Айлин Гоудж
Сестра ми (38)

Епилог

Лос Анжелис, 1983

Ани връчи ключовете от колата на момчето, обслужващо паркинга, и се заизкачва по пътеката към хотел „Бевърли Хилс“. Беше влязла в града откъм север, притисната от тежкия трафик, и сега усещаше напрежение и тъпа болка в главата. Но тук, в тази приятна сянка, сред огромните саксии розови азалии и рубиненочервени рододендрони, започна да се отпуска.

Погледна часовника си. Един без двайсет — до срещата й оставаха цели часове. Имаше достатъчно време за кратък сън и след това може би да поплува.

И тогава, докато кимваше на облечения в златно-зелена униформа портиер, който й отвори тежката стъклена врата, изведнъж си помисли с кого има среща, и защо, и усети как стомахът й се свива.

Емет.

Беше минало повече от година и половина, откакто се бяха виждали за последен път. И през цялото това време не бяха разменили нито едно писмо, нито една картичка, нито едно телефонно обаждане. Затова почти се уплаши, когато миналата седмица чу в слушалката си провлеченото му „Как си, Коб?“, изречено така, все едно от последния им разговор бяха минали само няколко дни, а не цяла вечност.

Каза й, че имал агенция за недвижими имоти в Уестуд. Бил „окей“, което, като се имаше предвид обичайният за Емет начин да представя нещата, можеше да означава всичко от последната дупка с телефонен секретар до някое тежкарско място с десетина души, които работят за него. Но той не й се беше обадил само за да я порази с постиженията си. Имаше нещо, което според него щяло да я заинтересува.

Бел Жарден. Щели да я продават и той имал предварителна информация за това.

Ани, вече толкова близо до дома, в който беше отраснала, почувства, че сърцето й започва да подскача.

Възможността да живее отново в Бел Жарден й изглеждаше като приказка — звучеше прекалено хубаво, за да е истина…

„Възможно е да струва повече, отколкото можеш да си позволиш. Защо поне не го попита за цената по телефона? Иначе какъв смисъл имаше да летиш дотук — само за да се разходиш ли? И да се върнеш в миналото?“

Трябваше да си признае най-сетне: Бел Жарден не беше единствената причина за идването й.

Тя си представяше как острите сини очи на Емет забелязват издайнически изгризаните й нокти и как веждите му се повдигат в недоумение. Дали той наистина я викаше тук заради самата нея? Възможно ли беше да не знае, че едно негово телефонно обаждане означаваше за нея усещането, че всеки момент ще се пръсне, означаваше, че в юлската горещина единственото, което можеше да я накара да спре да трепери, беше горещата вана?

Не, нямаше начин. Не би могъл да си помисли такива неща за нея. Досега вече сигурно се беше оженил, дори може би имаше дете. Не беше споменал нищо за съпруга, но всъщност защо трябваше да го прави? Това беше само едно делово обаждане.

Тя се опита да си представи как можеше да изглежда жена му — с дълги ръце и крака и на места изсветляла от слънцето руса коса, с гладка и загоряла кожа, с усмивка като от реклама на „Колгейт“. Вероятно играе волейбол на плажа в опънат бански, като в онези реклами на „Пепси“. Барби от Малибу.

Само дето Емет никак не приличаше на играчката — съпруг на Барби — Кен. Не и отдалече. Дали все още носеше старите си каубойски ботуши? Или беше преминал на мексикански? Дали все още си стоеше онзи близнат кичур, който личеше, когато косата му беше влажна? Дали беше забравил, че някога я е обичал?

— Мога ли да ви помогна, госпожо?

Някой говореше на нея. Ани се опомни и се обърна. До нея стоеше млад мъж в бяло сако. От рецепцията.

— Трябва да има резервация за Ани Коб — каза тя с делово звучащ, сипкав глас.

— Имате ли някакъв багаж? — попита я той, след като тя се записа в книгата на хотела. Да, този приличаше на куклата Кен: руса коса, моряшка подстрижка, невероятен тен и дори бели зъби.

— Само това. — Ани, която винаги правеше всичко възможно да пътува леко, повдигна единствения си куфар — по-точно пътна чанта от колекцията на Марк Крос от телешка кожа, оцветена в канелено и шоколадово, на която беше поставен монограм с инициалите й: АМК. Чантата беше достатъчно голяма за кратки пътувания, а в подплатата й бяха вшити осем еластични джоба за обувки, в които човек можеше да слага и пастата си за зъби, лосиона за ръце или шампоана.

— Мога да я занеса до стаята си сама — каза тя.

Но мъжът от рецепцията, който напомняше бивш олимпийски атлет, ловко взе чантата от ръцете й и я поведе през широкото фоайе — море от зелено и розово, в което проблясваше бяла решетка. По средата бе разположен мъхест зелен килим. На Ани това й се виждаше някак неестествено, като старомодно видение на тропическо изобилие, режисирано от холивудските дизайнери, някаква смесица от „Казабланка“ и „Пътят към Рио“.

След стълбите минаха по розов коридор, осеян с рогозки от бананови листа. От прозореца на стаята й се виждаше чакълена пътека, която лъкатушеше около островчета от смарагдовозелена трева и пълзящ филодендрон. Леглото беше с размерите на малък тропически коралов риф. И — Господ просто й забраняваше да бъде гладна тук — върху бюрото, копие на старинно писалище, беше оставена увита в целофан кошница плодове.

Ани изрита обувките си и потъна в леглото. Въпреки климатичната инсталация в копринено-ленения си костюм се чувстваше толкова неудобно, все едно беше загърната в дебела вълна. Е, ако решеше да остане тук, щеше да се наложи да поднови целия си гардероб.

Да остане тук? Разбира се, тя си беше подмятала тази идея, и то не само откакто чу за Бел Жарден. Можеше да задържи апартамента си в Ню Йорк и да живее в Лос Анжелос през част от годината. Още повече, с откриването на „Тут де суит“ на Родео Драйв през следващия месец, тя сигурно щеше да има доста работа и тук. Доли и Анри бездруго ръководеха производството, така че тя можеше да потърси някое ново удобно място по Западния бряг — в Ла Джола, Сосалито, Кармел…

Но тя знаеше, че не бизнесът е причината да мисли да се премести тук.

Това беше налудничаво, но Ани не можеше да се отърве от усещането, че да се връща неизменно тук означава бягство. Не бягаше от работата си. Тук тя можеше да работи също толкова много, както и на всяко друго място, още повече че в момента бизнесът вървеше по-успешно, отколкото някога бе мечтала.

Не бягаше и от Лоръл… Тя усещаше сестра си по-близка от всякога. А Лоръл, в шестия месец, с корем като балон, сияеща, преливаща от щастие, нямаше нужда от нея.

Може би искаше да избяга от себе си?

Или може би бягството не беше от, а към нещо… спокойствие, задоволство, към щастието, което винаги беше само на крачка по-далече от достижимото? Колко пъти Ривка й беше казвала, че трябва да се омъжи, да има собствено семейство? Трийсет и четири години! В света на Ривка тя сигурно изглеждаше не стара мома, а бабичка.

Но мъжете, с които имаше връзки след Емет — свързани с майките си, с терапевтите си, с работата, с хобито си (Ръс с неговата страст да колекционира антики), с алергиите си (Дейвид с инсталациите за овлажняване на въздуха и очистването му от праха във всяка стая), или просто със своето собствено его — да, повечето бяха приятни мъже, някои дори забавни, интересни да прекараш с тях вечер или уикенд. Но да се свържеш с тях за цял живот?

Защо не ценеше повече Емет, докато той беше с нея? Защо не го беше помолила да остане, да й даде още един шанс?

И как щеше да се усеща сега, когато го срещнеше след година и половина? Дали щеше да изпитва някаква приятна носталгия, все едно се среща с приятел от училище? Или щеше да изпита цялата сладост, туптенето на сърцето си и тръпките по дланите си, които усети, когато й се обади? По дяволите, изглеждаше невероятно, но тя май все още беше влюбена в Емет?

„Забрави за това! — каза си Ани. — Мисли си за Бел Жарден.“

Колко щеше да е страхотно, ако можеше да има тази къща. Въпреки че щеше да живее в нея само част от годината. Лоръл и Джо също биха могли да я използват. И Адам и неговото малко братче или сестричка щяха да играят на същата поляна, където тя и Лоръл бяха играли на криеница и на „стражари и апаши“. Няма значение дори мястото да е запуснато. Тя ще направи всичко възможно да го възстанови такова, каквото беше, преди Диъри да се разболее.

Вече си представяше как бавно крачи по дългата криволичеща алея, а над главата й шумолят палмите: сенките от дългите им дрипави листа се поклащат по тревата. И после се показва къщата, с цвят на обелен грейпфрут, цялата в млечножълто и бяло, с кривите теракотени керемиди на покрива и с прозорците и балконите, украсени с филигранно ковано желязо. По краищата на поляната пред къщата цъфтят розовите храсти. И пред широката веранда на входа двете високи каменни саксии, целите в цветя. И лозите се вият нагоре към прозорците, обсипани с каскади пурпурни цветове…

О, ето че пак се размечта! Вече живееше в Бел Жарден, а още дори не беше видяла имението.

„Още малко остана“ — помисли си тя и сърцето й отново заби ускорено.

 

 

Ани седеше на палубата на „Гнездото на враната“ в Санта Моника, наблюдаваше океана, отпиваше от белия си Zifandel и чакаше Емет. Чадър с рекламата на „Чинцано“ я скриваше от силното слънце. От салона за вечеря във вътрешността на кораба се промъкваше звук на китара, свиреха някакъв блус.

Въпреки тихите разговори, мекия смях, въпреки парчето лед и резените небелен ананас в питието си, тя продължаваше да се чувства напрегната.

Забеляза, че по масите седят доста по-млади от нея хора. Калифорнийци като по учебник. Тя изгледа едно русо момиче с хавайски щампован саронг, бялата му блузка бе завързана на възел под гърдите и се виждаше голият му корем — така гладък, плосък и равномерно почернял, че изглеждаше направо нереален, като на кукла. Нейният спътник, с тъмни очила, закриващи очите и отстрани, торбести шорти и потник, изглеждаше като от реклама за плажно масло. Двамата се бяха надвесили над масата и се гледаха втренчено в очите — или в собствените си образи, отразени в слънчевите им очила. Ани, със своите безупречно изгладени панталони, блуза от златна коприна, високи токове и перли се чувстваше прекалено официална и не на място. Припомни си колко не на място се беше чувствала, когато пристигна в Ню Йорк преди толкова много години… А сега се усещаше заклета гражданка.

Дали Емет от пръв поглед щеше да забележи колко чужда е тя на това място? Господи, защо се бавеше толкова? Имаше чувството, че са минали часове, откакто сервитьорът с хавайска риза й беше донесъл виното. Но като погледна часовника си, видя, че още няма три. Емет трябваше да дойде в три. Както обикновено тя беше подранила.

Нечия сянка падна върху й и тя вдигна очи, като се закриваше от слънцето с ръка. Той стоеше с гръб към светлината — едър мъж с лице, скрито в сянка. Но косата му… Винаги можеше да го познае по косата. Огрени от слънцето, краищата на кичурите светеха с цвят на затихваща жар.

Той се наведе и докосна бузата й с топлите си сухи устни. Тя усети познатата миризма на обработена кожа и потръпна.

— Здравей, хубавице! — Емет се отпусна в стола. — Пак ме изпревари. Имах намерение да те посрещна с отлежало шампанско върху лед.

— Не мисля, че някой тук се интересува от нещо по-отлежало от днешната синоптична прогноза. — Тя се усмихна, като се стараеше да запази спокойствие. Чувстваше се зле. Пулсът й се ускори, дишането й стана тревожно накъсано, сякаш кристалночистият морски въздух я задушаваше.

Тя обви с ръце чашата с вино.

— Здрасти, Ем. Радвам се да те видя.

— Изглеждаш по-хубава от всякога. Виждам, че успехът ти се отразява добре. Четох статията за „Тут де суит“ в списание „Таймс“ миналата седмица. Звучеше като че си кръстоска между Хорейшо Алджър и Глория Стайнъм. Но снимката ти не беше сполучлива. — Той се отпусна назад и кръстоса крака. — Но все едно, моите поздравления. Не знаех, че отваряш магазин по нашите места.

— Затова ли помисли, че може да се заинтересувам от Бел Жарден?

— Не. Щях да ти се обадя дори да бях чул, че се местиш в Борнео. Знам какво означава за теб тази къща.

— Откъде знаеш, че имам намерение да се местя? — Тя усети отбранителна нотка в гласа си и й се прииска да се ощипе. Емет като че се стегна. Дружелюбната му усмивка едва забележимо охладня. Защо й трябваше да казва това? Кого се опитваше да убеди? Емет или себе си?

Молеше се той да не се сети, че истинската причина за идването й тук е по-скоро той, отколкото Бел Жарден. Божичко, би умряла!

— Просто реших, че това ще те заинтересува. Независимо по какви причини. — Емет гледаше с присвити очи към кея на Санта Моника. Очите му изглеждаха по-светли — като че за годината, през която не го бе виждала, бяха изсветлели от слънцето. Забеляза нови малки бръчици от слънцето под очите му. Иначе си беше същият Емет — слава богу, не беше заприличал на местен. Със спортния си блейзър изглеждаше съвсем небрежен, но той винаги беше изглеждал така. Тя погледна надолу и видя старите каубойски ботуши — явно по-овехтели и потъмнели от времето, но личеше, че не бяха оставени без грижи — старата им закърпена кожа беше поддържана, а също и токовете. Като ги видя, Ани почувства през нея да преминава абсурдно щастие, но побърза да извърне глава преди той да е видял идиотската усмивка, появила се на лицето й, и затърси в чантата слънчевите си очила. Докато си ги слагаше, погледна широката му луничава ръка. Не видя халка. И това беше нещо. Но какво доказваше то? Не всеки женен мъж носи халка. Освен това можеше да е сгоден и дори да живее с някоя.

— Мисля, че и аз трябва да те поздравя! — Тя искаше да смени темата. — Обадих се в офиса ти, за да потвърдя срещата ни, и една много приятна дама ми каза, че си отишъл да показваш къща на свой клиент, но ако искам, мога да разговарям с някой от агентите ти. Господи, Ем, колко хора работят за теб?

— Само двама са на пълен работен ден — каза той. — Но те са на комисиона. Така че нямам излишен персонал. Но се справям добре — кимна той. — Тук ми харесва. Не е Париж — той я дари с най-сърдечната си усмивка и тя усети как тилът й настръхва, — но със сигурност е по-добре от Ел Пасо.

Тя копнееше да го попита: „А ти? Как си ти? Влюбен ли си?“ Но вместо това каза само:

— Е, не ме учудва.

Видя, че сервитьорът се приближава. Емет посочи чашата й.

— Искаш ли още вино?

— Не, благодаря. Ще ме приспи. А ти? Няма ли да пиеш нещо? — Тя се молеше той да не си поръча някой от отвратителните калифорнийско-тропически бълвочи.

— Една бира — каза той на сервитьора — младеж с конска опашка.

Добрият стар Емет! Ани почувства облекчение и странна възбуда.

— Сигурно се чудиш защо те накарах да се влачиш през целия този път до Санта Моника, щом Бел Жарден е само на две крачки от хотела ти — каза Емет.

— Да, тази мисъл ми мина през главата. — Долу на плажа тийнейджъри по шорти и бански костюми играеха волейбол. Струваше й се, че най-вече хвърляха пясък във въздуха. — Но не съжалявам. Тук е приятно. Бях забравила какво е усещането да те грее слънце.

— Живея наблизо. Всъщност къщата ми е малко по-надолу по улицата — каза той. — Мислех си, че първо можем да се отбием там. Искаш ли да видиш къде живея?

Ани почувства нещо в нея да се стяга — като въдица, която цяла сутрин се беше поклащала в нея, а сега някой я беше опънал и я дърпаше. Тя отпи от виното си, което беше станало още по-топло. Трябваше на всяка цена да направи нещо, за да премахне това чувство на напрегнатост.

— Разбира се — отговори тя.

— Чудесно. — Той бързо се изправи. — Хайде да тръгваме.

— Ами бирата ти?

— Няма да я пия. Така или иначе ще карам. — Един от волейболистите на плажа удари силно топката и тя полетя към масите. Емет я пресрещна с лекота и му я върна обратно — все едно беше един от играчите. Точно в този момент, ако беше поискал, Ани би го последвала и на Луната.

 

 

— Доста е малка — каза той и сви рамене. — Имам планове за друга, много по-голяма, но още не се знае…

Ани прекрачи прага и влезе в къщата, която изглеждаше невероятно ярка и слънчева — сякаш бе по-светло, отколкото дори на улицата. Стъкла — навсякъде имаше толкова много стъкла, все едно цялата къща беше направена само от прозорци, скрепени с няколко дървени летви. Тя се насочи към огромния прозорец, достигащ от тавана до пода и заемащ цялата задна стена на къщата, и спря вцепенена. Точно под къщата се простираше заслепяващата гледка на плажа и океана. Това ли наричаше той „малко“? Може и да беше така. Но с тази къща Емет притежаваше всичко — не само парче земя, но и морето, небето и слънцето.

— А, вие трябва да сте Ани!

Ани се обърна и видя боса жена да идва към нея с протегната ръка. Тя изобщо не приличаше на Барби, както Ани си представяше жената на Емет. Първо, не беше хлапачка — изглеждаше на нейните години. Беше с приятно кръгло лице и кафяви, леко полегати очи. Не беше красива, но усмивката й много топло подканяше да си помислиш за нея точно това. Косите й с цвят на кленов сироп бяха невероятни — безброй разбъркани къдрици. Нямаше дори и особен тен. Носеше окъсани бермуди, срязани под коленете, и стара фланелка, по която имаше пъстри следи от бои. Художничка? Да, това му пасваше. Хайде де, като че ли не знаеше, че Емет никога не би живял с някоя безмозъчна невръстна красавица. Колко беше хубаво, колко чудесно беше, че си е намерил толкова подходяща съпруга…

Но когато повдигна ръката си, за да се ръкува с жената, имаше чувството, че тежи цял тон. Чувстваше сърцето си да потъва някъде, крайниците си да натежават, все едно внезапно се беше озовала на планета, където гравитацията е сто пъти по-голяма от тази на Земята.

— Здравейте.

Наистина ли това беше нейният глас? Толкова нормално звучащ и делови? Тя се насили да се усмихне, но знаеше, че лицето й изглежда напрегнато и изкуствено.

— Аз съм Фоби. — Жената хвърли укоризнен поглед към Емет. — Можеше поне да ме предупредиш. Божичко, погледнете ме на какво приличам! Посрещам гости в най-ужасните си дрехи. — Тя се опита да оправи кичур коса на челото си с изцапаната си с боя ръка и се засмя. — Всъщност и да се бяхте обадили, все едно едва ли щях да се преоблека. Когато съм на средата на картина, губя представа за всичко друго. Дори и за самата себе си.

Беше толкова естествена, толкова земна. О, защо не беше Барби от Малибу? Някое сексапилно и глупаво момиче, което Ани можеше да презира и към което можеше да усеща превъзходство?

— Да ви почерпя с нещо? Ще пиете ли чай? — Фоби се оглеждаше объркано, все едно очакваше по вълшебство да се появи поднос с чай.

Ани оглеждаше канапетата и столовете, покрити с памучни дамаски и многобройни възглавници, до една различни. Зад голямата печка небрежно бяха натрупани дърва за горене, имаше и голяма кошница, пълна догоре с шишарки. И по средата на всичко това изникваше като носено от водата странно парче дърво — грубо скована маса, затрупана със стари издания на „Нешънъл Джиографик“ и „Аркитекчърал дайджест“, с миди, сякаш захаросани с пясък, очила за плуване, неотворени писма, кана с кафе. Да, това беше място, където Емет можеше да се чувства удобно.

На отсрещната стена забеляза един доста добър морски пейзаж. Художникът — може би Фоби? — беше уловил мощта на океана. Точно сега Ани също изпитваше желание да се понесе като водната стихия напред и да блъсне нещо, някого. А в същото време й се искаше да се стопи, да пропадне през пода. Нямаше работа тук.

„Осемнайсет месеца! И нито едно писмо, нито едно обаждане, нищо… Що за идиот съм аз да мисля, че може би все още има някакъв шанс? Какви глупости съм си въобразявала, по дяволите?“

— С удоволствие бих пила чай, но се страхувам, че нямам възможност да остана. Може би някой друг път. — Ани погледна изразително часовника си. — Емет, забравих да ти спомена, че имам среща в пет и половина. Така че може би е по-добре да тръгваме.

Всъщност тя наистина имаше уговорка за вечеря, но доста по-късно, с един свой стар приятел, който напоследък работеше като дизайнер на бутици и скоро можеше да подрежда и „Тут де суит“.

Фоби сви рамене — Ани беше дошла неочаквано и си тръгваше по същия начин.

— Както кажеш. — Емет ровеше в джоба си и дрънкаше с ключовете. — Всъщност ти видя най-хубавото — гледката. Не е ли страхотна?

— Фантастична е! — Ани отново погледна океана, който се издигаше и спускаше в далечината, и брега, осеян с хора без работа. — Завиждам ти. — Тя осъзна, че докато произнасяше последните си думи, не гледаше към Емет, а към Фоби.

„Да, така е. Искам да имам това, което притежаваш ти. Повече от всичко на света бих искала да бях уловила шанса си, когато го имах…“

— Е, надявам се да се видим отново. — Фоби я изпрати до вратата. — Честно казано, Емет толкова ми е говорил за вас. Ани, Ани, Ани — само това повтаря.

„Обзалагам се, че е точно така.“ Ани, която го беше взела за дадено, и в замяна му беше върнала само малки късчета и парченца. Ани, която го беше използвала, за да замести друг мъж. Ани, която се подигра с него.

— Беше ми много приятно — каза тя на Фоби на вратата. — Наистина ми беше приятно да се запозная с вас.

— Карай полека, Би. И внимавай с терпентина — каза Емет. Гласът му звучеше като на доволен от брака си съпруг.

Ани се вмъкна отново в наетия форд. Можеше да намери пътя към Бел Жарден със завързани очи и настоя Емет да остави БМВ-то си. Запали двигателя. Имаше чувството, че е цялата в огън. Усещаше, че лицето й се изприщва, топли вълни я заливат, косата й пращи. Мечтаеше да кара по крайбрежната магистрала — няма значение в коя посока — със свалени прозорци, а вятърът да я връхлита, да я охлажда. Как можеше да се прави на толкова спокойна и да кара бавно, когато Емет беше само на една ръка разстояние? Да води дребни разговорчета, когато й идваше просто да се разреве? „Била съм пълна глупачка да не те обичам, била съм сляпа, за да не видя колко си чудесен…“

 

 

— Все още не си ми казал едно нещо. — Тя зави от булевард „Сънсет“ към Беладжо по тясна, оградена от дървета улица, която водеше към Бел Еър. Вече бяха почти стигнали, оставаха им само няколко минути път. Усещаше как стомахът й се свива. — Имам предвид, ако искат майка си и баща си, изобщо няма какво да ходим там. Дори и да е на разумна цена според стандартите в Бел Еър, все едно не мога да си го позволя.

— Няма да ти струва нищо — каза Емет.

Ани — тъкмо минаваха покрай меките зелени хълмове на игрището за голф на Бел Еър — почти натисна спирачките.

— Какво?

— Каквото казах.

— Ем, това е някаква шега…

— Не е шега.

— Тогава какво искаш да кажеш?

— Ани, не исках да ти казвам по-рано, но… Бел Жарден е продадена.

Този път тя наистина натисна спирачките, достатъчно рязко, за да остави криволичещи следи по асфалта. Колата обърса ниските храсти край пътя. Каква беше тази жестока шега? Първо Емет, сега и Бел Жарден… и двете най-напред размахани пред нея, а после грабнати и отнесени. Имаше чувството, че ще се разкрещи.

Рязко се обърна към Емет, който седеше съвсем спокойно, все едно ставаше дума за нещо съвсем дребно. И за него, разбира се, сигурно така си и беше.

— Искаш да ми кажеш, че съм изминала целия този път само за да ми кажеш, че е продадена?

— Съжалявам, Ани. — Тя усети ръката му върху рамото си и се отдръпна. — Стана току-що. Всъщност тази сутрин.

— Доколкото си спомням, ми каза, че имаш предварителен списък за разпродажбите?

— Така ти казах. Имам. Но приятел на семейството, което продава имението, е направил изгодно предложение. Истината е, че и аз научих това чак когато беше станало. Понякога се случват такива работи. Слушай, ако това донякъде те успокоява, ти всъщност беше права, че едва ли щеше да можеш да си го позволиш. Продаде се за над три милиона.

— Емет. — Тя го погледна в очите. — Имаш ли нещо против да ми кажеш какво по дяволите търсим тук? Имам предвид, ако Бел Жарден е продадена, какъв е смисълът да я гледам?

— Нали все едно си тук? Какво ти пречи? Както ти казах, оглеждането е безплатно, а когато обясних на собствениците, че си живяла тук, те веднага се съгласиха да те пуснат да се разходиш из старите места. Сега ще караш ли дотам, или предпочиташ да се разходим?

Емет се усмихна и тя почувства, че започва да се вбесява. Как може само за една минута от желание да целунеш един мъж да преминеш към желание да го удариш?

— Би трябвало да оставя теб да се разходиш — обратно чак до Санта Моника.

— Почти бях забравил… твоя темперамент. — Емет отново се усмихна. — По дяволите, Коб, щом си набиеш нещо в главата, никой не може да те разубеди.

— Да, и винаги смятам, че ще постигна целта си, като отида там, където не съм била, като получа онова, което нямам.

Странно, но вече се чувстваше по-добре. Пое въздух и усети, че диша по-леко. Но и по-дълбоко — все едно се изкачваше към Бел Жарден пеша.

— Какво ти е толкова на характера? — попита мило Емет.

— Ужасен е. Може би просто трябваше да бъда щастлива с това, което имах. Само че съм проклета идиотка — да не видя онова, което беше пред мен през цялото време. — Тя усещаше натиска на кръвта в носа и очите си. — Виж докъде ме доведе това.

— За Бел Жарден ли говорим все още? — Той говореше тихо, но гласът му сякаш отекваше в сърцето й.

— Не — каза остро тя. — Вече не.

Изви волана и върна колата на пътя, защото знаеше, че ако не го направи, ако не подкара отново, ще направи нещо тъпо, като например да обясни на един женен мъж, че е влюбена в него.

Пое по Шантили и там, зад един висок олеандров плет, се намираше Бел Жарден. Железните порти бяха широко отворени, розовата фасада на къщата сякаш пламтеше в светлината на залязващото слънце в края на дългата алея от счукани миди, оградена с високи като камбанарии палми. Розово? Наистина ли бяха боядисали Бел Жарден в розово? О, боже, може би идването тук не беше чак толкова добра идея!

Господи, колко хубаво беше все пак да се върне. Тя усети, че ядът й към Емет се стопява, завладя я възбуждащото чувство, че няма никакво значение дали е собственичка на Бел Жарден, или не. Бел Жарден си беше нейна. В сърцето й Бел Жарден винаги щеше да бъде нейна.

Спря колата в края на алеята, където имаше място за обръщане, слезе и пое дълбоко въздух. Лимонови цветове, о, да, тя можеше да ги помирише. И жасмин. Старото пълзящо растение беше обвило цялата веранда и беше стигнало чак до покрива. Нямаше рози… а божури, с цветове колкото малки зелки — розови, тъмночервени, бели. Ниски лехи с виолетки. Загледа се в тежката резбована врата в испански стил, която все едно я викаше под стряхата на верандата. Усети, че сърцето й се преобръща.

У дома. Тя беше у дома.

Всичко, което трябваше да направи, бяха само няколко крачки. И да дръпне металното резе… и щеше да се озове вътре.

Ани се обърна към Емет, който стоеше до нея, и попита:

— Те у дома ли са? Собствениците…

— Не. Но ключовете са у мен. Искаш ли да влезеш?

— Звучи толкова лесно… само да прекрачиш… просто така. О, Ем, не знам. Изглежда ми като… като някаква измама.

— Имаш предвид, защото не са си у дома?

— Не, имам предвид себе си. Имам чувството, че ще измамя сама себе си. Ще го видя както е, вместо както си го спомням.

— Защо не ми го опишеш, докато се разхождаме? Кой знае, може би новият собственик би приел някое и друго предложение за промени в интериора.

— Ами! От къде на къде.

— Не знам. Защо не го попиташ? — Емет обхвана с ръка раменете и. — Той стои точно до теб.

Ани отстъпи назад, коленете й се подгънаха. Тя го гледаше, все едно виждаше нещо, което не е съвсем възможно. Сън. Или може би кошмар. Не беше сигурна кое от двете. Дали Емет го беше направил, за да й се подиграе? Да й го върне за това, как се беше държала с него преди? Или искаше да й каже, че… не, не можеше да бъде…

— Ти? — ахна тя. — Ти си купил Бел Жарден? Но защо? Защо ме накара да дойда до тук?

Сините очи на Емет горяха в угасващата светлина на деня с почти неестествен блясък, блясък без възраст, като на звездите в небето. Лекият ветрец раздухваше косата му и разкриваше онзи смешен близнат кичур, който тя толкова искаше да приглади.

— Защото не си прекарвам толкова добре, колкото си мислиш. О, да, нещата в бизнеса вървят добре. Но аз говоря за теб, Ани Коб, за твоята сладка упорита личност. Близо две години се опитвам да се отърва от спомените за теб, обаче съвършено напразно. Когато този предварителен списък за разпродажба попадна в ръцете ми, си помислих, че сигурно е ръката на съдбата… помислих, че като купя Бел Жарден, ще бъде все едно да притежавам част от теб. И след това, след като говорих с Лори…

— Обаждал си се на Лори? Защо?

— Е, как да ти кажа… — Той вдигна рамене. — Просто не исках да бъда наранен отново, поне не с прав удар. И тъкмо сестра ти ме насърчи да ти се обадя.

— Какво ти каза?

— Че не си се омъжила. И че веднъж си й казала, и то не много отдавна, че най-голямата ти грешка е, че не си се омъжила за мен. И тогава си помислих, че може би, би искала да делиш Бел Жарден с поправил се безделник като мен.

— А жена ти? — попита тя.

Той повдигна учудено вежди, после на лицето му се изписа усмивка.

— Фоби? Е, разбирам защо си си помислила това. Всъщност по едно време бяхме в интимни отношения… — той сви рамене, — но това беше доста отдавна. Сега сме само приятели. Позволих й да използва допълнителната спалня като студио. — Той пристъпи към Ани и хвана брадичката й с голямата си топла ръка. — Заради светлината. Тя казва, че светлината била идеална за рисуване. С всичките тези прозорци… — Той я придърпа към себе си да я целуне, но тя леко се отдръпна.

— Ти не…

— Дали не спя с нея? — Той се засмя. — Не, прекалено добри приятели сме, за да си объркваме отношенията с такива неща. Напоследък си намери някакъв приятел. Готин тип. Понякога излизаме и се шляем заедно, плуваме, играем карти.

— Това май е най-хубавото нещо, което някога си ми казвал. — Сълзи напълниха очите й. Облекчението и радостта й бяха толкова безкрайни, че не можеше да ги опише с думи. — Сега млъкни и ме целуни.

И той го направи. Целувка, която я накара да си припомни всичко хубаво, за което беше копняла през целия си живот.

Изпълни я сладка, златна топлина. Унес. Досега това беше само дума… нещо, което беше чувала много пъти, но никога не бе изпитвала. Състоянието на екстаз, на което са се наслаждавали религиозните фанатици, пияните поети и героините на романтични новели. Но… едва ли имаше друг начин да се опише това чувство… тази изумителна светлина, това поразяващо сърцето блаженство. Да, унес.

В съзнанието си тя чу Диъри да казва: „Грабни го, дете… втори шанс като този може никога да нямаш в живота си…“

— Хайде да влезем — каза Ани, като се отдръпна и хвана Емет за ръка. — И ще ти покажа къде ще сложим „Оскар“-а на мама.