Сюзън Елизабет Филипс
Силата на любовта (32)

Тридесет и втора глава

Хани целуна първо Рейчъл, а сетне и Бека по челата.

— Лека нощ, момичета.

— Да спиш в кош, да сънуваш… — изрече тихичко Бека, преди да се гушне под завивките.

— Лека нощ, Хани — и Рейчъл и й изпрати три шумни въздушни целувки.

Хани се измъкна от стаята и остави Ерик да им пожелае лека нощ. Бе поласкана, когато момичетата настояха да участва в ритуала по лягането им, но сега, когато той свърши, се почувства самотна и натъжена. Даш бе сгрешил, като не й позволи да роди.

Ерик се обърна към дъщерите си от вратата зад гърба й.

— Хани и аз ще се поразходим малко навън. Но няма да се отдалечаваме. Прозорците са отворени, така че ще ви чуя, ако извикате.

— Ама да се върнеш, татко — рече Рейчъл.

— Ще се върна, Рейч, обещавам. Винаги се връщам.

Настоятелният тон в отговора на Ерик подсказваше, че това бе често повтаряна размяна на реплики помежду им.

Хани не искаше да се разхожда с него, но той вече бе до нея, хвана я леко за лакътя и я поведе към вратата. За пръв път я докосваше.

Нощта бе топла, а луната бе толкова ниско в небето, че изглеждаше сякаш открадната от сцената на някое училищно представление. Ерик бе оставил сакото и връзката си вътре и ризата му проблясваше синьо-бяла в нощта.

— Държа се чудесно с децата. Рейчъл е толкова настоятелна, че повечето възрастни пропускат да обърнат внимание на Бека.

— Удоволствието бе мое. Добре се справяш с тях, Ерик.

— Последните месеци ми бе доста трудно, но мисля, че вече сме стъпили на по-здрава земя. Лили се съгласи да получа пълно попечителство.

— Това е чудесно, макар че сума мъже биха го възприели повече като тежък товар, отколкото като удоволствие.

— На мен ми харесва да съм баща.

— Знам.

Тя отново се замисли за това колко силно бе желала да има свое собствено семейство и да даде другиму онова детство, което бе искала да има. Желанието да е част от група хора, които се обичат помежду си, бе било движещата сила в живота й, откакто се помнеше; но и сега не бе кой знае колко по-близо до сбъдването му, отколкото в началото. Само по време на брака й с Даш тя бе почувствала какво означава да си част от някого; онзи дар на любовта, който той й бе поднесъл, бе тъй безценен, че когато го изгуби, животът й свърши.

Повървяха няколко минути в мълчание, докато не излязоха на поляната край езерото. Ерик се обърна и погледна към „Кошарата“. Добре тренираният му глас на актьор прозвуча учудващо неравно.

— Не се спускай утре с влакчето, Хани…

Театралната луна висеше зад него и на фона й главата и раменете му се очертаваха в сребристо, изглеждаше по-едър от обичайното, досущ както и на екрана. Но човекът, застанал пред нея, не бе кинозвезда, а просто един мъж. У нея се разгоря ужасна битка — неустоимият подтик да се гушне в обятията му срещу отчаянието на предателството, което се съдържаше дори и в мисълта да го стори.

— Ерик, аз зарязах всичко, за да го направя. Не ми е останало нищо друго.

— Очаква те кариерата ти.

— Ти най-добре знаеш колко ме плаши това.

— Но тъй или иначе сключи споразумение с мен — промълви тъжно той. — Продаде душата си на дявола, за да направиш своето магическо пътешествие.

Продадох душата си на един ангел, помисли си тя, ала не можеше да си позволи риска да се обърне към него с каквито и да е мили думи и затова замълча.

Той изсумтя с негодувание.

— Не мога да застана и на малкото пръстче на Даш, така ли?

— Това не е състезание. Не правя подобни сравнения.

— И това е добре за мен, защото не е трудно да се отгатне кой ще бъде победителят. — Тонът му не съдържаше и нотка на самосъжаление; просто регистрираше фактите. — Даш винаги ще е с бялата си шапка, със забодена на жилетката му лъскава тенекиена звезда^[1]. Той олицетворява всичко добро, всичко благородно и героично. А аз винаги съм бил по-близо до тъмната страна на живота.

— Това са филмови роли. Нямат нищо общо с живота.

— Кого се опитваш да убедиш, мисис Кугън? Мен или себе си? Всичко се свежда до един прост и неизбежен факт. Ти вече си имала най-добрия мъж и не би могла да се задоволиш с номер две.

— Никога не мисли така за себе си — изрече наскърбено тя. — Не е необходимо да бъдеш номер две на когото и да е.

— Ако е така, защо тогава за теб е толкова важно да пътуваш утре с влакчето?

Нямаше достатъчно думи да му обясни. Вярата й в могъществото на влакчето бе смешна на фона на безжалостната му враждебност. Бе опитала и не бе успяла да му обясни, че иска да си върне вярата в Бога, който бе изгубила, вярата, че любовта бе по-силна от злото в този живот. Не можеше да му обясни увереността си, че по време на това пътуване отново щеше да намери надежда във вечността, а и в този процес щеше да се сбогува с Даш. Но в отчаянието си тя изрече думи, които по-скоро причиняваха болка, отколкото успокоение.

— Трябва да го намеря! Само веднъж.

Очите му потъмняха от болка, зашептя дрезгаво:

— Не мога да се състезавам с това…

— Не можеш да разбереш…

— Разбирам, че те обичам и че искам да се оженя за теб. Разбирам също така, че твоите чувства към мен не са същите.

По тялото й премина такава емоционална тръпка, че едва не прималя. Ерик бе мъж, който бе издигнал около себе си милиони прегради срещу всички болки на света, и всички до една се бяха срутили. Поради това го обичаше още повече — красивия, изтерзан мъж, който се бе родил с прекалена чувствителност, за да мине невредим през всичките злини около него. Само че не бе свободна да го обича. Сърцето й все още бе оковано от друга любов, която не можеше да изостави.

Обърна лице към него.

— Ерик, съжалявам. Може би след утре ще мога да мисля за бъдещето, но…

— Не! — възкликна той. — Повече няма да се състезавам с един призрак. Предпочитам нещо по-добро.

— Моля те, Ерик! Това няма нищо общо с теб.

— Има всичко общо с мен — изрече яростно той. — Не мога да градя живота си с човек, който е постоянно обърнат към миналото. — Той мушна ръце в джобовете си. — Това, че доведох момичетата, бе ужасна грешка. В живота им и без това са имали достатъчно несигурност. Знаех си колко ще те харесат и изобщо не биваше да рискувам. Ако бе само до мен, можех да прекарам следващите десет или двайсет години тук, да те държа за ръка и да чакам да решиш дали ще излезеш от гроба, в който си се погребала сама, или не. Ала те са мамени прекалено много пъти и не мога да допусна в живота им някой, който не би могъл да даде на всички ни нещо повече от остатъците от една любов.

Искаше й се да може да облекчи болката му. Толкова добре разбираше какво изпитва!

— Не можеш ли да разбереш, че искам да ти дам нещо повече от това? — извика тя. — Не разбираш ли колко много искам да те заобичам?

И устните му отново се изкривиха натъжено.

— Трудна работа, а?

— Ерик…

— Не предприемай това пътуване утре — рече тихо той. — Избери мен, Хани. Този път избери мен, вместо него…

Тя видя колко му бе струвало да потисне гордостта си и да я помоли и се възненавидя за болката, която му причинява.

— Ще направя всичко друго, което искаш — изплака отчаяно тя. — Всичко друго, но не и това. То е единственото, от което не мога да се откажа.

— И е единственото, което искам.

— Това пътуване ми е необходимо, за да се освободя…

— Не вярвам, че искаш да се освободиш. Мисля, че би искала да се държиш за Даш завинаги.

— Той бе центърът на живота ми.

Красивото му лице бе опустошено, лишено от надежда.

— Надявам се утре, когато предприемеш пътешествието си, да намериш своето си Богоявление — или каквото и да е, което очакваш да се случи — защото иначе ще се окаже, че си платила прекалено висока цена за нищо.

— Ерик, моля те…

— Не желая съжалението ти. Не искам и остатъците. Любовта трябва да се отдава свободно и щом не мога да получа това, не искам нищо. — В очите му се таеше мъчително достойнство. — Омръзна ми да крача из тъмните страни на живота, Хани. Искам да повървя малко и на светлина.

Той се обърна. Кожата й бе мъртвешки ледена, когато го гледаше как се връща при децата си, оставил я сама в тихото, безмълвно сърце на мъртвия увеселителен парк.

 

 

След като не можа да заспи, тя облече работните си дрехи и си проправи път до „Черния гръм“. През нощта се бе спуснала мъгла и влакчето представляваше феерична гледка. Долната част на приличната на дантела конструкция отразяваше неземна, жълтеникава светлина, която идваше от обезопасителното осветление от вътрешната страна на съоръжението. Но горната част бе изчезнала във виещата се мъгла, върховете на големите възвишения изглеждаха сякаш бяха отсечени.

Тя се поколеба само за миг, преди да започне изкачването си към върха. Обгръщаха я валма мъгла и не след дълго изгуби земята от погледа си. Бе сама в цялата Вселена, насаме с влакчето, заради чийто строеж бе изоставила всичко друго.

Когато стигна до върха, седна на релсовия път и прегърна колене. Нощта бе безмълвна като смъртта. Остави се да се понесе високо над земята, в един свят на гори и мъгли. Спомни си момиченцето, което беше някога, детето, което се бе спуснало с това страхотно дървено влакче право към долината на смъртта. Ала вече не бе дете! Вече беше жена и не можеше да скрие истината, че го обича.

Само Ерик. Не и опасния непознат с черната превръзка на окото, не и клоуна пират, когото, сама си бе внушила, бе безопасно да обича, не и кинозвездата милионер. Всичките му превъплъщения бяха отхвърлени настрани. Нямаше вече зад какво да се скрие. А и на нея не й оставаше зад какво да скрие собствените си чувства към него.

Тя притисна буза към коляното си, сгушила се нещастна в себе си, а от ъгълчетата на клепките й се застичаха сълзи. Прав беше. Любовта й към него не бе свободно и радостно отдаване, както би трябвало да бъде. Тя бе помрачена от миналото, от любовта, която не можеше да забрави, от човека, когото не можеше да изостави. Ерик заслужаваше много повече от остатъците, които можеше да му предложи. Ала единственият начин да получи надежда, да се освободи от миналото, се съдържаше в пътуването с влакчето и ако го направеше, щеше да го изгуби завинаги.

Даш, нуждая се от твоята мъдрост. Не мога да продължа да живея, ако не те оставя в мир. Кажи ми как да го сторя, без да предам всичко, което означавахме един за друг…

Ала бариерата на смъртта си оставаше непристъпна; той отново отказваше да говори с нея.

Тя остана на върха на възвишението през цялата нощ. В мастиления мрак преди зазоряване тишината бе раздрана от пронизителния писък на дете. Идваше отдалеч — от другия край на парка — ала това не го правеше по-малко смразяващ; отново и отново Рейчъл Дилън изплакваше ужаса от изгубената си невинност.

 

 

Небето бе перленосиво, както е винаги, когато между мрака и светлината настъпва моментно равновесие. Тони Уайът, операторът, който този ден щеше да управлява „Черния гръм“, крачеше към Хани през мократа трева. Нощната мъгла се бе вдигнала, от пластмасовата му чаша с кафе се издигаше пара. Кимна й, изглежда още не се бе събудил напълно.

— Добрутро, мисис Кугън.

Тя слезе от последните стъпала на стълбата и го поздрави. Тялото я болеше от умора. Беше измръзнала, а очите й пареха от безсъние.

— Вече минах по пътя — рече тя. — Всичко изглежда в ред.

— Това е добре. Докато карах насам, чух прогнозата. Денят ще е хубав. — И той се отправи към станцията.

Хани се взря във влакчето. Ако предприемеше пътуването, щеше да изгуби Ерик, но ако не го направеше, никога нямаше да намери примирение с миналото.

— Хани!

Сепна се, обърна се и видя Рейчъл, която тичаше през дърветата през глава към нея. Беше облечена в дънки и розов, обърнат наопаки пуловер. Косата й не бе вчесана, а изражението й бе гневно.

— Мразя го! — изплака тя, докато спираше пред Хани. В очите й блестяха сълзи, устните й трепереха, но бяха стиснати упорито. — Няма да си вървя у дома! Ще избягам! Може да умра и тогава той ще съжалява.

— Не говори така, Рейчъл.

— Трябваше да останем за празненството, но татко ни събуди сутринта и каза, че тръгваме за летището. Ами ние едва вчера пристигнахме! И значи няма да се повозя на „Черния гръм“!

Хани се опита да потисне болката, която я прониза, като съсредоточи вниманието си върху Рейчъл.

— Той и без друго нямаше да ти разреши да се качиш — напомни й благо тя.

— Щях да го накарам да ме пусне! — възкликна Рейчъл. Погледът й пробяга по пътя на влакчето. — Трябва да пътувам с него, Хани! Просто трябва…

Хани почувства нуждата на Рейчъл като своя собствена. Не се опита да тълкува защо се родее с това дете; просто прие даденостите. Погали я между лопатките на гърба и почувства, че сама бе готова да заплаче.

— Съжалявам, мила. Наистина съжалявам.

Рейчъл отхвърли съчувствието й.

— И всичко е заради теб, нали? Скарали сте се двамата.

— Не сме се скарали. Трудно ми е да ти обясня.

— Няма да си тръгна! Каза, че щял да ни почерпи специално, за да ни накара да си тръгнем, но аз не ща специална почерпка. Искам да се возя с „Черния гръм“.

— Рейчъл, той ти е баща и ти трябва да правиш онова, което ти казва.

— Дяволски си права, точно така е! — чу се гласът на Ерик иззад тях. — Ела веднага тук, млада госпожице.

Той крачеше ядосан сред дърветата с Бека на ръце. Когато стигна до поляната, я пусна на земята и се изправи, за да изгледа свирепо другата си дъщеря.

Рейчъл му отвърна със също тъй яростен поглед, малкото й телце несъзнателно повтори позата му — разкрачени крака, ръце на хълбока.

— Няма! — изкрещя тя. — Няма да дойда с теб на летището. Мразя те!

— Толкова по-зле. Ела тук.

Сърцето на Хани се сви. По изтощението, изписано върху лицето му, разбра, че бе стигнал до границата на издръжливостта си. Искаше да го помоли да не си тръгват, но нямаше никакво право. Защо бе толкова упорит? Защо настояваше тя да се подложи на такова изпитание? Но дори и когато си задаваше тези въпроси, тя знаеше, че той има всичкото право да очаква всички онези неща, която тя все още не бе в състояние да му даде.

— Веднага! — изрева Ерик.

Рейчъл се разплака, но не помръдна.

Хани пристъпи едва-едва, осъзнала изведнъж с безпогрешна сигурност, че Ерик грешеше, като не пускаше Рейчъл на „Черния гръм“. Забрави, че всъщност няма никаква родова връзка с това дете. Усещаше го така, сякаш Рейчъл бе излязла от нейното собствено тяло.

И в този миг тя вече знаеше какво трябваше да направи.

Хвана ръката на Рейчъл и погледна Ерик.

— Първо трябва да пътува с „Черния гръм“.

— Как пък не!

— Не я спирай, Ерик. — Умоляващият й глас се сниши до шепот. — Пусни я заради мен. Заради самата нея.

Тялото му излъчваше огромното напрежение, на което бе подложен, и поради това изглеждаше по-стар — един мъж, който бе водил твърде много битки.

— Тя е съвсем малка, Хани. Тя е още бебе.

Рейчъл отвори уста да изрази възмутена протеста си, но Хани стисна ръката й в предупреждение да мълчи.

— Трябва да го направи, Ерик…

— Не искам да се изплаши.

— Тя вече е била изплашена. Дядо й се е погрижил за това.

Обърна се с гръб към Ерик и клекна пред Рейчъл.

— Когато за пръв път се качих на „Черния гръм“, бях на твоята възраст и бях изплашена до смърт. Това пътуване е жестоко. То не е предназначено за малки деца, мила. Първото спускане е по-страшно от който и да е филм на ужасите. Толкова си малка, че ще изхвърчиш от седалката и бедрата ти ще се ударят в напречната пръчка. А когато поемеш по спиралата, ще изпиташ чувството, че езерото ще те всмуче до дъното си. Ще се изплашиш до смърт.

— Не и аз — подигра й се Рейчъл. — Аз няма да се изплаша.

Хани нежно обгърна с длан бузата й.

— О, не, ще се изплашиш.

— Нали и ти си пътувала с него.

— Свако ми ме накара.

— Той толкова ли лош беше, като дядо ми Гай?

— Не, не чак толкова. Просто не обичаше малки деца.

— Плака ли?

— Прекалено силно се изплаших, за да заплача. Влакчето ме изкачи до върха на първото възвишение и когато видях колко стръмно бе спускането, помислих си, че ще умра.

— Досущ както когато дядо Гай се пльосна върху мен.

Хани кимна.

— Точно така.

— Искам да се спусна — рече заинатена Рейчъл.

— Напълно ли си сигурна?

Рейчъл кимна, а очите й изпиваха влакчето с напрегнатост, която бе твърде позната на Хани. И тя, както Рейчъл, знаеше какво означава човек да се чувства беззащитен на този свят. И двете знаеха, че една жена трябваше да потърси смелост в различни от мъжа източници. Без да погледне Хани и баща си, Рейчъл се освободи и хукна към станцията.

— Рейчъл! — Ерик се втурна подире й, но Хани се спусна да го спре.

— Моля те, Ерик! Това е нещо, което тя трябва да направи.

Той я погледна, очите му бяха изпълнени с поражение и болка.

— Не мога да разбера нищо…

— Знам, че не можеш — прошепна тя, позволявайки най-сетне да се потопи в цялата мощ на любовта му. — Ти си голям и си силен и имаш друг поглед върху живота.

— И аз ще се кача с нея.

— Не, Ерик. Не бива. Тя трябва да го направи сама. — Погледна го в очите, надникна право в душата му, умолявайки го да й се довери. — Моля те.

Най-сетне той кимна с огромно нежелание и тя усети какво му бе струвало всичко това. Затова изпита още по-силна обич към него.

— Добре — рече той. — Добре.

Тя го помъкна към станцията, минаха под рисунката на Гордън Делауийз. Рейчъл се бе качила в първото вагонче, лицето й бе оживено от смесица от вълнение и очакване. В същото време изглеждаше съвсем мъничка и беззащитна в празното влакче.

С треперещи ръце Хани провери дали напречната пръчка бе сигурно затворена.

— Още не е късно да слезеш.

Рейчъл поклати глава.

Хани се наведе и я целуна по челото.

— Когато това свърши — прошепна тя, — кошмарите ти ще са си отишли завинаги.

Хани дори не бе сигурна дали Рейчъл я чу. Пръстчетата, с които стискаше пръчката, бяха побелели от напрежение, а Хани забеляза, че вълнението й бе изместено от страх. Както и трябваше да бъде.

Тя се отдръпна от влакчето и застана до Ерик. Тялото му излъчваше напрежение и тя усещаше силата, която му бе потребна, за да се сдържи. Рейчъл бе най-безценното му притежание. Знаеше, че той не разбира нищо и бе трогната от доверието му.

Обърна се към Тони, който чакаше край командното табло, без изобщо да се досеща за драмата, която се разиграваше пред очите му. Сетне тя му кимна.

Изтичаха с Ерик от станцията навреме, за да видят как влакчето пое нагоре към първото голямо възвишение. Зад тях, седнала с кръстосани крака, Бека наблюдаваше сестра си. Яркият розов пуловер на Рейчъл се виждаше отлично в предната част на празното дълго влакче.

Спусни се заради мен, мила, помисли си тя. Освободи и мен.

Ерик мушна ръка в нейната. Пръстите му бяха ледени и тя леко ги стисна. Докато влакчето се катереше нагоре, усети ужаса на Рейчъл в собственото си тяло. Сърцето й затупка бързо и започна да се поти. Когато Рейчъл стигнеше до върха и видеше стръмния наклон надолу, тя щеше да бъде принудена още веднъж да се изправи лице срещу лице с дядо си.

Влакчето като че ли застина на върха и Хани се вцепени от страх; страх, който принадлежеше колкото на Рейчъл, толкова и на нея самата. И сетне, докато влакчето се гмурна надолу и излетя нагоре по второто възвишение, тя осъзна всичко. Разбра, че бе Рейчъл, и в същото време Даш бе самата тя. Че хората, които се обичат, са винаги част от другия. Разбра, че любовта й към Даш не бива да препятства любовта й към Ерик. Напротив, тъкмо тя я правеше възможна.

Изпита бурна вътрешна радост. Обърна се към Ерик. Лицето му бе напрегнато от тревога, а очите му не се откъсваха от препускащото розово петънце; опасяваше се, че тя може да се изправи, да падне, че влакчето, в чието възстановяване бе участвал сам, нямаше да я докара невредима до станцията. Но „Черния гръм“, досущ като Бог, не изоставаше онези, които търсеха утеха в него, дори и в най-тежкия момент.

Страховете на Хани се бяха изпарили и тя разбра колко проста бе любовта й към Ерик. В нея нямаше тъмни ъгли, нямаше никакви психологични усложнения. Той не й бе като баща. Не бе по-възрастен от нея, нито неин учител. Не притежаваше цял океан от опит, за който тя да не знае нищо. Ерик си бе просто Ерик. Един мъж, който се бе появил на света прекалено чувствителен. Лесно раним като самата нея и също тъй нуждаещ се от любов.

Искаше й се да се смее, да пее, да го обгърне с вселената на своята любов. Той се затича и тя разбра, че влакчето бе минало спиралата и се носеше към станцията. Тя го последва, сърцето й ликуваше.

Влакчето изтрополи в станцията. Лицето на Рейчъл бе бяло като платно, ръцете й бяха сковани около пръчката, цялото й непокорство се бе изпарило.

Ерик изтича до нея, докато влакчето спираше и протегна ръце.

— Мила моя…

— Отново — прошепна Рейчъл.

— Да! — Хани изкрещя най-сетне думата. Засмяна, тя се хвърли в обятията на Ерик. — О, да, моя любов. Да!

Влакчето излезе от станцията с Рейчъл Дилън на първата седалка, а Ерик прегърна Хани и усети как онези меки, пълни устни търсеха неговите.

В този миг той се отказа повече да опитва да разбере драмата, която тези две любими за него женски същества разиграваха. Може би жените бяха далеч по-различни от мъжете, отколкото бе предполагал. Може би за тях бе необходимо по по-различен начин да намерят смелост, за да се изправят срещу живота.

Хани се бе притиснала към него толкова силно, сякаш се опитваше да се слее с него. Устните й бяха полуотворени и той разбра, че му предлагаше цялата си любов, верността си, цялата страст, с която тя живееше живота си. Тази жена бе завладяла душата му и му даваше всичко. В този миг ревността, която изпитваше към Даш Кугън, си отиде завинаги.

— Обичам те! — прошепнаха устните на Хани до неговите. — О, Ерик, толкова много те обичам…

Той успя да изрече името й преди устните им да се слеят. Целуваха се, а Рейчъл прогонваше кошмарите си по възвишенията на „Черния гръм“.

— Имам чувството, че съм те чакал цял живот — рече тихо той.

— Все още ли искаш да се ожениш за мен? — попита тя.

— О, да!

— Искам дете.

— Така ли? Радвам се.

— О, Ерик… Това е правилно. Най-сетне знам, че постъпвам правилно.

Не можеше да се насити на устните й. Бяха сладки, уханни и му обещаваха изобилие от любов. Понесоха го в пространството и във времето към място, където съществуваше само доброто. И докато се установяваше в него, в това чудотворно място, той чу грубия, уморен глас — бе толкова дълбок, сякаш идваше от самия бог.

Време бе да вземеш онова, което ти принадлежи, красавецо. Тъкмо щях вече да изгубя търпение с теб.

Слисан, той се отдръпна от нея. Очите й, все още замъглени от целувката им, се отвориха й тя го погледна въпросително. Почувства се като глупак и отново потърси сладките, меки устни.

Влакчето пристигна и в няколко кратки мига всички те се докоснаха до вечността.