Шарлейн Харис
Мъртви на прага (10)

10.

Меланхоличният ми брат се зарадва да ме види. Фактът, че новото му „семейство“ му няма доверие, го ядеше отвътре през целия ден. Дори новата му приятелка, хотшотската пума Кристъл, предпочиташе да не се срещат, докато облакът от съмнения покрай него не се разсее. Джейсън се появил на прага й тази вечер и тя го изпратила да си стяга багажа. Аз пък буквално побеснях, като ми каза, че е ходил до Хотшот. Казах му в прав текст, че над него тегне смъртна опасност и изобщо няма да се чувствам отговорна, ако нещо му се случи. Той отвърна, че аз и бездруго никога не съм се чувствала отговорна за постъпките му, така че не виждал смисъл тепърва да се променям.

Препирните ни продължиха в този дух още известно време.

Накрая той се нацупи и ми обеща да стои настрана от събратята си, а аз отидох да оставя раницата си в спалнята за гости. Там той държеше компютъра си, бейзболните и футболните си купи от гимназията и един много стар сгъваем диван за нуждите на гости, употребили твърде много алкохол и неспособни да шофират до вкъщи. Изобщо не си направих труда да го разпъвам; застлах някакво старо одеяло върху дамаската от изкуствена материя и се завих с друго.

Казах наум молитвата си и започнах да си припомням събитията от деня. Бяха толкова много, че се изморих от усилието да си спомня всичко. Три минути по-късно вече спях дълбоко. Сънувах ръмжащи животни; обикаляха около мен в някаква мъгла, а аз треперех от страх. Чувах писъците на Джейсън в далечината. Опитвах се да го открия и да му помогна, но не можех.

Понякога не е нужно да търсиш психиатър, за да ти разтълкува съня, нали?

На сутринта се събудих за кратко, когато Джейсън тръгваше за работа, и то, защото затръшна вратата след себе си. Позволих си да дремна още един час, но после решително затворих очи, защото не исках Тери да започва без мен. Трябваше да огледам кухнята, за да видя дали има годни за ползване вещи.

Тъй като ми предстоеше мръсна работа, облякох синия работен гащеризон на Джейсън, с който той лежеше под колата си. Огледах гардероба му и намерих едно старо кожено яке. Приготвих си и кутия с найлонови торби за боклук. Запалих двигателя на колата и за пореден път се запитах как, по дяволите, ще се отблагодаря на Тара за тази огромна услуга. Това ме подсети за костюма й, затова се отбих да го прибера от химическо чистене.

За мое облекчение, заварих Тери в стабилно психическо състояние. Разбиваше с чук обгорелите дъски на задната веранда и се усмихваше. Въпреки студеното време той носеше само запасана в джинсите тениска без ръкави, която покриваше почти всички ужасяващи белези по тялото му. Поздравих го, отбелязах нежеланието му да разговаря и отворих входната врата. Веднага се запътих към кухнята, за да огледам още веднъж щетите.

Пожарникарите казаха, че подът не е пострадал. Запристъпвах със свито сърце по напукания линолеум, но след секунда-две възвърнах самообладанието си. Нахлузих чифт ръкавици и се залових да изпразвам всички шкафове и чекмеджета. Някои вещи бяха напълно разтопени или деформирани от топлината. Други, като пластмасовия ми гевгир, изобщо не приличаха на себе си.

Изхвърлих повредените вещи направо през южния кухненски прозорец, встрани от Тери.

С хранителните продукти в шкафовете постъпих по същия начин. Брашно, ориз, захар — всичко това държах в пластмасови кутии „Таперуер“ и макар да изглеждаха добре затворени, просто не исках да използвам съдържанието им. Същото се отнасяше и за консервите; не ми се искаше да рискувам с храна от метални контейнери, престояли на такава висока температура.

За щастие, ежедневните ми керамични съдове и хубавите ми сервизи от порцелан, принадлежали на прапрабаба ми, бяха оцелели, тъй като се намираха в най-отдалечения от пламъците шкаф. Сребърните прибори — също. Приборите за хранене от неръждаема стомана, които използвах ежедневно, не ставаха за нищо. Някои тенджери и тигани спокойно можеха да ми послужат още известно време.

Работих без почивка няколко часа. Трупах негодните неща на купчина под прозореца, а останалите прибирах в Джейсъновите торби за боклук — тях щях да използвам в новата си кухня. Тери също не си поплюваше. Спираше само за да пийне вода, подпрян на задния капак на пикапа си. Температурата на въздуха се покачи до петнайсетина градуса. Може би нямаше да ни се размине още някое и друго застудяване или снежна буря, но вече миришеше на пролет.

Сутринта определено си я биваше. Чувствах, че правя крачка напред към възстановяването на дома си. Присъствието на Тери не ме натоварваше, тъй като той не обичаше да говори. Предпочиташе да гони демоните си с тежка физическа работа. Тери наближаваше шейсет. Космите на гърдите му, които се подаваха над ръба на тениската, сивееха. Някога червеникавата му коса вече бе оредяла и загубила блясъка си. Но той беше силен мъж — въртеше здраво чука и товареше дъските в каросерията на пикапа си без видими признаци на умора.

Белфльор тръгна към общинското сметище, за да разтовари пикапа, а аз се качих в спалнята и си оправих леглото — глупава и безсмислена постъпка, знам. Трябваше да сваля чаршафите и да ги изпера; всъщност трябваше да изпера абсолютно всичко, което можеше да се напъха в пералнята, за да се отърва от ужасната миризма на пушек. Трябваше да измия дори стените и да пребоядисам коридора. Боята в останалата част от къщата изглеждаше сравнително чиста.

Докато си почивах на двора, чух шум от автомобилен двигател. За моя огромна изненада, измежду дърветата покрай алеята се появи пикапът на Алсид. Обзе ме тревога. Нали му бях казала да стои настрана от мен?

Върколакът слезе от колата си и тръгна към мен с намусено изражение на лицето. Аз седях на един от алуминиевите столове в двора, припичах се на слънцето и се чудех кога ли ще се появи строителният предприемач, с когото имах среща. След нощувката на неудобния диван в къщата на Джейсън вече планирах да си намеря друг временен покрив до приключването на ремонта в кухнята. Това можеше да продължи и няколко месеца. Джейсън нямаше да ме изтърпи толкова дълго. Не че щеше да ме изгони — все пак съм му сестра, — просто не исках да подлагам на изпитание братската му любов. Замислих се и установих, че на този свят няма нито един човек, в чийто дом бих искала да живея месеци наред.

— Защо не ми каза? — ревна Алсид насреща ми.

Въздъхнах. Поредният гневен мъж.

— Точно в момента не сме в особено топли отношения — припомних му аз. — Но имах намерение да ти се обадя. Минали са само два дни.

— Трябваше да ми се обадиш веднага — каза той и тръгна да обикаля къщата, за да огледа щетите. После спря точно пред мен. — Можеше да загинеш — уведоми ме той, сякаш аз не знаех.

— Да — казах. — Знам.

— И трябваше да те спаси вампир! — В гласа му се долавяше презрение. Вампири и върколаци просто не се понасяха.

— Да — съгласих се аз, макар че всъщност ме спаси Клодин. Но пък Чарлз уби подпалвача. — Ти предпочиташ да бях изгоряла ли?

— Не! Не, разбира се! — Той се обърна и огледа разрушената веранда. — Някой вече разчиства боклука, така ли?

— Да.

— Можех да докарам цяла бригада.

— Тери предложи услугите си.

— Мога да ти издействам добра цена за ремонта.

— Вече се уговорих с майстор.

— Мога да ти заема парите за ремонта.

— Имам ги, благодаря.

Той се стресна.

— Имаш ги? Откъде… — И спря, преди да е казал нещо грубо. — Доколкото знам, баба ти не с оставила голямо наследство. — Да, по-добре да си беше мълчал.

— Спечелих си ги сама — казах.

— Спечелила си ги от Ерик? — съвсем правилно предположи Алсид. Зелените му очи се наляха с кръв. Имах чувството, че ще ме улови за яката и ще ме раздруса.

— Я се успокой, Алсид Ерво! — срязах го аз. — Изобщо не ти влиза в работата как съм ги спечелила. Доволна съм, че ги имам. А ако благоволиш да успокоиш малко топката, ще ти кажа, че съм ти благодарна за загрижеността и за подадената в труден момент ръка. Само не се дръж с мен като с бавноразвиващ се петокласник.

Алсид продължаваше да ме гледа отвисоко, но думите ми лека-полека проникнаха в съзнанието му.

— Съжалявам. Аз мислех… смятах, че сме достатъчно близки, за да ми се обадиш онази нощ. Мислех си… че може би си имала нужда от помощ.

Очевидно се опитваше да ме размекне.

— Нямам нищо против да помоля за помощ, ако имам нужда. Не съм чак толкова горда — казах. — И се радвам да те видя. — (Тук малко послъгах.) — Но не се дръж така, сякаш не мога да се справям сама, защото мога и го правя.

— Значи вампирите ти платиха за това, че подслони Ерик, докато вещиците пребиваваха в Шривпорт, така ли?

— Да — отвърнах. — Брат ми го предложи, а аз се чувствах много неудобно. Но сега съм благодарна, че разполагам с тези пари. Няма да ми се наложи да вземам назаем, за да ремонтирам къщата.

В този момент се върна Тери Белфльор и се наложи да ги запозная. Тери изобщо не се впечатли от Алсид. Здрависа се вяло с него и отново се залови за работа. Алсид го изгледа подозрително.

— Къде си отседнала? — Алсид реши да не задава въпроси относно белезите на Тери. И слава богу!

— У Джейсън — лаконично отвърнах аз. Спестих му уточнението, че няма да е задълго.

— Колко време ще продължи ремонтът?

— Ето го и човекът, който може да отговори на този въпрос — с облекчение отвърнах аз, защото точно в този момент в двора ми спря пикапът на Рандал Шъртлиф. До него седеше съпругата му, която се явяваше и негов съдружник в работата. Дилия Шъртлиф — по-млада от Рандал, хубава като картинка и корава като скала. Втора съпруга. След развода на Рандал с „номер едно“ — майката на трите му деца, чистила къщата му в продължение на дванайсет години — Дилия вече работела за него и постепенно започнала да върти бизнеса му по-добре от самия него. Тоест, настоящата жена на Рандал заработваше издръжката на бившата. Всички знаеха (не само аз), че Дилия с нетърпение чакаше Мери Хелън да се омъжи отново, а трите момчета на Шъртлиф да завършат училище.

Блокирах мислите на Дилия, твърдо решена да не ги допускам до главата си. Рандал се усмихна до ушите при вида на Алсид, а ентусиазмът му да се заеме с ремонта видимо се покачи, след като разбра, че съм негова приятелка. Семейство Ерво държеше огромен дял в строителния бизнес. Дори се подразних, че Рандал започна да разговаря за ремонта направо с Алсид, вместо с мен. Алсид обаче прие това за нещо нормално.

Погледнах Дилия. И Дилия ме погледна. Двете изобщо не си приличахме, но точно в този момент мислехме еднакво.

— Какво смяташ, Дилия? — попитах я. — Колко време ще отнеме?

— Ще му излезе през носа — каза тя. Имаше по-светла коса от моята, благодарение на фризьора си, и перфектен грим, но дрехите й изглеждаха семпли и удобни: спортен панталон в цвят каки и тениска с надпис „Строителна фирма «Шъртлиф»“. — В момента довършва една къща на „Робин Ег“. Може да започне твоята кухня, преди да е поел една друга къща в Кларис. Така че… да кажем, три-четири месеца и ще имаш годна за ползване кухня.

— Благодаря, Дилия. Трябва ли да подпиша нещо?

— Ще подготвим приблизителна сметка за разходите. Аз ще ти я донеса в бара, за да я огледаш. Ще включим и новите електроуреди, защото ги вземаме с отстъпка от търговеца. Нося една примерна сметка за ремонт, който правихме преди около месец; твоята ще излезе горе-долу толкова, така като гледам…

— Имам сумата — отвърнах спокойно аз, макар че дълбоко в себе си изпищях до небесата. Застраховката нямаше да ми стигне. Щеше да се наложи да използвам и голяма част от парите, които държах в банката.

Трябваше да съм благодарна, припомних си аз, че Ерик ми изплати цялата уговорена сума. Сега нямаше нужда да вземам заем от банката или да продавам земя, или да предприемам друго такива драстични мерки. Просто трябваше да приема, че тези пари минават набързо през банковата ми сметка и нямат намерение да се застояват. Та аз дори не ги бях виждала, просто ги пазих известно време.

— С Алсид близки приятели ли сте? — попита Дилия, след като приключихме служебния разговор.

— Понякога — признах аз след кратък размисъл.

Тя се изсмя. В дрезгавия й кикот имаше нещо магнетично. Мъжете се обърнаха едновременно; Рандал с усмивка, Алсид — с недоумение. Намираха се твърде далеч и не чуваха какво си говорим.

— Ще ти кажа нещо — прошепна Дилия Шъртлиф. — Но нека си остане между нас и градинската ограда. Секретарката на Джаксън Ерво, Кони Бабкок… познаваш ли я?

Кимнах. Веднъж се отбих в офиса на Алсид и я видях. Дори разменихме няколко думи.

— Тази сутрин я арестуваха по обвинение за кражба от фирма „Ерво&Син“.

— Какво е откраднала? — наострих уши аз.

— Точно това не проумявам. Хванали са я да изнася някакви бумаги от кабинета на Джаксън Ерво. Не служебни документи, а лични, така поне разправят. Жената твърди, че са й платили да го направи.

— Кой?

— Някакъв мъж, собственик на магазин за мотоциклети. Това говори ли ти нещо?

И още как, особено след като знаех, че Кони Бабкок не само работеше за Джаксън Ерво, но и спеше с него; и особено след като внезапно осъзнах, че на погребението Джаксън бе взел със себе си Кристин Лараби — чист върколак и влиятелна фигура, — вместо обикновената жена Кони Бабкок.

Дилия продължаваше да нищи тази история, а аз стоях до нея, потънала в размисъл. Джаксън Ерво несъмнено бе умен бизнесмен, но глупав политик. Защо му е било нужно да вика полиция? Арестуването на Кони привличаше общественото внимание и излагаше върколаците на опасност от разкриване. Едно толкова потайно общество не би си избрало водач, който не е в състояние да подходи към проблема с финес и далновидност.

Съдейки по Алсид, който продължаваше да обсъжда ремонта на собствената ми кухня в мое отсъствие, липсата на финес в това семейство се предаваше по наследство.

Намръщих се. Внезапно ми хрумна, че Патрик Фърнан би могъл да е достатъчно хитър и подъл, за да инсценира цялата тази работа — да предложи пари на отхвърлената Кони, за да открадне лични документи от стария Ерво, с надеждата, че Джаксън ще реагира прибързано и веднага ще извика полиция. Нищо чудно Патрик Фърнан да бе доста по-умен, отколкото изглеждаше, а Джаксън Ерво — доста по-глупав и крайно неподходящ за водач на глутница. Опитах се да пропъдя тревожните си подозрения. Алсид не обели и дума за ареста на Кони. Явно смяташе, че това не ми влиза в работата. Или бе решил (и то съвсем правилно), че имам достатъчно грижи на главата. Отказах се от размишленията и отново се върнах в реалността.

— Дали ще забележат, ако си тръгнем? — попитах Дилия.

— О, да — отвърна тя. — На Рандал може да му отнеме минута, но ще се огледа за мен. Чувства се изгубен, ако не съм наоколо.

Една жена, която си знаеше цената. Въздъхнах. Прииска ми се да се кача в колата и просто да изчезна. Точно в този момент Алсид ме погледна и прекрати разговора, а лицето му доби виновно изражение.

— Съжалявам — извика той. — Навик.

Рандал веднага дотърча при мен.

— Извинявай — въздъхна той. — Обсаждахме цени. Кажи ми как си представяш завършената кухня, Суки?

— Искам да е с предишните размери — отвърнах аз; набързо се простих с представата си за по-просторна кухня, след като чух приблизителната цена за ремонта. — Но искам новата задна веранда да е с ширината на кухнята и да е затворена.

Рандал извади скицник и аз нахвърлих с молив идеята си.

— А мивките и кухненското обзавеждане? Да запазим ли предишното им разположение?

Няколко минути по-късно нарисувах всичко така, както го исках. Рандал обеща да ми се обади, за да изберем заедно кухненските шкафове, мивките и останалите непредвидени дреболии.

— Имам една молба — казах аз. — Възможно ли е днес или утре да оправиш вратата между кухнята и коридора? Бих искала да заключа къщата.

Рандал взе да рови из каросерията на пикапа си и след минута-две извади оттам чисто нова брава с ключалка, в неразпечатана кутия.

— Това няма да е пречка за един истински крадец, но все пак е по-добре от нищо — каза той и веднага се залови да я монтира.

Петнайсет минути по-късно вече можех да заключа южната част на къщата и да я изолирам от разрушената кухня. Почувствах се по-добре, макар да знаех, че ключалката лесно може да се разбие. Трябваше да сложа и резе откъм коридора, а за целта щеше да ми е нужен дърводелец.

Рандал и Дилия си тръгнаха след многократни обещания, че аз ще съм следващата в списъка им. Тери отново се залови за работа.

— Винаги има на кого да разчиташ — каза Алсид. Звучеше леко изнервен.

— За какво искаше да говориш с мен? Тери е далеч и не може да ни чуе. — Поведох го към дървото, под което ме чакаше алуминиевият ми стол. Алсид разгъна един и за себе си и седна до мен. Леката метална конструкция изскърца под тежестта му. Предположих, че иска да ме уведоми за ареста на Кони Бабкок.

— Обидих те, когато се видяхме за последно — въздъхна той.

Наложи се да променя мисловната си нагласа. Не очаквах подобна реплика. Харесвам мъже, които се извиняват, признавам си.

— Да.

— Ти не искаше да ти казвам, че знам за Деби, така ли?

— Просто ме е яд, че изобщо се стигна дотам, че семейството й го приема толкова тежко. Яд ме е, че не знаят истината, че страдат. Но се радвам, че съм жива, и не възнамерявам да влизам в затвора за това, че съм се защитила.

— Не знам дали ще ти олекне, но Деби не беше особено близка със семейството си. По-малката й сестра, Сандра, винаги е била слабост на родителите й, зеницата на окото им. Единствената причина да издирват Деби толкова настоятелно е фактът, че тя очаква това от тях.

— Мислиш, че скоро ще се откажат?

— Те подозират мен — каза Алсид. — Семейство Пелт смятат, че съм убил Деби, защото се сгоди за друг мъж. Знам го от Сандра. Получих отговор на имейла, в който я питах за частните детективи.

Зяпнах от изненада. Погледът ми отскочи до бъдещето и видя потресаваща картина, в която отивах в полицията и правех пълни самопризнания, за да снася Алсид от затвора. Сигурно е ужасно дори да те подозират в убийство, което не си извършил. Не можех да причиня това на Алсид. Дори през ум не ми беше минало, че някой друг, освен мен може да бъде обвинен за убийството на Деби.

— Но аз имам алиби — продължи Алсид. — Четирима върколаци от глутницата са заявили под клетва, че съм бил в къщата на Пам след напускането на Деби, а едно момиче е готово да се закълне, че е прекарало остатъка от нощта с мен.

Четиримата върколаци не лъжеха, че са били с Алсид, само че не у Пам. Въздъхнах с облекчение. Нямаше смисъл да ревнувам от девойката. Ако наистина беше спал с нея, нямаше нужда да й се обажда предварително.

— Така че семейство Пелт ще трябва да си намерят нов виновен. Но аз всъщност исках да творя с теб за друго.

Алсид улови ръката ми. Огромните му груби длани стискаха моята като трека птичка, която всеки момент можеше да отлети.

— Искам да ти предложа да се виждаме — каза той. — Имам предвид… редовно… всеки ден.

Светът като че ли отново се пренареди около мен, и то без мое участие.

— Ъ? — измучах аз.

— Много те харесвам — каза той. — И мисля, че и ти ме харесваш. Желаем се взаимно. — Той се наведе и ме целуна по бузата, а после (тъй като аз не оказах съпротивление) и по устните. Бях твърде изненадана и дори нямах представа дали искам да отвърна на целувката му. Не е лесно да изненадаш телепат с намеренията си, но Алсид успя да го направи.

Той пое дълбоко въздух и продължи:

— Приятно ни е заедно. Желая те толкова силно, та чак ме боли. Не бих ти го предложил толкова скоро, но точно в момента ти се нуждаеш от покрив. Имам апартамент в Шривпорт. Бих искал да обмислиш предложението ми да се нанесеш при мен.

Ако ме беше треснал с тухла четворка по главата, пак нямаше да се изненадам толкова. Май трябваше по-често да влизам в хорските мозъци, вместо да се опитвам да стоя настрана от тях. Започнах мислено няколко изречения, но ги зарязах всичките. Топлината на силното му тяло ме привличаше като магнит и ми пречеше да мисля.

— Алсид — промълвих аз след дълго мълчание. В далечината се чуваше как Тери блъска с чука по обгорелите дъски на верандата. — Прав си, че те харесвам. Харесвам е даже меко казано. — Нямах сили да го погледна в очите. Вместо това се взирах в косъмчетата по обратната страна на огромните му длани. Ако погледнех още по-надолу, щях да видя мускулестите му бедра и… Добре, обратно към ръцете. — Но моментът ми се струва крайно неподходящ. Мисля, че имаш нужда от още време, за да превъзмогнеш връзката си с Деби. Ти беше обсебен от нея. Може би смяташ, че самото произнасяне на думите „отричам се от теб“ те е избавило от чувствата ти към нея, но аз не съм убедена в това.

— За нашата общност това е ритуал с мощна енергия — твърдо каза Алсид и аз се осмелих да вдигна очи към лицето му.

— Да, не споря — уверих го аз, — видях какво въздействие оказа върху всички присъстващи. Но не вярвам, че след произнасянето на думите всичките ти чувства към Деби са изчезнали като с вълшебна пръчица. Не може да е толкова просто.

— Може. При върколаците може — твърдо каза той.

Обмислих много сериозно следващите си думи.

— Много бих се радвала да допусна в живота си някой, който да ме приеме такава, каквато съм, заедно с проблемите ми. Но не искам да приемам предложението ти просто защото имам нужда от покрив и защото изпитваме взаимно привличане. Когато приключа с ремонта, ще поговорим отново, ако не си променил намерението си.

— Сега най-много се нуждаеш от мен — запротестира той. Думите се изливаха като водопад от устата му. — Ти имаш нужда от мен сега. Аз имам нужда от теб сега. Ние сме родени един за друг. Знаеш го.

— Не. Не го знам. Знам, че точно в този момент имаш доста тревоги на главата си. Загуби момичето си, независимо от обстоятелствата. Според мен ти все още не си осъзнал напълно, че никога повече няма да я видиш.

Той потръпна.

— Застрелях я, Алсид. С пушка.

Лицето му пребледня.

— Ето това имах предвид! Виждала съм те да разкъсваш човешка плът; във вълчи облик, разбира се. Но не съм се плашила от теб. Защото съм на твоя страна. Но ти си обичал Деби. Започнем ли връзка, неминуемо ще дойде момент, в който ще си кажеш: „Ето това е убийцата на Деби“.

Алсид отвори уста, за да ме обори, но аз вдигнах красноречиво ръка и го спрях.

— Плюс това баща ти е в предизборна надпревара. Той иска да спечели. Вероятно за него ще е по-добре, ако синът му има стабилна връзка. Не знам. Но аз не искам да имам нищо общо с върколашката политика. Подразних се, че се опита да ме използваш, докато бяхме на погребението. Трябваше да ме оставиш сама да реша дали искам, или не.

— Исках да започнем да се показваме заедно на обществени места — заоправдава се той. — Не съм имал зла умисъл.

— Бих оценила желанието ти, ако имах представа за него — отсякох аз. Изпитах облекчение при вида на поредния автомобил, който се задаваше по алеята. Анди Белфльор излезе от кабината на форда и се загледа в братовчед си, който неуморно съсипваше кухнята ми. За пръв път от месеци насам се радвах да видя Анди.

Запознах го с Алсид, разбира се, и двамата старателно се измериха с погледи. Харесвам мъжете по принцип, някои от тях — особено много, но когато ги видя да се обикалят един друг и да си душат задниците — извинете, да се здрависват, — направо ми идва да си затворя очите. Алсид беше по-висок с поне десет сантиметра от Анди, но полицаят все още изглеждаше като буца мускули, благодарение на тренировките по борба в колежа. Нямаха разлика във възрастта. Бих сложила пари на битка помежду им (но не по пълнолуние, разбира се).

— Суки, нали ме помоли да те държа в течение относно мъртвеца? — каза Анди.

Да, но и през ум не ми мина, че ще откликнем на молбата ми. Анди нямаше особено добро мнение за мен, макар че не пропускаше случай да огледа задника ми. Едно от предимствата да си телепат, а?

— Няма полицейско досие — каза Анди и разлисти бележника си. — Няма нищо общо с „Братството на Слънцето“.

— Не може да бъде — въздъхнах аз и разчупих неловкото мълчание. — За какъв дявол ми подпали къщата тогава?

— Надявах се ти да ми кажеш — рече Анди и ме погледна с ясните си сиви очи.

Край, чашата ми преля! Анди ме обиждаше и нараняваше от години, но аз повече нямаше да търпя това!

— Виж какво, Анди — казах аз и смело посрещнах погледа му. — Доколкото ми е известно, не съм ти причинила нищо лошо. Винаги съм била изряден шофьор, винаги плащам навреме данъците си и никога не съм продавала алкохол на непълнолетни. Не са ме глобявали дори за превишена скорост. И ето че някой се опитва да ме опече в собствения ми дом. Кое ти дава основание да се държиш с мен така, сякаш съм виновна за нещо? — Ако не броим пръснатия череп на Деби Пелт прошепна коварно гласче в главата ми. Гласът на моята съвест.

— В миналото на този човек няма абсолютно нищо, което би могло да го подтикне към подобно престъпление.

— Прекрасно! Тогава открийте кой го е направил, защото все някой е драснал клечката и това със сигурност не съм аз! — Към края на изречението вече крещях, отчасти за да заглуша упоритото гласче. Изгарях от желание да се фръцна и да изчезна някъде зад къщата, за да не ми се налага да гледам Анди. Така и направих. Тери ме изгледа подозрително, но продължи да върти чука.

Минута по-късно Алсид ме настигна.

— Тръгна си — уведоми ме той. В дълбокия му глас се усещаше задоволство. — Предполагам, че не искаш да продължаваме предишния разговор.

— Правилно предполагаш — отвърнах.

— Аз се прибирам в Шривпорт тогава. Обади ми се, ако имаш нужда от мен.

— Добре — казах аз, този път малко по-любезно. — Благодаря за предложената помощ.

— Помощ? Аз ти предложих да живееш с мен!

— Тогава ти благодаря, че ми предложи да живея с теб. — Може и да не съм била съвсем искрена, но възпитаният човек е длъжен да благодари. Тогава в главата ми прозвуча гласът на баба ми, за да ми каже, че се държа като седемгодишна цупла. Насилих се да се обърна с лице към него.

— Оценявам твоята… симпатия — казах аз и го погледнах право в очите. Имаше слънчев загар въпреки зимата. След няколко седмици мургавата му кожа щеше да стане още по-тъмна. — Наистина оценявам… — започнах аз, но гласът ми изтъня в търсене на подходящите думи. Оценявах желанието му да започне нормална връзка с мен; оценявах факта, че ме смяташе за пълноценен човек, подходящ за негов партньор и съюзник (за разлика от повечето мъже, които ме мислеха за луда). Ала не му го казах.

— Но не я искаш. — Зелените очи ме гледаха, без да трепнат.

— Не казвам това. — Поех дълбоко въздух. — Искам да кажа, че моментът не с подходящ за връзка. — Макар че нямам нищо против да те замъкна в спалнята си, мислено добавих аз.

Само че аз нямах никакво намерение да се подчинявам на мимолетни желания, още по-малко с мъж като Алсид. Новата Суки, възродената Суки не биваше да прави една и съща грешка два пъти. (Ако съм имала двама мъже и съм се възродила два пъти, това превръща ли ме отново в девственица?) Алсид ме прегърна силно, целуна ме по бузата и си тръгна, докато аз все още търсех отговор на въпроса си. Малко след това Тери приключи работата си за деня. Свалих гащеризона и облякох дрехите си за работа. Навън започваше да се застудява, затова облякох якето, което открих в гардероба на Джейсън. Миришеше ми на него.

На път към работа се отбих у Тара, за да върна костюма й. Колата й я нямаше. Отключих вратата и отидох направо в спалнята. Къщата изглеждаше добре затъмнена, а и навън вече беше почти тъмно, внезапно ме връхлетя тревожно предчувствие. Изобщо не биваше да влизам. Затворих вратата на гардероба и плъзнах поглед из стаята. В рамката на вратата съзрях очертанията на слаба фигура. Изхълцах от уплаха, съвсем неволно. Да покажеш на вампир, че се страхуваш от него, е същото като да развееш червен флаг пред бик.

Лицето на Мики не се виждаше в тъмното и нямаше как да разбера дали е усетил.

— Откъде изкопахте новия барман в „Мерлот“? — попита той.

Абсолютно изненадващ въпрос.

— Когато простреляха Сам, трябваше спешно да намерим негов заместник зад бара. Взехме го временно от Шривпорт — казах. — От вампирския бар.

— Отдавна ли работеше там?

— Не — отвърнах изненадано аз. Коленете ми вече трепереха от страх. — Съвсем отскоро.

Мики кимна, сякаш потвърждаваше някакво свое подозрение.

— Разкарай се оттук — спокойно изрече той. — Влияеш зле на Тара. Тя има нужда единствено от мен и така ще бъде, докато ми писне от нея. Не искам да те виждам повече.

За да изляза от спалнята, трябваше да мина през вратата, а той стоеше точно на прага. Не посмях да си отворя устата. Тръгнах към него с всичката увереност, която успях да изстискам от себе си. Питах се дали ще помръдне, докато минавам край него. Взех разстоянието от леглото до тоалетната масичка за три часа, или поне така ми се стори. Не забавих крачка и вампирът просто отстъпи встрани от вратата. Не откъсвах поглед от лицето му и най-вече от стърчащите му резци. Побиха ме тръпки при вида им. Горкичката Тара. Как се бе озовала в тази ситуация?

Мики усети отвращението ми и се усмихна.

Складирах проблема „Тара“ в отдалечено кътче на съзнанието си, за да му обърна внимание по-късно. Може би щях да измисля начин да й помогна, но след като тя самата не искаше да се откъсне от това ужасно същество, едва ли щях да успея.

Паркирах в задния двор на „Мерлот“ и заварих Суити де Арт да пуши цигара до входа. Изглеждаше много добре въпреки омазаната си в лекета бяла престилка. Мощната лампа над вратата осветяваше всяка пора на кожата й и разкриваше, че Суити е малко по-възрастна, отколкото предполагах. Но като за човек, който готви по цял ден, тя все пак изглеждаше чудесно. Всъщност без престилката и миризмата на готварско олио Суити спокойно можеше да се нарече сексапилна. Тя определено се държеше като човек, който е свикнал да бъде забелязван.

При нас в „Мерлот“ готвачите се сменяха толкова често, че аз не полагах никакви усилия да я опозная. Знаех, че рано или късно (но най-вероятно рано) и тя ще се изпари.

Суити вдигна ръка за поздрав; съдейки по изражението на лицето й, явно искаше да говори с мен, затова се спрях до нея.

— Съжалявам за къщата ти — каза. Очите й блестяха на изкуствената светлина. Стояхме точно до контейнера за боклук, но Суити се държеше така, все едно се намираше на плаж в Акапулко.

— Благодаря — отвърнах. Просто не ми се говореше на тази тема. — Ти как си?

— Добре, благодаря. — Тя махна към паркинга с ръката, в която държеше цигарата. — Наслаждавам се на гледката. Ей, имаш нещо на якето си. — Тя се наведе напред, доста по-близо, отколкото ми се искаше, и изтупа нещо от рамото ми. После подуши въздуха. Може би миризмата на пушек продължаваше да ме преследва, въпреки усилията ми да се отърва от нея.

— Трябва да тръгвам. Чака ме работа — казах.

— Да, и аз трябва да влизам. Тази вечер е доста напечено. — Но Суити не помръдна от мястото си. — Сам е луд по теб, Суки.

— Работя за него от доста време.

— Не, нямах предвид служебните ви взаимоотношения.

— О, Суити, едва ли — не успях да измисля по-любезен начин за прекратяване на разговор, който навлизаше твърде дълбоко в личното ми пространство.

— Ти си била с него по време на инцидента, нали?

— Да, тъкмо се разделяхме на паркинга след работа. Той тръгваше към караваната си, а аз към колата си. — Исках да уточня, че сме тръгвали в различни посоки.

— Ти нищо ли не успя да видиш? — Суити се облегна на стената, отметна глава назад и затвори очи, все едно се приличаше на слънце.

— Не, за жалост. Много бих искала полицията да залови извършителя, който и да е той.

— Хрумвало ли ти е, че жертвите може и да не са случайни?

— Не — излъгах аз, без да ми мигне окото. — Хедър, Сам и Калвин нямат нищо общо помежду си.

Суити отвори едно око и го присви насреща ми.

— Ако това беше сюжет от криминален роман, те щяха да знаят една и съща тайна или щяха да са свидетели на един и същи нещастен случаи, или нещо подобно. Или пък полицията щеше да открие, че са използвали едно и също ателие за химическо чистене. — Суити тръсна пепелта от цигарата си.

Успокоих се малко.

— Разбирам какво имаш предвид — казах. — Но според мен в реалния живот нещата не са толкова предсказуеми, колкото в криминалните романи. Мисля, че жертвите са избирани на случаен принцип.

Суити сви рамене.

— Може и да си права. — Едва тогава забелязах, че от джоба на престилката й се подаваше детективски роман от Тами Хоуг. Тя почука по книгата с изгризалия си нокът. — Измислиците са трънката на живота. Истината с толкова скучна.

— Не и в моя свят, Суити — отвърнах.