Айлин Гоудж
Сестра ми (4)

Трета глава

Ани се протегна към празната чиния на дебелия мъж. Мръсните чинии, които крепеше с другата си ръка, задрънчаха и се разклатиха и за един ужасен миг тя беше сигурна, че цялата мръсотия ще се стовари на пода. Някак си обаче успя да ги закрепи.

— Извинете — каза тя, като се мъчеше да е спокойна и любезна, докато събираше ножовете, вилиците и чиниите за гарнитура от пластмасовата маса. Дебелакът и още по-дебелата му жена довършваха обяда си.

— Вие извинете — изръмжа съпругата на дебелака, когато Ани случайно закачи рамото й.

Ани забеляза, че госпожа Дебелана току-що беше омела двоен хамбургер със сирене с гарнитура от лук и салата от зеле и ягодов сладкиш с извара за десерт. „Вероятно е получила киселини от всичко това“ — помисли си Ани, но после се сети, че старата крава се беше заяла с нея още преди да започне да прибира масата, още когато Ани беше объркала поръчката й и беше донесла салата от маруля и домати вместо от зеле.

Ядосана, Ани усети как по шията й пропълзява червенина. По челото й изби пот и тя се притесни, че не може да спре и да я избърше. Но после си помисли: „Вината е моя. Просто не ме бива за това“ — и гневът й се изпари.

Вече цяла седмица работеше в „Партенон“, но все още не беше усвоила необходимите умения. Нещо по-лошо, чувстваше, че никога няма да успее. Как се справяха другите? Например Лорета. Едва малко по-голяма от Ани, тя правеше всичко да изглежда лесно… като ходенето и дъвченето на дъвка едновременно.

Какво й беше казала Лорета през първия ден?

— Скъпа, аз съм родена за това. — И като огледа Ани от главата до петите и всмука пълните си бузи, добави: — Но не мога да схвана ти кво праиш тука.

В този миг и Ани се чудеше същото. Знаеше обаче, че без тази работа не би могла да купи никакви продукти, нито пък да спести пари, за да плати наема за следващия месец.

Не, трябваше да се справи, или тя и Лоръл щяха да спят в някой подлез. Накрая щяха да ги арестуват и тогава Вал — ако не беше мъртъв — със сигурност щеше да ги намери.

По гърба й пробягаха ледени тръпки. Точно сега, дори и в този миг, той може би ги търсеше. Ами ако беше отишъл на автогарата на фирма „Грейхаунд“ в Лос Анжелос и по някакъв начин беше открил, че са си купили билети за Ню Йорк?

— … и аз му казах: „Ако не можеш да намериш по-добро извинение от това, младежо, по-добре си хващай пътя и…“

Пискливият глас на дебеланата стържеше като нокти по черна дъска. Ани беше обляна в пот. Беше едва обяд, а от мишниците й вече капеше вода. Тази вечер пак трябваше да пере униформата си и да я закачи да се суши пред печката. И, Господи, щеше ли някога да се отърве от миризмата на гранясала мазнина? Косата й, пръстите й, дори чорапогащникът й миришеше като вчерашен хамбургер. Току-виж някое гладно куче връхлети върху нея и си отхапе парче месо.

Разчисти чиниите, обърна се и изведнъж непохватно закачи ръба на масата. Кафената чаша на върха на наклонената й кула се разклати и се плъзна. С разтуптяно сърце Ани я сграбчи, но тя изпадна от потната й длан. Докато ужасена я наблюдаваше, времето сякаш спря като във филм на бавни обороти — бялата чаша падаше все по-надолу, а отпечатъкът от розовата устна на дебеланата почти й се хилеше насреща. Тя се удари в масата, разпръсквайки остатъците от кафе с мляко, после изведнъж, подобно на билярдна топка, целеща се в странична дупка, се плъзна и се стовари точно в средата на изпъкналия скут на дебеланата.

Госпожа Дебеланата изпищя и започна неистово да трие петното върху лимоненозеления си полиестерен костюм.

— Глупачка такава! Погледни само какво направи! Съсипа ми костюма!

— Съжалявам — каза Ани, после разстроена грабна една смачкана салфетка и започна да попива мокрото петно, но само успя да добави ново леке от кетчуп.

Госпожа Дебеланата бутна ръката й.

— Искам управителя! Доведете управителя! — Тя започна да мята мълниеносни погледи към съпруга си. — Не стой така, Ханк! Направи нещо.

Ани имаше чувството, че цялата сцена става под водата. Наблюдаваше как гумените устни на жената се отварят и затварят, подобно на тлъст шаран, и как след това съпругът тромаво се изправя. Шум като от напираща вода изпълни ушите й, а светлината, която се процеждаше през запотените дебели прозорци, сякаш беше набраздена от вълни.

После шефът й, Ник Димитриу, се приближи бързо към тях, а от околните маси всички ги зяпаха с вилици, застинали във въздуха. Искаше й се да потъне вдън земя. Сърцето й биеше силно, по врата и гърба й се стичаше пот.

Щеше да се защитава. Щеше да им покаже. Не беше някое слабо момиче, което да се разпадне при най-малкия повод. Но Боже мой, Ник изглеждаше наистина разярен. Дебелите му вежди бяха свити, тъмните му очи святкаха застрашително.

— Хайде, изчезвай — изсъска й той. — Чакай ме в кухнята. Аз ще се погрижа за тези хора. После ще си поговорим.

С пламнали страни Ани отнесе мръсните чинии и ги сложи в голямата кофа до миялната машина. В очите й напираха сълзи, но не можеше да си позволи да заплаче. Не и докато Лорета, Джей Джей и Спиро я наблюдаваха. Тя хвърли поглед към струята пара, която се издигаше над мивката, където косматият Джей Джей търкаше с четка една от огромните тенджери. От другия край на кухнята цвъртенето на нещо внезапно потопено в тигана с индустриални размери отекна в ушите й като приглушен откос от картечница.

Лорета я докосна по рамото и Ани се сети, че сигурно е видяла цялата сцена.

— Не се притеснявай — успокои я тя. Светлосините й очи бяха пълни със съчувствие. — Ник кипва от яд за секунди, но иначе е добър човек. И без това вината не беше твоя. Може да се случи всекиму.

Ани обаче знаеше, че не е вярно. Лорета не би изпуснала чашата. И да обърка всички онези поръчки — само вчера, на пета маса, супа от сушен грах вместо минестроне и добре изпечена пържола вместо недопечена. И всичко това трябваше да бъде хвърлено на боклука и да се приготви ново.

Не, Лорета може никога да не беше учила френски или тригонометрия, но когато ставаше дума за сервиране, беше гениална в сравнение с Ани.

Ани изведнъж си представи как седи на дългата испанска маса в Бел Жарден и си взема ростбиф от подноса в ръцете на Бонита. Закръглената Бонита в черно-бялата си униформа, с блесналото си мургаво лице, сякаш предлагаше на Ани чудесен подарък. „А аз го приемах за дадено… никога не оценявах колко много работи тя.“

Усети болка от загубата. Бел Жарден й липсваше много. Сълзите, които до този момент сдържаше, сега изпълниха очите й. Толкова й се искаше да зарови лицето си в някоя кърпа и да се наплаче. Знаеше обаче, че е невъзможно. Лоръл щеше да я чака в празната им квартира. В хладилника нямаше нищо, с изключение на кутия мляко и полупразна консерва риба тон — дори и една котка не можеше да се нахрани с това. Ако не получеше достатъчно бакшиш днес, смяташе да поиска аванс от Ник, а после да купи някакви продукти на път за вкъщи.

Но сега, докато наблюдаваше рамото на шефа си през летящите врати, Ани усети как вътрешностите й се свиват. Колко глупава и самодоволна беше, когато си мислеше, че работата й ще е съвсем лесна.

Макар да й се искаше да избяга през задната врата, тя се насили да остане и да се държи достойно. „Имам нужда от тази работа“ — помисли си тя.

Тя се приближи към шефа, жилав грък с морав белег, който започваше от дясното му око и стигаше до челюстта му. Беше работил като хамалин, докато събере достатъчно пари, за да започне свой собствен бизнес, й беше разказала Лорета, и един ден някаква тел се скъсала и разрязала дясната му буза. Тъй като белегът опъваше ъгъла на устата му, той имаше непрекъснато намръщено изражение.

С разтуптяно сърце Ани се насили да го погледне право в очите. „Никакво хленчене, никакви неубедителни извинения“ — нареди си тя. Независимо от всичките си несполуки и болести, Диъри никому не позволяваше да хленчи, включително и на себе си.

— Съжалявам за случилото се — каза Ани. — Правя всичко по силите си, господин Димитриу.

Изражението му се смекчи и той поклати глава.

— Зная това… но, виж, бизнесът ми трябва да се развива. Мога да си позволя една-две грешки. Но ти, Ани… може би се стараеш прекалено много. И така си създаваш проблеми. Създаваш и на мене проблеми. Онази жена, тя е редовна посетителка, иска да платя за почистването на дрехата й. Аз се усмихвам и казвам: „Николас Димитриу винаги компенсира“, но това ли е начинът да се правят пари? Не, съжалявам, но трябва да напуснеш. — И се обърна.

— Чакайте! — извика Ани. Не искаше да го моли… и все пак не можеше да го остави да я уволни. Сподавените сълзи се надигнаха в гърдите й и гласът й прозвуча неестествено писклив и разтреперан. — Ще платя за грешките си. Удръжте ми го от заплатата. Господин Димитриу, с-страшно се нуждая от тази работа. Моля ви… дайте ми още един шанс. — За един ужасен миг всичко започна да се олюлява и сгорещява пред очите й и тя се уплаши, че ще избухне в сълзи като идиотка.

Кривата уста на Ник се изви в тъжна усмивка.

— Давам ти добър съвет, Ани. Това не е място за момиче като тебе. — Стъписана, Ани наблюдаваше как той се обръща и изчезва през летящите врати.

Лорета се приближи към нея и я прегърна.

— Зная, че точно сега не ти се иска да го чуеш, но той е прав — каза тя. — Прекалено си умна за тази дупка. Обзалагам се, че си актриса или модел, която чака големия си шанс, нали? — Воднистите очи на Лорета станаха тъжни. Най-лошото на тази работа, веднъж се беше доверила тя на Ани, било, че трябвало да пропусне филма „Дните от нашия живот“.

Ани, която нарочно избягваше да говори за себе си, не можеше да не се почувства поласкана. Освен това беше благодарна на Лорета, че й отвличаше вниманието. Не можеше обаче да избегне мрачните мисли в дъното на съзнанието си. Как щеше да си намери друга работа, да плати наема за следващия месец, да храни себе си и Лоръл?

В задното чекмедже имаше точно четиридесет и два долара и седемдесет и два цента — бакшишите, които бе спечелила досега и последните пари от продажбата на бижутата. Това, заедно със заплатата за тази седмица, трябваше да им стигне до края на месеца… ако беше много, много внимателна. Но после…

„О, боже, какво ще правя?“

Разтреперана като онзи път в Бел Жарден, пред камината, Ани взе седмичната си заплата от господин Димитриу и си тръгна.

На Осмо авеню, докато минаваше покрай един зеленчуков магазин с купища маруля, домати и ябълки, оставени на тротоара, тя се сети за онази сцена в „Отнесени от вихъра“, когато Скарлет вади репичката, а после вдига юмрук към небето и се заклева: „Никога няма да гладувам отново“.

Като си помисли колко прилича на филм затрудненото й положение, Ани се изсмя рязко, после промърмори под носа си:

— А сега какво?

Все щеше да измисли нещо. Непременно.

 

 

— Барух ата адонай, елохену мелех ха-олам…

Ани затвори очи и се вслуша в гласа на Ривка, която монотонно припяваше благословията над свещите. Отпусна се, следобедната неприятност избледня в мислите й.

Реши и тя да се помоли и промърмори:

— Моля те, Господи, нека си намеря нова работа. — „Нещо, което да мога да правя добре… да си намеря мястото.“

Отвори очи и започна да наблюдава как Ривка в спретнатата си прилепнала шапчица и роклята на цветя с дълъг ръкав заема мястото си на претъпканата маса точно срещу съпруга си, между Сара и Лоръл. Последва още припяване на иврит, което този път започна господин Груберман, после се присъединиха и другите и гласовете им се занаслагваха — нежните високи гласове на Сара и Лея и четиримата им братя, смесени с колебливия, стеснителен алт на тринадесетгодишния Мойше. Ани чуваше и тихото пригласяне на Лоръл, по някоя фраза тук-там. Изненадано погледна сестра си, наконтена в синьо-белия си кариран джемпър и моряшка жилетка. Кога беше научила това Лоръл?

Вероятно Ривка също го забеляза, защото се усмихна на Лоръл.

— Много добре, моето момиче. Сега ще ми помогнеш ли да кажа благословията над хляба, а?

Лоръл кимна стеснително и Ривка й подаде големия нож. Танцуващите пламъци на свещите, поставени в сребърните свещници върху шкафа, се отразяваха в острието.

— Барух ата адонай… — Ривка и Лоръл започнаха заедно, после Ривка спря и кимна на Лоръл, молейки я да продължи. Лоръл се поколеба, бледите й страни се изчервиха. Вдигна поглед, огледа крадешком масата и когато видя, че никой не й се присмива, пое дълбоко дъх и със запъване завърши:

— … елохену… мелех… ха-олам… хамотци… ле-хем мин ха-оретц.

Сияеща, Лоръл дръпна снежнобялата ленена покривка, която покриваше обредния хляб, и изчака Ривка да отреже крайчеца на продълговатата сплетена на плитка франзела. По примера на Ривка тя отчупи късче от комата, който Ривка й даде, и го пъхна в устата си, подавайки останалото на Ани. По този начин парчето хляб обиколи цялата маса, докато всеки не си отчупи от него и то не свърши.

Това беше вторият път, когато Ривка ги канеше на вечеря на Шабат. Миналия петък беше същото, спомни си Ани: светлината на свещите, после благословиите над виното и хляба. Тогава обаче Лоръл просто беше стояла безмълвна и по време на цялото припяване беше гледала в чинията си. А сега се беше присъединила, и то на иврит.

Ани знаеше, че сестра й много бързо усвоява нови неща, особено игри на карти, и само след няколко седмици влачене подир Ривка беше станала вече и доста добра готвачка, но все пак не можеше да не се впечатли. Какво ли щеше да измисли следващия път?

Когато Ривка, Сара и Лея станаха и донесоха от кухнята димящите подноси с печено пиле, картофи, броколи и юфка, а момчетата си забъбриха на идиш, Лоръл бутна Ани и я попита:

— Хареса ли ти хлябът? Аз го правих.

— Ти си го правила?

— Е, през повечето време само помагах, но за този Ривка ме остави да омеся тестото и да го сплета. Блести отгоре, защото се намазва с белтъци.

— Белтъци — повтори Ани. Вгледа се в сестра си и забеляза колко по-спокойна и пораснала изглежда тя дори отпреди няколко седмици. Ето и косата и — беше престанала да я носи на плитки и на опашки; сега беше хлабаво вързана на тила. В очите й имаше нов блясък.

Ани се сети как миналата вечер, когато се беше прибрала от „Партенон“, воняща на мазнина и пот, гладна и толкова уморена, че едва можеше да се държи на крака, беше заварила Лоръл в малката им кухня с вече приготвена вечеря — месо, печени картофи, които сама беше приготвила заедно с малко увехнала салата. Месото беше леко изгорено и картофите бяха воднисти, но Ани ги изгълта и не излъга, когато каза на Лоръл, че това е най-вкусното ядене, което си спомня.

Още не беше казала на Лоръл, че е уволнена. Нямаше тази смелост. А Ривка? Какво трябваше да направи Ривка следващия месец, ако Ани не можеше да й даде парите за наема — да ги остави на благотворителни начала? Не, Ани знаеше, че семейство Груберман с всичките тези деца има труден живот и едва свързва двата края. Нуждаеха се от наема.

Не, трябваше да намери нещо… и то бързо.

Междувременно обаче… о, колко чудесно беше просто да седи така и да поглъща хубавите, апетитни миризми, изпускани от отрупаните подноси и купи, които се слагаха на масата, и да чувства топлината и задружността, които изпълваха стаята. Дори пререканията между малките деца не можеха да нарушат очарованието.

— Мамо, Шаим ме рита под масата, кажи му да спре!

— Шаим, спри — нареди спокойно Ривка, без дори да вдигне поглед от пилето, което режеше на малки парчета заради Шейни, седнала на високо столче точно зад Ривка, а после добави: — Ей, Йонки, броколите са за устата ти, а не за салфетката.

Ани наблюдаваше петгодишния Йонкел, чието кепе пак се беше килнало върху късо подстриганите му къдри. Топчестите му бузи се зачервиха и той стеснително разгъна салфетката си и изтърси смачканите броколи отново в чинията.

— Аз няма да ям моите — заяви върлинестият Мойше, който изглеждаше много по-малък от тринадесетте си години, особено ако се изключеше прасковеният мъх по брадичката му. Парата от чинията замъгляваше дебелите му квадратни очила. — Откъде да зная, че вътре няма буболечки?

— Буболечки? — остро го погледна Ривка.

— Ами, всъщност не съм видял нито една… но ако изям някоя по погрешка, те не са кашер.

— Кой казва така?

— Равинът Манделбаум.

— Слушай, ако равинът Манделбаум иска да яде на моята маса, тогава нека първо да дойде и лично да измие всяко парче броколи. Дотогава, аз готвя, а ти ядеш. — Гласът на Ривка беше възмутен, но очите й проблясваха развеселено.

— Виж, Мойше, аз ги ям — окуражи го Лоръл, набоде едно голямо парче на вилицата си и го лапна. — Наистина е много вкусно!

Всички на масата, с изключение на Лоръл и Ани избухнаха в смях.

— Ти можеш да ядеш всичко — изхили се Лея, тъмнооко петнадесетгодишно момиче с розови страни и гладка кестенява коса, навита на руло, по-малко и жизнено копие на по-голямата си сестра, Сара. — Ти не си еврейка.

— Мойше ги оставя, не защото е евреин — отвърна делово Лоръл. — Той просто не обича броколи.

На масата отново избухна смях.

Ривка се усмихна и се обърна сияеща към Лоръл:

— Умно момиче.

Ани се изпълни с уважение към Лоръл. Ето я, потопена в чужда среда, в непознат град, който със същия успех можеше да бъде и в Унгария, сред хора, с които нямаше нищо общо, и все пак някак си се оправяше, представяше се възможно най-добре… дори научаваше нови неща. И може би в същото време учеше и тези хора на нещо.

Товарът да се грижи за Лоръл, да се притеснява за нея и за това как ще оцелеят, изведнъж стана по-лек, отколкото този следобед. Май не само Лоръл зависеше от нея… май малко по малко тя също започваше да зависи от Лоръл.