Сюзън Елизабет Филипс
Силата на любовта (18)

Осемнадесета глава

Ожениха се на следващия ден в Мексикали, градче току до границата. Церемонията се състоя в някакво държавно учреждение — Хани не разбра какво точно, защото не можеше да прочете надписите на испански, а и Даш още не бе много общителен. И двамата бяха обути с дънки. Тя държеше букет цветя, които той й бе купил от улична сергия, а пръстенът й бе обикновена халка от близкия бижутерски магазин.

Стените бяха тънки и от радиото в съседната канцелария се носеха рок песни на испански. Чиновникът, който ги ожени, имаше златен зъб и миришеше на карамфил. Когато церемонията свърши, Даш грабна брачното им свидетелство и я помъкна навън, без дори да я целуне.

В горещия следобед се носеше вонята от напоителните канали и разпръснатите торове, но тя я вдишваше с радост. Вече бе мисис Даш Кугън. Хани Джейн Муун Кугън. Най-сетне бе вече част от някого.

Той я водеше към джипа си, който бе паркиран до бордюра, пълен с екипировката им за къмпиране. Тя знаеше от минали разговори, че колата бе специално пригодена да се справя с трудните терени на дивите местности, където той обичаше да къмпира. Докато той пълнеше столитровия резервоар в една от държавните бензиностанции „Пентекс“ тя си спомни колко пъти бе заминавал на тези свои пътешествия и как си бе мечтала да отиде с него.

И ето че сега щеше да го стори, при това в положение, за което никога не бе и мечтала.

Насочиха се на запад от Мексикали по магистрала номер две. От настилката се издигаха горещи вълни, вятърът гонеше боклуците по пътя. Захвърлени автомобилни гуми се търкаляха покрай пътя като мъртви алигатори, а олющени, стари табели разнообразяваха пустинния пейзаж. Покрай тях премина камион, пълен със селскостопански работници, и наду клаксона си. Хани протегна ръка през отворения прозорец и им помаха весело.

— Да не искаш да ти откъсне ръката? — изръмжа той. — Дръж си ръцете вътре в колата.

Това, че брачната церемония бе вече зад гърба им, очевидно не бе подобрило настроението му. Тя реши, че рано или късно той щеше да й каже какво го измъчва, а дотогава щеше да стиска езика си зад зъбите.

Беше посещавала няколко пъти Тихуана с Гордън и Шантал, но този район на Байя й бе непознат. Представляваше изгорен от сушата, отблъскващ, чворест показалец, насочен към морето. На няколко мили западно от Мексикали магистрала пресичаше Лагуна Салада, обширно, сухо езерно корито, което се простираше докъдето стигаше погледът. Повърхността му бе набраздена от гумите на джипове и всъдеходи.

Загледана в лунния пейзаж на езерното дъно, тя усети как клепачите й натежават. Бяха пристигнали в ранчото малко след смрачаване и вечеряха мълчешком. След това той грубо й посочи една от стаите за гости, където тя се мята цяла нощ без да може да заспи, защото се страхуваше, че той може да промени решението си. Сега погледна малкото златно кръгче на пръста си и се опита да асимилира факта, че наистина бяха женени.

Когато излязоха от магистралата и поеха по сухото езерно дъно, тя залитна и удари рамото си в неговото.

— Ще лагеруваме през нощта в един от онези палмови каньони — обяви безцеремонно той. — Пътят до там не е лесен и затова предприемачите още не са го награбили.

Не е лесен се оказа прекалено мек израз. Двигателят на джипа жалостиво зави, когато малката кола напусна езерното дъно и пое по стръмния, скалист склон, който се издигаше в западния му край. Един час следваха път, който по-скоро бе пътечка, тя се подмяташе и се подхвърляше, докато не се ожули тук и там. Най-сетне минаха през един тесен проход в скалите и попаднаха в миниатюрния, засенчен от палми каньон.

Той бе обграден от насечени, остри гранитни скали. Тя видя извиващите се сребристи листа на слонските дървета, между които тук-таме се издигаха палми и тамарикси. Когато Даш спря джипа, Хани дочу шум от течаща вода. Той слезе от колата и изчезна сред дърветата. И тя слезе да се разкърши и да огледа откъде идваше шумът. В сребърна мъглица ромолеше малък водопад и се стичаше по грубото лице на скалата зад нея.

Даш се показа — докато вървеше вдигна ципа на панталоните си. Хани бързо извърна поглед, едновременно притеснена и очарована от този интимен жест; точно така си бе представяла, че би трябвало да постъпи един мъж пред жена си.

Той кимна към водопада и започна да разтоварва джипа.

— Тези каньони са едни от малкото места с течаща вода в цяла Байя. Има дори и топли извори. По-голямата част от полуострова е сух като барут и водата е по-скъпоценна от злато. Вземи тези подпорки.

Тя ги взе, но докато ги издърпваше от джипа, краят на най-дългата се закачи в рамката на колата и всичките изтрополиха на земята.

— По дяволите, Хани, внимавай какво правиш!

— Съжалявам.

— Нямам намерение да прекарам цялото пътешествие като вървя подире ти да ти оправям бъркотиите.

Тя се наведе да събере подпорките.

— И имаш ли нещо против да ми кажеш защо си обула тези сандали? Спомням си много добре, че ти казах да си вземеш ботуши.

— Взех си — рече тя. — В багажа ми са.

— И каква е ползата от тях, ако са в багажа, след като сме в средата на пустинята и можеш да налетиш на гърмяща змия.

— Не сме в средата на пустинята — изтъкна тя и се изправи с подпорките на палатката в ръце.

— Още от вчера търсиш повод за кавга, нали?

Тя се вторачи в него, неспособна да възприеме жлъчта му. Точно обратното — държеше се така, сякаш бе седнал върху таралеж.

Той килна с палец стетсъна си назад с войнствено изражение.

— Няма да е лошо още отсега да си изясним някои правила. При положение, че не си прекалено заета да изпускаш разни неща, за да можеш да слушаш.

— Никога досега не съм къмпирала — изрече ясно тя. — И не знам изобщо как се прави.

— Не говоря за къмпирането. Говоря за нас, двамата. — Той се приближи толкова много, че помежду им остана по-малко от половин метър разстояние. — Първо. Босът съм аз. Изградил съм си стереотипи и нямам никакво намерение да променям който и да е от тях. Ще трябва да положиш много повече усилия, за да се приспособиш и затова не искам да чувам никакви оплаквания. Ясно?

Той не я изчака да му отговори и добре, че го стори.

— Не се занимавам с къщна работа. Изрази като „да разпределим товара на задълженията“ дори не фигурират в речника ми. Не мога да пускам пералнята; не ме интересува дали в бюфета има кафе. Ще наемем някой да се грижи за това или ти ще се заемеш с тази работа. Едно от двете. — Очите му се присвиха. — И това твое семейство от паразити. Ако искаш да продължаваш да ги издържаш, твоя си работа, но аз нямам намерение да им дам и пукната пара; освен това не бива да наближават на повече от десет мили от ранчото. Разбрано ли е?

Тонът му бе такъв, сякаш я освобождаваше под гаранция.

— И още нещо. — Намръщи се още повече. — Онези противозачатъчни хапчета, които видях в куфара ти. От сега нататък влизат в основното ти меню, момиченце. Вече съсипах две деца и нямам намерение да съсипвам още.

— Даш?

— Какво?

Тя остави подпорките на земята, а сетне го погледна, опитвайки се погледът й да не трепне.

— Направих всичко възможно, за да не ти се ядосам, но ти ме докара до ръба. Знаеш го, нали така?

— Едва започвам.

— Не, тук вече грешиш. Ти свърши.

Той издаде брадичката си напред.

— Така ли?

— Така. Никога не съм била ревла, Даш Кугън, но откакто се влюбих в теб, си взех моето, че и отгоре. И те предупреждавам сега, че ме разстройваш, което означава, че навярно ще се разплача твърде скоро. Не се гордея — в интерес на истината дори се срамувам — но това не променя нещата. Така че ако не искаш да прекараш това подобие на меден месец с една разплакана жена, предлагам ти да започнеш да се държиш като джентълмена, който знам, че можеш да бъдеш.

Той отпусна глава. Ритна силно с върха на ботуша си някакво камъче. Но когато заговори, гласът му бе тих, макар и дрезгав.

— Хани, никога през живота си не съм бил верен на една жена.

Прониза я силна болка.

Той я гледаше натъжен.

— Като си помисля за миналото си и всичките тези години, които ни разделят, да не говорим за това, че ще съсипем две кариери, просто не мога да повярвам, че аз самият върша всичко това. Мен ме оставѝ, но не мога дори да понеса мисълта, че мога да те нараня. Знам, че сигурно съм се побъркал, Хани, но като стане дума за теб, просто не мога да се въздържам.

Цялото й негодувание се стопи и тя се изпълни с нежност.

— Мисля, че и аз съм малко мръднала. Обичам те толкова много, че едва издържам.

Той я притегли до гърдите си.

— Знам. А аз те обичам дори повече. Ето защо нямам оправдание за стореното.

— Моля те, Даш, не говори така…

Той я погали по косата.

— Ти ми влезе под кожата, без изобщо да го подозирам. Всичко щеше да е наред, ако не бе израснала пред очите ми, но ето че изведнъж ти вече не бе дете и независимо от всичките ми усилия, не можах да те превърна отново в дете.

Дълго време единственият шум бе ромонът на водопада зад тях.

 

 

Докато приготвят лагера си, небето се забули в облаци и заваля ситен, студен дъждец, който веднага свали температурата под десет градуса. На Хани й бе студено, бе мокра и по-щастлива, от когато и да било.

— Би ли донесла последния пакет храна. — Той затвори ципа на малката палатка, която бе издигнал.

Тя бръкна в джипа, но преди да успее да измъкне голямата тенекиена кутия, той довтаса и я взе от нея.

— Не е тежка — протестира тя, — мога да се справя.

— Вярвам, че можеш — рече той, наведе се и я целуна леко по устните.

Тя се усмихна на себе си, като си спомни цялото му тупане в гърдите преди малко. Даш Кугън бе по-голям самохвалко от всичките мъже, които познаваше.

Леден порив премина през лагера им, разлюля мокрите палмови листа и тя потрепери.

— Мислех си, че тук климатът би трябвало да е тропичен.

— Студено ли ти е?

Тя кимна.

— Това е добре.

Тя го погледна въпросително.

— Времето тук се променя много бързо, особено през зимата. — Изглеждаше доволен. — Комай само по това време човек има нужда от палатка. Обикновено бих взел само противонасекомна мрежа, да ни пази и сянка, и от буболечките, но да пропуска ветреца. Вземи малко топли дрехи и за двама ни и онова дълго бельо, за което ти казах, докато аз прибирам тук.

Тя свърши поръчаното й, но когато тръгна към палатката да се преоблече, той застана пред нея.

— Не натам.

Взе ръката й, зави сухите им дрехи с пончото и я поведе към палмите.

Температурата падаше с всяка минута и зъбите й започнаха да тракат.

— Боя се, че е прекалено студено за разходка, Даш.

— Хайде, хайде. Ти си по-корава, отколкото се правиш. Малко хладинка и чист въздух няма да навреди никому.

— Малко по-студеничко е от хладинка. Виждам парата от дъха си.

Той се ухили.

— Въобразявам ли си или наистина започваш да пискаш?

Тя си помисли за палатката и за пухкавите спални чували, където можеха да си се гушат сега и където можеше да продължат с уроците по любене.

— Определено не си въобразяваш.

Той я преведе през една просека сред дърветата и дъхът й секна. Пред тях, в гнездо от папрати и обрасли с мъх камъни, лежеше малък вир, от който се виеше пара.

— Нали ти казах, че тук има горещи извори — рече той. — Какво ще кажеш — да се съблечем и да се заемем с малко неприлични действия.

Тя вече разкопчаваше блузата си, но пръстите й бяха непохватни от студа и той се съблече пръв. Вече гол, й помогна да смъкне мокрите памучни панталони и я отведе във вира. На него му стигаше до кръста, а на нея само раменете и гърдите й бяха извън водата. Водата бе гореща и се усещаше чудесно от студената й кожа. На повърхността й гърдите й бяха настръхнали, зърната им се бяха свили в малки, твърди камъчета. Той наведе глава и едното от тях потъна в топлината на устата му. Тя изви гръб назад при нежното му всмукване. Устните му се преместиха към другото зърно.

След малко той я пусна и започна да облива с топла вода раменете й, не й даде да се потопи, а я топлеше с вода и с дланите на едрите си, кафяви ръце.

Тя започна да гали бедрата му под водата. Зърната на гърдите й омекнаха и разцъфнаха като розови пъпки под топлите му пръсти. Ръцете й станаха още по-смели. Гали го, докато той не започна да стене. Вече бяха почти в средата на вира, водата бе станала по-дълбока и покриваше раменете й.

— Обгърни с крака кръста ми — изрече дрезгаво той.

Тя облиза капките, които се бяха появили по бузите му и направи онова, което бе пожелал.

Под водата пръстите му вилнееха, играеше си с нея, карайки я да изохква всеки пък, когато те я докоснеха на някое ново място.

— Даш… — Тя стисна силните си млади бедра около него.

Той изстена името й и навлезе там, където вече бе у дома си.

 

 

Останаха в каньона с палмите два дни и през това време Даш сякаш се подмладяваше пред очите й. Острите черти в ъглите на устата му се смекчиха, а от очите му изчезна безрадостната мрачина. Смееха се, боричкаха се и се любеха, и понякога тя се питаше кой от двамата бе на двайсет години. Тя приготвяше бекон с яйца на примуса, и когато на третия ден напуснаха каньона, в очите й имаше сълзи. Даш искаше тя да види всичко, а след като времето отново бе станало горещо, щяха да прекарат следващите няколко нощи, къмпирайки по Калифорнийския залив, или както го наричаха още, Морето на Кортес.

— Това бе най-хубавото време, което съм прекарала през живота си — рече тя, когато излязоха отново на магистралата и се насочиха на юг.

— Ще дойдем пак. — Тонът му бе учудващо мрачен. — Предполагам, че в бъдеще ще имаме доста време за къмпиране.

— И какво лошо има в това? Нали обичаш да къмпираш?

— Обичам, но когато съм в отпуск. А не защото и двамата ще бъдем безработни.

Тя издаде брадичка напред.

— Не искам да говорим за това.

— Хани…

— Сериозно, Даш! Не сега.

Той я остави на мира и започна да й показва някои от растенията и вулканичните скали. Докато пътуваха на юг и вятърът свободно нахлуваше през отворените прозорци на джипа, тя забеляза разхвърляни навсякъде стари автомобилни купета и взе да изпитва безпокойство. В пейзажа имаше нещо апокалиптично: безрадостна, изгорена от слънцето гледка, струпясала от ръждиви автомобилни купета, легнали по гръб, досущ като мъртви бръмбари, растенията с изсмукана влага, изроненият път, осеян отстрани с животински скелети. Дори и на най-опасните завои нямаше предпазни огради, а китки издигнати кръстове показваха местата, където бяха намерили гибелта си нечии любими същества.

Обзе я някакъв ирационален страх — не за себе си, а за Даш.

— Дай да карам аз — рече рязко тя.

Погледна я въпросително. Знаеше, че бе добър шофьор, но искаше да кормува тя. Единствено ако тя контролираше всяко движение на колата, ако следваше всеки нюанс на пътя, само тогава можеше да го защити от бедата.

— Недалеч оттук има един ресторант барака на плажа, където можем да обядваме — рече той. — Храната наистина я бива. Можеш да караш от там нататък.

Тя се застави да поеме няколко пъти дълбоко въздух и започна да се успокоява.

Барака бе твърде великодушно определение за ресторанта. Бе вдигнат от кирпич, който някога е бил боядисан в някакъв оттенък на отровно зелено, а разнокалибрените маси бяха подредени върху изронената веранда и гледаха към морето. Верандата бе покрита с разнебитен покрив, обшит с разпокъсана и шляпаща на вятъра насмолена хартия, поддържаха го накълцани дървени стълбове.

— Знам, че данъчните все още ти вземат по-голямата част от парите, Даш, но си мислех, че можеш да си позволиш и някое по-добро място от това.

— Само почакай — рече усмихнат той и я поведе към дървена маса, покрита със закован върху нея линолеум.

— Сеньор Кугън!

— Hola! Como estas, Emilio^[1]?

Към тях се запъти възрастен мъж и Даш се изправи. Размениха си поздрави на скорострелен испански, сетне Даш я запозна, но след като не знаеше езика, не бе сигурна като каква я представи. Емилио бързо мина през летящата врата и влезе в кухнята.

— Надявам се, че си гладна. — Даш свали шапката си и я сложи на празния стол.

През следващия половин час те пируваха с едни от най-хубавите ястия, които Хани изобщо бе вкусвала: кесадилас, приготвени от питки тортилас от фино брашно с козе сирене, което се стичаше отстрани, сочни, полети с лимонов сок късчета месо от абалони^[2], авокадо, пълнени с тлъсти скариди, които ухаеха на морска вода и на силантро. От време на време някой от двамата набождаше особено вкусно късче и го подаваше на другия. Понякога се целуваха между две хапки. Хани се чувстваше така, сякаш цял живот бе знаела какво означава да си обичана.

Натъпка се толкова, че можа да вземе не повече от две-три хапки от голямата, богата торта, която им поднесоха за десерт. Даш също бе оставил вилицата си и се взираше в морето. Тя забеляза върху челото му отпечатъка от ръба на шапката и посегна да го разтрие, без да е сигурна дали това бе подходящо да прави тъкмо в този момент.

Той взе ръката й и я притегли към устните си. Когато я пусна, изражението му бе тържествено.

— Веднага като се върнем…

Тя изтегли ръката си.

— Не искам да говорим за това.

— Трябва да поговорим. Сериозно, Хани. Първото нещо, което искам да направиш, е да си наемеш добър адвокат.

— Адвокат ли? Нима вече се опитваш да се разведеш с мен?

Той не се засмя.

— Не става дума за развод. Всяка твоя стотинка трябва да бъде турена настрани и защитена добре, така че данъчните да не могат да ти я вземат заради мен. Няма да позволя да плащаш за моите финансови грешки. Глупаво бе от моя страна, че не помислих първо за това, преди да избягаме и да се оженим. Не знам, просто не ме бива с парите.

Тя видя колко бе разстроен и му се усмихна.

— Ще се погрижа за това, съгласен? Не се тревожи.

Увереността й изглежда го задоволи и той се облегна назад на стола си. Но след като въпросът за бъдещето им бе повдигнат, той си остана да виси помежду им. Тя знаеше, че трябва да престане да се бои и да се изправи с лице срещу проблема, който искаше да избегне. Човъркаше етикета на бутилката минерална вода, от която пиеше той.

— Може би всичко ще е наред, Даш. Няма нужда някой да узнае. Можем да запазим брака си в тайна.

— В никакъв случай. Таблоидните вестници навярно вече са надушили. Смяташ ли, че онзи тип, който ни ожени, ще си държи устата затворена?

— Би могъл.

— Ами онзи чиновник, който свърши писарската работа? Или бижутерът, който ни продаде венчалния пръстен?

Тя се сви на стола си.

— И какво смяташ, че ще стане?

— Нашите хора за връзки с обществеността ще се спукат през гърба в опити да ограничат вредите. Няма да има никаква полза от това, но те ще предприемат тези действия, за да си оправдаят заплатите. Таблоидите ще наемат вертолети, които да кръжат над ранчото, и ще се опитат да ни заснемат голи. Коментаторите ще пишат за нас във вестниците. Ще настъпи златно време за карикатуристите. Ще бъдем чудесен повод за какъвто и да е монолог в шоуто на Карсън. На снимачната площадка няма да успеем и да мигнем, без някой умник да си навре носа там.

— Няма да е…

— Продуцентската фирма и шибаните сценаристи на телевизионната мрежа ще се убеждават един друг, че могат да направят промени и да преправят сценария. Но каквото и да сторят, на публиката ще й се догади и „Шоуто на Даш Кугън“ ще е вече история.

Тя се вбеси.

— Грешиш! Винаги гледаш на нещата откъм лошата им страна. И това е нещото, което не мога да понасям у теб. Достатъчно е да се случи и най-дребното и ти вече смяташ, че е дошъл краят на света. Публиката не е глупава. Тя разбира разликата между истинския живот и една телевизионна програма. А и мрежата сигурно за нищо на света няма изостави шоуто. То й донесе милиони. Едно от най-успешните шоупрограми в цялата история. Всички го обичат.

— Кого се мъчиш да убедиш? Мен или себе си?

Благостта му я объркваше. Тя погледна към океана, където вълните блещукаха на следобедното слънце и раменете й се отпуснаха.

— Не сме направили нищо лошо. Обичаме се. Няма да мога да го понеса, ако хората се опитат да подметнат нещо неприлично за нас. Това е истинският живот. А не телевизионното шоу.

— Но нашата публика не ни познава, Хани. Тя познава само образите, които представяме. А идеята Джейни Джоунс и баща й да избягат, за да се оженят, е може би най-отблъскващата, която може да бъде измислена.

— Не е честно! — промълви тихо тя. — Не сме направили нищо лошо.

В твърдия му поглед висеше въпрос.

— Съжаляваш ли?

— Разбира се, че не! Но ти май съжаляваш.

— Не. Може би би трябвало, но не съжалявам.

Напрежението между двамата спадна и когато се погледнаха в очите, можеха да видят в тях само любов.

Този следобед направиха бивак край едно уединено заливче с формата на полумесец, с плаж от фин, бял пясък. Даш й показа как да откъртва от камъните с чук и длето големи колкото юмрук стриди. Изстискваха върху тях натурален лимонов сок и ги ядяха сурови.

Бе прекалено хладно за плуване, но Хани не се стърпя да погази във водата, след което се наложи Даш да стопли нозете й между бедрата си. Любиха се на фона на рева на прибоя.

Следващата вечер си взеха стая в един малък хотел, за да могат да се изкъпят с топла вода. След като Хани откри удоволствието да си вземат душ заедно, тя се вдигна на пръсти и му прошепна за онова, което искаше да направи с него.

— Сигурна ли си? — попита пресипнало той.

— О, разбира се. Разбира се.

Този път тя го отведе до леглото.

На следващия ден отпътуваха далеч навътре в пустинята и си направиха бивак. Тя видя изкривените дънери на слонските дървета и гранитните балвани, скулптирани в страховити форми от вятъра. На фона на небето ярко контрастираха китките кактуси, с накацали по тях лешояди. Вечерта, докато седяха край стъкмения от Даш огън, тя се взираше със страх в залеза.

— Не мисля, че това ще ми хареса.

— Човек не може да смята, че е видял звездите, ако не ги е видял от пустинята.

Слънцето потъна зад хоризонта и в небето се издигна голямо ято птици. Тя ахна.

— Колко е красиво! Никога не съм виждала толкова птици.

Тя потрепери и той я привлече до себе си върху разгънатия спален чувал.

— Тук природата не е хубавичка. Тъкмо затова я харесвам. Тук животът е сведен до голата си същност. Никога не се страхувай от него.

Тя постепенно се отпусна, легнала на рамото му; дланта му лежеше върху гръдта й. Пустинята оживя с нощните си звуци. Времето неусетно летеше с появяването на звезда подир звезда върху небето. При отсъствието на каквото и да е градско сияние, което да замъгли яркостта им, на нея й се струваше, че за пръв в живота си вижда звезди.

Полека осъзна какво бе имал той предвид. Всичко бе толкова първично, сякаш двамата бяха разсъблечени напълно голи и не ги разделяше нищо. Никакви условности, никакви тайни.

— Няма да е лесно, когато се завърнем, Хани. Само се надявам, че си достатъчно жилава, за да устоиш.

Тя се надигна на лакът и се взря в познатото, любимо лице.

— И двамата знаем, че съм каиш — отрони тихо тя. — Но ти дали си?

Тя почти усети как той се отдръпва от нея и близостта им сякаш се стопи.

— Това е смешно. — Той се надигна и седна върху спалния чувал с гръб към нея.

Може би се дължеше на магията на пустинята, но тя се чувстваше така, сякаш някой бе свалил превръзка от очите й. Най-сетне можеше да го види ясно — не само онова, което искаше да види, но и всичко останало. Гледката я плашеше, но неговата любов й бе вдъхнала смелост, затова се изправи и го докосна по гърба.

— Даш, крайно време е вече да пораснеш.

Мускулите му се стегнаха под ръката й.

— Какво имаш предвид?

Но сега, след като сама бе започнала, на нея не й се искаше да продължи този разговор. Ами ако грешеше? Защо си бе въобразила, че знаеше за него неща, които зрелите жени, за които се бе женил, не знаеха? И сетне си припомни, че онези зрели жени го бяха изгубили.

Тя пропълзя на колене около него така, че да може да го вижда.

— Трябва да се примириш с факта, че този брак е краят на досегашния ти живот. И че няма да успееш да се измъкнеш от него, след като благоразумно се напъхаш в леглото на някоя друга жена, само за да се разведеш с мен.

Очите му се присвиха и той скочи от спалния чувал.

— Говориш абсолютни глупости…

— Да, да. Ти си използвал ципа на панталоните си като авариен изход още при първия си брак. Другите ти жени са те оставили да се измъкнеш по този начин, но аз няма да го направя. — Сърцето й заби силно, но вече бе стигнала твърде далеч, за да отстъпи, и затова тя се изправи до него. — Искам да ти кажа, че ако те сваря с друга жена в леглото, мога да извадя пистолет срещу теб, срещу нея, но няма да се разведа.

— Това е най-голямата глупост, която съм те чувал да изричаш! На практика ми даваш разрешение да ти изневерявам.

— Просто ти казвам как стоят нещата.

— Виждаш ли, тъкмо от това се боях. — Речта му стана накъсана, сигурен белег, че бе развълнуван. — Ти си прекалено млада. Хал хабер си нямаш за това какво означава да си омъжена. Дори една полуумна жена не би казала подобно нещо на мъжа си.

— Ами аз го направих. — Тя прехапа долната си устна, за да не трепери. — Няма да се разведа, Даш! Независимо с колко жени ще спиш.

Дори на светлината на огъня тя забеляза, че лицето му бе почервеняло от яд.

— Знаеш ли, ти си просто една пълна глупачка!

Част от страха й се изпари и тя се взря удивена в него.

— Наистина те плаша, а?

Той й се присмя.

— Не съм се уплашил. Не, по дяволите! Просто ми е трудно да повярвам каква глупачка си.

Тя обаче отиде още по-далеч.

— Не мога да направя нищо за това по какъв начин си пораснал. Онези от социалните грижи са те местили от семейство на семейство.

— Това няма нищо общо…

— Но аз няма да изчезна в небитието като едно от онези семейства. Можеш да ме обичаш колкото си искаш и няма да се случи нищо лошо. Аз ще ти бъда жена за целия ти живот от тук нататък, и без значение колко се опитваш, няма да можеш да ме прогониш по никакъв начин.

Виждаше го как търси изход. Дори отвори уста да отвърне, но сетне изпадна в дълбоко мълчание. Тя се протегна и хвана ръката му.

Кактусите проскърцваха на нощния вятър. Той заговори тихо, все още без да я погледне.

— И си напълно сериозна, нали?

— Наистина.

Взря се в нея, и въпреки че се прокашля, гласът му излезе дрезгав от емоциите.

— Ти си най-дяволската, най-лошата жена, която съм познавал.

Отначало й се стори, че се дължеше на отблясъците от огъня, но сетне разбра, че работата изобщо не бе в тях. В очите на Даш Кугън блестяха сълзи.