Айлин Гоудж
Сестра ми (34)

Тридесет и трета глава

Ани се спря пред сградата, където навремето бяха живели с Лоръл. Бе се разхождала, потънала в мисли, и нямаше представа как е стигнала до тук. Тротоарът беше пуст, сигурно беше към три-четири сутринта. Втренчи се в опушената тухлена фасада на сградата с чувството, че е някакъв сомнамбул или участник в хипнотичен сеанс, когото току-що са извадили от сън с щракване на пръстите.

Помнеше, че беше ходила в „Артуро“, където изгълта две парчета пица и половин калцоне със спанак, после Емет я качи в едно такси и й нареди да се прибира да спи. Таксито я докара до Десета-Запад, където се намираше нейният уютен и разхвърлян апартамент. Смътно си спомняше, че отключи портата от ковано желязо към улицата и мина по частния път, използван от хората от нейната и от още три къщи. Няколко пъти се беше препънала в заскрежените стари павета. После отключването, траяло цяла вечност, на трите ключалки на вратата й. Най-сетне вкъщи, опипом, тръгна по тъмните стаи. Беше толкова уморена, че дори не запали лампите и явно се беше проснала в леглото заедно с дрехите. Смътно си спомни как след час-два се събуди с пресъхнала уста и сърцебиене; беше й горещо и се чувстваше затворена, като в клопка; умираше от желание да се измъкне… да подиша малко свеж въздух. После, като в мъгла, бе вървяла и вървяла, без да гледа накъде.

Сега, докато стоеше на тротоара пред бившата си къща, трепереща в тъничкото яке, което бе облякла, без да мисли, й хрумна, че подсъзнателно трябва да е знаела през цялото време накъде се е запътила.

Към Джо. Видя осветените прозорци на втория етаж и не се изненада. Трябваше да го види и да разбере дали Лоръл е права… дали тя има нещо общо с това, че Джо и Лоръл се разделяха. Господи, ами ако бе истина? „Искам ли да е истина“ — питаше се тя. Без да усети, започна да гризе старателно отгледания си маникюр.

Спомни си как Емет я беше вдигнал и понесъл към изхода на фабриката. В момента имаше същото усещане, сякаш нещо я беше повлякло. Изкачи напуканите каменни стълби и блъсна остъклената входна врата към тясното фоайе, облицовано с опушени плочки. Ръката й машинално посегна към звънеца на Джо и го натисна.

Микрофонът изпращя и в студената тишина отекна изкривен до неузнаваемост глас. Беше Джо и съвсем не изглеждаше заспал. Сякаш бе очаквал някого.

Докато се качваше по стълбите, осветени само с голи крушки, главата й започна да се прояснява. „Това е лудост — мислеше си Ани, — не биваше да идвам. Вероятно само ще влоша нещата за Лоръл.“

Сети се как се беше почувствала миналата година, когато бяха разделени с Емет — не че беше разбита до степен да не може да стане от леглото, но усещаше някаква празнота, като че беше празна къща, от която са изнесени и мебелите, и шумните обитатели. Не беше предполагала колко държи на него и колко се е преплел животът им, докато той не си беше тръгнал. И все пак тя просто не можеше да се реши да сложи халка и да се обвърже за цял живот. Имаше желание да го стори, но нещо все я спираше. Някакъв лабиринт вътре в нея, през който първо трябваше да премине. Може би затова бе тук сега — Джо да й покаже пътя.

Видя Джо, който я чакаше на площадката пред отворената врата. Висок, с рошава кестенява коса. Дългата му сянка падаше под ъгъл върху стената насреща. Беше облечен в широк панталон и стар пуловер с висока яка, ръкавите му бяха навити над лактите. Краката му бяха боси, сякаш не забелязваше студа, или пък не го интересуваше.

Тя го целуна по ледената буза. За момент сякаш се движеше под вода — много бавно, само сърцето й препускаше. После преплува покрай него, през отворената врата, мина по тесния, слабо осветен коридор в ярко осветената дневна. Обърна се и видя Джо. Гледаше я озадачено, без да може да реши дали тя е дошла наистина, или е само сън.

— Ани! Господи! Какво правиш тук? — Той потри лицето си; кожата по челюстта му изглеждаше ожулена и на петна.

— Ще ми повярваш ли, че просто минавах от тук, видях, че прозорците ти светят, и реших, че малко компания няма да ти навреди?

— В четири сутринта?

— Не можах да заспя.

— Да… аз също.

— Мога ли да седна?

— О, разбира се. — Той примигна и поклати глава, сякаш да се съвземе. — Кафе? Направил съм достатъчно кафе да държи целия град на педали.

— Не, благодаря. — Тя се огледа. От години не беше идвала тук, но квартирата му изглеждаше точно както си я спомняше — лакирания дървен под със самотното навахско чердже, варосаните тухлени стени, монашеските диван и столове. На масичката за кафе мерна стар брой „Нюзуик“ с Елвис на корицата — бяха минали три-четири години от неговата смърт, но Джо все още го пазеше. Господи, това място беше като музей… като завръщане към миналото — нейното минало; всяко нещо, спиращо погледа й, съдържаше спомен, хиляди спомени.

— Странно е да дойда отново — каза тя — и да те намеря тук. Сякаш никога не си мърдал от това място.

— Нямам такова усещане. — Той се огледа като че наистина очакваше да открие, че по погрешка е попаднал на чуждо място. — Да живея отново тук ми се струва някак неуместно. Като че се опитвам да се напъхам в дреха, от която отдавна съм израсъл.

Ани докосна ръката му.

— Джо, какво става с теб и Лори? Онзи ден бях у вас и тя ми се видя много разстроена, но не предполагах, че…

— Какво ти каза?

— Тя… мислеше, че имаш любовница. Видяла те с онази жена, съветничката. Но когато й казах, че е изтълкувала видяното неправилно, тя… тя истински се ядоса и ми наговори куп налудничави неща… Сигурна съм, че не може да ги мисли наистина. За мен… и теб.

— Може и да не са толкова налудничави. Може би ние с теб сме лудите.

Той гледаше отраженията им в тъмния прозорец със странно отнесен израз. Беше без очила и изглеждаше някак разголен и беззащитен като малко момче. Клепачите му бяха зачервени, като че ли ги беше търкал. Покъртителни очи.

— Някога вслушвала ли си се в тишината? — каза той тихо, като че на себе си. — Имам предвид наистина да се вслушаш? Без музика, без телевизия, дори без външен шум. Можеш да чуеш ритъма на сърцето си. Плашещо е. Започваш да мислиш, че то може просто да спре. Като часовник с развита пружина. — Джо спря и се обърна към нея, като че ли този път наистина я видя. Тя също го виждаше по-ясно от когато и да било през всичките тези години. Изглеждаше изтерзан, но чертите на лицето му, които през по-младите години изглеждаха неопределени, бяха придобили ясни, завършени очертания, без прекалено остри ъгли.

„Заслугата е на Лоръл“ — помисли Ани. Може първите години да не е бил безумно влюбен… но Лоръл му беше дала нещо, което тя самата надали бе в състояние да предложи. Дом, семейство, убежище от напрежението и вълненията в работата. Защо тогава това беше на път да се разпадне?

— Господи, какви ги дрънкам! — каза Джо и тръсна глава. — Ставам отвратително черноглед с възрастта. Или пък съм прекалил с кафето.

— Ти говори ли с Лоръл? Аз се опитвах да се свържа с нея, но ми дава все заето. Подозирам, че оставя телефона отворен.

— Тя не иска да говори и с мен — въздъхна той. — Кара Адам да ми се обажда. — Той притисна косата си с две ръце към черепа си, после я разроши и продължи: — Господи! Знаеш ли какво е да казваш на хлапето си, че не знаеш кога ще се прибереш!

Краката на Ани изведнъж омекнаха и тя се отпусна на твърдия кожен диван. Сърцето й сякаш се беше кичило в гърлото.

— Джо, искаш да кажеш, че… Нали не мислите за…

— Развод ли? — Той я погледна с ужасени кървясали очи и стисна зъби. — Господи, не. Лори иска за малко да остане сама. Да размисли. Да разбере към какво вървим… — Той се усмихна криво. — Евфемизми. Това, което всъщност иска да каже, е: „Ти ме предаде, кучи сине“.

„Може и да е така, но и аз отчасти нося вина.“ Външно тя се беше отказала от Джо, но не и в сърцето си. Там тя се бе вкопчила в тази любов и тайно се грижеше да не завехне, закриляше я като мъждукаща свещичка, за да не угасне. С нейна помощ държеше Емет на разстояние… и може би я използваше да наказва Лоръл за това, че й бе отнела Джо.

Но ако това бе истина, тя не бе го направила нарочно.

— Лоръл просто е наранена. Ще й мине — заговори тя бързо, сякаш за да убеди себе си.

— Не… не е само това. — Джо се отпусна на дивана до нея, с лакти, опрени на коленете, и хвана главата си с ръце. Ани виждаше меките косъмчета на тила му, като бебешките коси на Адам. Едва сдържа желанието си да посегне и да го погали. — Тя е различна. Аз се ожених за хлапе. Сега това хлапе е пораснало. Тя ме обича, но вече няма нужда от мен, не както едно време. И това е добре… Лошото е, че аз имам нужда от нея. — Гласът му се задави.

— Какво смяташ да правиш?

— Мислех да й напиша писмо. — Той посочи към тефтера с няколко на драскани думи върху горния лист; наоколо се валяха още няколко, смачкани на топка.

— И какво ще й пишеш?

— Че я обичам.

— Тя сигурно го знае.

— Зная. Поне се надявам, че е така.

— Тогава защо е всичко това?

— Защото тя знае, че не е единствената. Тя знае за моите чувства към теб.

Ани чу стъпки на горния етаж. На перваза на прозореца един гълъб загука и тя се почуди дали утрото вече не е наближило. Почувства студ, пронизващ костите и сърцето й — дали не спираше постепенно, като развит часовник?

— Не сме направили нищо лошо — каза тя като тъп ученик, който не се сеща как да отговори.

Джо въздъхна.

— Господи, понякога си мисля, че всичко, което сме направили, е било лошо. Всичкото това преструване.

Искаше й се да запуши уши, за да не чува гласа му.

В същото време по тялото й се разля горещина и пулсът й се разбърза.

— Не! — извика тя. — Не беше така. Аз исках… искрено исках да сте щастливи с Лоръл.

Мислено прецени думите, които каза, както клиент проверява дреха да няма петна, някое липсващо копче или разпран тегел, и се отпусна: да, беше казала самата истина. Разбира се, че искаше сестра й да бъде щастлива и бракът й да е успешен. Разбира се.

— Аз също. — Джо притисна ръце към затворените си очи. — Аз също.

— Кажи й го. Кажи й, че…

Джо я погледна с непоносима мъка в очите. Господи, как понасяше?

Как го понасяше тя самата?

— Понякога мисля — започна бавно той, — че ако бяхме правили любов, аз и ти, поне веднъж… нямате да се чувствам толкова измамен.

Тишината сякаш ги погълна. Чуваше се единствено гукането на гълъба на прозореца и цъкането на изстиващия радиатор.

— Искаш ли да се любим сега? — Думите й се изплъзнаха преди да осъзнае тяхното значение и тя замря стресната, без дъх, сърцето й препускаше в галоп. И псе пак усети някаква необикновена безметежност, сякаш потъваше в кладенец, дълбок и хладен, а в тъмните му води мъждукаше едва забележимото й отражение. Беше изминала безкраен път, за да стигне до тук — може би бе време това пътешествие да свърши. Нима не затова беше тук, за да уталожи едно желание толкова старо, че бе станало част от нея, нейна плът и кръв? Когато беше с Джо, желанието й беше в тона на всяко нейно изречение, в сърцевината на всяка нейна мисъл.

Но тя винаги се владееше и внимателно следеше всяка своя дума, докосване, всяка своя целувка пред свидетели. Винаги благоразумна, в границите на сестринството.

Джо я гледаше втренчено, сякаш нежно я прегръщаше с очи. В тази светлина очите му бяха по-скоро кафяви. Какъв красив цвят! Как може хората да считат кафявия цвят за скучен? Очите на Джо бяха с цвета на земята, с цвета на вековете. Дори тънката мрежа от бръчици, излизащи ветрилообразно от ъглите на очите му, я трогваше: още повече й се искаше да го прегърне.

Той рязко се изправи и без да докосне сепнатата Ани, без дори да я погледне, излезе от стаята. Ани като в транс го последва.

Спалнята на Джо бе по-малка, отколкото в спомените й, с един висок прозорец към мъничкия двор, осветен с жълта крушка, която разливаше восъчна светлина върху ниските вечнозелени растения и лехата с полуживи цветя, останали от лятото.

Беше осветена само от светлината, идваща от двора, и всичко беше някак вцепенено, като на черно-бял филм. Филм, на който липсваха началото и краят… имаше само сега и тук.

Джо не продума, докато тя се събличаше. Тъмните му очи я гледаха непроницаемо. Сетне той свали пуловера си и застана пред нея само по панталон: дългият му торс бе на петна от сянката на дървото зад прозореца. Образът на Лоръл за миг мина през съзнанието на Ани, но тя го прогони. „Това принадлежи на мен — каза си тя яростно, — на нас. Лоръл никога няма да узнае.“

Гледаше го, докато той сваляше останалите си дрехи. Потръпна, но не от студ, при вида на голия Джо — висок и хубав. Лицето му сякаш бе съставено само от светлосенки. Стояха един до друг, голи, без да се докосват. Ани имаше чувството, че е хваната в електрично поле, въздухът около нея вибрираше от статични заряди, искрящи по голата й кожа, по корените на косата й. Стори и се, че вижда далечни звезди да блестят някъде на границата на полезрението. Главата й бучеше. Тя едва се държеше на крака от уплаха и трепет.

Ако не избягаше много бързо, щеше да бъде пометена. Може би без да може никога да спре.

Но дори да знаеше, че бързият влак фучи право срещу нея, тя пак не би могла да помръдне.

Джо започна да я гали. Докосна косата й, лицето й, връхчетата на пръстите му се плъзнаха леко по клепачите й, носа, устните. Нежни ласки, които успокояваха и в същото време я възбуждаха. Сякаш я нанасяше на карта, изучаваше я и я запаметяваше. Познаваха се от толкова време, че беше странно колко много още им предстоеше да открият — цяла нова вселена.

Меки длани, хладни в един момент, огнени в следващия, се плъзгаха надолу по шията, по раменете, по ръцете й. Той хвана в шепи гърдите й и се наведе да ги целуне една по една. Зави й се свят, сини искри затанцуваха пред очите й.

— О, Господи… Джо.

Той потръпна и от гърлото му се изтръгна полувъздишка, полустон. Придърпа я към себе си и тя почувства неговата възбуда, неговата топлина. А после я целуна. Не, не беше просто целувка. Беше нещо повече, много повече. Ако в този момент беше влязъл в нея, надали щеше да почувства по-голям екстаз от това, което вече изпитваше. Ярка горещина се разливаше по тялото й и тя имаше чувството, че цялата свети и блести. Господи, как бе могла да се лишава от това толкова дълго? Как бе могла?

Тя го докосна. Там… и там. О, колко беше хубав! Харесваше и икономията в тялото му — нямаше нищо излишно, нищо, което да наруши хармонията на дългите кости, мускулите като на котка. Яки прасци… А там, където го докосваше в следващия момент… Издължен и гладък… капчица течност на връхчето, топла и лепкава.

Стаята се разлюля и стените се килнаха. Тя бе легнала на леглото, Джо се надвеси над нея. Той целуна гърдите й, целуна пъпа и продължи надолу. Ани извика от нежния шок от допира на устата му, дъхът й спря, почти в агония. Хвана главата му, дланите й около слепоочията му усещаха как пулсът му бие като полудял. Тя заплака беззвучно, сълзите течаха от ъглите на очите й към косата. Тя го желаеше — о, колко го желаеше… но в същото време не искаше това да свърши. Искаше й се да продължи завинаги.

И в същото време нещо я теглеше към някаква по-висока, по-изтънчена точка. Тя можеше да го улови в ускоряването на дишането и на двамата. Усещаше го да се усилва, да съзрява с всеки удар на пулса. Беше цялата набъбнала и влажна.

Сега.

— В теб съм — ахна той — Почувствай го. Чувствай ме. Толкова е хубаво. Ани… Името ти. Господи, толкова обичам името ти. Ани, Ани, Ани! Господи, свършвам!

— Да! — извика тя.

Последва изгаряща треска — бяла, ослепителна, по-сладка от всичко, което познаваше досега. Да… о, да!

А после лежаха изтощени и възхитително чувствени. Ани помисли, че ще си тръгне променена. Струваше й се, че кръгът най-сетне е затворен. Изпитваше странно успокоение, макар мисълта да живее без Джо винаги да бе агония за нея.

Светът започна да навлиза в стаята. Приглушени гласове долетяха от долния етаж, на горния някой пусна водата в тоалетната. Навън се чу жално котешко мяукане, последвано от дрънчене на кофа за боклук. Някъде далече зави сирена.

Утро.

Тя се обърна към Джо, сгушен до нея: единият му дълъг крак бе прехвърлен върху нейния, едната му ръка минаваше под кръста й.

— Обичам те. — Думите излязоха с лекота, като реплика, репетирана безброй пъти наум.

Джо отметна едно кичурче от бузата й — тя се беше подстригала миналата седмица, по-късо от обикновеното, и сега тъмнокестенявата й коса стоеше като камбана. Съжали, че не я беше пуснала дълга, че нямаше къдрици до кръста, които Джо да увие около пръстите си и в които да зарови глава.

Но той не обръщаше внимание на косата й, той я гледаше с меките си кафяви очи.

— Благодаря ти — измърмори той. — За това. И за тебе.

— Беше по-лесно, отколкото би трябвало да бъде.

— Не говори така. — Той постави пръст на устните й. — Не можах да се почувствам виновен. Може би, би трябвало… не знам. Но изглежда, че направихме повече бели с това, че се опитвахме да се държим почтено.

— Джо, мислиш ли, че ако бяхме… — Тя се опита да седне, но Джо я спря.

— Ани, сега сме само ние… двамата, сега, тук, в това легло. Не знам какво ще се случи утре или вдругиден, или догодина. Знам само едно в момента — че те обичам.

Образът на Лоръл примигна и угасна. Утре щеше да мисли за това, както и за вината. Нима не можеше този момент да принадлежи само на нея?

— Хайде пак, Джо — прошепна тя и силно го прегърна. — Хайде да се любим пак.