Сюзън Елизабет Филипс
Силата на любовта (6)

Шеста глава

Шоуто на Даш Кугън

Първи епизод

Екстериор. Черен път в Тексас — късен следобед. Под съпровода на музикалната тема вървят надписите…

Очукан пикап спира със скърцане, от капака на двигателя се вие пара. В близък план от кабината се появяват чифт износени каубойски ботуши. Ботушите ритват едната гума, сетне заобикалят, отиват отзад и измъкват седло. Втори чифт ботуши този път малки — се появяват от кабината. Заедно поемат по равнинния тексаски път, подметките им вдигат облачета прах. От време на време по-малките ботуши правят по две крачки срещу една на по-големите, за да вървят заедно. Със затихването на музикалната тема, чуваме гласове.

Гласът на Джейни: Обещай ми, че този път ще опиташ, тате. Обещай ми, че няма да напуснеш след два дни, като последния път. Трябва ни дом — място, където да се установим.

Двата чифта ботуши се спират до дървена порта с олющена бяла боя.

Гласът на Даш: Никой не харесва жени мърморани, Джейни. Кога ще запомниш това?

Гласът на Джейни: Не съм жена. На тринайсет години съм.

Гласът на Даш: Ти си ми трън в петата, ето какво си.

Гласът на Джейни: Наистина ли мислиш така?

Гласът на Даш: (по-меко): Не.

Камерата — към Даш. Близък план върху катарамата на шампионския му колан. По-общ план на Даш и Джейни. Изглеждат уморени и жадни, горещо им е.

 

 

Екстериор. Предният двор на ранчо.

Даш отваря портата. Тръгват бавно по пътечката към разнебитената къща на ранчото.

Даш: Аз съм ездач на родео, Джейни. Не съм управител на ранчо. А и тази съборетина не заслужава човек да я погледне. Това е едно тъпо ранчо. И аз още не съм се отказал да ти нашаря дупето, загдето фалшифицира подписа ми на тази молба за работа.

Джейни: Ти беше ездач на родео, тате, но вече не си. Чу какво каза докторът. Никакви изхвърляния повече, освен ако не искаш да прекараш остатъка от живота си в инвалидна количка.

Даш: Поне ще имам под себе си нещо, което се движи.

Джейни: А какво ще кажеш за онази сервитьорка в Ел Пасо?

Даш: Джейни?

Джейни: Да, тате?

Даш: Напомни ми да ти нашаря дупето.

 

 

Екстериор. Входната врата на къщата на ранчото.

Елионор Чадуик излиза, изглежда разтревожена. Тя е красива, с превъзходна прическа и е прекалено стилно облечена за обстановката. Говори на някого, който е още в стаята.

Елионор: Не давам пет пари, че някаква кобила щяла да ражда. Дъсти може да повика акушерка. А аз отивам в Гуус Крийк, за да видя дали някой в този забравен от бога град знае как се прави козметична маска от краставички и „Гран Марние“.

Забелязва Даш и Джейни.

Елионор: О, господи, сега пък какво?

Даш и Джейни са се спрели пред стълбите. Даш оставя седлото. Той и Елионор се оглеждат един другиго. Той е хубав мъж и тя не може да не му се възхити. От друга страна, тя мрази всичко, свързано със Запада, включително и каубоите.

Елионор: Виж ти, виж ти. Това не са ли Уайът Ърп и Били Хлапето^[1]?

Сарказмът на Елионор не допада на Даш. Макар че си пада по хубавите жени, нейното снизходително отношение го изправя нащрек. Джейни познава баща си твърде добре и бързо се намесва.

Джейни: Приятно ми е, мадам. Казвам се Джейни Джоунс. А това тук е тате, мистър Даш Джоунс. Той е новият управител на ранчото ви.

Даш: Мога и сам да си кажа приказката, Джейн Мери.

Елионор (оглежда Даш): Тук, на Запад, определено израстват едри. Сигурно е от това, че пушат пелин. Между другото — закъсняхте. Трябваше да сте тук вчера. Ако смятате да работите за мен, трябва да може да се разчита повече на вас.

Даш (стъпва с единия си ботуш на стъпалото): Вижте какво, мадам, нещата стоят така. Няма да работя за вас. Току-що се сетих, че имам по-добро предложение от онзи приятел, гдето върти ранчо за отглеждане на гърмящи змии, ей там, оттатък магистралата. Единственото, което иска от мен, е да храня тези създанийца от ръка. Тъй както гледам компанията, там може би ще е по-учтива.

Елионор (с негодувание): И нагъл, на всичкото отгоре! Уволнен си, чуваш ли? Няма да те взема на работа дори да си последният управител на ранчо в Тексас.

Даш: Нямам нищо против, мадам, защото, тъй като го гледам това място, няма да сте още много време в бизнеса.

Погледът на Джейни непрекъснато скача от баща й към Елионор и обратно. Разбрала, че трябва да стори нещо, тя се хваща за корема и се свлича на верандата, стенейки силно. Елионор изглежда разтревожена и се спуска към нея, суети се и не знае какво да стори.

Елионор: Какво й стана? Какво й е?

Даш (глух към театралните стенания на Джейни): На ваше място бих внимавал, мадам. Като й стане така, обикновено има навика да избълва, а не мисля, че цветът на повръщано ще се съчетае с цветовата гама на тези хубави ваши дрехи.

Стенанията на Джейни се усилват. Елионор е още по-разтревожена. Тя продължава да се суети около Джейни.

Елионор: Направи нещо де! Що за баща си, щом оставяш детето си да страда така?

Даш: Навярно е просто още един спукан апендикс. Случва й се от време на време. На ваше място не бих си давал толкоз зор.

При тези думи Даш вдига Джейни и я мята през рамо.

 

 

Общ план на къщата с обора зад нея.

Блейк Чадуик тича към къщата. Хубав и чаровен млад мъж, той е облечен с дънки и работна риза, явно нови. Но макар и гражданче, Блейк обича ранчото и иска то да потръгне.

Писъците на Джейни секват в мига, в който забелязва Блейк. Тя го гледа със зяпнала уста. Той е най-хубавият мъж, когото е виждала, и на своите тринайсет години тя се влюбва за пръв път.

Блейк: Мамо, Дъсти казва, че раждането на кобилата не върви както трябва. Ще загубим и жребчето, и кобилата, ако ветеринарят не дойде скоро. Хората, които пратихме още сутринта, отдавна трябваше да са се върнали. Ще отида да ги потърся.

Елионор: Това е невъзможно! Не познаваш пътеките и ще се изгубиш. Къде е този ветеринар? Как може да постъпи така? Ако баща ти не бе вече мъртъв, щях да го убия за това, че ми остави това ужасно ранчо в завещанието си. Кълна се, че ще го продам на първия срещнат, който предложи прилична цена. Ако не бе това ужасно място, можех сега да си обядвам в Руската чайна със Сиси, Пат и Каролайн!

Навивайки ръкавите на скъпия си костюм, Елионор решително се запътва към обора, вдигнала високо глава; високите й токчета потъват дълбоко в праха.

Даш гледа подире й. Джейни, все още с главата надолу върху рамото на баща си, зяпа Блейк. Блейк ги забелязва и поема към Даш, протегнал ръка.

Блейк: Здравейте. Аз съм Блейк Чадуик. Добре дошли в ранчото.

Даш: Даш Джоунс.

Блейк: Новият управител на ранчото! Колко се радвам!

Даш: Бившият управител. Боя се, че аз и майка ви май не си допаднахме много.

Джейни (все още с главата надолу): Мога ли да кажа нещо?

Даш: Не.

Даш гледа замислено към обора.

Даш: Майка ви май не разбира много-много от коне.

Блейк (с обич) Тя изобщо не си пада по животни, чиято кожа не става за палто. Опитва се, но й е трудно.

До обора се появява красива, закръглена жена. Облечена е в дънки и тясна блуза на карета. Вика на Блейк.

Блейк: Идвам след малко, Дъсти.

Обръща се отново към Даш, който е вдигнал седлото с другата си ръка.

Блейк: Сигурен ли сте, че няма да промените решението си, мистър Джоунс? Наистина имаме нужда от помощ.

Даш: Страхувам се, че не, синко.

Блейк (примирено): Да, имате вид на разумен човек.

Блейк поема към обора, без изобщо да е забелязал присъствието на Джейни.

Даш гледа подир Блейк и полека спуска Джейни на земята. Без желание оставя и седлото.

Даш: Джейни?

Джейни: Да, тате?

Даш: Напомни ми да ти нашаря дупето.

С мрачно изражение на лицето той поема към обора.

 

 

— Край! — извика режисьорът. — Проявявайте. Добре се справихте всички. Почивка за обяд.

 

 

Бе последната седмица на юли и последният снимачен ден на пилотния епизод. Не снимаха шоуто по хронологичен ред, а сега просто работеха по въвеждащите сцени. За Хани този начин на работа бе объркващ, но никой не й искаше мнението. Всъщност, за нищо не я питаха. Просто й казваха какво да направи.

Огледа ранчото на снимачната площадка. Снимаха всички външни снимки в бивше ранчо за пилета, близо до Тейджънга Уош, област в планините Сан Гейбриъл, северно от Пасадина. Скалистите склонове на Сан Гейбриъл бяха обрасли с гъст храсталак в ниското, но по-нависоко и по върховете той отстъпваше мястото си на борове и ели. Тази сутрин тя бе забелязала пустинна коза и златист орел, който се рееше във възходящите въздушни потоци. Научи, че повечето от половинчасовите телевизионни предавания се записваха на видео ленти, но тъй като голяма част от действието в „Шоуто на Даш Кугън“ ставаше на открито, то се снимаше с филмови камери.

— Добре се справи, Хани. — Джак Суокхамър, режисьорът, я потупа по темето, сякаш бе някой глупав пудел. Беше млад, кльощав и прекалено се суетеше. През цялата седмица бе изглеждал така, сякаш всеки момент ще получи нервна криза.

След като се обърна и тръгна към асистента си, Хани го изгледа с отвращение. Всички се отнасяха с нея сякаш наистина бе на тринайсет години. Това не биваше да я изненадва, реши тя, след като се имаше предвид, че онези глупави сценаристи продължаваха да я затварят в залата за съвещания и да насилват душата й.

Първият път, когато я извикаха, бяха толкова мили; обясниха й новата концепция на шоуто и искаха мнението й едва ли не за всичко под слънцето. А след като най-много от всичко тя обичаше да говори, попадна в клопката им като пълна глупачка. Седеше си там, смучеше портокалов шейк от кутията, която й бяха предложили, и говори, говори, говори — прекалено наивна, за да се сети, че нейните мнения щяха да станат мненията на Джейни, че чувствата й щяха да станат чувствата на Джейни.

Бяха вмъкнали в сценария копнежа й по свой дом, ведно с тайните й чувства към Ерик Дилън, макар тя да нямаше и най-бегла представа как ги бяха разкрили, след като, разбира се, тя изобщо не им спомена за това. Може би всичкото това нямаше да е толкова унизително, ако бяха направили Джейни по-зряло, самостоятелно шестнайсетгодишно момиче, като нея. Но вместо това я бяха превърнали в миниатюрно, недоразвито, тринайсетгодишно момиченце.

Когато режисьорът свърши разговора с асистента си, тя се обърна към него.

— Мистър Суокхамър…

— Моля те, Хани! Наричай ме Джак. Всички тук сме едно семейство.

Но това не бе нейното семейство. Това, което би трябвало да е най-вълнуващото преживяване в живота й, бе провалено, защото Софи отказа да напусне парка и да дойде в Калифорния, а Гордън Делауийз прекарваше цялото си време в апартамента, в който се бяха настанили тя и Шантал. След като Шантал обръщаше толкова много внимание на Гордън и след като Софи бе още в Южна Каролина, Хани се чувстваше тъй разсипана, сякаш си нямаше никого.

А и работата в едно телевизионно шоу не бе такава, каквато си я бе представяла. След като се бе държал така мило с нея, когато се запознаха, Даш Кугън постепенно се промени. В началото й помагаше много, но сетне на нея й се стори, че колкото по-приятелски се държеше тя с него, толкова повече той се отдръпваше. Сега той почти не разговаряше с нея, освен когато бяха заедно пред камерата. А единственият път, когато Ерик Дилън я потърси, то бе, за да попита дали Шантал щяла да се мерне насам.

Режисьорът вдигна очи от папката си. Тя се сети за най-силно потискащата я мъка.

— Трябва да поговоря с вас за тази прическа.

— Давай.

— Тя е отвратителна.

— Какво имаш предвид?

— Ами изглежда така, все едно някой ми е нахлупил канче на главата и е остригал всичко извън него.

Отстрани бе подстригана високо до ушите, а чертата отзад бе на цели два инча от основата на врата й. Бретонът й се спускаше дълъг над челото й и правеше прическата й напълно дебалансирана.

— Страхотна е, Хани. Идеална за ролята.

— През декември ще навърша седемнайсет. Що за прическа е това за едно момиче, което е почти на седемнайсет?

— Джейни е на тринайсет. Трябва да свикнеш да мислиш като тринайсетгодишна.

— Това е друго нещо. Видях онези материали за пресата, които разпратихте, и в тях пише, че истинската ми възраст е тринайсет години.

— Идеята бе на Рос. На публиката не й харесва, когато разбере, че децата актьори са много по-възрастни, отколкото са в ролите, които играят. Ти си дребна и си непозната. Рос иска да те държим настрани от пресата за известно време, докато не си стъпиш на краката, така че това сега няма кой знае какво значение, нали?

Не и за него, може би. Но за нея определено имаше значение.

— Джако! Хани! Страхотно се справяш, скъпа! Просто страхотно!

Един от по-възрастните директори на телевизионния канал, нервен на вид мъж, наближаващ шейсетте, лапна малко бяло хапче, докато се приближаваше към тях. Тя отстъпи назад, преди той да я бе погалил под гушата, както бе направил сутринта.

— Мисля, че направихме истински хит тук — продължи той, прекалено въодушевен.

Макар и окото му да не мигна, тя би трябвало да знае, че той не вярваше и на думица от казаното. В телевизионния канал нервничеха, защото смятаха, че новата концепция на „Шоуто на Даш Кугън“ изобщо не бе комедия на ситуациите, но не бе в същото време и драма; затова се безпокояха, че публиката ще се обърка.

Хани не разбираше какво толкова бе станало. В някои свои части шоуто бе смешно, в други — тъжно, а през повечето време — доста сантиментално. Какво толкова трудно за разбиране имаше? Американците може и да бяха склонни да гласуват отново за републиканец на президентските избори, но това не означаваше, че бяха глупави във всяко отношение.

Той й се усмихна, разкривайки прекалено големи и бели зъби, за да са истински.

— Всичко в теб издава звездата, скъпа! Тя е най-истинското нещо, нали, Джако?

— Ъ-ъ-ъ… благодаря, мистър Еванс.

— Наричай ме Джефри, скъпа. И изобщо не се шегувам. Наистина! Ще станеш следващия Гари Коулман.

Той взе да превъзнася естествения й талант и така се увлече, сякаш тя бе самото Второ пришествие. Взе да й се повдига. Помисли си, че това бе, загдето прекара твърде много време с главата надолу върху рамото на мистър Кугън, но всъщност бе от това, че не вярваше на тези приказки. Всички много добре знаеха, че тя си нямаше и хабер от актьорска игра. Беше си просто едно зелено момиченце от Южна Каролина, което бе скочило в твърде дълбоки води.

Директорът се извини и тръгна да прегради пътя на Рос. Хани понечи да продължи спора с Джак за прическата й, но иззад тях се появи Ерик Дилън.

— Джак, трябва да поговоря с теб.

Хани не го бе чула да приближава и при звука на гласа му я обзе болезненото чувство на копнеж. Съзнаваше мъчително нещастната си прическа и мръсните си джинси. Искаше й се да е красива и пленителна като Лиз Чадуик.

Когато Ерик погледна режисьора, очите му потъмняха и излъчваха такава сила, че Хани потрепери.

— Не съм доволен от ритъма, Джак. Караш ме да препускам с репликите си там, където имам нужда от малко повече време. Нямам намерение да спринтирам със състезателен автомобил.

Хани го погледна с възхищение. Ерик бе истински актьор, а не се преструваше на артист като нея. Той се занимаваше с учител по театрално майсторство и говореше за неща от типа на сензорно предчувствие. А тя, от своя страна, просто правеше онова, което другите й казваха.

Джак с неудобство погледна Хани.

— Защо не обсъдим това насаме, Ерик? Виж какво. Чакай ме след пет минути във фургона на продуцентите.

Ерик отсечено кимна. Джак си тръгна, а тя се опита да измисли нещо умно, което да каже, преди Ерик да си е тръгнал, но езикът й бе като парализиран. Най-лошото от начина, по който сценаристите бяха изнасилили съзнанието й, бе в това, че трябваше да играе като влюбена до уши глупачка във всичките им общи сцени. Като последствие от това тя не знаеше как да се държи, когато не бяха пред камерата.

Той извади цигара от джоба си и, загледан към хоризонта, я запали.

— Ти… ъ-ъ-ъ… подхождаш доста на сериозно към актьорската игра, а, Ерик?

— Да — рече тихо той, без да си дава труда да я погледне. — Наистина съм сериозен.

— Чух те да говориш за сензорно предчувствие с Лиз. Може би някой път ще ми обясниш какво означава.

— Може би, някой път. — И той пое към продуцентския фургон.

Обезкуражена, тя се загледа подире му. Самочувствието й бе стигнало най-ниската си точка и тя си помисли, че всъщност играеше като едно разглезено изчадие. За по-малко от месец щеше да е спечелила повече пари, отколкото увеселителният парк „Силвър Лейк“ печелеше от входни билети за цяла зима. Нямаше причини да е нещастна. И все пак, не можеше да се отърси от неприятното чувство, че нищо не вървеше както трябва.

Снимките завършиха в осем вечерта и Хани се преоблече от дънките за филма в своите собствени. Докато паркира малката си, яркочервена, спортна кола „Транс Ам“ пред апартамента, който споделяше с Шантал, вече бе толкова уморена, че едва държеше очите си отворени.

Сградата бе най-доброто място, в което Хани бе живяла досега — обвит с лози измазан паралелепипед, покрит с червени керемиди и с малка вътрешна градинка. Самият апартамент бе пълен с удобни мебели, имаше малка лоджия, а по стените висяха постери на музеи. Разполагаше с всичко, от което се нуждаеше, с изключение на Софи. И с едно нещо, което не желаеше — Гордън Делауийз.

В момента, в който отключи входната врата и пристъпи в антрето, тя вече знаеше, че се бе случило нещо лошо. Обикновено когато се прибереше, Гордън и Шантал бяха цъфнали пред телевизора и нагъваха готови манджи, а сега всичко бе потънало в мрак.

Прониза я тръпка на страх. Светна лампата в антрето и се втурна през кухнята към всекидневната. Малката масичка бе отрупана с опаковки на готови храни и пепелници. Хукна нагоре. Сърцето й биеше до пръсване, когато отвори спалнята на Шантал.

Двамата лежаха голи в прегръдките си, заспали дълбоко. Всичката й кръв се качи в главата. С треперещи пръсти включи осветлението. Шантал се размърда и запремигва. Рязко се изправи седнала и придърпа чаршафа пред гърдите си.

— Хани!

— Вие, юди, такива — прошепна тя.

Гордън се събуди с мъка. Тъмни кичури се виеха в средата на кокалестите му гърди. Той неспокойно гледаше ту едната, ту другата.

Хани изстреля думите през стиснатото си гърло.

— Заклехте се в свещената Библия. Как можахте да го направите?

— Не е това, което си мислиш.

— Не съм сляпа, Шантал! Мога да се сетя за какво става дума.

Шантал отмахна черните кичури от челото си. Червените й устни бяха меки и нацупени.

— Ти ни притисна толкова силно, Хани. Може би ако не бе ни накарала да се закълнем в Библията, аз и Гордън просто щяхме да го направим съвсем естествено и да видим какво ще стане. Но след като ни накара да се закълнем…

— За какво говориш? Какво имаш предвид под „да видим какво ще стане“?

Шантал нервно прехапа устни.

— Аз и Гордън. Оженихме се днес следобед.

— Какво сте направили?

— Вече не е грях. Оженихме се, така че сега можем да правим каквото си искаме.

Хани се взря в двамата, прегърнати в леглото, и се почувства така, сякаш целият й живот се бе разпаднал. Бяха притиснати един о друг и вече я бяха изключили от живота си. Шантал, човекът, когото бе обичала най-много на света, сега обичаше някого повече от нея.

Шантал отново прехапа долната си устна.

— Това, че аз и Гордън сме женени, не променя нещата, разбираш ли? След като получи роля в телевизионното шоу, няма нужда да зависиш толкова от мен. Сега ти си човекът, който може да извърши големи дела. А аз мога да си бъда един обикновен човек. Може би ще стана фризьорка. Няма нужда да бъда нещо по-така.

Хани стисна устни.

— Вие, юди, такива! Никога няма да ви го простя!

Тя избяга от стаята им и се спусна по стълбите надолу. Когато стигна входната врата, отвори я и излезе навън. Ушите й бучаха и тя чу рева на „Черния гръм“, който я носеше през времето и пространството. Но „Черния гръм“ бе твърде далеч, за да се почувства сигурна, че всичко отново ще се нареди.

Остана до фонтана в двора, докато не се разтрепери — колкото от хладината, толкова и от обзелите я чувства. Сетне се върна вкъщи, заключи се в спалнята си и се обади на Софи.

— Софи, аз съм.

— Кой?

Хани искаше да изкрещи на леля си, но знаеше, че от това нямаше да има никаква полза.

— Софи, не можеш повече да отлагаш идването си в Калифорния. Нуждая се от теб. Шантал се омъжи за Гордън Делауийз, онова момче, за което ти разправях. Трябва да дойдеш и да ми помогнеш.

— Шантал се омъжила ли?

— Този следобед.

— И аз пропуснах сватбата на момиченцето си?

— Не мисля, че е била кой знае каква сватба. А сега си запиши. Ще ти пратя самолетни билети за следващата седмица по бърза поща. Ще летиш за Л. А.

— Не мисля да го правя, Хани. Банката каза, че мога да поживея още известно време във фургона.

— Софи, не можеш да останеш там. Не е безопасно.

— Безопасно е. Наеха Бък да се навърта наоколо като попечител и да държи нещата под око.

— Бък не може да наглежда и себе си, какво остава за теб…

— Не разбирам защо се държиш така гадно с Бък. Той ми пазарува, гледа с мен сапунките ми и така нататък.

Хани не искаше да се отклоняват от темата.

— Послушай ме, Софи. Шантал току-що се ожени за едно момче, което едва познава. Имам нужда от помощта ти.

Последва дълго мълчание, а сетне се чу умореният глас на Софи, не по-силен от въздишка.

— Нямаш нужда от мен, Хани. Ти ще се погрижиш за всичко. Както винаги.