от изоставения склад, в който се помещаваше щабквартирата на вещиците, всички упорито твърдяхме, че сме били на гости в дома на Пам, а Деби се е прибрала сама с колата си от този адрес. Дори съседите биха могли да потвърдят, че сме напуснали вкупом къщата й малко по-рано, но уиканите направиха магия и заличиха спомените им от онази вечер.

— Полковник Флъд беше там — казах. — Всъщност отивам точно на неговото погребение.

В погледа на Лили трепна любопитство, сякаш се канеше да възкликне: „А, не, ти сигурно се шегуваш!“.

— Полковник Флъд загина в автомобилна катастрофа преди два дни — поясних аз.

Двамата Лийдс се спогледаха.

— Много хора ли имаше на това парти? — попита Джак Лийдс. Можех да се обзаложа, че разполагаше с пълен списък на всички присъстващи в гостната на Пам за така нареченото парти, което на практика представляваше военно съвещание.

— О, да. Доста. Но аз не познавах всички. Предимно хора от Шривпорт. — С тримата уикани се видях за пръв път онази вечер. С върколаците се познавах съвсем бегло, а с вампирите — много добре.

— Но с Деби Пелт се познавахте отпреди това, нали така?

— Да.

— Докато излизахте с Алсид Ерво?

Аха, старателно подготвено домашно.

— Да — казах. — Докато излизах с Алсид. — Лицето ми изглеждаше гладко и безизразно, досущ като на Лили. Имах добър опит в пазенето на тайни.

— Гостували сте му веднъж в апартамента му в Джаксън, нали така?

Искаше ми се да уточня, че сме нощували в отделни спални, но това изобщо не им влизаше в работата.

— Да — отвърнах аз с остра нотка в гласа.

— И една вечер двамата с него сте се натъкнали на госпожица Пелт в нощен клуб в Джаксън, наречен „Жозефина“?

— Да, тя празнуваше годежа си с някакъв мъж на име Клозен.

— Случи ли се нещо помежду ви онази нощ?

— Да. — Зачудих се с кого ли бяха разговаряли детективите, за да получат всичката тази информация. — Тя дойде до нашата маса и направи няколко остри забележки.

— Преди няколко седмици сте посетили Алсид в кабинета му, а същия следобед двамата сте присъствали на местопрестъпление. Така ли е?

Твърде добре подготвено домашно.

— Да — потвърдих аз.

— А на полицаите сте казали, че двамата с Алсид Ерво сте сгодени?

Рано или късно всички лъжи се връщат при теб и те захапват за задника.

— Мисля, че Алсид го каза — отвърнах аз, опитвайки се да изглеждам замислена.

— А вярно ли беше това твърдение?

Джак Лийдс си мислеше, че аз съм най-странната жена, която някога е срещал, и изобщо не можеше да проумее как несериозен човек, които се сгодява и разваля годежи толкова безразсъдно, успява да се справи с тежката и отговорна работа на сервитьорката, с която се запозна предишния ден.

Лили си мислеше, че къщата ми е много чиста. (Да не повярваш, а?) Освен това смяташе, че аз съм напълно способна да убия Деби Пелт, защото бе стигнала до извода, че хората са способни да извършат и най-ужасното престъпление. А двете с нея имахме много повече обши неща, отколкото тя можеше да си представи. Тъжният ми извод се базираше на онова, което успях да чуя директно от мозъка й.

— Да — казах. — По онова време беше вярно. Годежът ни продължи около десет минути. Наричайте ме Бритни. — Мразех да лъжа. Почти винаги разбирах кога някой друг лъже и когато го правех и аз, имах чувството, че на челото ми се изписва „лъжкиня“ с големи букви.

Устата на Джак Лийдс трепна в подобие на усмивка, но Лили Бард Лийдс изобщо не схвана препратката ми към певицата, чийто брак бе продължил около петдесет и пет часа.

— Госпожица Пелт имаше ли нещо против да се виждате с Алсид?

— О, да. — Става богу, че имах дългогодишен опит в прикриването на емоции. — Но Алсид не искаше да се жени за нея.

— Тя дразнеше ли се от вас?

— Да — признах аз, тъй като те очевидно знаеха истината. — Меко казано. Наричала ме е с обидни имена. Навярно са ви казали, че Деби нямаше навика да сдържа емоциите си.

— Кога за последен път я видяхте?

— Последно я видях… (с половин липсваща глава, просната на пода в кухнята ми). Нека помисля… когато напусна партито онази нощ. Тръгна си сама и просто потъна в мрака. — Не от дома на Пам, разбира се, а от изоставения склад, пълен с трупове и оплискан в кръв. — Просто реших, че се прибира обратно в Джаксън — допълних аз и свих рамене.

— И не е минавала през Бон Томпс? Отбивката от магистралата й е точно по път.

— Не виждам защо би й хрумнало да го прави. На моята врата не е чукала. — Защото бе влязла с взлом.

— Не сте ли се виждали след онова парти?

— От онази нощ не съм я виждала. — Виж, това беше абсолютна истина!

— А с господин Ерво?

— Да.

— В момента сгодени ли сте?

— Не, доколкото ми е известно — усмихнах се аз.

Изобщо не се изненадах, когато жената попита дали може да използва тоалетната. Още преди да дойдат, свалих мисловната си защита, за да разбера докъде се простира подозрителността им. Лили Бард Лийдс просто искаше да огледа къщата ми. Заведох я до банята за гости, а не до моята в спалнята ми, макар че и в двете нямаше да открие нищо подозрително.

— Ами колата й? — внезапно попита Джак Лийдс и прекъсна опита ми да погледна крадешком към часовника над камината. Исках детективското дуо да е изчезнало преди появата на Алсид в единайсет и половина.

— Ъм… моля? — Бях изпуснала нишката на разговора.

— Колата на Деби Пелт.

— Какво за нея?

— Знаете ли къде е?

— Нямам никаква представа — отвърнах аз с неподправена искреност.

Лили се върна във всекидневната и Джак попита:

— Госпожице Стакхаус, питам от чисто любопитство, какво според вас се е случило с Деби Пелт?

Според мен си получи заслуженото, помислих си аз и се шокирах от себе си. На моменти съм просто ужасна и сякаш няма изгледи за подобрение.

— Не знам, господин Лийдс — отвърнах. — А ако трябва да съм откровена, изобщо не ме интересува, макар че съчувствам на семейството й. Двете с нея не се харесвахме. Тя прогори дупка в шала ми, нарече ме курва и се държеше ужасно с Алсид. Е, проблемът за това си е негов, все пак е голям човек. Тя обичаше да унижава хората. Обичаше да ги кара да й играят по свирката. — Джак Лийдс изглеждаше леко замаян от този информационен поток. — Ето така се чувствам — заключих аз.

— Благодаря за откровението — каза той, а съпругата му втренчи в мен воднистосините си очи. Вече изобщо не се съмнявах, че именно тя е по-страшната от двамата. Подробният разпит, който проведе с мен Джак Лийдс, окончателно потвърди съмненията ми.

— Якичката ви е накриво — тихо каза тя. — Нека я оправя. — Застанах неподвижно, а пъргавите й пръсти се протегнаха зад мен и не мирясаха, докато не оправиха сакото ми.

После си тръгнаха. Проследих с поглед отдалечаващата се кола по алеята и чак тогава свалих сакото, за да му направя щателна проверка. Макар да не го прочетох в мислите й, исках да съм напълно сигурна, че не ми е пъхнала тайно някой „бръмбар“. Семейство Лийдс можеха да се окажат по-подозрителни, отколкото изглеждаха. Не, в крайна сметка се оказа, че тя просто е маниачка на тема ред и изкушението да ми оправи яката е било твърде силно за нея. Но тъй като самата аз бях доста подозрителна, веднага отидох да проверя банята. Не бях влизала вътре от последния път, когато я почистих преди седмица, така че помещението просто грееше от чистота, доколкото е възможно да грее от чистота една много стара баня в една много стара къща. Като изключим няколкото капки вода в мивката и влажната хавлиена кърпа, всичко изглеждаше непокътнато. Нищо не липсваше. Разбира се, Лили би могла да е ровила в чекмеджетата на шкафа, но мен това просто не ме интересуваше.

Петата ми хлътна в една от пукнатините на линолеума. За стотен път си припомних, че трябва да сложа нов, по възможност сама. Умът ми изобщо не го побираше — в един момент ме разпитваха по подозрение в убийство, а в следващия аз се тревожех за протрития си линолеум.

— Тя беше зла — произнесох на глас. — Беше зла и лоша и желаеше смъртта ми, ей така, без причина.

Почувствах огромно облекчение. От месеци живеех като капсулована в чувството си за вина, а току-що обвивката на капсулата сякаш се пропука и се разпадна. Не можех повече да се измъчвам заради човек, който щеше да ме очисти хладнокръвно, без да се замисли и за секунда; да страдам за човек, който направи всичко възможно да причини смъртта ми. Никога не бих дебнала Деби, за да я нападна, но не бях готова да й позволя да ме убие просто защото нея така я устройваше.

Да върви по дяволите цялата тази история! Или щяха да я открият, или не. Просто нямаше смисъл да се тревожа.

Изведнъж се почувствах лека като перце.

Откъм гората се разнесе шум от автомобилен двигател. Алсид пристигаше точно навреме. Очаквах да видя огромния му пикал „Додж“, но, за моя изненада, той се появи в тъмносин „Линкълн“. Беше положил усилие — не съвсем успешно — да приглади косата си и носеше строг тъмносив костюм с тъмночервена вратовръзка. Буквално зяпнах насреща му, когато изкачи каменните стълби към верандата ми. Направо да го изядеш, помислих си аз и даже си го представих, като положих усилие да не се изкискам като идиот.

Отворих вратата да го посрещна и той, на свой ред, ме зяпна като втрещен.

— Изглеждаш зашеметяващо — каза той след дълга пауза.

— Ти също — отвърнах срамежливо.

— Май трябва да тръгваме.

— Да, ако искаме да се появим навреме.

— Трябва да сме там десет минути по-рано — каза той.

— Така ли, защо? — Взех черната си дамска чантичка, проверих червилото си в огледалото и заключих входната врата след себе си. За щастие, времето бе достатъчно меко и не си взех палто. Не исках да скривам тоалета си.

— Това е върколашко погребение — многозначително каза той.

— И по какво се различава от нормалните човешки погребения?

— Това е погребение на водач на глутница, което го прави… малко по-тържествено.

Добре, това го чух и предишния ден.

— А как разсейвате съмненията на обикновените хора?

— Ще видиш.

Започна да ме обзема лошо предчувствие относно цялата тази работа.

— Сигурен ли си, че е нужно да идвам?

— Той те направи приятел на глутницата.

Спомнях си този момент, макар досега да не се бях замисляла, че това може би е нещо като титла. Приятел на глутница.

Имах неприятното усещане, че Алсид премълчава доста неща около погребението на полковник Флъд. Обикновено разполагах с твърде много информация, тъй като умея да чета мисли, но в Бон Томпс не живееха върколаци, а другите свръхсъщества не бяха така добре организирани като тях. Трудно четях мислите на Алсид, но усещах, че витаят около предстоящото събитие в църквата. Освен това се тревожеше за някакъв върколак на име Патрик.

Церемонията се провеждаше в епископалната църква „Божия милост“, която се намираше в един от старите богаташки квартали на Шривпорт. Традиционна постройка, изградена от сив камък, с камбанария отгоре. В Бон Томпс нямаше епископална църква, но аз знаех, че службите им наподобяваха католическите. Алсид ми каза, че баща му също ще присъства на погребението и че тъмносиният „Линкълн“ е негов.

— Баща ми реши, че моят пикап не е достатъчно изискан за това събитие — каза Алсид. Очевидно избягваше да противоречи на баща си.

— А той как ще се придвижи дотук? — попитах.

— С другата си кола — разсеяно отвърна Алсид, сякаш почти не ме слушаше. Не проумявах защо човек би имал нужда от две коли. Моите познати обикновено разполагаха с пикап и семеен автомобил или с пикап и четириколесен мотоциклет. Но изненадите ми за деня тепърва започваха. Когато поехме на запад по магистралата, мрачното настроение на Алсид вече изпълваше цялата кола. Помежду ни се възцари тягостно мълчание.

— Суки — внезапно рече той и стисна волана толкова силно, че кокалчетата му побеляха.

— Да? — Сякаш на челото му пишеше, и то със светещи букви, че се кани да ми каже нещо неприятно. Господин Вътрешен Конфликт.

— Трябва да поговорим.

— За какво? Има ли нещо подозрително около смъртта на полковник Флъд? — Как можах да не се сетя досега! Но останалите жертви бяха простреляни. Нищо общо с пътнотранспортно произшествие.

— Не — изненадано отвърна Алсид. — Доколкото ми е известно, става въпрос за нелепа случайност. Другият шофьор просто не спрял на червен светофар.

Наместих се удобно в кожената седалка.

— За какво става въпрос тогава?

— Има ли нещо, което искаш да споделиш с мен?

Вцепених се.

— Да споделя? Относно какво?

— Относно онази нощ. Войната с вещиците.

Дългогодишният ми опит да прикривам емоциите си мигом ми се притече на помощ.

— Нищичко — спокойно отвърнах аз, макар да ми се стори, че стиснах неволно юмруци.

Алсид не каза нищо повече. Паркира колата и заобиколи, за да ми отвори вратата. Нямаше нужда да го прави, но ми стана приятно. Реших, че в църквата няма да имам нужда от дамската си чанта, затова я напъхах под седалката и Алсид заключи колата. Тръгнахме към входа на църквата. Алсид ме улови за ръката, което малко ме изненада. Бях приятел на глутницата, но очевидно трябваше да съм по-приятелски настроена към един от членовете й в сравнение с останалите.

— Ето го и татко — каза Алсид, когато приближихме група опечалени. Джаксън Ерво се оказа малко по-нисък от сина си, но същият здравеняк като него. С прошарена коса, вместо черна, и малко по-едър нос. Имаше същата мургава кожа като сина си, но изглеждаше доста по-тъмен, тъй като стоеше до бледа, деликатна жена с лъскава бяла коса.

— Татко — тържествено обяви Алсид, — това е Суки Стакхаус.

— Приятно ми е да се запознаем, Суки — каза Джаксън Ерво. — А това е Кристин Лараби. — Кристин, чиято възраст се колебаеше между петдесет и седем и шейсет и седем, изглеждаше като картина в пастелни тонове: бледосини очи, гладка кожа с цвят на магнолия и почти незабележим розов оттенък, снежнобяла коса в безупречна прическа. Носеше светлосин костюм, който лично аз не бих облякла, преди зимата да си е отишла окончателно, но на нея със сигурност й стоеше великолепно.

— Приятно ми е — казах аз и се зачудих дали е редно да направя реверанс. С бащата на Алсид се здрависахме, но Кристин не протегна ръка. Само кимна и се усмихна мило. Сигурно се страхуваше да не ме нарани с диамантените си пръстени, реших аз след бързия оглед на ръцете й. От само себе си се разбираше, че носеше и подобни обеци. Почувствах се като бедна роднина. Дявол да го вземе, помислих си, днес явно не ми е ден.

— Такова нещастие — жално рече Кристин.

Виж, по любезните разговори си ме биваше.

— Да, полковник Флъд бе прекрасен човек — казах.

— О, ти познаваше ли го, скъпа?

— Да — отвърнах. Всъщност дори съм го виждала чисто гол, но при обстоятелства, които нямаха нищо общо с еротиката.

Лаконичният ми отговор я постави в задънена улица, ала в безличния й поглед проблесна искрено удивление. Алсид и баща му си разменяха тихи реплики, а ние трябваше да се преструваме, че не ги чуваме.

— Двете с теб днес сме просто украса — каза Кристин.

— Значи ти знаеш повече, отколкото аз.

— Предполагам. Ти не си с двойствена природа, така ли?

— Не.

За разлика от Кристин, разбира се. Тя беше чистокръвен върколак, също като Джаксън и Алсид. Изобщо не можех да си представя как тази елегантна жена се превръща във вълчица, особено след като знаех каква репутация имаха те в свръхестествената общност, но впечатленията, които получих от съзнанието й, потвърдиха предположенията ми.

— Погребението на водача на глутницата поставя началото на предизборна кампания за негов заместник — каза Кристин. В рамките на едно изречение тя ми даде повече информация, отколкото Алсид за последните два часа, затова веднага изпитах лека симпатия към по-възрастната жена.

— Ти сигурно си различна, щом Алсид те е взел със себе си днес — продължи Кристин.

— Не знам доколко съм различна, но действително имам определени способности, които ме отличават от останалите.

— Вещица? — предположи Кристин. — Фея? Таласъм?

Божичко! Поклатих глава.

— Нищо такова. Е, какво ще се случи тук днес?

— Сложиха допълнителни скамейки. Цялата глутница ще се настани в предната част на църквата. Семейните — с половинките и децата си, разбира се. Кандидатите за водач на глутницата ще бъдат най-отзад.

— Как ги избират?

— Те сами заявяват кандидатурата си — каза тя. — После минават през различни изпитания, а победителят се избира чрез гласуване.

— А защо придружаваш бащата на Алсид? Или задавам твърде личен въпрос?

— Съпругът ми — вече покойник — заемаше този пост преди полковник Флъд. Това ми дава определено влияние в глутницата.

Кимнах.

— Водачът винаги ли е мъж?

— Не е задължително. Но тъй като изпитанията винаги включват и физическа издържливост, мъжете обикновено печелят.

— Колко са кандидатите?

— Двама. Джаксън, разбира се, и Патрик Фърнан. — Тя леко наведе аристократичната си глава надясно и аз успях да огледам двойката, която до този момент се изплъзваше от вниманието ми.

Патрик Фърнан се оказа по-млад от Джаксън, но по-възрастен от Алсид, някъде по средата на четирийсетте. Едър, набит мъж, с късо подстригана светлокестенява коса и безупречно оформена брадичка. Носеше кафяв костюм с опънато по корема сако. Придружаваше го симпатична жена, която си падаше по големи количества червило и бижута. И тя имаше кестенява коса, но в нейната сложна прическа проблясваха и руси кичури. Обувките й с поне осемсантиметрови токчета ме изпълниха със страхопочитание. Ако аз се покатерех на такива, със сигурност щях да си счупя врата. Но тази жена успяваше да се усмихва и да говори любезно с всеки, който се доближеше до нея. Патрик Фърнан се държеше доста по-хладно и оглеждаше с присвити очи всеки новопристигнал върколак.

— Тами Фей^[1] съпруга ли му е? — дискретно попитах аз.

Кристин издаде звук, който бих нарекла кискане, ако не идваше от толкова изискан човек.

— Наистина прекалява с грима — каза тя. — Но името й всъщност е Либи. Да, съпруга му е, чистокръвен върколак, имат две деца. Още един член за глутницата.

Само първородното дете се превръщаше във върколак, и то в пубертетна възраст.

— С какво се занимава той?

— Собственик е на магазин за мотоциклети „Харли Дейвидсън“ — отвърна Кристин.

— Не се изненадвам. — Върколаците изпитваха истинска страст към мотоциклетите.

Кристин се усмихна широко, което на нейното лице изглеждаше като смях на глас.

— Кой е лидерът в предизборната надпревара? — Щом се намирах в центъра на играта, трябваше да науча правилата й. По-късно хубавичко щях да разпитам и Алсид, но точно в момента трябваше да изпълня основната си задача, а именно — да присъствам на погребението.

— Трудно е да се каже — измърмори Кристин. — Ако имах избор, не бих подкрепила никого от двамата, но Джаксън дръпна струната на дългогодишното ни приятелство, та се наложи да застана на негова страна.

— Това не е много честно.

— Не, но е практично — усмихна се тя. — Той просто има нужда от подкрепа и се опитва да си я набави по всички възможни начини. Алсид не те ли е молил да подкрепиш баща му?

— Не. Щях да съм в пълно неведение, ако ти не бе така добра да ме въведеш в ситуацията. — Кимнах й в знак на благодарност.

— След като не си върколак… извини ме, скъпа, но просто се опитвам да си изясня положението… с какво би могла да бъдеш полезна на Алсид, това се чудя? С каква цел те е въвлякъл в това?

— Ще му се наложи да ми отговори на този въпрос. И то съвсем скоро — казах аз, без изобщо да ме интересува дали гласът ми звучи хладно и злокобно.

— Последната му приятелка изчезна — дълбокомислено каза Кристин. — Ту се събираха, ту се разделяха… така поне ми разправя Джаксън. Ако враговете му имат нещо общо е това, съветвам те да си нащрек.

— Не мисля, че съм в опасност.

— О, така ли?

Но аз вече бях казала достатъчно.

— Хммм… — рече Кристин, след като ме удостои с дълъг многозначителен поглед. — Тя имаше твърде голямо самочувствие, а дори не беше върколак. — В гласа на Кристин се долавяше презрението на върколаците към останалите свръхсъщества. (Защо изобщо си правиш труда да се трансформираш, щом не можеш да приемеш вълчи облик? Чувала съм тази реплика от устата на върколак.)

Периферното ми зрение регистрира смътен проблясък от обръсната глава и аз пристъпих леко наляво, за да огледам притежателя на лъскавия череп. Виждах този мъж за пръв път през живота си. Със сигурност бих го запомнила — много висок, по-висок от Алсид и дори от Ерик, с широки рамене и мускулести ръце. Имаше тъмен слънчев загар, който се виждаше съвсем ясно, тъй като непознатият носеше черна копринена риза без ръкави, затъкната в черен панталон, и лъснати до блясък официални обувки. Мразовитият януарски ден не му правеше никакво впечатление. Всички присъстващи се стараеха да стоят настрана от него.

Докато го оглеждах, непознатият сякаш усети вниманието ми и се обърна точно към мен. Имаше правилен, едър нос и гладко избръснато лице, досущ като главата му. От това разстояние очите му изглеждаха черни.

— Кой е този? — попитах Кристин. Внезапният порив на вятъра заглуши гласа ми и разлюля живия плет около църквата.

Кристин хвърли поглед към мъжа, но не отговори, макар че със сигурност го познаваше.

Сред свръхсъществата започнаха да се появяват и обикновени хора и дворът на църквата постепенно се изпълни с народ. Пред входа застанаха двама мъже в черни костюми. Кръстосаха ръце пред гърдите си и този отдясно кимна на Джаксън Ерво и Патрик Фърнан.

Двамата кандидати, заедно с придружителките си, застанаха един срещу друг в основата на стълбите. Събраните върколаци минаваха покрай тях и се качваха по стълбите към църквата. Някои кимваха на единия, други — на другия. Имаше и неутрални, които кимаха и на двамата. Въпреки че редиците им бяха оредели след неотдавнашната война с вещиците, преброих двайсет и пет чистокръвни възрастни върколака — доста голяма глутница за толкова малък град като Шривпорт. Може би близостта на военновъздушната база имаше нещо общо с това.

Всеки, който минаваше между двамата кандидати, бе чистокръвен върколак. Видях само две деца. Естествено, някои родители можеше да са завели децата си на училище, вместо на погребение. Но аз имах чувството, че започвам да разбирам казаното от Алсид преди време: безплодието и високата детска смъртност върлуваха като епидемия сред върколаците.

По-малката сестра на Алсид, Джанис, се бе омъжила за човек. Тя самата никога не се трансформираше, тъй като не беше първородно дете. Рецесивните върколашки белези на сина й, по думите на Алсид, биха могли да се изразят в неимоверна физическа сила и способност за бързо оздравяване. Много професионални атлети идваха от семейства, чийто генетичен фонд съдържаше определен процент върколашка кръв.

— Тръгваме след секунда — измърмори Алсид. Стоеше до мен и внимателно оглеждаше преминаващите лица.

— Напомни ми да те убия по-късно — прошепнах аз с абсолютно спокойно изражение на лицето. — Защо не ми каза нищо?

Високият мъж се качи по стълбите с удивителна грация и целеустременост, поклащайки ръце около огромното си тяло. Когато се изравни с мен, обърна глава и погледите ни се срещнаха. Имаше много тъмни очи, но все още не можех да определя цвета им. Усмихна ми се.

Алсид усети разсейването ми и ме докосна по ръката. После се наведе и прошепна в ухото ми:

— Имам нужда от твоята помощ. След погребението трябва да откриеш възможност да влезеш в съзнанието на Патрик. Намислил е нещо. Иска да провали баща ми.

— Защо просто не ме помоли за това по-рано? — смутено отвърнах аз. Почувствах се обидена.

— Защото не исках да те притискам… не исках да го правиш по задължение!

— Защо реши така?

— Знам, че ти си убила Деби.

Сякаш ми зашлеви шамар. Изчаках да се съвзема от шока и чувството за вина и чак тогава прошепнах:

— Ти се отрече от нея. Какво значение има за теб?

— Никакво — каза той. — Никакво. За мен тя вече беше мъртва. — Не му повярвах и за миг. — Но ти реши, че ще го приема много тежко, затова не ми каза нищо. Сметнала си, че си ми длъжница.

Ако имах оръжие в чантата, щях да се изкуша да го извадя.

— Не ти дължа абсолютно нищо — казах. — Сега разбирам защо дойде да ме вземеш с колата на баща си. Просто си знаел, че след тези твои думи ще се кача в колата си и ще изчезна.

— Не — отвърна той. Продължавахме да шепнем, но нашата интензивна размяна на реплики вече привличаше любопитни погледи. — Е, може и да си права. Връщам си думите назад. Не ми дължиш нищо, моля те, забрави го. Работата е там, че баща ми си има неприятности и аз съм готов на всичко, за да му помогна. А ти можеш да помогнеш.

— Следващия път, когато имаш нужда от помощ, просто помоли. Не използвай изнудване или хитрост, за да я получиш. Аз обичам да помагам на хората. Но мразя да ме пришпорват и мамят. — Той наведе глава, но аз го улових за брадичката и го погледнах право в очите. — Мразя!

Хвърлих поглед към стълбите, за да проверя дали разправията ни е привлякла вниманието на околните. Високият мъж стоеше там и ни гледаше с безразличие, но аз бях сигурна, че е само привидно.

Алсид също погледна нататък. Лицето му почервеня.

— Трябва да влезем в църквата, и то веднага. Ще дойдеш ли с мен?

— Какво значение има дали ще вляза с теб?

— Значението е в това, че си на страната на баща ми. Така заявяваш пред глутницата, че подкрепяш неговата кандидатура.

— Това задължава ли ме с нещо?

— Не.

— Тогава защо ми е да го правя?

— Избирането на водач е работа на глутницата, да, но това би могло да повлияе на онези, които знаят колко много ни помогна ти по време на Войната с вещиците.

Аз лично не бих го нарекла война, а по-скоро сблъсък, защото обшият брой на участниците бе сравнително малък — не повече от петдесетина. Но в историята на шривпортската глутница това, предполагам, се явяваше епично събитие.

Забих поглед в черните си мокасини и положих огромно усилие да се преборя с противоречивите си инстинкти. Еднакво силни, при това.

Единият казваше: На погребение си, не прави сцени. Алсид не заслужава това, нищо няма да ти стане, ако му помогнеш.

А другият: Алсид ти помогна в Джаксън, защото искаше да измъкне баща си от задълженията му към вампирите. Сега отново се опитва да те въвлече в нещо опасно, за да помогне на баща си.

Първият глас отново се намеси: Той познаваше тъмната страна на Деби. Опита се да я отдалечи от себе си, а после публично се отрече от нея.

Вторият глас: Защо изобщо се е влюбил в кучка като Деби? Защо изобщо се е занимавал с нея, след като много добре е знаел колко е злобна и отмъстителна? Единствено той спомена, че тя би могла да владее магия. А цялата тази работа със заклинанията, които тя уж умеела, е просто евтино оправдание.

Чувствах се като Линда Блеър в „Екзорсистът“, където главата й се въртеше в пълен кръг върху шията.

Глас номер едно спечели спора. Пъхнах ръка под свития лакът на Алсид и двамата изкачихме стълбите към входа на църквата.

На скамейките седяха обикновени хора; само първите три реда и от двете страни се пазеха за членове на глутницата. Но високият мъж, който би изпъквал навсякъде, седеше на последния ред. Мярнах за кратко широките му рамене, преди да насоча цялото си внимание към церемонията. Двете деца на семейство Фърнан — две сладки малки дяволчета — се запътиха с тържествени физиономии към първия ред от дясната страна на църквата. Аз и Алсид влязохме след тях, следвани от двамата кандидати. Тази церемония по настаняването изглеждаше доста странно, като на сватба. Аз и Алсид в ролята на кумове. Двете по-възрастни двойки — Джаксън и Кристин, Патрик и Либи Фърнан — като родители на младоженците.

Нямах никаква представа как изглежда това в очите на цивилните граждани.

Знаех много добре, че ни гледат втренчено, но за мен това е ежедневие. Когато работиш като сервитьорка, просто свикваш да те оглеждат от глава до пети. Бях облечена подходящо за случая и по-хубава от това не бих могла да изглеждам, Алсид също. Нека си гледат! Двамата с Алсид седнахме на първата редица в лявата част на църквата. Патрик Фърнан и съпругата му се настаниха на скамейките от другата страна на пътеката. Обърнах се и видях Джаксън и Кристин, които бавно пристъпваха напред с подходящата за случая сериозност. Последва леко раздвижване на глави и ръце, едва доловим шепот и шумолене на дрехи. Накрая Кристин и Джаксън също заеха местата си и церемонията по настаняването приключи.

Станахме на крака, докато внасяха обвития в бродиран саван ковчег, и опелото започна.

Прочетохме литанията (Алсид любезно ми посочи страницата в молитвеника) и свещеникът попита дали някой би искал да каже няколко думи за полковник Флъд. Пръв стана един от приятелите му от военновъздушната база, който започна да възхвалява чувството за дълг на полковник Флъд и сподели гордостта си от факта, че е служил под негово командване. Щафетата пое един от църковните съратници на покойника, впечатлен както от щедростта му, така и от умението му да води счетоводните книги на църквата.

Патрик Фърнан се надигна от скамейката и се запъти към аналоя. На походката му й липсваше финес, заради излишните килограми, но речта му определено се различаваше от клишираните елегии на предишните двама оратори.

— Полковник Флъд беше забележителен мъж и велик водач — започна Фърнан. Ораторските му способности надминаваха очакванията ми. Или речта му беше написана от образован човек. — В нашата братска общност той бе човекът, който винаги ни насочваше в правилната посока и определяше целите, които трябваше да се постигнат. С течение на годините той често споменаваше, че това е работа за младите.

Плавен преход от надгробно слово към агитационна реч. И аз не бях единствената, която забеляза това; въздухът в църквата завибрира от едва доловими движения и приглушени коментари.

Патрик Фърнан изпита леко смущение от реакцията на присъстващите, но въпреки това продължи смело напред.

— Неведнъж съм уверявал Джон, че няма по-подходящ от него за този пост, и все още съм убеден в това. Без значение кой ще заеме мястото му, Джон Флъд никога няма да бъде забравен. Аз винаги ще се гордея, че той многократно ми е гласувал доверие и че дори ме наричаше негова дясна ръка. — С тези няколко изречения продавачът на мотоциклети обяви желанието си да заеме мястото на полковник Флъд като водач на глутницата.

От дясната ми страна Алсид кипеше от гняв. Ако не седяхме на първата редица, сигурно щеше да ми подхвърли някой и друг коментар по адрес на Патрик Фърнан. От другата страна на Алсид седеше Кристин. Лицето й изглеждаше като изваяно от слонова кост. Явно и тя полагаше усилие да овладее емоциите си.

Бащата на Алсид изчака около минута, преди да заеме ораторското място. Очевидно ни даваше време да прочистим лошия вкус в главите си, преди да започне речта си.

Джаксън Ерво, заможен земемер и върколак, ни предостави щедрата възможност да огледаме отлежалата красота на лицето му и чак тогава се обърна към избирателите си:

— Скоро няма да срещнем човек като Джон Флъд. Човек, чиято мъдрост с била калена и изпитана през годините… — О, не, старият Джаксън изобщо нямаше задни помисли, дума да не става!

Изключих съзнанието си за останалата част от службата и се вглъбих в собствените си мисли. Имах достатъчно храна за размисъл.

Всички станахме на крака, когато Джон Флъд — полковник от военновъздушните сили и водач на глутница — напусна църквата за последен път. Не обелих и дума по пътя до гробището, стоях до Алсид по време на погребалната служба, изтърпях докрай церемонията по поднасяне на съболезнования и когато всичко това приключи, се настаних в колата.

Оглеждах се за високия мъж, но така и не го видях на гробището.

По обратния път към Бон Томпс Алсид очевидно не искаше да нарушаваме приятното си мълчание, само че аз имах въпроси, които чакаха отговор.

— Как разбра? — попитах.

Той дори не се опита да се престори на неразбрал.

— Когато дойдох у вас вчера, усетих едва доловима нейна миризма пред входната ти врага. За останалото се сетих сам.

И през ум не ми мина подобна възможност.

— Едва ли щях да я подуша, ако не познавах Деби толкова добре — уточни той. — Говоря за входната врата. В къщата не усетих нищо.

Значи все пак от чистенето ми е имало някаква полза. Просто имах късмет, че Джак и Лили Лийдс бяха нормални хора с нормално обоняние.

— Искаш ли да знаеш какво се случи?

— Не — отвърна той след кратък размисъл. — Познавам Деби и съм сигурен, че ти просто не си имала друг избор. Долових нейната миризма в твоята къща. Тя сама с дошла при теб.

Но въпреки това не усетих подкрепа в гласа му.

— Тогава Ерик все още живееше при теб, нали? Може би той го е извършил? — обнадеждено попита той.

— Не — отвърнах.

— Може би вече искам да ми разкажеш цялата история.

— А може би аз вече не искам да ти я разкажа. Или ми вярваш, или не. Или ме смяташ за човек, способен да убие жена без сериозна причина, или не. — Честно казано, недоверието на Алсид ме обиди много повече, отколкото предполагах. Постарах се да стоя настрана от мислите му, защото се страхувах, че може да чуя нещо още по-болезнено.

Алсид направи няколко опита да завърже разговор на други теми, но аз се затворих в себе си. Щом свърнахме по отбивката към моята къща, изпитах огромно облекчение и едва дочаках да спрем, за да изхвърча от колата.

Но Алсид вече ме следваше по петите.

— Все ми е едно. — Гласът му звучеше като ръмжене.

— Какво? — Стоях пред входната врата с ключ в ръка.

— Не ми пука.

— Не ти вярвам. Изобщо.

— Какво?

— Алсид, твоите мисли са по-трудни за четене от тези на обикновените хора, но усещам съмненията в главата ти. И тъй като ме помоли да помогна на баща ти, ще ти кажа следното: Патрик Как-му-беше-името е намислил да извади наяве хазартните проблеми на баща ти, за да го представи като неподходящ кандидат за водач на глутницата. — Няма нищо по-коварно и по-свръхестествено от истината. — Прочетох мислите му още преди да ме помолиш за това. А сега ти казвам сбогом. Не искам да те виждам много, ама много дълго време.

— Какво? — втрещено повтори Алсид. Изглеждаше така, сякаш го бях ударила с ютия по челото.

— Когато те виждам… и чувам мислите в главата ти… се чувствам зле. — Е, имаше и други причини за това, но не исках да ги изброявам. — Благодаря за превоза до погребението. — (Тук може би вкарах нотка сарказъм.) — Оценявам факта, че мислиш за мен. — (Тук нотките сарказъм станаха поне две.) Влязох вкъщи, хлопнах вратата под носа на втрещения Алсид и драматично превъртях ключа. Прекосих енергично всекидневната, така че той да чуе стъпките ми, но в коридора спрях и се ослушах. Мощният двигател изръмжа и ако съдех по шума, колата изхвърча в обратна посока по алеята. Не бих се учудила, ако откриех следи от гумите й по новата ми чакълеста настилка.

Съблякох костюма на Тара, напъхах го в плика, за да го занеса на химическо чистене, и внезапно осъзнах, че се чувствам ужасно потисната. Казват, че когато една врата се затвори, се отваря друга. Но който го е казал, не е живял в моята къща.

Зад повечето врати, които аз отварям, обикновено ме дебне нещо страшно.