Сюзън Елизабет Филипс
Силата на любовта (5)

Пета глава

Според Хани, хотел „Бевърли Хилс“ бе боядисан в розово кът от земния рай. В мига, в който пристъпи в малкото, отрупано с цветя фоайе, тя реши, че тъкмо това е мястото, в което трябваше да попаднат всички добри хора, веднага щом предадат богу дух.

Иранката на рецепцията й обясни как действа всичко в хотела; тонът й изобщо не бе снизходителен, макар да бе съвсем очевидно, че нито Хани, нито Шантал някога бяха отсядали някъде другаде, освен в някой мотел с десетина бунгала.

На Хани й харесаха много тапетите с изрисувани тлъсти бананови листа, вратите с малки прозорчета, оградената вътрешна тераса, към която водеше обширната им, уютна стая. Тя реши, че хората, които работеха в хотела, бяха най-добрите хора на света, изобщо не се големееха, с изключение на неколцина надменни келнери глупаци от ресторанта „Поло“. Камериерките и пиколата я поздравяваха винаги, въпреки че навярно подозираха, че Гордън Делауийз се промъкваше в стаята им да спи на дивана.

Гордън вдигна очи да я погледне, когато в неделя тя излезе от антрето. Беше вторият им ден в хотела и тя току-що се бе преоблякла в яркочервения цял бански костюм, който й бе дала една от камериерките, за да може да поплува. Гордън и Шантал се бяха сгушили на дивана, гледаха „Колелото на съдбата“ и се опитваха да разгадаят загадката.

— Ей, Хани, хайде да поръчаме още храна от обслужването по стаите — рече той, а устата му бе пълна с картофен чипс. — Тези сандвичи бяха много вкусни.

— Нали само преди час обядвахме. — Хани не можа да сдържи отвращението в тона си. — Та кога каза, че си заминаваш, Гордън? Знам със сигурност, че извън този хотел е пълно с истински живот, който ти трябва да наблюдаваш, ако искаш да станеш художник.

— Не мога да си представя по-добро място за Гордън да наблюдава живота от хотел „Бевърли Хилс“ — рече Шантал, посръбвайки от диетичната си кола. — Това е възможност, която животът може да му предложи само веднъж.

Хани се запита дали да не започне караница, но всеки път, когато настояваше Гордън да си тръгне, Шантал се разплакваше.

— Свърших с преобличането, Шантал. Можеш да отидеш и да облечеш банския си.

— Май съм твърде уморена за плуване. Мисля да си остана тук и да гледам телевизия.

— Но ти каза, че ще дойдеш с мен да плуваме! Хайде, Шантал. Ще е много приятно.

— Малко ме наболява главата. Ти върви.

— И да ви оставя двамата сами в хотелската стая? Да не мислиш, че съм полудяла?

— „Някои го предпочитат горещо“! — извика Гордън, сочейки екрана на телевизора.

Шантал го погледна възхитена.

— Гордън, толкова си умен! Той разгада всички загадки, Хани. Всички, до една!

Хани ги погледна двамата, сгушени на дивана посред следобед, досущ като чифт бели глупаци. Навярно това щеше да е последният им ден в хотел „Бевърли Хилс“, а тя с нетърпение очакваше да поплува в страхотния голям басейн, още откакто бе дошла тук.

Осени я вдъхновението. Отиде до малкия скрин до леглото и започна да отваря чекмеджетата. Когато най-сетне намери онова, което търсеше, тя го грабна и го отнесе на Шантал.

— Сложи дясната си ръка точно в средата на свещената Библия и се закълни, че няма да правиш с Гордън нищо, което не бива да правиш.

Шантал моментално придоби гузен вид и Хани разбра всичко, което й бе необходимо.

— Искам да се закълнеш, Шантал Букър!

Шантал с нежелание се закле. За всеки случай Хани накара и Гордън Делауийз да се закълне, макар да не бе много сигурна какво точно бе вероизповеданието му. Докато излизаше от стаята, забеляза със задоволство, че и двамата изглеждаха нещастни.

Басейнът на хотел „Бевърли Хилс“ бе чудесно място, по-голямо от една фамилна къща, и населено с най-интересната група човешки същества, които Хани някога бе виждала. Влизайки през портите, тя забеляза жените със стройни, тъмни, блестящи от плажното масло тела, с проблясващи златни бижута, изпънали се в боядисаните в бяло шезлонги. Някои от мъжете носеха съвсем малки бански и приличаха на Тарзан. Един от тях бе с руса до бяло коса, която се спускаше под раменете му — или някой професионален борец, или норвежец. Някои от изтегналите се на шезлонги досами басейна приличаха на обикновени богаташи — шкембелии, с излинели, пригладени черни коси и смешни, платнени чехли.

Въпреки всичко, на Хани й бе жал за тях. Никой не знаеше как да се забавлява истински в един басейн. От време на време някой от мъжете изпълняваше чист скок от ниския трамплин или поплуваше мързеливо някоя и друга дължина на басейна. Няколко жени с диамантени обеци в ушите, бяха приклекнали във водата, докато си говореха, но дори и раменете им не бяха измокрени, да не говорим за косите.

Какъв смисъл имаше да си богат, ако не можеш да се забавляваш в плувен басейн? Изритвайки гуменките си, тя се затича към водата и, надавайки най-добрия си боен вик, направи пълно премятане напред към дълбокия край на басейна. Изхвърлената при падането й вода бе едно от най-добрите й постижения изобщо. Когато изплува, видя, че всички гледаха към нея. Тя се обърна към най-близките до нея хора — силно загорели мъж и жена, и двамата с телефонни слушалки до ушите си.

— Ама трябва да влезете. Водата наистина е чудесна…

Те се извърнаха и продължиха да говорят по телефона.

Тя се гмурна под вода и заплува над дъното. Банският й бе голям и найлонът се издуваше като балон на дупето й. Изплува да си поеме дъх и отново се гмурна под вода. Когато спокойният подводен свят я обгърна, тя отново се опита да обмисли случилото се. Защо Даш Кугън бе поискал да я запише на видео? Бе казал, че не иска да й причинява неприятности с полицията, ами ако я бе излъгал?

Тя отново изплува на повърхността и се обърна по гръб. Водата напълни ушите й, окълцаната й коса заплува неравна около главата й. Сети се за Ерик Дилън и се запита дали щеше изобщо да го види отново. Беше най-хубавият мъж, когото бе срещала. Странно нещо, обаче! Когато веднъж случайно спомена името му, Шантал придоби необичайно изражение на лицето и каза на Хани, че Ерик Дилън бил опасен. Хани никога досега не бе чувала Шантал да казва подобно нещо за когото и да било, затова реши, че братовчедка й бъркаше истинския Ерик Дилън с ролята му в сапунената опера.

Половин час по-късно, тъкмо когато излизаше от басейна, за да направи още едно превъртане от трамплина, тя видя, че към нея се бе запътил Рос Бакарди. Кимна вежливо на продуцента, но вътре в себе си умираше от мъка. Бе разбрала, че времето им в Рая бе свършило, а се бе надявала поне на още един ден. Отиде до шезлонга, взе хавлиената си кърпа и я пристегна около тялото си чак под мишниците.

— Здравей, Хани. Братовчедка ти ми каза, че си тук. Харесва ли ти?

— Май това е най-доброто място, където съм била през живота си.

— Добре. Радвам се, че ти харесва. Можем ли да поседнем и да поговорим? — Той посочи с ръка една маса, скрита в зеленината.

Тя сметна, че бе много мило от негова страна да дойде лично да ги изрита, но все пак й се искаше това да стане по-бързо.

— Вие си плащате…

Последва го към масата и придърпа с крак един стол, за да не се свлече кърпата й, ако я пуснеше. Изглежда му бе горещо в спортното сако с цвят на карамел и тя не можеше да не изпита съжаление към него.

— Жалко, че не си носите банските, за да поплувате. Водата наистина е чудесна.

Той се усмихна.

— Може би някой друг път.

Появи се един сервитьор. Продуцентът поръча за себе си някаква вносна бира и портокалов шейк за нея. Сетне я зашемети напълно с бомбата, която хвърли.

— Хани, искаме да те вземем за ролята на дъщерята в „Шоуто на Даш Кугън“.

Тя реши, че ушите й бяха пълни с вода.

— Моля?!

— Искаме да играеш дъщерята на Даш Кугън.

Тя го изгледа, зяпнала от изненада.

— Искате да играя Селест?

— Не съвсем. Направихме някои изменения в шоуто и изхвърлихме този образ. Всички харесахме онзи видеозапис, който направихте ти и Даш, и той ни даде няколко много вълнуващи нови идеи. Подробностите още не са уточнени, но смятаме, че ще се получи нещо много специално.

— И искате мен?

— Абсолютно. Ще играеш ролята на Джейни, тринайсетгодишната дъщеря на Даш. Даш и Елионор вече няма да са младоженци.

И той започна да очертава историята, но тя изглежда не бе в състояние да вникне в нея, затова го прекъсна с гласец, в който се прокрадна странно писукане:

— Не се обиждайте, мистър Бакарди, но това е най-шантавата идея, която съм чувала. Аз не мога да бъда актриса. Не съм дори и мъничко хубава. Не погледнахте ли внимателно устата ми — като на стара риба прилепало? За тая роля трябва да вземете Шантал, а не мен.

— Защо не оставиш аз да реша?

Изведнъж тя се стресна от онова, което й бе казал преди това.

— Тринайсетгодишна ли? Но аз съм на шестнайсет.

— Ти си дребничка, Хани. Лесно можеш да минеш за тринайсетгодишна.

При нормални обстоятелства тя не би преглътнала подобна обида, но сега бе прекалено зашеметена, за да се обижда.

Рос продължи, разказвайки й нови подробности за шоуто, сетне заговори за договори и агенти. Хани се чувстваше така, сякаш той извиваше врата й, досущ като онова бедно малко момиченце в „Гонителят на духове“. От бриза кожата й заприлича на кожата на оскубана кокошка и тя изведнъж разбра колко силно искаше всичкото това да бе вярно. Беше умна и амбициозна. Сега бе моментът самата тя да постигне нещо, вместо да похабява цялата си енергия в опити да пробутва Шантал. Но да стане телевизионна звезда? Не бе допускала подобно нещо дори и в най-смелите си мечти.

Рос заговори за заплащането и споменатите числа бяха тъй астрономични, че тя ги възприе с мъка. Мислите й препускаха бясно. Всичко това можеше да промени живота им.

Той извади малко тефтерче от джоба на сакото си.

— Не си пълнолетна, затова преди да продължим с всичко това, ще трябва да се срещна с официалния ти настойник.

Хани заигра с чашата си с шейка.

— Имаш настойник, нали?

— Разбира се, че имам. Леля ми Софи. Мисис Ърл Т. Букър.

— Трябва ми телефонният й номер, за да й се обадя и да уговоря среща с нея. Най-късно до четвъртък. Ще й купим самолетен билет дотук, за наша сметка, разбира се.

Опита се да си представи Софи да се качи на самолет, но не можеше да си я представи дори да се надигне от дивана.

— Напоследък тя е болна. Ъ-ъ-ъ, женски болести. Не мисля, че ще дойде в Калифорния. Страхува се да лети. Плюс това тези женски болести…

Той изглеждаше обезпокоен.

— Това ще ни създаде проблеми, но ти така и така трябва да си вземеш агент, който да те представлява, и той може да се заеме с това. Ще ти дам списък на най-добрите агенти. Започваме снимки след шест седмици, затова трябва да се погрижиш за този въпрос веднага. — Бръчките около устата му станаха още по-дълбоки. — Трябва да ти кажа, Хани, че смятам за неразумно гдето си минала целия този път до Калифорния без възрастен човек до себе си.

— Дойдох с пълнолетен човек — напомни му Хани. — Шантал е на осемнайсет.

Това не го впечатли.

Когато се върна в стаята, тя, заеквайки през цялото време, им обясни какво се бе случило, а Шантал и Гордън се разкрещяха от радост тъй бурно, че не след дълго всички се натъркаляха на пода, изпаднали в пълна лудост. Когато се поуспокои, тя се сети какво й бе казал мистър Бакарди за агента и извади списъка. Посегна към телефона, но сетне очите й изведнъж се присвиха. Може и да бе зелено момиче от Южна Каролина, може и да не знаеше нищо за агентите в Холивуд, но не бе и вчерашна. Защо да се доверява на мистър Бакарди в избора си на агент? Не бе ли това все едно да повериш грижите за пилетата на някоя лисица?

Докато се преобличаше, тя обмисли проблема. Не познаваше никого в Холивуд, към кого можеше да се обърне за съвет? Тя се усмихна и вдигна слушалката.

Хотел „Бевърли Хилс“ се славеше, че може да се справи с всеки внезапно възникнал проблем, дори и да помогне на гостите си да си намерят агент, и към обяд на следващия ден администраторката помогна на Хани да наеме Артър Локууд, агресивен млад юрист, който работеше за една от най-известните артистични агенции. Той обеща да отлети за Южна Каролина и да се срещне с леля Софи.

Докато се унасяше в сън, тази вечер Хани можеше да долови в ушите си далечния рев на „Черния гръм“. Усмихна се насън. Винаги има надежда.