Айлин Гоудж
Сестра ми (27)

Двадесет и шеста глава

— Не е кой знае какъв меден месец — каза Джо и се усмихна на жена си. Лори се беше свила в люлеещия се стол до парното, а Адам спеше дълбоко на рамото й като чувал с брашно. — Ще ми се да бяхме на Бермудите или пък на Поконос.

— На мен ми харесва там, където съм — отвърна тя, подхвана главичката на бебето с ръка и внимателно се изправи. Приличаше на златокоса гейша с това копринено кимоно.

Още бе разгърдена след кърменето на Адам. Джо зърна извивката на гръдта й — бяла като сметана, със съвсем лек розов оттенък — цвета на праскова.

Почувства се странно възбуден. Жена му и неговият син. Неговият син! Още не можеше да повярва, макар документите за осиновяване вече да бяха подадени и след някакви си шест месеца Адам щеше да е негов законен син. Технически подробности. Дори Адам да беше негова плът и кръв, нямаше да го обича повече. С Лоръл бе различно… чувствата му към нея бяха по-сложни. Въпреки това бяха вече младоженци. „Господи! Какво правя аз! — каза си той. — Как мога да се надявам, че нещата ще потръгнат, като нито веднъж за цял месец, откакто сме женени, не успях да я погледна в очите и да й кажа с чиста съвест, че я обичам?“ Чувство на вина го заля като вълна.

— Да ти помогна ли с нещо? — попита Джо и тръгна след жена си, която зашляпа с боси крака към спалнята — бяха сложили кошчето на детето до двойното легло.

Видът на променената до неузнаваемост ергенска квартира все още го изненадваше с бъркотията от бебешки принадлежности, пеленки, бурканчета и шишенца, без да се споменават купът дъски, платната, подпрени до стените, триножникът, боите — рисувателните принадлежности на Лори, всичко това размесено с гащи, сутиени, сатенени фусти, нощници, пижами, фланелки и други неща, които като че бяха поникнали за една нощ и образуваха тайнствена непозната джунгла.

— Подай ми чиста пелена да му я сложа под главичката — прошепна тя.

Джо й подаде една бархетна пелена от купа на масата и тя я постла върху матрака, преди да сложи бебето с лицето надолу. Адам, вече почти на месец и половина, с леко дръпнати очи и кичур черна коса, който допълваше образа му на миниатюрен сумо борец, изръмжа в просъница и сви колене под себе си. Гледката на стърчащото задниче с жълти хавлиени ританки бе толкова комична, че Джо тихо прихна. Любовта, която внезапно изпита, сякаш огря цялата стая. Без да откъсва очи от Адам, той намери ръката на Лоръл и я стисна.

— Виж го, прилича на таралежите на Биатрик с Потър с този вирнат задник — каза тя усмихнато.

— Защо лежи така?

— Фетална позиция. Така се чувства в безопасност.

— Откъде знаеш толкова много? Доста си осведомена за начинаеща майка.

— Забравяш опита, който набрах, докато живеех при Ривка. — Тя тихо се засмя. — Ривка ме наричаше малката мамалех. Вече знам какво е имала предвид.

Джо зави раменцата на бебето с одеялцето, подарък от Доли, с бродирани зайчета по краищата. Бебето се размърда, сбърчи смешно личице и след миг заспа спокойно. Джо не можеше да му се нагледа.

— Хубаво ще е, когато ще можем да го преместим в отделна стая — въздъхна Лоръл, — но някак ще ми липсва, че не сме тримата заедно.

Искаха да купят къща в Бейсайд. Офертата, която направиха, беше доста разумна, макар и не особено висока, и Джо се надяваше, че собствениците наистина много бързат да се отърват от къщата, както твърдеше агентът за недвижими имоти.

— Следобеда говорих с Джек — каза той тихо, макар че Адам сигурно можеше да спи и до аутобан в час пик. — Каза, че все още мислели. Щели да ни отговорят до края на седмицата.

— Не е зле — каза Лоръл. В момента явно не мислеше за никакви къщи, а стоеше и зяпаше Адам като омагьосана. Сетне вдигна поглед и Джо разбра, че той също е част от магията. Към удоволствието се примеси срам. За сетен път се запита защо неговата любов към нея не е също толкова безоблачна.

Вярно, бе се оженил за нея, но брачното свидетелство не беше гаранция за любов, а Лоръл заслужаваше много повече от някакъв половинчат ангажимент. Той си спомни горчивите думи на Ани, че не прави услуга на Лоръл като се жени за нея. Не, не ставаше дума за спасители в ръжта. Лоръл бе способна да се оправи съвсем добре и сама. Ако някой се спасяваше, това бе самият той. Той имаше нужда от това… от Лоръл… от Адам, от съпруга и семейство. Може би винаги го бе знаел, дълбоко в себе си, само че се бе страхувал да си го признае. Останалото — дълбокото чувство, като това, което изпитваше към Ани, щеше да дойде от само себе си — щеше, нали? Какво ще му попречи?

Ани…

Усети как сърцето му се сви. Да, по дяволите, той я обичаше, нямаше съмнение, обаче дали тя беше готова да се задоми, да влезе в ролята на съпруга? Много се съмняваше в това. Тя имаше своята мечта и той се възхищаваше на постоянството, с което я преследваше, но истината беше, че тя бе прекалено погълната от „Тут де суит“. Веднъж му бе казала, че не иска да има деца, докато нещата не се стабилизират, и, доколкото той я познаваше, това време нямаше да настъпи скоро. Тя твърдеше, че го обича, и може би наистина бе така, но да се опитваш да спреш Ани на едно място беше равносилно на игра на рулетка — рано или късно средствата ти се изчерпват.

Независимо от това той си даваше сметка, че все пак щеше да се ожени за Ани, ако Лоръл не се нуждаеше от него по-силно. Ако желанието му заедно с Лоръл да вземе участие в този нов живот, появил се на бял свят с негова помощ, живота на неговия син, изведнъж не бе изместило всичко останало. Пък и самата Лоръл бе толкова близка, толкова земна и непосредствена! След като цяла вечност беше тичал, за да настигне Ани — бе тичал към нея като към далечни снежни върхове, които винаги изглеждат близо, но някак все не успяваш да ги достигнеш, — сега най-накрая му се струваше, че е стигнал на завет, в топло убежище.

Взря се в Лоръл и в съзнанието му изплува друго, отдавнашно лице — на младо момиче, което го гледаше с доверчиви очи. Дали ще може да оправдае това доверие? Дали ще може да я обикне по начина, по който обичаше Ани? В момента бе сигурен само в едно: той я желаеше. С коси, разпилени по раменете, с подпухнали от недоспиване очи и разтворено кимоно тя изглеждаше толкова привлекателна, че му се искаше да я грабне в прегръдките си.

Нещо го спираше. През месеца, откакто бяха женени — скромна, делова церемония в градското кметство, на която присъстваха само Доли и Ани — не се бяха любили нито веднъж. Тялото й имаше нужда от време, за да се възстанови. Докторът бе казал четиридесет дни. Джо всъщност не бе особено разстроен. Бездруго тяхното едва ли можеше да се сметне за обичайния за младоженци романтичен меден месец — с Адам, който заявяваше непрестанно правата си върху тялото й и непрекъснато шумно настояваше за цялото й внимание.

„Не само Адам ти пречи. Признай си, приятелче, Ани също. Иска ти се тя да носи брачната халка.“

Джо усети как стомахът му се присвива от спазми. Може и така да е. Добре де, наистина доста мислеше за Ани. Питаше се дали й липсва старият й апартамент на горния етаж, дали новото й жилище в западната част на Десето авеню е достатъчно комфортно. Питаше се също дали той самият й липсва.

Обаче тук и сега пулсът му препускаше заради Лоръл. Може би това не се наричаше любов. Вероятно това бе само старата черна магия, желанието. Но то съществуваше.

В тишината с дъх на бебе Джо хвана кичур от косата й и го уви около пръста си. Тя се усмихна и се доближи до него, като се остави да я придърпа, докато челата им почти се докоснаха. Лицето й изгуби очертанията си като в мъгла, косата й се превърна в златен облак и той се сети, че дъхът й замъглява лещите на очилата му.

Джо ги свали и ги остави на масата до кошчето. Сърцето му биеше силно. Той вдигна поглед и видя, че Лоръл е пуснала кимоното си на пода. Беше я виждал да се съблича и преди, но този път бе различно. Той усети някакъв възторг, като плувец, който плувайки в ледена вода, изведнъж попада в топло течение.

Голотата й сякаш искреше в проникващата отвън светлина. Кожата й бе сребърнобяла, като крила на нощна пеперуда. Господи, колко бе красива! Коремът й, все още кръгъл и прорязан от избледняващи лилави стрии, и пълните й гърди, натежали като зрели плодове, готови да се откъснат от дървото, я правеха в неговите очи още по-красива.

Тя нямаше почти нищо общо с онази Лоръл, която той помнеше до не много отдавна — високото върлинесто момиче по джинси и с размъкнати тениски.

Той отиде до нея и я целуна. В тялото му се надигна трепет.

Бе сладка и миришеше дори още по-хубаво… като Адам. Джо я погали по врата, като се дивеше на деликатната извивка и на хладната коприна на кожата й. Почувства как сладка, мъчителна болка се разлива по тялото му. Знаеше, че вече може да се отпусне. Беше дал на тялото й достатъчно време, за да заздравее. Беше дал и на себе си достатъчно време, за да може да свикне с мисълта, че наистина е женен за нея.

И все пак се поколеба, с ръка на гърба й, заровил лице в шията й. Ани ли го спираше, или Лоръл — фактът, че не я обичаше по начина, по който тя него? Смътно усещаше, че по някакъв начин я мами.

— Джо. — Лоръл бавно плъзна ръце по неговите, пръстите й погалиха вътрешната страна на лактите му и продължиха надолу, сключиха се като хладни гривни около китките му. Тя повдигна едната му ръка и я сложи на гръдта си. Топлината й сякаш напълни ръката му и преля през пръстите.

Джо изстена и я придърпа към себе си, този път не толкова внимателно. Заедно се свлякоха на колене на килима, като в някакво хореографирано па де дьо. Леглото беше на само на няколко стъпки от тях, но Джо не можеше да спре да я целува и да я гали, така че не можеха да го стигнат. Той някак си успя да се измъкне от пуловера и потника си, но всяка секунда, в която не бе в допир с кожата й, му се струваше агония.

— Боже мой, Джо, виж! — Лоръл се закикоти без дъх.

Джо усети нещо топло и мокро по гърдите си. Погледна надолу и видя, че го пръскат тънички струйки мляко. Без да се замисля, той се наведе и започна да пие от нея, устата му се напълни с топлото й сладко мляко. От една страна, сякаш вършеше някакво светотатство, и в същото време това му се струваше съвсем естествено.

Усети зърното й да се втвърдява от езика му. Тя се изпъна назад и от гърлото й се изтръгна полустон, полувъздишка. Коленете й се разтвориха, правейки място на ръката му, която усети друга, още по-копринена влага. Джо усети как дънките му опасно отесняват под колана. Отчаяно я желаеше… достатъчно отчаяно, за да я обладае направо на килима, до кошчето на сина си.

— Сигурна ли си, че може?

— Карай, само че полека — кимна тя.

Той се изправи и се събу, сетне я притегли да стане. Лоръл сякаш поникна от пода, като във филмите със забавени кадри, показващи разцъфването на цвете; грациозните й крайници бяха на ивици от сянката, хвърляна от решетката на кошчето на Адам.

Отпуснаха се на леглото. Той очакваше Лоръл да е срамежлива и неопитна… в края на краищата той й бе едва вторият любовник… но тя приятно го изненада като веднага посегна и започна да го гали със знаещи ръце и пръсти, които нямаха нужда от подканване. Той застана на колене над нея и тя го въведе в себе си.

Той влезе в нея внимателно, тръпнещ от усилието да се сдържа. Тя за момент се напрегна, сетне прошепна:

— Всичко е наред. Да, Джо. Да. Обичам те. Господи, обичам те.

Джо мислеше, че ще експлодира, но се насили да се движи бавно, внимателно… всеки тласък бе агония от удоволствие. Той усещаше един пулс в стомаха си и друг в слабините и в устата си.

Когато почувства, че повече не може да се сдържа, той я стисна силно, зарови лице в косата й с миризма на мляко и бебешка пудра и усети бедрата й да се извиват срещу неговите.

Свърши с взрив, който сякаш избухна право в черепа му.

Лоръл потрепери и той помисли, че и тя свършва, но видя, че плаче. Тя се залепи за него и тялото й се разтресе от беззвучни ридания.

— Лоръл, какво има? — извика той в паника. Дали не я беше наранил? Или пък я бе разочаровал? Дали тя внезапно не си беше дала сметка, че е направила ужасна грешка, като се е омъжила за него?

— О, Джо… Толкова съм щастлива!

Джо леко се отпусна. Докато я прегръщаше и успокояваше, докато сълзите й мокреха врата му, а млякото й започваше да лепне по гърдите му, той си каза, че ще им е хубаво заедно. Щеше да направи така, че да им е хубаво. Щеше да я обикне.

Лоръл лежеше до Джо в тъмнината и слушаше как дишането му става по-дълбоко. Той беше неин. Това, че Джо я обича — че е избрал нея, приличаше на чудо, почти толкова велико, както и раждането на Адам. Сега те наистина бяха мъж и жена. Всичко беше чудесно.

Освен за Ани. Но Ани щеше да го забрави. В края на краищата тя си имаше Емет, който бе добър човек и я обичаше. Лоръл го беше прочела в очите му още в деня, когато се запознаха преди няколко месеца. Емет ги бе завел с Ани на бейзболна среща и докато всички наоколо възторжено крещяха, скочили на крака, очите му бяха приковани върху Ани. Нямаше да е зле, поне за разнообразие, Ани веднъж да престане да желае нещо, което е недостъпно, и да оцени това, което й се пъха само в ръцете.

Лоръл искаше сестра й да е щастлива, но беше доволна, че веднъж в живота си има нещо чудесно, в което Ани няма дял. Не че смяташе да изключи сестра си, не, това би било ужасно. Само че… сега всичко щеше да става според правила, които щеше да определя тя. Ани щеше да идва на гости, естествено. Но това щеше да бъде нейната къща, нейният съпруг, нейното бебе.

За миг почувства угризения на съвестта и се запита дали не е прекалена егоистка. Но в момента това не я засягаше. Всичко, което желаеше в този момент, беше тук, в тази стая.