Айлин Гоудж
Сестра ми (3)

Глава втора

Ню Йорк

Лоръл бутна наденицата в края на чинията си. Може би ако я скриеше под препечения хляб, Ани нямаше да забележи. Беше й твърде зле, за да изяде дори и една хапка повече, но последното нещо, което искаше, беше Ани отново да започне да й натяква, че е прекалено кльощава.

И то кой го казваше! Ани изглеждаше отвратително, със зеления кашмирен пуловер, провиснал около тялото й, с изпитите си скули и черните кръгове под очите.

И защо Ани не си беше поръчала и нещо друго към препечения хляб? Изглеждаше толкова прегладняла, че сигурно беше готова да погълне всички стари понички в заведението.

Но не, Ани непрекъснато повтаряше, че трябва да стискат всяко пени, да спестяват за времето, когато намерят апартамент. Но кога щеше да стане това? Вече от две седмици бяха в Ню Йорк, а все още бяха забутани в една миризлива тъмна стая в Алертън. Лоръл продължаваше да вярва, че Ани ще оправи всичко. Но ако не успееше? Или ако нещо й се случеше, например да се разболее или нарани?

Премисляйки лошите неща, които можеха да се случат, Лоръл се почувства като на влакче в увеселителен парк — все едно че лети по първата стръмнина и не знае дали ще се напишка в гащичките, или ще повърне, а може и двете. През целия си живот не се беше чувствала толкова уплашена.

В началото деветстотин и седемдесетте долара, които бяха получили срещу бижутата на Диъри, изглеждаха като кралско съкровище… но сега бяха почти на привършване. Всичко беше толкова скъпо! Ани не й беше казала, че са почти пред фалит, но Лоръл беше забелязала угриженото лице на сестра си, когато предната вечер внимателно броеше седмичната сума за господин Манкузи на рецепцията. Виждаше го и сега в начина, по който Ани отхапваше по малко от препечената филийка и се опитваше да удължи яденето, като внимателно отпиваше от чая си между всяка хапка.

И как се връщаше всяка вечер, опитвайки се да изглежда весела, макар никъде да не беше получила работа. Още колко дълго щеше да продължава по същия начин? Животът в Бел Еър и ученето в „Грийн Оукс“ не бяха особено подходящи за една камериерка или сервитьорка. Ани обаче беше умна. Нали успя да убеди Манкузи да им даде стаята за пет долара по-малко седмично в замяна на всекидневното чистене на коридора и приемната?

Ани щеше да намери нещо. Винаги се беше грижила за всичко, дори когато Диъри беше жива. Както онзи път в парка „Палисад“, когато Диъри беше изпила прекалено много бири и тъкмо се приготвяха да се прибират вкъщи, когато тя припадна на волана. Ани я издърпа на задната седалка и благополучно ги откара у тях. Едва сега Лоръл осъзна, че Ани е била само на четиринадесет — твърде малка, за да кара кола. Откъде се беше научила какво да прави?

Искаше й се да е силна като Ани.

„Де да бях по-голяма. Тогава и аз щях да започна работа и нямаше да се налага Ани да прави всичко сама.“

Но кой би наел единадесетгодишно хлапе, щом Ани, която изглеждаше по-голяма от седемнадесетте си години, засега не успяваше?

Лоръл наблюдаваше как Ани отваря още една пластмасова кутийка с гроздово желе и маже дебел слой върху остатъка от хляба си. Усети прилив на обич към сестра си. Поне имаше Ани. Ами ако беше сама? При тази мисъл стомахът й се обърна и стаята сякаш се наклони.

Хвана се здраво за стола, като че ли иначе щеше да изхвърчи от него, и огледа останалите сепарета. Повечето бяха празни. През делничните дни тук обикновено беше претъпкано, но днес беше неделя. От другата страна на пътеката един мъж, облечен в дрехи с цвят каки и работни ботуши, пиеше кафе и пушеше цигара. На бара една жена с торбички под очите и прилепнала мини пола се беше навела над порция синьо сирене; високите токове на черните й лачени ботуши бяха опрени на пречката на стола. Храната не беше особено добра, но беше евтино и никой нямаше нищо против, че всичко има вкус и мирис на пържен бекон — въздухът, салфетката, с която избърса устата си, дори млякото.

Ани я погледна и каза:

— Имам чувството, че днес ще бъде щастливият ни ден. — Гласът й звучеше толкова весело и решително, че Лоръл й повярва и се почувства по-добре. После си спомни, че Ани казваше същото всеки ден.

Лоръл бутна чашата си с мляко по полиетиленовата покривка.

— Ето, допий го.

Ани се намръщи и я върна.

— Ти имаш повече нужда от мляко от мене. А и аз се нахраних.

Лъжеше. Лоръл искаше да изкрещи на сестра си, да я помоли да престане да бъде толкова добра. Например да не й поръчва яйца и наденици, след като самата яде само пържени тестени хапки. Ани й мислеше доброто, но й се искаше да престане да се отнася с нея като с двегодишна.

„Ако Ани ми позволи, обзалагам се, че и аз бих могла да помогна.“

Но всичко, което Лоръл каза, беше:

— Може ли да погледна вестника?

Единственото нещо, което трябваше да купуват всеки ден, беше „Ню Йорк Таймс“. Дебелото неделно издание, с днешната дата отгоре, 9 октомври, лежеше сгънато до чинията на Ани; тя все още не го беше прегледала. Обикновено започваше да преглежда обявите още щом го вземеха — това означаваше ли, че е загубила надежда? Лоръл почувства как всичко в стомаха й се обръща.

Някои от апартаментите, които бяха огледали, бяха хубави, но твърде скъпи. Или пък бяха ужасни, в квартали, където тротоарите бяха покрити с препълнени боклукчийски кофи и трябваше да внимаваш, за да не стъпиш върху някое стъкло. А вътре — тъмни коридори и мирис на пикня, както в Алертън. В един от апартаментите, когато домоуправителят светна лампата, цяло шествие от хлебарки запрепуска по кухненския плот, а той замърмори и започна да ги трепе с един вестник.

Градът беше огромен. Може би Ани не търсеше на правилните места. Например Бруклин? Там бяха израснали Вал и чичо Руди. На картата изглеждаше близо, свързано беше с Манхатън чрез цветни линии, които отбелязваха различните маршрути на метрото.

Всъщност сега Лоръл искаше да си е вкъщи, в Бел Жарден.

Страшно й липсваше нейната стая, поставката до слънчевия прозорец, натъпкана с плюшени животни. И най-добрата й приятелка, Бони Пел, която знаеше наизуст всичките песни на „Бийтълс“ и винаги избираше първо Лоръл, когато трябваше да се делят на отбори.

По странен начин й липсваше дори баща й, макар че когато беше вкъщи, той почти не й обръщаше внимание.

Представи си Вал да спи в голямото легло, което някога беше делил с Диъри, Хектор да коси тревата, а Бонита да прави палачинки на печката и да си пее испански песни с нейния висок, чуруликащ глас.

После гледката изчезна и тя виждаше само кръв. Кръвта на Вал. И тъмнината, която беше съпътствала нея и Ани по пътя през Шантили и Таркуто, покрай игрището за голф до „Сънсет“, където на жълтата светлина на уличните лампи беше забелязала петната от засъхнала кръв върху Бу. Спомни си как пусна старото си одеяло в първата срещната боклукчийска кофа и усещането, че всъщност тя е тази, която е изхвърлена. Сякаш предишната Лоръл й беше приятелка, която се беше преместила, някой, когото едва си спомняше.

Ех, защо Ани не й казваше какво е направил Вал онази нощ, за да я ядоса толкова много, че да го удари. Представи си Вал мъртъв, проснат на пода в локва кръв, и почувства как я полазват ледени тръпки.

„Не — каза си тя, — не е възможно. Вал не може да е мъртъв.“ Не искаше да е мъртъв.

Но ако беше жив, сигурно ги търсеше. Ани беше казала, че трябва да внимават да не ги хванат, защото иначе Вал ще ги раздели. А можело и да арестуват Ани за отвличане на дете.

Ани в затвора? Лоръл не можеше да понесе тази мисъл. Нито пък можеше да си представи да е разделена от сестра си. Така че трябваше да бъде много внимателна и да не говори много за себе си. На никого.

Обаче не й се искаше и да стои залепена за Ани като бебе в пелени. Колкото и уплашена и зле да се чувстваше, не искаше да завлече Ани на дъното. Нямаше ли да е чудесно, ако бъдеха съдружници? Ако Ани поне от време на време разчиташе на нея?

„Трябва да й покажа по някакъв начин… да я накарам да види, че съм достатъчно голяма, за да й бъда от помощ.“

Лоръл се насили да не обръща внимание на хаоса в главата си, взе вестника и започна да го прелиства, докато не намери раздела за недвижими имоти. Местеше пръста си по колоните за необзаведени студия и разглеждаше малките обяви. Преди две седмици не разбираше нищо от тези съкращения, но сега веднага знаеше, че „К/И“ означава климатична инсталация, а КТ — кухня с трапезария. Накрая откри една за 300 долара, най-високата сума, която Ани беше казала, че могат да си позволят, но когато й я показа, сестра й посочи, че Ийст Стрийт 116 е в Харлем, който е наводнен от крадци и наркомани.

Лоръл се почувства обезкуражена и някак глупава, като едно време, когато играеше софтбол и веднъж имаше всички бази и изпорти най-лесната топка в света.

Междувременно Ани се беше заровила в раздела „Търси се“.

— Виж това — започна да чете на глас тя. — „Гал Фарадей. Компания за шапки търси енергична млада госпожица за сериозна работа.“ Виждаш ли? Нали ти казах? Обзалагам се, че съм идеална за това.

— Ами машинописът? Няма ли да се наложи да печаташ?

— Аз мога… само че не особено бързо.

— Но ако направят тест…

Ани я прекъсна и се усмихна насила.

— Последния път бях нервна. Следващият път ще се справя по-добре. Уверена съм, че ще мога. — Тя сведе поглед към чинията на Лоръл и се намръщи загрижено.

— Не си довършила закуската си? Да не ти е лошо?

— Не мога да ям повече. Защо не вземеш останалото?

Ани я погледна проницателно, с присвити очи, сякаш си мислеше, че Лоръл се преструва заради нея. Но ако някой се преструваше, помисли си Лоръл, това беше Ани. Тя изразяваше такова убеждение, че всичко ще се оправи, но само как бяха изгризани ноктите й, още по-зле отпреди, зачервени и подути, на места покрити със засъхнала кръв.

Ани задържа погледа си върху нея още малко, после гладът надви. Грабна вилицата си и набързо изгълта бърканите яйца и наденицата. С последното парче хляб избърса чинията. Докато я наблюдаваше, Лоръл усети болката в стомаха й да намалява.

Забеляза, че сервитьорката се насочва към тяхната маса — слабо момиче с черна коса, прихваната назад покрай пъпчивото й лице. Изглеждаше долу-горе на възрастта на Ани. От червения лак на ноктите й не беше останало почти нищо, а отпред на сиво-синята униформа имаше петно, май от ягодово сладко.

— Това ли е всичко? — Каза го толкова бързо, че прозвуча като една дума: „твалиесичко“. И без да чака отговор, плесна сметката върху масата и се отдалечи, тропайки тежко.

Ани се наведе през масата и прошепна:

— Бясна е, защото последния път не й оставих бакшиш.

После Ани изведнъж се разбърза, скочи и забърза след сервитьорката. Дънковата й пола се вееше решително. Мина покрай редицата сепарета, настигна я и я спря. Лоръл видя как Ани пуска няколко монети в ръката на момичето, после двете заговориха.

Ани се върна ухилена.

— Спомняш ли си обявата на прозореца, когато влязохме? „ТЪРСИМ ОПИТНА СЕРВИТЬОРКА“. Е, в пет часа имам среща с шефа. — Мастиленосините й очи блестяха, страните й бяха леко зачервени.

— Но Ани, та ти не знаеш нищо за сервирането — избухна Лоръл. — Нали винаги ни сервираше Бонита. — Видя, че усмивката на Ани се стапя и й се прииска да се ритне.

— Ами ще трябва да се науча, нали? — отвърна Ани все така решителна, както винаги, но вече не толкова весела. — Едва ли е много трудно да носиш на хората онова, което са си поръчали?

Лоръл понечи да й припомни, че тя винаги губи, когато играят на съсредоточаване, но се отказа. За Ани не бяха важни детайлите, а „общата картина“ — например да се представи блестящо на най-трудните предмети в училище и да получи добри бележки вместо отлични по лесните. И надпреварата за най-добрите отбори независимо от това, че може да не си от най-талантливите играчи.

Но точно сега май щеше да е по-добре да може да различава сандвича с бекон, маруля и домати от бургера, отколкото да знае латински или да спечели състезанието по бягане.

— Сигурно си права — неубедително каза тя.

Ани замислено се взираше през запотения прозорец, сякаш беше изследовател, който проучва далечни планински вериги.

— Ще намерим и къде да живеем. — Тя погледна Лоръл с нов блясък в очите. — Обзалагам се, че ще открием нещо в кварталния вестник. — Взе чантата си и стана. — Хайде, господин Синг на ъгъла ми разрешава да го прелистя, без да плащам.

На излизане, докато минаваше покрай бара за бърза закуска, Лоръл забеляза някакъв сгънат вестник, оставен в едно от сепаретата. Прекалено тънък беше, за да е „Таймс“. Грабна го и го пъхна под мишницата си.

Навън на ъгъла между Осма и Двадесет и трета улица, докато Ани влезе в магазина за бонбони на господин Синг, Лоръл разгърна вестника и видя, че се казва „Еврейска преса“. Дали щеше да има обяви за квартири в него? Е, нищо нямаше да й стане, ако провери, нали така? Прелисти пет-шест страници и изведнъж видя: „Жилища. Необз.“ Още първата обява й се наби в очи.

 

„Мидууд. 1 спалня. Горният етаж на двуфамилна къща с градина, тих квартал, 290 долара.

Шомер Шабат. 252–1789.“

Сърцето й подскочи. Къде ли беше Мидууд? При тази цена вероятно беше в Бруклин. Дори и така обаче, звучеше чудесно.

„Смешно име — помисли си тя. — Шомер Шабат.“ Но почти всички в Ню Йорк имаха странни имена. Като нощния пазач в Алертън, господин Танг Бо.

Това можеше да бъде нейният шанс да покаже на Ани, че не само тя е смела. Първо обаче трябваше да се увери дали квартирата не е вече заета. Повечето пъти, когато Ани се обадеше, вече й я бяха измъкнали под носа.

— Какво държиш? — попита Ани от вратата на магазина. За да изглежда по-голяма, носеше хубавите си лачени обувки, но както се клатушкаше с тях, всеки би разбрал, че не е свикнала да ходи с високи токчета. После Ани се наведе, за да провери дали лепенката й отзад не е паднала.

Лоръл се възползва от момента и пъхна вестника под мишница.

— Нищо — отвърна тя. — Ъъ… Току-що се сетих… забравих нещо на масата. Чакай тук, ще изтичам да го взема.

До входната врата на заведението имаше телефон, точно до закачалката. Тя измъкна монетата от джоба ма дънките си (Ани я беше накарала винаги да има в себе си по една, в случай че някога се загуби) и набра номера, който беше запомнила от вестника. След първото иззвъняване някой вдигна телефона.

— Не ме дръж в напрежение — пропя женски глас преди Лоръл да си отвори устата. — Купуваш ли ги или не? Казал е, че нови хладилници не растат по дърветата, обзалагам се.

Объркана и изненадана, Лоръл се смути, но успя да промълви:

— Ало?

Последва кратко мълчание, а после жената се разсмя с приятен, весел смях, който накара Лоръл да се сети за дебелата госпожа Потър, сестрата в „Грийн Оукс“, която винаги държеше готов запас от „Тутси Рол Попс“ в медицинското си шкафче.

— Вие не сте Фейги, нали? Кой е на телефона?

На Лоръл й се прииска да затвори бързо, но гласът от другата страна звучеше толкова приятно, че тя се насили да заговори.

— На телефона е Лоръл… ъъ… Дейвис. — Дали не беше Дейвидсън? Беше чувала Ани да казва толкова лъжи на хазяите и домоуправителите, които бяха разговаряли с тях, че вече не можеше да ги запомни. Започна да се паникьосва. Какво щеше да стане, ако случайно сбърка и тази жена заподозре нещо?

— За квартирата — започна направо тя. — Дали сте обява във вестника… Мога ли… искам да кажа… аз сестра ми да… Не е взета все още, нали?

— На колко си години, скъпа?

— На дванадесет. — Можеше да излъже за една година, но никой нормален човек не би й повярвал, ако кажеше деветнадесет или двадесет. — Но сестра ми е на двадесет и една — добави бързо тя.

— Женена ли е?

— Ъъ, ами, не… но е отлична студентка по всичко изключение на математиката и може да печата на машина. — Твърде много ли беше казала? Или пък погрешни неща?

— Значи тя работи, така ли?

— О, да… работи… в компания за шапки. В кантората им. Вижте, ние сме от… ъ, Аризона… и наистина, ама наистина се нуждаем от апартамент, особено такъв с градина.

„През слънчевите дни мога да сядам навън със скицника и да рисувам“ — помисли си тя. И може би тогава Бел Жарден нямаше да й изглежда толкова далечна!

— Там има само бурени. До колене.

— О, нямам нищо против. Дори мога да ги оплевя ако искате. Хек… искам да кажа дядо ми ме е учил на всякакви неща, като торенето и как да се запазят розите през зимата.

Лоръл затвори очи и си представи жилавите кафяви ръце на Хектор, които внимателно загърляха пръстта около розовия храст и запълваха дупката с утайката от кафе, която Бонита беше събирала със седмици.

— Рози? Ще имам голям късмет! — Жената — госпожа Шабат? — се разсмя гръмко и звънливо.

Сърцето на Лоръл биеше силно. Дали не беше прекалила с лъжите? Е, поне онова за гледането на градината беше истина. Наистина можеше да го прави. Като Мери и Колин в „Тайната градина“. Щеше да я направи красива и да засади много цветя — божури и кученца.

— Бихме ли могли като начало да я разгледаме? — попита тя несмело.

— Виж, мила, ти и сестра ти имате ли пари за предплата?

— О, да. — После си спомни какво винаги казваше Ани и добави: — В брой!

Настъпи дълга пауза, през която сърцето на Лоръл сякаш щеше да изскочи.

После госпожа Шабат въздъхна и каза:

— Ако бъда сто процента искрена, не зная дали точно вие сте подходящите наематели за мене, но ти, изглежда, си добро момиче. Предполагам, че нищо няма да навреди, ако хвърлите един поглед. Сега ли ще дойдете, или по-късно?

Лоръл усети как й олеква от облекчение. Почувства се като балон, толкова лека, че ако не държеше слушалката, щеше да се понесе към тавана.

— Прекрасно — каза тя като се опитваше да сдържа възбудата си. Колко време щеше да им трябва да отидат до тази част на Бруклин? Тя каза напосоки: — Ще ви бъде ли удобно след около час? Ще си бъдете ли вкъщи?

— А къде другаде? Аз съм в деветия месец, Лоръл Дейвис. Но слава тебе Господи, това бебе съвсем не бърза да излезе. Така че на път за насам можете да кажете една молитва да не чакам пак три седмици както с последното.

Лоръл не беше видяла и очите на тази госпожа Шабат, но не можеше да си спомни кога е харесвала някого толкова много още от първия път. Бързо взе адреса, чу упътванията, затвори и хукна навън да намери Ани.

— Защо се забави толкова?

— Мисля, че намерих квартира!

Обгърнала се с ръце, за да не полети, Лоръл разказа на Ани за телефонния разговор. Духаше студен вятър, но Лоръл гореше от възбуда.

Ани я прегърна силно.

— Лори, та това е страхотно! Да стискаме палци.

Лоръл никога не се беше чувствала така горда. Беше показала на Ани, че вече е пораснала и може да носи отговорности. Всичко щеше да се нареди чудесно, беше сигурна в това.

Лоръл и Ани слязоха от метрото на гара „Авеню Джей“. Не бяха изминали и две преки, когато Лоръл започна да се чувства все едно не им е мястото тук, все едно бяха запратени тук от циклон като Дороти и Тото в царството на Оз.

Не можеше да се въздържи и да не се зазяпа в две момчета на нейната възраст и няколко по-големи, струпали се под навеса на сергия със стоки, които бърбореха на някакъв непознат език. Всички носеха черни шапки и твърде големи черни костюми, а от коланите им висяха пискюли. От двете страни на лицата им висеше по една дълга къдрица.

После двете с Ани минаха покрай мургава жена, увита в нещо подобно на яркосиня блестяща завивка за легло. Двете й китки бяха обвити от тънки сребърни гривни почти до лактите, а в центъра на челото си имаше червена точка. Държеше за ръка малко момиченце с плитка, облечено в набрана розова рокля и бели лачени обувки.

Лоръл беше толкова заета да се оглежда, че почти се сблъска с редица черни деца в предучилищна възраст, водени от закръглена жена, която крещеше:

— Ей, Руфъс… да, на тебе говоря… върни задника си отново в редицата, преди да съм те напердашила хубаво!

В почти новите си дънки „Ливайс“ и старата розова жилетка на Ани, избродирана с малки розови цветя, с дългата си руса коса, вързана на опашка, Лоръл изглеждаше като паднала от Марс.

Тя погледна сестра си. С големите си черни очи и изпъкналите скули, с мургавата си кожа и късо подстриганата черна коса Ани изглеждаше по-екзотична и сякаш се вписваше в заобикалящата ги обстановка. Лоръл я видя как хвърля поглед през рамо.

Вътрешностите й се обърнаха и тя си помисли за Вал. Ами ако ги следеше? Ако ги откриеше и изпратеше Ани в затвора, това щеше да бъде отчасти по нейна вина, нали така? Защото тайно си беше пожелала да се обади на Вал или поне да му изпрати пощенска картичка, за да го успокои, че е добре.

Забеляза, че Ани само разучава някакъв пътен знак, и малко се успокои.

— Сигурна ли си, че това е правилното място?

— Четиринадесета Източна, така каза тя. Петата къща отляво.

Минаха покрай пекарна, пред която бяха изложени плодови пити, пълнещи устата със слюнка, покрай магазин за обувки, после покрай бакалница със сирена във формата на пъпеши и пръчки салам, големи като бейзболни бухалки, закачени на прозореца. На ъгъла с Четиринадесета имаше друг магазин, моден магазин на „Лана“, на чиято врата пишеше: „Без бебешки колички“. Забеляза, че тротоарите са претъпкани с колички. Сякаш всяка жена буташе по една, някои от тях за близнаци, и държеше за ръката поне още едно дете.

Лоръл отново изпита онова странно усещане в стомаха си. От мига, в който беше пристигнала в голямата мръсна автогара близо до Таймс Скуеър, се чувстваше все едно е погълнала риба, която продължава да шляпа из стомаха й. В автобуса беше прекалено заета да гледа през прозореца табелките с номера, които профучаваха покрай тях и си сменяха цвета от синьо на зелено и после на жълто, докато прекосяваха границите на различните щати, нивите и кравите, горите, далечните планини, приличащи на кейкове, със сняг по върховете, магазините „Улуърт“ и знакът „А & Р“ на всички главни улици в стотици малки градчета. Дори й харесваха сандвичите с риба тон, които прокарваше с кока-кола, допадаше й да се протегне и да заспива с бръмченето на двигателя като с приспивна песен. Или може би още не беше повярвала, че това наистина се случва. Като че ли онази нощ, напускането на Бел Жарден, пътуването с автобуса, всичко беше част от някакъв дълъг, ненормален сън, и когато се събудеше, щеше отново да бъде в леглото си.

Накрая Ани и посочи небето над Манхатън. Влязоха в тунел под река Хъдсън и Лоръл си представи как в тунела има някъде пробойна, как ги залива вода и те се удавят още преди да стигнат Ню Йорк. Беше стиснала ръката на Ани, сърцето й биеше лудо, а рибата в стомаха й подскачаше като полудяла.

Сега, две седмици по-късно, стомахът й все още не се беше успокоил. Понякога, както в този миг, тя се питаше дали постъпиха правилно като избягаха. Ами ако Ани беше избягала без нея? Тогава щеше да бъде ужасно… още по-зле, отколкото сега.

Вал. Да предположим, че трябваше да живее с него? Не се държеше лошо с нея, но почти не го виждаше. Без Ани щеше да бъде съвсем сама. Щеше да е отчаяна.

— Мисля, че стигнахме. — Гласът на Ани я върна към настоящето.

Лоръл спря и погледна натам, накъдето сочеше сестра й: двуетажна дървена къща, боядисана в сиво, с неголяма веранда и малка ливада, обградена с добре оформен жив плет. Под голямо дърво, близо до тротоара, бяха събрани на куп падналите листа. Не беше като Бел Жарден, но изглеждаше добре и… ами, уютно. Забеляза велосипед с три колела, обърнат на пътеката отпред, а на верандата небрежно бяха наслагани столове. На табелката на вратата пишеше: „СЕМЕЙСТВО ГРУБЕРМАН“. Лоръл се оживи. Тук живееше истинско семейство.

Чакай. Името трябваше да бъде Шабат, а не Груберман. Да не би да бяха сгрешили къщата? А може би табелката е останала от предишните собственици?

— Не се надявай прекалено много — предупреди я Ани, но Лоръл виждаше, че самата тя е ентусиазирана.

— Вероятно ще бъде като последния път. Казаха, че сме прекалено малки и са нужни препоръки.

Въпреки това Лоръл стисна очи и се помоли: „Моля те, Господи, нека госпожа Шабат ни вземе“.

Усети Ани да я дърпа за ръката и да я тегли нагоре по пътеката.

— Е, да става каквото ще. — Тя натисна звънеца.

— Идвам, идвам. Ей сега! — извика им някой отвътре.

След малко входната врата се отвори и пред тях застана една жена. Върху огромния й корем беше вързана карирана престилка, а около главата й беше увита кърпа на цветя. Беше кръглолика, усмихната, с кафяви очи, около които имаше малки бръчици.

— Госпожица Дейвис?

— Да — отвърна веднага Ани.

— Ъъ?… Ъм, да — промърмори едновременно с нея Лоръл, изчерви се и бързо си затвори устата, защото се усети, че е по-добре да остави Ани да се оправя.

— Аз съм Ани… а това е сестра ми, Лоръл. Тя ви се е обадила.

— Аз съм Ривка Груберман. — Жената се усмихна на Лоръл. — Звучеше прекрасно по телефона, мила моя, но никога досега не съм срещала толкова млади момичета като вас да търсят квартира. Разбирате, че не мога да взема някой, който ще се нанесе, а после прас, и се връща при мама.

— Ние нямаме майка — отвърна тихо Ани. — Тя умря.

— О — възкликна Ривка и кимна няколко пъти, след което отвори широко вратата. — Е, по-добре хвърлете един поглед.

Ривка ги изгледа проницателно, докато ги въвеждаше в тъмния коридор, в който миришеше на готвени моркови, но не каза нищо. Поведе ги с пухтене по тесните стълби нагоре. Лоръл въздъхна облекчено. „Е, май не повярва Ани да е на двадесет и една, но поне няма да вдига много шум около това.“

Квартирата не беше голяма: малка кухничка с жълти шкафове, дневна с избелял зелен килим и спалня, не по-голяма от килера в Бел Жарден. Но жилището беше чисто и стените наскоро бяха боядисани в светлосиньо. Ароматът на прясно изпечен хляб привлече Лоръл към отворения прозорец и тя надникна да види откъде идва той. Оттатък покрития с плевели парцел видя огромен вентилатор, който се въртеше над малка сграда.

— Това пекарна ли е? — попита тя.

— Правят багели^[1] — обясни Ривка. — По цял ден и по цяла нощ, двадесет и четири часа не спират. И като че ли това не ни стига, ами какво носи съпругът ми всеки ден, когато се връща от шула^[2]? — Тя се изкикоти и махна с ръце.

Лоръл искаше да я попита какво е това багел, но Ани я погледна предупредително и тя преглътна въпроса си.

— Много хубава квартира — каза Ани. — Ще я вземем. — Говореше решително и зряло, но после в гласа й се промъкна нотка на несигурност.

— Ако… разбира се, вие сте съгласна.

— Не зная… от Аризона… — каза Ривка и ги огледа внимателно. — Но преди да решите, не бихте ли искали да видите нашия шул, а?

Нещо не беше наред, Лоръл го усещаше. Стомахът я присви. И от начина, по който Ани гризеше палеца си, виждаше, че и тя е на същото мнение.

Ани се изчерви и повтори:

— Вашият шул?

Ривка я изгледа продължително, после внимателно каза:

— Елате, момичета, елате долу с мене. От Манхатън дотук е дълъг път, така че сигурно ще искате горещ чай и може би парче бабка^[3], да?

Долу, в жилището на Груберман, беше истинска лудница. Навсякъде имаше деца — куп по-големи момчета на дивана, които четяха високо на глас на същия чужд език, който беше чула на улицата. Две малки дечица с камиончета — играчки, които търчаха по килима на едри рози. Бебе, седнало в детска кошарка, удряше комплект пластмасови ключове по преградките й.

Шумът беше невероятен.

— Тихо всички! Имаме си гости! — извика Ривка, докато си проправяше път, настъпвайки кукли и плюшени животни, но никой не й обърна внимание.

В голямата уютна кухня тъмнокосо момиче с розови страни на възрастта на Ани точеше тесто на тезгяха.

— Най-голямото ми — каза Ривка, — моята Сара. — И махна с ръка към нея. Момичето кимна стеснително и пак се наведе над точилката.

Тази къща, тази жена напомняха на Лоръл за старицата, която живеела в обувка и имала толкова много деца, че не знаела какво да ги прави. Само че госпожа Груберман изглеждаше много щастлива. И много мила.

Лоръл и Ани седнаха на дългата маса, покрита с жълта карирана мушама. Лоръл се огледа и забеляза нещо странно: всичко беше по двойки. Две мивки, две шкафчета, дори два хладилника.

— Виждам, че гледаш хладилниците ми — отбеляза Ривка. — Знаеш ли защо имам два?

— Предполагам, защото имате голямо семейство — осмели се да каже Лоръл. Чувстваше се притеснена и уплашена, защото усещаше, че госпожа Груберман се готви да им даде отрицателен отговор.

— Не, скъпа, защото сме кашер. Месните и млечните произведения ги държим напълно разделени.

Лоръл искаше да попита защо, но това не й се стори особено добра идея.

— Зная за кашер — намеси се Ани. — Майка ми веднъж ме заведе на Феърфакс Авеню да ядем хотдог. Каза, че били най-хубавите.

Ривка се подсмихна, докато се суетеше около печката, слагаше чайника и включваше котлона. После се обърна към тях, с ръце скръстени върху големия й корем.

— И така, какво да ви правя вас двете? Вие дори не знаете какво означава „Шомер Шабат“. Права ли съм?

Сърцето на Лоръл се сви. Очевидно Шомер Шабат не беше името на съпруга на Ривка. И което беше по-лошо, Ривка Груберман нямаше да им даде квартира под наем.

— Ние не сме евреи — призна Ани.

Ривка въздъхна, после унило кимна.

— Мили мои, разбрах това, още щом ви зърнах. Ние не разрешаваме на нашите момичета да живеят сами, без баща или съпруг. — Смехът напусна лицето й така внезапно, както облакът закрива слънцето.

— Съжалявам. Шомер Шабат означава съблюдаващи съботата.

— Няма да вдигаме никакъв шум в събота — примоли се Ани. — Сестра ми и аз нямаме нито телевизор, нито дори радио.

Ривка поклати глава и постави чашите с димящ чай пред тях.

— Изглеждате добри момичета. Моля ви, не го приемайте лично. — Тя сложи и чиния с бухнал сладкиш, покрит със стафиди и ядки, който миришеше така, сякаш току-що беше изваден от фурната.

Устата на Лоръл се напълни със слюнка. Очите й също се навлажниха. Гладна и нещастна, тя си взе едно голямо парче.

— Имам пари. Мога да ви платя предплатата още сега — настояваше с отчаян глас Ани. — В брой.

— Моля ви, не става дума за пари — отвърна тъжно Ривка. — Става дума за начина на живот.

— Но… — започна да се моли Ани, но внезапно затвори уста и се стегна, с изправени рамене, сякаш невидима игла я бодеше по гърба. Лоръл познаваше този поглед… беше инатият поглед на Ани. Нямаше да се моли, независимо колко отчаяна беше.

— Всичко е наред — каза бързо тя. — Разбирам.

Лоръл отпи глътка горещ чай и си изгори езика. Очите й се напълниха със сълзи. Защо Ани не й кажеше, че са търсили навсякъде и вече са прекалено изтощени, за да обикалят още? Защо не си признаеше, че е гладна? Лоръл забеляза, че Ани поглежда към чинията със сладкиша, но не, беше прекалено горда, за да си вземе.

Стомахът й се разбунтува и за секунда Лоръл си помисли, че ще й призлее.

Изведнъж й хрумна една идея.

— Мога да гледам децата вместо вас — тихо предложи тя. — Няма да ви вземам никакви пари.

Ривка поклати глава със съжаление, обърна се към печката, взе онова, което вероятно беше оставила там при тяхното пристигане — покрити с брашно пилешки бутчета, и ги пусна в църкащата тенджера.

Ани се изправи.

— Благодаря ви все пак, че ни показахте квартирата. Лори, мисля, че е време да тръгваме.

Прекъсна я висок писък от съседната стая. По-голямото момиче, Сара, хвърли умоляващ поглед на майка си и каза:

— Моля те, мамо, току-що й дадох да яде. А и трябва да свърша това преди Рейчъл да дойде. Идва специално да ми помогне по алгебра.

— А аз — разпери брашнените си ръце Ривка — изведнъж станах с четири ръце, така ли?

Насочвана от инстинкта си, Лоръл се втурна към съседната стая и извади плачещото бебе от кошчето. То риташе и се въртеше, пищеше силно, кръглото му личице се беше сгърчило. Лоръл непохватно се опита да го успокои. Искаше й се да знае повече за бебетата, но само веднъж беше помагала на Бони да се грижи за братчето си и тогава малкият Джими също беше плакал, докато не му бяха сменили пелените. Може би и това се нуждаеше от същото.

Докато момчетата наблюдаваха запленени, Лоръл свали найлоновите гащички на бебето. Пелената отдолу беше прогизнала. Лоръл видя защо плачеше — една от безопасните на пелената се беше отворила и го бодеше.

Тъкмо беше извадила безопасната игла и беше махнала пелената, когато Ривка се втурна в стаята, бършейки ръцете си в една кърпа.

— О, какво има? Малкото ми момиче! — Тя вдигна бебето върху големия си корем и обви голото му дупе с кърпата. Усмихна се на Лоръл.

— О, значи можеш да се оправяш с бебета? Та ти самата си още бебе!

— Зная много за бебетата — излъга Лоръл като внимаваше да не срещне погледа на Ани.

— Една игла бодеше Шейни! — извика тъмнокосо момче с кръгло кепе, което се беше плъзнало на една страна така, че момчето изглеждаше кривогледо. — Момичето я измъкна.

Ривка покри бебето с целувки, после каза:

— Според съпруга ми е достатъчно, че по-големите момичета ми помагат. — Тя въздъхна. — Но повярвайте ми, със Сара, Шава и Лея, които са по цял ден на училище, и бебето, което ще се роди всеки момент, наистина ще ми е необходима помощ.

Лоръл погледна добродушното лице на Ривка и видя някаква неувереност — допреди няколко минути я нямаше. Усети прилив на надежда. Имаше ли все още някакъв шанс? Дали Ривка беше променила мнението си?

Тя си пое дълбоко въздух и си помисли: „Тук ще бъдем на сигурно място.“ Далече от крадците, гадните домоуправители и хлебарките. Далече от полицията и от Вал.

— Останете — тихо каза Ривка. — Останете и се срещнете със съпруга ми, Езра. Той скоро ще се прибере. Може би, ако се запознае с вас, ще промени решението си.

Лоръл изпусна дъха си с радостно облекчение. Беше горда. Защото на нея се дължеше всичко. Тя се усмихна на Ани, която също й отвърна с усмивка.

По някакъв начин Лоръл беше убедена, че всичко ще бъде наред. Поне засега. Не искаше да мисли за утре или за вдругиден. Не искаше да мисли за ходенето на училище в този странен квартал, нито за това дали Ани ще си намери работа, или не, преди да се разорят окончателно.

По-късно, ако съпругът на Ривка кажеше, че могат да наемат квартирата, щеше да я попита за брадатите мъже с кръгли кожени шапки и къдрици. И за жените с червени точки на челото.

Виждаше, че има страшно много да учи.