Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истинска кръв (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dead as a Doornail, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
reni2910 (2013)
Корекция и форматиране
maskara (2015)

Издание:

Шарлейн Харис. Мъртви на прага

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“

Отговорен редактор: Тодор Пичуров

Компютърна обработка: Ана Цанкова

Коректор: Атанаска Парпулева

Художествено оформление на корицата: Мариана Станкова

Печатница „Полиграфюг“ АД — Хасково

ISBN: 978–954–26–1015–1

История

  1. — Добавяне

12.

Отворих вратата с ключа, който ми даде Сам.

Щях да обитавам дясната половина на къща близнак. В другата живееше Хали Робинсън — младата учителка, която имаше връзка с Анди Белфльор. Тоест, като бонус получавах частична полицейска защита, както и спокойствие денем, когато Хали работеше, а аз трябваше да спя след нощна смяна.

В малката всекидневна имаше диван на цветя, ниска масичка за кафе и едно кресло. Оттам се влизаше в кухнята — тясна, разбира се, но оборудвана с печка, хладилник и микровълнова. Нямаше съдомиялна машина, но аз така или иначе никога не съм разполагала с такава. Малка маса за хранене с два пластмасови стола.

След като разгледах кухнята, прекосих тесния коридор, който разделяше по-голямата (но не чак толкова) спалня от по-малката (направо кутийка) спалня и банята. В дъното на коридора имаше врата, която водеше към малката задна веранда.

Семпло, но много чисто жилище. С централно отопление, климатик и равни подове. Прокарах ръка по дограмата на прозорците. Добре уплътнена. Страхотно. Напомних си да спускам щорите, тъй като вече имах съседи.

Застлах двойното легло в голямата спалня, прибрах дрехите си в прясно боядисаните чекмеджета на скрина и започнах да правя списък с нещата, които трябваше да си набавя: кофа, бърсалка, метла, почистващи препарати… Трябваше да донеса и прахосмукачката си. Тя стоеше в килера до всекидневната, така че би трябвало да е в изправност. Бях взела и единия от телефоните си; оставаше само да звънна в телефонната компания, за да пренасочат обажданията към този адрес. Телевизорът стоеше в колата, но първо трябваше да се обадя на кабелния си оператор, за да изпратят техник. Това щях да го свърша от телефона в кабинета на Сам. От пожара насам непрекъснато контактувах с техници.

Седнах на твърдия диван и вперих празен поглед пред себе си. Опитах се да измисля нещо забавно, нещо, което да очаквам с нетърпение. Е, след два месеца времето щеше да е подходящо за слънчеви бани. Това ме накара да се усмихна. Обичах да се пека на слънце по монокини — без да прекалявам, разбира се. Обожавах аромата на кокосово плажно масло. Доставяше ми удоволствие да си бръсна краката и да обезкосмявам почти цялото си тяло, така че кожата ми да изглежда гладка като бебешко дупе. Изобщо не ми се слушат лекции за вредата от слънцето. Това е любимият ми порок. Всеки си има такъв.

Трябваше да отида и в библиотеката, за да си взема нови книги. Имах да връщам няколко, но първо исках да ги проветря от миризмата на пушек. Посещенията в библиотеката спадаха към приятните ми занимания.

Преди да тръгна за работа, реших да сготвя нещо в новата си кухня. За целта се наложи да отида до супермаркета, което ми отне повече време от планираното, защото непрекъснато спирах, за да разглеждам нужни и ненужни дреболии. Подредих продуктите си в шкафа и това ми донесе усещането, че действително живея в този дом. Пъхнах две свински пържоли във фурната, опекох един картоф в микровълновата и стоплих малко грах. Нощната ми смяна в „Мерлот“ започваше в пет, така че домашната ми вечеря преди работа бе по-скоро следобедна закуска.

След като хапнах и почистих масата, реших, че разполагам с достатъчно време да навестя Калвин в болницата.

Близнаците ги нямаше във фоайето, а може би вече нямаше нужда от услугите им. Доусън обаче стоеше на старото си място пред вратата на Калвин. Кимна, направи ми знак да спра още докато крачех по коридора, и надникна в стаята. Миг по-късно я отвори широко и дори ме потупа по рамото, докато влизах.

Калвин седеше на тапициран стол. Щом ме видя, угаси телевизора и се обърна към мен. Цветът на лицето му изглеждаше много по-добре, а брадата му беше чиста и безупречно подстригана. Очевидно започваше да влиза във форма. Носеше синя памучна пижама. Около него все още имаше апарати с тръбички, но въпреки това той понечи да се изправи.

— Не, недей! Да не си посмял да ставаш. — Дръпнах един от посетителските столове и се настаних до него. — Кажи ми как се чувстваш.

— Радвам се да те видя — каза. Дори гласът му звучеше доста по-стабилно. — Доусън каза, че не желаеш никаква помощ. Кажи ми кой запали къщата ти.

— Това е най-странното от всичко, Калвин. Нямам никаква представа какви са били мотивите на този мъж. Семейството му дойде да ме види… — Поколебах се, защото Калвин се възстановяваше от собствения си досег със смъртта и не биваше да се тревожи за други неща.

Но той веднага ме подкани да продължа.

— Кажи ми какви са твоите съмнения. — Звучеше толкова заинтригуван, че аз неусетно му разказах всичко: моите съмнения за мотивите на подпалвача, облекчението ми, че щетите могат да бъдат поправени, и тревогите ми около напрежението между Ерик и Чарлз Туайнинг. Споменах му и за многото други жертви на снайперистки нападения.

— Това би трябвало да разсее подозренията към Джейсън — поясних аз и той кимна. Реших да не нахалствам повече по този въпрос. — Поне няма други убити — допълних аз в опит да придам оптимистичен нюанс на мрачния си монолог.

— Доколкото ни е известно — уточни Калвин.

— Какво?

— Доколкото ни е известно. Може би има, но все още не са открили труповете им.

Зяпнах от изненада, макар че в думите му имаше логика.

— Как се сети за това?

— Нямам какво друго да правя, освен да мисля — усмихна се той. — Аз не обичам да чета, за разлика от теб. Не гледам много телевизия, ако не броим спортните предавания. — Преди да изключи телевизора, той действително гледаше канал ESPN[1].

— Какво правиш през свободното си време? — попитах аз от чисто любопитство.

Калвин много се зарадва, че му задавам личен въпрос.

— В „Норкрос“ работим до късно — каза той. — Обичам да ходя на лов, особено по пълнолуние. — Когато се трансформираше в пума. Е, напълно разбираемо. — Обичам да ловя риба. Обожавам ранните сутрини, когато просто седя в лодката си и не се тревожа за нищичко.

— Аха — окуражих го аз. — Какво друго?

— Обичам да готвя. Понякога си варим скариди или приготвяме някаква риба и вечеряме на двора. Риба на скара, бухтички, салата от зеле и диня за десерт. През лятото, разбира се.

Потекоха ми лигите само като си го представих.

— През зимата правя дребни ремонти в къщата. Ходя да цепя дърва за хората от нашата общност, които не могат да се справят с това сами. Излиза, че винаги имам нещо за правене.

Вече знаех двойно повече неща за Калвин Норис, отколкото досега.

— Кажи ми как се чувстваш. Изглеждаш ми по-добре.

— Все още не са ми махнали проклетата система — каза той и кимна към ръката си. — Иначе съм доста по-добре. Ние се възстановяваме много бързо, както ти е известно.

— Как обясняваш присъствието на Доусън, когато твои колеги ти идват на свиждане? — Наоколо имаше букети цветя, купи с плодове и дори една плюшена котка.

— Представям го като свой братовчед, който стои тук, за да ме спасява от досадни посетители.

Едва ли някой би посмял да задава директни въпроси на Доусън.

— Трябва да отивам на работа — надигнах се аз, след като хвърлих поглед на стенния часовник. Странно, но никак не ми се тръгваше. Изпитах удоволствие да си поговоря спокойно с някого. Рядко ми се случваше.

— Все още ли се тревожиш за брат си? — попита той.

— Да. — Само че нямах намерение да му се моля повече. Той ме чу от първия път. Нямаше нужда да повтарям.

— Държим го под око.

Зачудих се дали някой бе докладвал на Калвин, че Кристъл е прекарала нощта с Джейсън. А може би самата Кристъл държеше брат ми под око? Шапка й свалях в такъв случай. Вършеше работата си много отговорно и наблюдаваше Джейсън по най-близкия възможен начин.

— Това е добре — казах. — Това е единственият му шанс да докаже, че не е виновен. — Успокоих се. Отдавна трябваше да се сетя за това и да му го предложа.

— Е, тръгвам, Калвин, пази се. — Надигнах се да си ходя, а той обърна бузата си към мен. Наведох се (малко неохотно) и го целунах.

В съзнанието му проблесна мисъл. Калвин смяташе, че устните ми са меки и ухая много приятно. Не успях да сдържа усмивката си. Фактът, че някой те харесва, винаги повдига настроението.

Върнах се обратно в Бон Томпс и се отбих в библиотеката, преди да отида на работа. Общинската библиотека е грозна кафява сграда, строена през трийсетте, и изглежда точно толкова стара. Библиотекарите непрекъснато пускаха жалби (съвсем основателни) относно отоплението и климатичната система. Електроинсталацията също имаше нужда от ремонт. Както и паркингът. А прозорците на старата клиника в съседство, отворила за пръв път врати през 1918-а, бяха заковани с дъски — много потискаща гледка. Обраслият двор на клиниката приличаше по-скоро на джунгла, отколкото на централен градски парцел.

По план имах десет минути за бавене в библиотеката. Аз приключих за осем. Малко преди пет паркингът на библиотеката беше почти празен, тъй като хората пазаруваха в „Уолмарт“ или вече приготвяха вечеря по домовете си.

Смрачаваше се. Не мислех за нищо конкретно и може би точно това ми спаси живота. Внезапно почувствах напрежение, пулсиращо от чужд мозък, и инстинктивно приклекнах. Усетих остро убождане по рамото, последвано от заслепяваща болка. На ръкава ми се появи кърваво петно. Разнесе се оглушителен шум. Всичко стана толкова бързо, че дори след време, колкото и да се опитвах, не успях да определя с точност последователността на събитията.

Някъде зад мен се разнесе писък, после още един. Нямах представа как съм се озовала на колене до колата си. Кървавото петно по бялата ми тениска ставаше все по-голямо.

Колкото и да е странно, първата ми мисъл беше: Слава богу, че не облякох новото си палто.

Оказа се, че писъците са излизали от гърлото на Порша Белфльор. Захвърлила цялото си обичайно хладнокръвие, Порша прекоси тичешком паркинга и приклекна до мен. Очите й се стрелкаха в различни посоки в опит да открие евентуален източник на опасност.

— Не мърдай — нареди тя, сякаш аз й предлагах да участваме в маратон. Продължавах да стоя на колене, макар че се изкушавах да полегна на една страна. По рамото ми се стичаше струйка кръв.

— Някой те простреля, Суки. О, божичко… мили боже!

— Вземи книгите — помолих я аз. — Не искам да ги цапам с кръв. Сигурно ще ме накарат да ги платя.

Порша не ми обърна никакво внимание. Говореше по мобилния си телефон. Защо хората решаваха да говорят по телефоните си в най-неподходящите моменти? В библиотеката, за бога, или пък в кабинета на очния си лекар. Дрън-дрън-дрън. Сякаш водеха толкова важен разговор, че не можеше да почака. Оставих книгите на земята до себе си.

Внезапно осъзнах, че вече не съм на колене, а седя облегната на колата си. Имах чувството, че някой реже парченца от живота ми, защото в следващия миг се озовах легнала на паважа, насред паркинга, вперила поглед в огромно петно от автомобилно масло. Хората трябваше да се грижат по-добре за колите си…

Потънах в мрак.

— Събуди се — каза някой. Вече не лежах на паркинга, а в легло. Реших, че къщата ми отново гори, а Клодин се опитва да ме измъкне. Не мога да разбера защо хората непрекъснато искат да ме изритат от леглото ми. Макар че гласът не принадлежеше на Клодин, а по-скоро на…

— Джейсън? — Опитах се да повдигна натежалите си клепачи и успях да разпозная брат си. Намирах се в слабо осветена синя стая и ме болеше толкова много, че ми се плачеше.

— Простреляна си — каза той. — Някой те е прострелял, докато съм те чакал в „Мерлот“.

— Звучиш… щастлив — едва промълвих аз през натежалите си устни. Ясно, намирах се в болница.

— Ясно е, че не съм го направил аз! Имам свидетели! Хойт беше с мен в пикапа на път от работа до „Мерлот“, защото неговата кола е в сервиз. Имам алиби!

— Направо страхотно. В такъв случай и аз се радвам, че съм простреляна. Важното е ти да си добре. — Положих огромно усилие да кажа всичко това и много се зарадвах, че Джейсън е схванал сарказма ми.

— Ей, недей така, съжалявам за станалото. Слава богу, че си се отървала леко.

— Наистина ли?

— Забравих да ти кажа. Куршумът е одраскал рамото ти. Ще те боли известно време. Ако не можеш да търпиш, натискай този бутон. Ще ти дадат обезболяващо. Яко, а? Анди чака отвън.

Замислих се и след секунда-две проумях, че Анди Белфльор изпълнява служебните си задължения.

— Добре — казах. — Нека влезе. — Протегнах внимателно пръста си и натиснах бутона.

После мигнах. Оказа се дълго мигване, защото, когато отворих очи, на мястото на Джейсън вече стоеше Анди Белфльор с молив и бележник в ръка. Имаше нещо, което трябваше да му кажа, само дето не помнех какво. Накрая се сетих.

— Предай на Порша, че съм й много благодарна — казах.

— Непременно — сериозно отвърна той. — Тя още не може да дойде на себе си. За пръв път става свидетел на насилие. Била сигурна, че ще умреш в ръцете й.

Не успях да измисля отговор на това. Мълчах и чаках да чуя въпроса му. Устните му се раздвижиха. Предположих, че съм му отговорила.

— … каза, че си приклекнала в последния момент?

— Може би съм чула нещо — прошепнах. Не лъжех. Просто не го бях чула с ушите си… Но Анди разбра какво имам предвид и се ококори насреща ми. Той вярваше в способностите ми.

Тогава отново загубих съзнание. Тези обезболяващи си ги биваше. В коя ли болница се намирах? Тази в Кларис е на една ръка разстояние от библиотеката, но в Грейнджър имат по-добре оборудвано спешно отделение. Защо просто не ме простреляха на болничния паркинг след свиждането с Калвин? Щях да си спестя размотаването до Бон Томпс.

— Суки — прошепна познат глас. Хладен и мрачен, като ромон на ручей в безлунна нощ. Почувствах се в безопасност.

— Бил — казах, — не си тръгвай.

— Никъде няма да ходя.

Така и стана. Събудих се в три сутринта и го видях на стола до леглото си. Четеше книга. В главите на останалите пациенти в болницата цареше безметежно спокойствие. Но мозъкът на мъжа до мен тънеше в гъста мъгла. Тогава осъзнах, че моят нападател не е вампир, макар че винаги действаше по тъмно. Бях „чула“ мозъчната му активност секунди преди изстрела и това бе спасило живота ми.

Бил вдигна поглед към мен още щом отворих очи.

— Как се чувстваш? — попита.

Натиснах бутона, който повдигаше горния край на леглото.

— Все едно ме пържат в ада — признах аз. — Ефектът на болкоуспокояващото е преминал. Имам чувството, че някой ми е отвинтил ръката от рамото. През устата ми сякаш е минала цяла армия с кални ботуши. Освен това трябва спешно да посетя тоалетната.

— За последното мога да ти помогна — каза той и още преди да съм успяла да се смутя, премести встрани стойката на системата и ми помогна да се изправя. Станах много предпазливо, защото нямах доверие на краката си.

— Държа те, спокойно — каза той.

— Знам — отвърнах аз и двамата бавно потеглихме към банята.

Бил ме настани на тоалетната чиния и тактично излезе отвън, но остави вратата леко открехната. Успях да се оправя — криво-ляво, — но си дадох ясна сметка какъв късмет съм извадила е рана в лявото рамо, а не в дясното. Макар че стрелецът сигурно се е целил в сърцето ми.

Бил ме върна в постелята толкова сръчно, сякаш цял живот бе работил като болничен санитар. Заварих леглото с изпънати чаршафи и подредени възглавници. Вече се чувствах доста по-удобно, но рамото продължаваше да ме боли, затова натиснах бутон „болка“. Попитах Бил дали в пластмасовата кана има вода за пиене и той натисна бутон „сестра“. Тънкото й гласче се обади от интеркома и Бил каза:

— Донесете вода за госпожица Стакхаус.

Гласчето изписука, че идва веднага. И дойде. Може би скоростта й имаше нещо общо с присъствието на Бил. Хората може и да приемаха реалното съществуване на вампирите, но това съвсем не значеше, че ги харесваха. Много американци от средната класа просто не можеха да се отпуснат в присъствието на живи мъртъвци. Доста разумно от тяхна страна впрочем.

— Къде сме? — попитах.

— Грейнджър — отвърна той. — Отново седя до теб, само че в друга болница. — Последния път бях приета в общинската болница в Кларис.

— Можеш да се разходиш надолу по коридора и да навестиш Калвин.

— Нямам желание.

Той се настани на леглото до мен. Късният час и необичайната нощ ми развързаха езика. А може би се дължеше на лекарствата.

— За пръв път влязох в болница, след като се запознах с теб — казах.

— Мен ли обвиняваш за това?

— Понякога. — Лицето му излъчваше бледо сияние. Представа нямам как е възможно, но болшинството от хората трудно различават вампирите от себеподобните си.

— Когато те срещнах за пръв път в „Мерлот“, не знаех какво да си мисля за теб — въздъхна Бил. — Ти беше толкова хубава, буквално преливаше от енергия. Веднага усетих, че си различна. Привлече ме като магнит.

— Това е моето проклятие — казах.

— Или благословия. — Хладната му длан докосна бузата ми. — Нямаш температура — измърмори сякаш на себе си. — Ще се оправиш. — После се отдръпна. — Спала си с Ерик, докато е живял при теб.

— Защо питаш, след като вече знаеш? — Понятието „излишна откровеност“ действително съществуваше.

— Не питам. Разбрах го още щом ви видях заедно. Ти беше пропита с миризмата му, подуших го. Знаех какво изпитваш към него, все пак съм пил от кръвта ти, както и ти от моята. Трудно е да устоиш на Ерик. — Бил се отплесна в размишления. — Той е енергичен като теб, ти си жадна за живот. Но ти си наясно с това, сигурен съм… — Той замълча. Опитваше се да намери подходящите думи.

— Знам, че ти би се радвал, ако до края на живота си не спя с никого другиго — помогнах му аз.

— А ти?

— Аз също. О, чакай, ти вече преспа с друга. И то преди да се разделим. — Бил извърна поглед встрани. Челюстта му изглеждаше като изваяна от гранит. — Добре, няма да нищим миналото. Не, не искам да мисля за теб и Села или за която и да било друга жена. Но съм съвсем наясно, че това е глупаво.

— Глупаво ли е да се надяваме, че можем отново да бъдем заедно?

Мислено прехвърлих всички обстоятелства, причинили раздялата ми с Бил. Той ми изневери с Лорена; но тя бе негова създателка и той трябваше да й се подчинява. Останалите вампири потвърдиха казаното от Бил за естеството на отношенията между него и Лорена. Той почти ме изнасили в багажника на кола; но след мъчения и глад дни наред той просто не осъзнаваше действията си. Щом ме позна, веднага спря.

Спомних си времето, когато любовта му ме правеше щастлива. За пръв път в живота си се чувствах в пълна безопасност. Какво измамно усещане. После всичко отиде по дяволите. Бил потъна в работа по някакъв проект за Кралицата на Луизиана, а аз изхвърчах на втори план. От всички възможни вампири, прекрачили прага на бар „Мерлот“, аз избрах работохолика.

— Не знам дали изобщо е възможно да възстановим старата си връзка — казах. — Може и да се получи след време, когато болката отмине и лошите спомени избледнеят. Но се радвам, че тази нощ си тук, и много ми се иска да легнеш за малко до мен… ако и ти го искаш. — Обърнах се на една страна в тясното си легло, с раненото рамо нагоре. Бил легна зад мен и внимателно ме прегърна. Никой не можеше да ме доближи, без той да усети. Чувствах се в пълна безопасност.

— Толкова се радвам, че си тук — измърморих в просъница аз. Лекарството започваше да действа. И докато се унасях отново в сън, в съзнанието ми изплува моето новогодишно решение: не искам да ме бият повече. Следващия път ще добавя и прострелват.

 

 

На другата сутрин ме изписаха. Когато отидох в болничната канцелария, служителката — госпожа Бийсън, съдейки по табелката с името, — каза:

— Вече се погрижиха за сметката ви.

— Кой? — попитах.

— Човекът пожела да запази анонимност — отвърна тя. Кръглото й тъмнокожо лице все едно ми казваше да не гледам зъбите на подарен кон.

Почувствах се неловко. Ужасно неловко. Имах достатъчно пари за цялата сметка и можех да я уредя веднага, без да се налага да я изплащам на месечни вноски. Знаех много добре, че безплатен обяд няма, и не исках да се чувствам задължена никому. А съдейки по шокиращата цифра в дъното на фактурата, щях да съм много задължена на анонимния си благодетел.

Може би трябваше да остана още малко в канцеларията и да поспоря упорито с госпожа Бийсън, но просто нямах сили за това. Исках да си взема душ или дори вана; сутрешното избърсване (много бавно и внимателно) с влажна кърпа на отделни телесни части не успя да ми създаде усещане за чистота. Исках да хапна нещо от моя хладилник. Исках спокойствие и тишина. Така че се върнах в инвалидната количка и позволих на медицинската сестра да ме изведе през главния вход. Почувствах се като абсолютен идиот, когато осъзнах, че няма как да се прибера у дома. Колата ми все още стоеше на паркинга пред библиотеката (не че бих могла да шофирам в близките няколко дни).

И тъкмо когато се канех да помоля сестрата да ме върне обратно, за да отида до стаята на Калвин (хрумна ми, че Доусън би могъл да ме закара), пред мен спря яркочервен „Шевролет Импала“. Клод — братът на Клодин — се пресегна да ми отвори пътническата врага. Стоях и го гледах със зяпнала уста.

— Е, ще влизаш ли, или не? — нетърпеливо каза той.

— Майчице — прошепна медицинската сестра. — Майчице мила! — Дишаше толкова тежко, че копчетата на ризата й щяха да хвръкнат всеки момент.

Виждах Клод едва за втори път през живота си. Съвсем бях забравила как въздейства на хората. Изглеждаше абсолютно зашеметяващо. Близостта му ме напрягаше като оголен електрически кабел. Да си спокоен около Клод, е точно толкова възможно, колкото и да си безразличен към Брад Пит.

По-рано Клод работеше като стриптийзьор в нощен клуб „Хулигани“ в Монро, а сега бе негов управител. От време на време се подвизаваше и на модния подиум. В Северна Луизиана възможностите за подобни изяви бяха силно ограничени, затова Клод (поне така твърдеше Клодин) бе решил да си опита късмета в конкурс „Мистър Романтика“, организиран от някакво издателство на любовни романи. Елфът Клод дори бе прибегнал до услугите на пластичен хирург, за да коригира заострените си уши. Очевидно имаше огромно желание да се появи на корицата на любовен роман. Не знаех подробности за този конкурс, но изобщо не се съмнявах кой ще е победителят.

Клодин случайно спомена, че неотдавна брат й се е разделил с любовника си и е необвързан: почти двуметров красавец с къдрава черна коса, здрави бицепси и плочки на корема, достоен за корицата на спортно списание. Добавете към всичко това чифт топли кафяви очи, изваяна челюст и чувствена уста със сочни алени устни — и ето ви Клод. Не че ме вълнуваше.

Без да разчитам на помощ от сестрата, която продължаваше да повтаря „майчице… майчице мила“, аз станах от количката и седнах в колата.

— Благодаря — учтиво казах аз, опитвайки се да прикрия изумлението си.

— Клодин не успя да се измъкне от работа, затова ме събуди по телефона и ме помоли да те взема. Аз съм личният ти шофьор — кисело каза Клод.

— Много благодаря — отвърнах, след като обмислих още няколко възможни отговора.

Изненадах се, че не попита как да стигнем до Бон Томпс; нямах спомен да съм го виждала в нашето градче, а — както вече казах — хубавец като него веднага се набива на очи.

— Как е рамото ти? — внезапно попити той, сякаш някой насила го караше да задава любезни въпроси.

— По-добре — отвърнах. — Имам и рецепта за обезболяващи.

— Значи трябва да се отбием и в аптека, така ли?

— Ами… ако нямаш нищо против. В близките няколко дни не бива да шофирам.

Щом влязохме в Бон Томпс, обясних на Клод къде е аптеката и той паркира точно пред входа. Измъкнах се криво-ляво от колата и се запътих към входа. Клод се направи на разсеян и не помръдна от мястото си.

Аптекарят, естествено, знаеше за случая и се поинтересува накъде отива този свят. Не успях да му отговоря. Докато чаках лекарствата, оползотворих времето си в размисъл за Клод. Възможно ли беше да е бисексуален? Поне мъничко? В аптеката влизаха жени със замъглени погледи. Те, естествено, бяха лишени от привилегията да разговарят очи в очи с него и дори не подозираха за сприхавия му нрав.

— Много се забави — каза той, когато се върнах в колата.

— Да, господин Самата Вежливост — отсякох аз. — Оттук нататък ще бъда по-чевръста. Огнестрелна рана, голяма работа. Моля за извинение.

С крайчеца на окото си забелязах, че по бузите му плъзна червенина.

— Съжалявам — сухо каза той. — Държах се грубо. Хората често ми го казват.

— Сериозно? Не може да бъде!

— Да — призна той и чак тогава осъзна, че в тона ми има лек сарказъм. Бих казала, че ме изгледа кръвнишки, но той бе твърде красив за подобен израз. — Виж какво, искам да те помоля за услуга.

— Великолепно начало. Направо ме размекна.

— Ще спреш ли най-сетне? Знам, че не съм… не съм особено…

— Вежлив? Любезен? Галантен? На прав път ли съм?

— Суки! — извика той. — Млъкни малко!

Имах нужда да глътна едно от обезболяващите си хапчета.

— Да, Клод, каква услуга? — любезно попитах аз. Твърде любезно дори.

— Организаторите на конкурса искат портфолио. Аз ще отида в студиото на Ръстън, за да ми направят професионални снимки, но ми се искаше да имам и няколко по-фриволни… като кориците на онези романи, дето Клодин ги чете непрекъснато. Тя каза, че трябва да си намеря блондинка за снимките, понеже съм тъмен. И аз се сетих за теб.

Ако ми беше казал, че иска да стана майка на децата му, щях да се изненадам повече. Много повече. Но все пак — макар че не познавах по-груб мъж от Клод — Клодин имаше навика да спасява живота ми. Така че се съгласих заради нея.

— Ще ми трябва ли… някакъв костюм?

— Да. Но фотографът прави и любителски карнавални снимки, така че разполага с костюми под наем. Може и да открием нещо подходящо. Какъв размер носиш?

— Осмица. — Е, понякога и десетка. Но пък съм имала случаи, когато съм се побирала и в шестица.

— Кога бихме могли да го направим?

— Раната ми трябва да зарасне — деликатно напомних аз. — Превръзката няма да изглежда добре на снимките.

— О, да. Значи ти ще ми се обадиш, така ли?

— Да.

— Няма да забравиш, нали?

— Не. Направо нямам търпение. — В момента обаче имах нужда от лично пространство, диетична кока-кола и едно от хапчетата, които стисках в ръката си. Спокойно можех да дремна, преди да се изкъпя.

— Познавам готвачката ви — каза Клод. Явно беше решил да развърже езика.

— Аха. Суити.

— С това име ли се подвизава сега? Преди работеше в „Палавите девици“.

— Била е стриптийзьорка?

— Да, допреди катастрофата.

— Суити е претърпяла катастрофа? — Внезапно се почувствах ужасно уморена.

— Да, останаха й белези и тя се отказа от стриптийза. Каза, че щели да са й нужни тонове грим, за да ги прикрива. Освен това се чувствала твърде стара за това.

— Миличката — казах аз. Опитах се да си представя Суити на пилона. С високи обувки и пера около врата. Смущаваща гледка.

— Да не си посмяла да й кажеш — предупреди ме той.

Паркирахме пред новия ми дом. Някои бе докарал колата ми от паркинга на библиотеката. Вратата на съседната половина от къщата се отвори и отвътре излезе Хали Робинсън с ключовете ми в ръка. Носех черните си панталони, с които отивах на работа в злополучния ден, и някакъв спортен пуловер — забравен в болницата някога от някого, — тъй като моята тениска не ставаше за нищо. Хали стоеше насреща ми със зейнала уста, но не защото пуловерът ми беше огромен. Клод тъкмо отваряше вратата на колата, за да ми помогне да изляза, и младата учителка го зяпаше като парализирана. Муха да беше влязла в устата й, едва ли щеше да забележи.

Клод нежно прехвърли ръка през раменете ми, наведе глава към мен и ме дари с влюбен поглед и намигване.

Страхотно чувство за хумор! Гледай ти, оказа се, че Клод не бил чак такъв идиот!

— Благодаря за ключовете — извиках аз и Хали внезапно се сети, че умее да ходи.

— Ъм… — каза тя. — Аха… да. — И ми подаде ключовете, без да ме поглежда.

— Хали, това с Клод, мой приятел — казах аз и многозначително се усмихнах. Или поне се постарах.

Клод спусна ръката си около кръста ми и бегло й се усмихна, отделяйки поглед от мен за не повече от секунда. О, боже!

— Здравей, Хали — поздрави я той с най-дълбокия си баритон.

— Късметлийка си, че има кой да те вземе от болницата — каза Хали. — Много мило от твоя страна… ъм… Клод.

— За Суки съм готов на всичко — нежно отвърна елфът.

— Сериозно? — ококори се Хали. — Е… чудесно. Анди докара колата ти, Суки, и ме помоли да ти предам ключовете. Имаш късмет, че се прибрах набързо да обядвам. А сега… ъм… трябва да се връщам в… — Тя с мъка откъсна очи от Клод, настани се в малката си „Мазда“ и потегли към училището.

Отключих непохватно вратата и влязох в миниатюрната си всекидневна.

— Това е временното ми жилище, докато приключи ремонтът на къщата — казах аз на Клод. Чувствах се неловко от обстановката в стерилната стаичка. — Нанесох се в деня, когато ме простреляха. Тоест вчера. — Нима беше вчера?

Влюбеното изражение на Клод бе изчезнало заедно с Хали.

— Имаш брутално гаден късмет — презрително каза той.

— В някои отношения — кимнах аз. Но после се сетих за огромната помощ, която получих от толкова много хора, за приятелите си; сетих се и за простичкото удоволствие от близостта на Бил предишната нощ. — Можеше и по-зле да е — добавих аз, по-скоро на себе си.

Клод не даваше и пет пари за моята философия.

Благодарих му още веднъж, помолих го да прегърне Клодин от мен и повторих обещанието си за фотосесията.

Болката в рамото ми се засилваше. Изпратих госта си и веднага глътнах едно хапче. За моя огромна радост, телефонът вече работеше. Набрах номера на Джейсън, за да му кажа, че съм излязла от болницата, но той не вдигна и аз му оставих съобщение. После се обадих в „Мерлот“ и уведомих Сам, че на другия ден ще отида на работа. Бях изгубила два дни — и паричната им равностойност в заплата и бакшиши — и не исках да отсъствам повече.

Прострях се на леглото и блажено заспах.

Когато се събудих, навън се канеше да вали. По небето пълзяха тежки облаци, а кленовото дръвче в отсрещния двор се клатеше под мощните пориви на вятъра. Сетих се за любимия ламаринен покрив на баба и за трополенето на дъждовните капки по твърдата му повърхност. Тук, в града, валеше доста по-тихо. Докато се взирах в отсрещната къща и се чудех кой ли живее там, на вратата рязко се почука. На прага стоеше запъхтяна Арлийн. Очевидно бе тичала, за да избегне дъжда. В ръката си стискаше найлонова торба с логото на „Уендис“ и стомахът ми радостно изкъркори, усетил миризмата на храна.

— Нямах време да ти сготвя — извини се тя и нахълта. — Обаче много добре помня, че когато си в лошо настроение, винаги си поръчваш двоен чийзбургер с бекон. Предположих, че моментът е точно такъв.

— Правилно си предположила — казах аз, макар че се чувствах много по-добре в сравнение със сутринта. Тръгнах към кухнята, за да взема чиния. Арлийн ме последва, озъртайки се на всяка крачка.

— Много приятна къщичка! — възкликна тя. На мен ми се струваше празна и неуютна, но в сравнение с тясната й каравана сигурно изглеждаше луксозна.

— Как се случи? — попита Арлийн. Опитах се да блокирам съзнанието й, но не успях. Приятелката ми смяташе, че на този свят няма човек с по-лош късмет от моя. — Сигурно си се уплашила до смърт!

— Да — признах аз съвсем сериозно. — Много се уплаших.

— Целият град за това говори — простодушно отбеляза Арлийн. Само това ми липсваше, да ме одумват от сутрин до вечер. — Ей, Суки, нали помниш онзи Денис Петибоун?

— Пожарният следовател? Естествено.

— Утре вечер имаме среща.

— Браво, момиче. Успех! Какви са ви плановете?

— Ще заведем децата на ледената пързалка в Грейнджър. Тон има момиченце, Кейти. На тринайсет е.

— Звучи забавно.

— Тази вечер е зает с полицейски надзор — важно отбеляза Арлийн.

Примигнах.

— Какво надзирава?

— Извикали са по спешност всички служители, за да наблюдават паркингите в града. Искат да заловят стрелеца.

— А ако стрелецът ги забележи пръв?

— Те са професионалисти, Суки. Според мен са наясно как да действат в подобни ситуации. — Арлийн звучеше (и изглеждаше) доста надменно и раздразнително. Същинска Госпожа Правосъдие.

— Успокой се — казах. — Просто съм загрижена. — А и полицаите не са в опасност, освен ако не са върколаци. Разбира се, голямата загадка в случая е защо и аз съм простреляна. Не съм върколак или каквото и да било друго свръхсъщество. Трябваше да помисля как да впиша тази подробност в сценария.

— Къде е огледалото? — попита Арлийн и аз се огледах наоколо.

— Предполагам, че единственото голямо огледало е в банята — казах аз и се почувствах неловко, че трябва да се замислям за местонахождението на вещите в собствения си дом.

Докато Арлийн оправяше прическата си, прехвърлих храната си в чиния, с надеждата да я изям, докато е още топла. В един момент усетих, че стоя като глупачка с празната торба в ръка и се опитвам да открия кофата за боклук. После се сетих, че за да имам кофа за боклук, първо трябва да я купя. През последните деветнайсет години бях живяла единствено в къщата на баба и не ми се бе налагало да изграждам домакинство от кота нула.

— Сам все още не може да шофира, така че няма как да дойде да те види. Обаче мисли за теб и се тревожи — извика Арлийн. — Ще бъдеш ли в състояние да работиш утре вечер?

— Трябва да бъда.

— Добре. Аз почивам. Внучката на Чарлси е в болница с пневмония, така че и тя няма да дойде, а Холи понякога отсъства без причина. Даниел ще е извън града. Новото момиче, Джейда — тя е по-добра от Даниел, при всички случаи.

— Мислиш ли?

— Ами да — изсумтя Арлийн. — Не знам дали си забелязала, но на Даниел просто вече не й пука. Хората искат питиета и я викат, но на нея й е все тая. Просто си стои, говори си с гаджето си и нищо не я интересува.

От момента, в който Даниел се запозна с един младеж от Аркадия, работата наистина спря да я интересува.

— Мислиш ли, че ще напусне работа? — попитах аз и това отприщи нова тема за разговор, която нищихме поне пет минути, макар че Арлийн (уж) бързаше за някъде. Посъветва ме да ям, докато храната с топла, така че в общи линии говореше тя, а аз дъвчех. Не си казахме нищо ново, нищо нечувано, но си прекарахме чудесно. Арлийн (като никога) просто се наслаждаваше на компанията ми.

Един от многото минуси на телепатията е фактът, че винаги си наясно кога някой действително чува какво му казваш и кога не.

Арлийн тъкмо сядаше в колата си, когато се появи Анди Белфльор. Добре че напъхах празната торба от храната в някакъв шкаф, иначе щях да изглеждам като пълен идиот.

— Живееш врата до врата с Хали — каза Анди, колкото да завърже разговор.

— Благодаря ти, че докара колата ми и остави ключовете на Хали — казах аз. Дума да няма, Анди си имаше и добри страни.

— Тя ми каза, че мъжът, който те довел от болницата, бил доста… ъм… интересен. — Анди Белфльор очевидно опипваше почвата. Усмихнах му се. Погледът му излъчваше любопитство и мъничко ревност.

— И така би могло да се каже — съгласих се.

Той изчака да види дали ще се разпростра по-нашироко. Аз обаче мълчах и той продължи по същество.

— Тук съм служебно. Исках да разбера дали си спомняш нещо повече относно инцидента.

— Анди, тогава не знаех нищо, а сега знам още по-малко.

— Но си приклекнала.

— Ох, Анди… — изпъшках аз. И двамата знаехме причината за това. — Има ли смисъл да питаш защо съм приклекнала?

Той се изчерви бавно и крайно неуместно. Анди бе огън-мъж и умен полицай, но имаше склонност да вярва в неща, които повечето хора не разбираха и отричаха.

— Тук сме съвсем сами — подчертах аз. — А стените са достатъчно дебели и Хали не може да ни чуе.

— Има ли още нещо? — внезапно попита той с грейнал от любопитство поглед. — Има ли нещо повече, Суки?

Много добре знаех какво има предвид. Не би го изрекъл на глас, но душа даваше да разбере дали на този свят има нещо друго, освен човеци, вампири и телепати.

— Много повече — тихо отвърнах аз с равен глас. — Цял паралелен свят.

Анди се ококори. Съмненията му се потвърдиха и го загложди мъчително любопитство. На косъм беше да ме попита за простреляните жертви — буквално на косъм, — но се отказа в последната секунда.

— Може би си видяла или чула нещо, което да ни е от полза? Нещо подозрително? Нещо различно от онази нощ, когато простреляха Сам?

— Не — казах. — Нищо. Защо?

Той замълча, но аз четях мислите му като книга. Куршумът от крака на Сам се различаваше от останалите.

Изпратих Анди и веднага се залових да анализирам онова мимолетно впечатление, което ме бе накарало да приклекна. Ако на паркинга имаше много хора, може би нямаше да уловя сигнала, тъй като мозъкът изпращач се е намирал на известно разстояние. Замислих се и установих, че съм усетила смесица от решителност, гняв и най-вече отвращение. Снайперистът е бил уверен, че аз съм гнусен не-човек. Заболя ме, колкото и да е глупаво, но в крайна сметка никой не обича да го презират. После се замислих над странния факт, че куршумът на Сам не съвпадаше с останалите. Тук логиката ми издишаше. Успях да скалъпя няколко обяснения, но всичките ми изглеждаха като изсмукали от пръстите.

Навън заваля като из ведро. Дъждът плющеше по северните прозорци на къщата. Нямах причина да звъня на когото и да било, но ми се прииска да си измисля някаква. В такова време не ми се стоеше сама. Дъждът се засилваше, страховете ми — също. Небето изглеждаше стоманеносиво, а скоро щеше да стане съвсем тъмно.

Зачудих се защо ми е толкова нервно. От години живеех сама и това никога не ме е притеснявало. Сега наоколо ми имаше хора, а аз се чувствах много по-самотна.

Макар че не биваше да шофирам, трябваше да напазарувам някои неща за новата си къща. И щях да го направя — въпреки дъжда, — ако медицинската сестра не ми бе повторила поне десет пъти, че трябва да пазя рамото. Започнах неспокойно да обикалям из стаите, докато хрущенето на чакъла отвън не ми съобщи, че пак имам гости. Интензивен градски живот.

Отворих вратата и видях Тара — в дъждобран с леопардови шарки. Поканих я да влезе, разбира се, и тя старателно изтръска връхната си дреха на верандата. Внесох дъждобрана в кухнята, за да капе на линолеума.

— Кажи ми как си — усмихна се тя, след като ме прегърна внимателно.

Разказах историята за пореден път.

— Много се разтревожих за теб. Имам много работа в магазина и едва сега успях да се измъкна, но просто трябваше да те видя. Видях костюма в гардероба си. Идвала ли си вкъщи?

— Да — казах. — Завчера. Мики не ти ли каза?

— Видяла си го, така ли? Предупредих те. — Гласът й трепереше. — Не те е наранил, нали? Кажи ми, че няма нищо общо с инцидента на паркинга!

— Не, доколкото знам. Но наистина отидох у вас малко късно, въпреки предупреждението ти. Постъпих глупаво. Той действително… се опита да ме уплаши. По-добре да не му казваш, че си идвала да ме видиш. А ти как успя да се измъкнеш, за да дойдеш?

Лицето на Тара доби каменно изражение.

— Той излезе някъде — каза тя.

— Тара, можеш ли да ми кажеш как се забърка с него? Какво стана с Франклин? — Опитах се да задам въпросите си възможно най-деликатно, защото знаех, че стъпвам по тънък лед.

Очите на Тара се насълзиха. Искаше да ми отговори, но се срамуваше и това я измъчваше.

— Суки — най-после каза тя. Гласът й звучеше почти като шепот. — Аз смятах, че Франклин има чувства към мен, че ме уважава, разбираш ли? Като личност.

Кимнах, без да отделям поглед от лицето й. Страхувах се да не прекъсна монолога, който отдавна чаках да чуя.

— Но той… когато приключи с мен, той просто ме прехвърли на друг.

— О, не, Тара! Той… той сигурно ти е обяснил защо се разделяте. Да не сте се скарали? — не исках да повярвам, ме Тара е била прехвърляна от вампир на вампир, като някаква вампоманка на кръвопийско парти.

— Каза ми: „Тара, ти си красиво момиче и с теб ми е приятно, но Мики те желае, а аз съм му длъжник“.

Знаех, че ченето ми е увиснало, но не ми пукаше. Просто не можех да повярвам на ушите си. Буквално чувах как унижението й се стеле на пластове от нея и чувствах, че ненавижда самата себе си.

— Нямаше ли начин да предотвратиш това? — попитах аз, опитвайки се да прикрия изумлението си.

— Повярвай ми, опитах — изплака тя. Изпитах облекчение, че не ме обвинява за въпроса ми. — Казах му, че не искам. Казах му, че не съм проститутка и че се виждам с него, защото го харесвам. — Раменете й увиснаха. — Но трябва да ти призная, Суки, че не бях напълно честна с него. И той го знаеше. Аз приемах всичките му подаръци. Скъпи неща. Но той ги даваше от сърце. Не ми е казвал, че трябва да се чувствам задължена! Аз никога не съм го молила за нищо!

— Значи с казал, че щом си приемала подаръците, нямаш друг избор, освен да изпълниш нареждането му?

— Той каза… — Тара започна да хлипа и изреченията й звучаха накъсано, като конвулсии. — Той каза, че съм се държала като метреса, че той ми е купил всичко, което имам, и вече е време да спечели нещо от тази инвестиция. Казах му, че не съм съгласна и предпочитам да му върна всичко. Но той отвърна, че не го иска. Каза, че някакъв вампир Мики ме бил видял с него и ме харесал. А Франклин дължал на Мики голяма услуга.

— Но това е Америка — запротестирах аз. — Не могат да постъпват така!

— Вампирите са ужасни — мрачно каза Тара. — Не знам как понасяш компанията им. По едно време смятах, че е много престижно да имаш вампир за гадже. Е, не точно гадже, а по-скоро богат чичко. — Тара въздъхна. — Чувствах се някак… закриляна. Приятно усещане, непознато. Но аз наистина мислех, че и той ме харесва. Не съм била с него само заради подаръците.

— Пил ли е кръв от теб? — попитах.

— Нима не го правят винаги? — изненада се тя. — По време на секс?

— Доколкото знам, да — отвърнах, — но имай предвид, че след като е пил от кръвта ти, той усеща какво изпитваш към него.

— Наистина ли?

— Да, настройва се на честотата на чувствата ти, един вид. А ако и ти си пила от неговата, ефектът е още по-силен. — Тара ме лъжеше за чувствата си към Франклин Мот, естествено. Била е пленена по-скоро от щедрите му подаръци и кавалерското му отношение. А вампирът го е знаел. Може и да не я е обичал, но равнодушието й определено бе повлияло на решението му да я прехвърли на Мики. — Какво точно се случи?

— Е, не беше чак толкова грубо, колкото го описах — каза тя с вперен в ръцете си поглед. — Една нощ Франклин каза, че трябвало да отиде някъде, но без мен. Попита дали имам нещо против да ме остави в компанията на друг вампир. Мислех, че го е грижа за мен, че не иска да ме оставя сама, че ще му липсвам — отиваше на някакъв концерт, — така че не се разтревожих особено. Мики се държеше прекрасно с мен, прекарахме си добре. Изпрати ме до вратата, като истински джентълмен.

Опитах се да прикрия изумлението си. Змиеподобният Мики, който сякаш имаше надпис „Мерзавец“ на челото си, бе накарал Тара да повярва, че е джентълмен?

— Добре, какво стана после?

— После Франклин трябваше да пътува извън града и Мики намина да види дали всичко е наред при мен. Донесе ми подарък. Аз го приех, защото помислих, че е от Франклин.

Тара лъжеше не само мен, но и себе си. Отлично знаеше, че подаръкът — гривна — е бил от Мики. Самозалъгваше се, че така той изразява своята почит към жената на повелителя си.

— Та, взех подаръка и излязохме. После, когато се прибрахме същата нощ, той започна да ме ухажва. Но аз го отрязах. — Тара вдигна поглед към мен. Лицето й излъчваше спокойствие и царственост.

Може и да го бе отблъснала, но не особено убедително.

Дори Тара забравяше, че умея да чета мисли.

— Значи тогава си тръгна — казах аз и Тара пое дълбоко въздух, — но не и следващия път.

Мики съвсем ясно бе изразил намеренията си.

Погледнах я. Тя потръпна.

— Знам — изплака тя. — Знам, сбърках!

— При теб ли живее?

— Има си дневно убежище някъде наблизо — промълви тя. Гласът й преливаше от отчаяние. — Пристига привечер и сме заедно през цялата нощ. Води ме със себе си по всичките си срещи, по нощни клубове… и след това…

— Добре, добре. — Потупах я по ръката, но не ми се стори достатъчно и я прегърнах силно. Тара стърчеше над мен, затова и прегръдката ми не изглеждаше точно майчинска, но просто ми се искаше да й дам да разбере, че съм на нейна страна.

— Той е много груб — прошепна тя. — Някой ден ще ме убие.

— Не и ако ние го изпреварим.

— О, не, не можем да го убием.

— Мислиш, че с твърде силен?

— Мисля, че не мога да убия, когото и да било, дори и него.

— О! — Винаги съм я смятала за кораво създание, имайки предвид тежкото й детство. — Тогава трябва да измислим друг начин да те измъкнем от него.

— Ами твоят приятел?

— Кой от всички?

— Ерик. Всички разправят, че Ерик си пада по теб.

— Всички?

— Местните вампири. Да не би Бил да те е прехвърлил на Ерик?

Веднъж Бил ми каза, че ако нещо се случи с него, трябва да отида при Ерик, но аз не го приех като прехвърляне от един вампир на друг. Впоследствие стана така, че с Ерик имахме нещо като връзка, но при съвсем различни обстоятелства.

— Не, не е — категорично отвърнах аз. — Остави ме да помисля. — И аз потънах в размишления под тежкия поглед на скъпата ми приятелка. — Кой е шефът на Мики? — попитах. — Или господар?

— Мисля, че е жена — отвърна Тара. — Само предполагам. Няколко пъти сме ходили в едно казино в Батън Руж и там той се вижда с една вампирка. Казва се Саломе.

— Като в Библията?

— Да! Ти би ли кръстила детето си така?

— Така, тази Саломе шериф ли е?

— Какво?

— Тя ли е местният вампирски началник?

— Не знам. Мики и Франклин никога не обсъждат подобни неща пред мен.

Опитах се да прикрия отчаянието си.

— Как се казва казиното?

— „Седемте воала“.

Хм.

— Добре, той демонстрираше ли някаква по-особена почит към нея? — Почит. Добро попадение от „Дума на деня“ в календара ми, който впрочем не бях виждала от пожара насам.

— Ами… поздравяваше я с нещо като поклон.

— Само главата? Или от кръста?

— От кръста. Всъщност… не точно… по-скоро леко навеждане.

— Добре. Как я наричаше?

— Господарка.

— Добре. — Замислих се няколко секунди и отново попитах: — Сигурна ли си, че не можеш да го убиеш?

— Може би ти ще успееш — мрачно каза тя. — Една сутрин, когато заспа след… секс… стоях надвесена над него с ледокоп в ръка дели петнайсет минути. Но ме достраша и не събрах сили да го забия. Ако разбере, че съм идвала при теб, ще полудее. Изобщо не те харесва. Смята, че ми влияеш зле.

— И правилно смята — уверено казах аз, макар че изобщо не се чувствах така. — Ще помисля по въпроса.

След още една прегръдка изпратих Тара до вратата. Тя дори успя да се усмихне. Дано успеех да оправдая очакванията й.

Нямах голям избор.

На другия ден щях да съм нощна смяна. Навън беше тъмно и той би трябвало да е буден.

Трябваше да се обадя на Ерик.

Бележки

[1] Entertainment and Sports Programming Network. — Б.пр.