Джули Гарууд
Дамата на Лайън (6)

Глава 5

Дневникът на Джесика: 12 октомври 1795

„Този свят наистина е обитаван от демони, Кристина. Никога дори не бях подозирала, че е възможно да съществува толкова зъл мъж, докато не видях как невинни деца бяха измъчвани, осакатявани и съсипвани, само за да накарат родителите им да се подчиняват. Армия от насилници, избиващи селяните. Съпругът ми бе диктатор, чиято най-честа мисъл бе убийството. Алеите на селото бяха покрити от мъртви тела. Всяка нощ идваха фургони, в които да се събират телата. Ужасната миризма, която ни караше да затваряме всяка нощ прозорците на палата, не бе на разлагащ се боклук… не, не, това беше миризмата на кладите, в които изгаряха мъртъвците.

Хората биваха държани гладни, за да са прекалено слаби и да не могат да се разбунтуват. Дори водата им беше разпределена на много малки порции. Бях толкова шокирана от тези открития, че не мислех трезво.

Милала, моята вярна прислужница, ме молеше да не се конфронтирам с Едуард. Страхуваше се за моята безопасност.

Трябваше да я послушам, мило мое дете. Да, постъпих като наивна глупачка, предизвиквайки съпруга си.

Поучи се от моите грешки, Кристина. Това е единственият ти шанс да оцелееш.“

Лайън стоеше зад бюрото си с пълна чаша с бренди в ръка и горещ компрес на коляното си.

Странно, но през цялата вечер травмата му не се бе обаждала. Вече минаваше четири часа сутринта. Пронизващата болка и, разбира се, кошмарите го бяха принудили да се затвори в кабинета си и да поработи над проблемите в няколко от именията му. Нямаше да се оттегли още известно време, докато улиците на Лондон не опустееха напълно и докато не се изтощеше достатъчно, че да си спомня.

Чувстваше се доста зле. Стар воин, помисли си той с усмивка. Не го ли бе нарекла Кристина така? Воин, да, много добре си спомняше да го нарича така… но стар, не, не го нарече стар, само воин.

Маркизът се замисли за миналото. В годините, през които служеше на страната си, бе жертвал много. Той бе мъж, от който враговете му се страхуваха истински, дори в някои среди във Франция той се бе превърнал в жива легенда. Лайън винаги получаваше най-трудните, най-деликатните мисии. Никога не го викаха, преди да са събрани доказателства за извършено престъпление. Дългът му бе да въздаде справедливост. В репутацията му нямаше нито един провал. Маркизът на Лайънууд бе смятан за един от най-опасните мъже в Англия. Някой дори твърдяха, че е най-опасният в света.

Без значение къде се бе скрил предателя, Лайън винаги успяваше да го открие и да го обезвреди с тиха, смъртоносна ефективност.

Никога не бе изменял на дълга си. Никога.

Резултатите от лоялната му служба бяха два. Лайън бе получил рицарско звание за своя кураж и кошмари заради греховете си. Беше лесно да се примири с това. Тъй като живееше сам, нямаше кой да стане свидетел на неговите мъчения. Когато кошмарите започнеха и той отново виждаше лицата на тези, които бе елиминирал, нямаше кой да стане свидетел на агонията му.

Напоследък Лайън все по-рядко се сещаше за Джеймс и Лети, макар да му бе трудно да отрече иронията в тази ситуация. Докато той бе на фронта, защитавайки дома си от предателите на короната, брат му бе в дома му в Англия и го предаваше.

Не, той не мислеше особено често за брат си, а откакто срещна принцеса Кристина, той въобще не можеше да мисли за нищо друго.

Той бе мъж, който обичаше да бъде заинтригуван. Щом някой пъзел привлечеше вниманието му, той не го оставяше, докато не го реши напълно. Кристина, обаче, бе доказала, че е доста трудна за разбиране. Той нямаше представа каква игра играеше тя… все още. Когато тя не започна да флиртува открито с него, или пък с Рон, интересът му се събуди на мига. Лайън посвети доста време, размишлявайки върху странния разговор, който бе провел с принцесата, но накрая се отказа. Реши, че трябва да се види отново с нея. Не му бе дала достатъчно улики, за да задоволи любопитството му.

Къде, за бога, бе чула рева на лъв?

Лайън знаеше, че започва да се държи като обсебен, държейки да научи всичко за миналото й. Не можеше да разбере защо е толкова решен да я разобличи. Кристина му действаше по начин, който бе смятал за напълно невъзможен. Никога преди не се бе чувствал толкова запленен от жена. Дори самото признание на това го притесняваше повече и от острата болка в коляното.

Щеше да научи всичките й тайни. Едва тогава за него щеше да бъде като всяка друга жена и любопитството му щеше да е задоволено. И тогава щеше да я отпрати.

Обсебването му от нея щеше да се изпари.

С това решение Лайън изпрати допитвания до най-големите клюкарки в обществото. Разбира се, не искаше никой да мисли, че има личен интерес към принцесата, затова използваше сестра си и нейното представяне в обществото за оправдание защо иска да знае за всички нейни дейности.

Не бе никак разтревожен от това, че бе използвал лъжа, за да прикрие истинските си намерения. Накрая, когато получи отговори на всичките си запитвания, Лайън бе по-раздразнен от всякога. Ако можеше да се вярва на всичко, което му бе казано, принцесата нямаше никакво минало.

Жената дори не бе съществувала допреди два месеца.

Лайън нямаше намерение да приеме това. Търпението му се изчерпваше. Искаше точни отговори… и искаше отново да види Кристина. Мислеше да я притисне на бала на Крестън идната събота, но после реши да не чака.

Игнорирайки напълно всички добри маниери, той се появи на „Бекър Стрийт“, номер 6, в безбожно ранния час девет сутринта. Лайън дори не си направи труда да изпрати известие, в което изявяваше желание да посети дома, тъй като не се и съмняваше, че злата графиня щеше да откаже да го пусне в дома си, ако я предупредеше предварително.

Късмета бе на страната на Лайън. Вратата му бе отворена от невероятно възрастен мъж с ужасяващо рошава пожълтяла коса. Дрехите му сочеха, че е иконом, но маниерите му бяха на груб проповедник.

— Графинята току-що излезе по лични дела и няма да се върне поне до час.

Лайън сдържа усмивката й.

— Не желая да се виждам с графинята — каза той на иконома.

— Тогава кой по-точно искате да видите? — попита слугата със сух тон.

Лайън му позволи да види колко е раздразнен. Старецът беше застанал на пост пред входа като гаргойл.

— Бих искал да говоря с принцеса Кристина. — Той умишлено използва най-заплашителният си тон, за да накара мъжа да сътрудничи. — Веднага!

Неочаквана усмивка смекчи изражението на слугата.

— Графинята няма да бъде никак доволна — заяви той, като поведе Лайън към двойните врати в другия край на коридора. — Ще бъде недоволна, определено няма да й хареса.

— Изглежда тази перспектива не ви тревожи — отбеляза Лайън, когато икономът се изкиска шумно.

— Нямам намерение да й казвам за визитата ви, сър — отвърна икономът. Той изпъна гръб и каза, махвайки с ръка: — Може да изчакате тук, ще отида да информирам принцесата, че бихте искали да говорите с нея.

— Може би ще е най-добре да не й казвате името ми — предложи Лайън, мислейки, че Кристина може да откаже да го види. — Искам да я изненадам — добави той.

— След като не ми казахте името си, ще ми е много лесно да изпълня желанието ви.

Лайън имаше чувството, че на иконома му отне цяла вечност да стигне до другия край на коридора. Той се облегна на рамката на вратата и се загледа в стареца. Неочаквана мисъл го накара да подвикне към мъжа.

— Щом не знаете кой съм, откъде може да сте сигурен, че графинята ще се ядоса на присъствието ми?

Иконома се изкиска отново, а звукът прозвуча като пирон, стържещ на черна дъска. Той така се затресе от смях, че едва не падна на пода. Все пак успя да възвърне баланса си, преди да отговори на Лайън.

— Няма значение, кой сте вие, сър. Графинята не харесва никого. Нищо и никого не би могло да я зарадва — заяви иконома и бавно се заизкачва нагоре по стълбите.

Лайън можеше да се закълне, че на стареца му бяха нужни десет минути, за да изкачи три стъпала.

— От поведението ви разбирам, че не графинята е тази, която ви е наела — отбеляза Лайън.

— Не сър — отговори слугата. — Принцеса Кристина бе тази, която ме прибра от улицата, ако мога да бъда искрен. Тя ме взе под крилото си, нахрани ме и ме облече в нови дрехи. Бях иконом преди много години, докато не настанаха трудни времена. — Старецът пое въздух и добави: — Принцесата не ми позволява да наричам леля й стар прилеп. Каза, че не било достойно.

— Може да не е достойно, добри ми човече, но сравнението стар прилеп наистина пасва добре на графинята.

Иконома кимна и отново се хвана за перилото на стълбището. Остана така за дълга минута. Лайън помисли, че мъжа се опитва да си поеме дъх. Оказа се, че бе грешал. Икономът се пусна от перилото, сложи ръце от двете страни на устата си и изкрещя с пълно гърло по посока на втория етаж.

— Имате посетител, принцесо. Чака ви в гостната.

Лайън не можеше да повярва на това, което бе видял току-що. Когато слугата изкрещя повторно, маркизът започна да се смее.

Икономът се обърна към Лайън, за да обясни.

— Принцесата не иска да се претоварвам — каза той. — Трябва да си пазя силите за разпорежданията на стария прилеп.

Лайън кимна. Икономът отново кресна към втория етаж.

Неочаквано Кристина се появи на най-горната площадка на стълбището. Лайън реши, че никога няма да му омръзне да я гледа. С всеки изминал ден тя ставаше все по-красива. Днес косата й не бе вдигната на върха на главата й. Прелестна. Това бе единствената дума, която му идваше наум за тежката сребриста маса от къдрици, която се спускаше около лицето й.

Когато заслиза надолу, Лайън забеляза, че е достатъчно дълга да стигне до стройните й бедра.

Бе облечена в розова дневна рокля. Високото деколте само загатваше нежно за добре оформения й бюст. Имаше нещо необичайно в тоалета й, но той бе прекалено очарован от усмивката, която принцесата бе отправила към иконома си, за да осъзнае какво не си пасва.

Все още не го бе забелязала.

— Благодаря ти, Елбърт. Сега отиди да поседнеш някъде. Графинята ще се прибере скоро и ще ти се наложи да стоиш на крака доста време.

— Прекалено сте добра с мен — прошепна Елбърт.

— Щом смяташ така — заяви тя, преди да слезе по стълбите. Забеляза Лайън, облегнат на входа на салона. Той разбра, че е изненадана, щом очите й се разшириха.

— О, боже, графинята ще е…

— Недоволна — довърши вместо нея той с раздразнена въздишка.

Елбърт явно бе чул думите му, защото стържещият му смях последва Кристина в салона. Лайън я последва, спирайки само за миг, за да затвори вратата след себе си.

— Вярваш или не, Кристина, аз съм достатъчно поносим за всички в града. Защо леля ти не ме харесва, е напълно непонятно за мен.

Кристина се усмихна заради раздразнението в гласа на Лайън. Звучеше като малко момченце, което имаше нужда от успокоение. Тя седна в средата на тапицирания със златен брокат диван, така че Лайън да не може да седне до нея, и му махна към стола в близост до нея.

— Разбира се, че си поносим. Не позволявай на леля ми да те разстройва. Макар да ми е неприятно да го призная, за да пощадя чувствата ти, трябва да кажа, че леля ми не харесва почти никой.

— Мисля, че не разбра какво имах предвид — намеси се Лайън. — Не давам пукната пара за това какво мисли леля ти за мен. Просто намерих за странно…

Тя му хвърли смръщен поглед и той предпочете да смени темата.

— Неприятно ли ти е, че се отбих? — попита той и се намръщи на собствения си въпрос.

Кристина поклати глава.

— Добър ден — избъбри тя, опитвайки се да си спомни за маниерите, на които я бяха учили. Естествено бе й доста трудно, тъй като Лайън отново изглеждаше невероятно красив. Беше обут в бричове за езда от еленова кожа. По цвета му тя позна, че е от млад елен. Дрехата прилепваше плътно по бедрата му. Ризата му бе бяла, вероятно направена от коприна и отчасти скрита под кафява жилетка с цвета на есенни листа, идеално пасвайки си с цвета на хесенските му ботуши.

Тя осъзна, че се е втренчила в него, но реши да не се извинява, тъй като и той я гледаше по същия начин.

— Обичам да те гледам.

— Аз също — усмихна се Лайън.

Кристина отпусна ръце в скута си.

— Има ли спорадична причина за тази визита? — попита го тя.

— Спорадична? Не разбирам…

— Спонтанна — побърза да се поправи тя.

— Разбирам.

— Е, сър? Каква е точната причина за присъствието ви тук?

— Не си спомням — отвърна Лайън, хилейки се насреща й.

Тя му се усмихна колебливо.

— Искате ли нещо освежаващо?

— Не, благодаря — отвърна й Лайън.

— Моля, тогава бихте ли бил така добър да ми обясните това, което сте забравили.

Тя го погледна очакващо, сякаш току-що бе изискала от него най-логичното нещо на света.

— Как бих могъл да обясня нещо, което не помня? — попита той. — Отново започна да говориш объркано, нали?

Усмивката му можеше да разтопи буца лед. На Кристина й бе трудно да седи на едно място. Всичко, за което можеше да мисли, бе дали Лайън ще я целуне отново и всичко, което искаше, бе да го накара да го да направи.

Разбира се, това не бяха мисли, които подобава да се въртят в ума на една дама.

— Времето се затопли, нали? Някои казват, че е много по-топло от предишните години — добави, внимавайки да гледа само ръцете му.

Лайън се усмихна на очевидната й нервност. Той бавно изпъна крака, настанявайки се по-удобно. Ако Кристина продължаваше да се държи така, щеше да му е неимоверно лесно да научи от нея всичко, което искаше.

Върховете на ботушите му докоснаха подгъва на роклята й. Тя веднага се облегна назад, втренчила поглед в пода и въздъхна леко.

— Ще искаш ли нещо освежаващо? — попита отново тя с изненадващо писклив глас, поглеждайки към него. След това се премести, сядайки на ръба на канапето.

Тя бе изплашена като изоставено коте.

— Вече ми зададе този въпрос — напомни й Лайън. — Не, не желая напитка. Нима те карам да се чувстваш неудобно? — добави той, усмихвайки се, за да й даде да разбере, че е доволен от този факт.

— Защо реши така? — попита Кристина.

— Защото, мила моя, седиш на края на дивана и изглеждаш готова да побегнеш всеки момент.

— Името ми е Кристина, не съм ти мила — заяви тя. — И, разбира се, че ми е неудобно. Ти можеш да накараш и бизон да се почувства неудобно.

— Бизон ли?

— Всеки ще накараш да се изнерви, като му се мръщиш така — обясни тя, свивайки рамене.

— Радвам се.

— Радваш се? Лайън, казваш най-странните неща.

— Аз ли казвам… — Лайън не успя да продължи, защото се засмя. — Кристина откакто се запознахме, не съм разбрал почти нищо от това, което ми казваш. Всеки път, щом те видя, си обещавам, че ще проведем нормален разговор и тогава…

— Лайън, капризничиш — прекъсна го Кристина. — Това е вторият, не третият път, в който говорим, ако два пъти за една нощ се броят…

— Отново го правиш — заяви Лайън.

— Какво правя?

— Опитваш се да ме извадиш от равновесие.

— Нищо такова не съм се опитвала. Прекалено голям си. Знам силите си, Лайън.

— Всеки път ли приемаш думите буквално?

— Не знам. Така ли правя?

— Да.

— Може би просто на теб ти е трудно да говориш смислено. Да… — добави Кристина, кимайки. — Виждаш ли, Лайън, ти не задаваш логично въпросите. — Тя се засмя, виждайки го да я гледа косо. — Защо си тук? — попита тя.

Тя отново сведе поглед към ръцете си. Лека руменина покри скулите й. Незнайно защо отново се бе почувствала засрамена от нещо.

Той нямаше никаква представа каква е причината. Но това не го изненада. Необичайното ставаше обичайно, щом Кристина бе замесена. Лайън реши, че точно сега е моментът да действа. Беше убеден, че преди да си тръгне, ще научи отговорите на всичките въпроси, които си задаваше.

— Мисля, че знам защо си дошъл да ме посетиш — прошепна тя.

— Нима? — учуди се Лайън. — И каква, според теб, е причината?

— Харесва ти да си в компанията ми — заяви тя и плахо погледна към него. Щом видя, че не е раздразнен от думите й, реши да бъде по-смела. — Лайън? Вярваш ли в съдбата?

О, богове, той отново изглеждаше объркан. Кристина въздъхна тихо.

— Поне ще признаеш ли, че ти харесва да си в компанията ми? — попита тя.

— Да, но само Господ знае защо — призна Лайън. Той се приведе напред, облягайки лакти на коленете си.

— Да, Великия дух наистина знае защо.

— Великия дух? — Лайън поклати глава. — Господи, започвам да звуча като твое ехо. Добре, ще попитам. Кой е Великия дух?

— Господ, разбира се. Различните култури имат различно име за боговете си, Лайън. Сигурна съм, че знаеш това. Не си еретик, нали? — Тя изглеждаше доста притеснена от тази възможност.

— Не, не съм еретик.

— Е, не е нужно да се дразниш. Само попитах.

Той се загледа в нея за дълга минута, без да продума. След това се изправи. Преди Кристина да успее да осъзнае какво е намислил, той я издърпа на крака. Прегърна я силно, отпускайки брадичка на главата й.

— Или ще те удуша или ще те целуна — обяви той. — Изборът е твой.

Кристина въздъхна.

— Бих предпочела да ме целунеш. Но първо, моля те, Лайън, отговори на въпроса ми. Важно е за мен.

— Какъв въпрос?

— Попитах те дали вярваш в съдбата — напомни му тя. Отдръпна се леко и го погледна в лицето. — Май ти е трудно да се концентрираш. — В гласа й ясно личеше раздразнението й.

— Не ми е трудно да се концентрирам — промърмори той.

Кристина, изглежда, не му повярва. Тя бе вещица, която се опитваше да го оплете с магиите си. Щом омайният й поглед се насочеше към него, Лайън се чувстваше като глупаво безполезно хлапе, като хилаво бебе.

— Е?

— Какво? — попита Лайън. Той поклати глава заради нелепите мисли, които го обземаха, щом погледнеше в прекрасните очи на тази нимфа. Кичур коса падна на челото му, скривайки отчасти белега. Кристина спря да се опитва да се отдръпне от него и внимателно върна къдрицата на мястото й. Нежното й докосване му напомни за въпроса й.

— Не, не вярвам в съдбата.

— Много жалко.

Тя реагира така, сякаш току-що й бе изповядал смъртен грях.

— Добре — обяви той. — Знам, че е по-добре да не питам, но, Господ да ми е на помощ, ще го направя така или иначе. Защо да е жалко?

— Смееш да ми се присмиваш? — попита тя обидено, виждайки усмивката му.

— Никога — излъга я той най-безсрамно.

— Е, предполагам, че така или иначе няма смисъл.

— Това дали ти се присмивам ли?

— Не, без значение е дали вярваш в съдбата — отвърна му тя.

— И защо няма значение?

— Защото, без значение дали вярваш или не, каквото е писано, ще се случи. Няма по-просто от това, не мислиш ли?

— О! — възкликна Лайън. — Вече разбрах, ти си философ.

Тя се скова в ръцете му и го погледна. Настроеното й се промени толкова светкавично, че Лайън веднага забеляза разликата.

— Да не би да казах нещо, което те разстрои?

— Не съм флиртаджийка. Как може да ме клеветиш с такава лекота? Защо ли си направих труда да бъда откровена с теб през целият ни разговор. Заявих ти директно, че ми харесва да те гледам и че обичам целувките ти. Да, наистина съм философ.

Тази жена го подлудяваше.

— Кристина, философ е мъж, който се е посветил в изучаването на различни вярвания. Не е клевета, ако те нарека така.

— Моля те, обясни ми думата — каза тя, гледайки го подозрително.

Лайън изпълни желанието й.

— О, вече разбирам — каза му тя. — Явно съм объркала думата философ с думата флиртаджия. Да, това направих. Не ме гледай толкова учудено, Лайън. Всеки би могъл да се обърка толкова лесно.

— Лесно ли? — Каза си наум да не иска отговор. И все пак любопитството отново го надви. — Защо да е лесно?

— Защото по изговор думите са много близки — отвърна му тя.

Тонът й бе, сякаш дава инструкции на глупаво дете. Той веднага й отвърна със същия тон.

— Без съмнение това е най-нелогичното обяснение, което съм чувал. Освен ако… не си се учила наскоро да говориш на английски, не е ли така, Кристина?

Той като той изглеждаше толкова доволен от заключението си, на Кристина не й даде сърце да му каже, че греши, и че говори езика му от няколко години.

— Да, Лайън — излъга тя. — Говоря няколко езика и понякога бъркам думите. Но не е така през цялото време. Случва се единствено, когато съм около теб. Предпочитам да говоря на френски. Езикът е много по-лесен.

Сякаш парчетата пъзел в ума на Лайън се подредиха по местата си.

— Нищо чудно, че ми е трудно да те разбирам, Кристина. Ти наскоро си започнала да учиш езика, нали така?

Той бе толкова доволен от обяснението, че без да се осети, бе повторил думите си от преди малко.

Кристина поклати глава.

— Не мисля така, Лайън. Никой друг няма проблем да разбира какво говоря. Да не би и ти отскоро да говориш английски?

Той я прегърна по-силно и се засмя на начина, по който тя стовари цялата вина върху него. В едно ъгълче на ума му се зароди мисълта, че не би бил по-щастлив, ако през целият ден остане така прегърнат с нея в центъра на салона й за посетители.

— Лайън? Ще те ядоса ли, ако ти споделя, че обичам да чета? Според леля не е никак модерно една дама да умее да чете, а още по-неуместно според нея е дамата да си го признае. По тази причина също трябва да се преструвам, че не съм информирана.

— Също трябва да се преструваш ли? — попита Лайън, учуден от странните й думи.

— Наистина обичам да чета — призна Кристина, игнорирайки въпроса му. — Най-любима ми е историята за вашият крал Артур. Случайно да си я чел?

— Да, любима. Чел съм я. Написана е от сър Томас Малъри — каза й Лайън. — Вече разбирам защо говориш така. Рицари, воини… еднакви са. Имаш романтична натура, Кристина.

— Мислиш ли? — попита тя, усмихвайки се. — Хубаво е да го знам — добави, след като Лайън кимна. — Да бъдеш романтична е добро качество за нежна дама, нали, Лайън?

— Да, така е — потвърди той.

— Разбира се, не бива да позволяваме на леля да научи, защото със сигурност ще…

— Нека позная — прекъсна я Лайън. — Ще я разочароваш, нали?

— Да, страхувам се, че ще се случи именно това. Вече е най-добре да си отиваш. Когато си спомниш за какво си искал да говорим, може да ме посетиш отново.

Лайън нямаше намерение да отива където и да е било. Каза си, че едва ли ще успее да измъкне повече информация от нея. Затова реши да я целуне, само за миг, за да я разконцентрира. Смяташе, че така ще я накара да отговори на още няколко от въпросите му, разбира се, ако успееше да се сети какво щеше да я пита. Така или иначе вече бе научил доста. Очевидно Кристина бе израснала във Франция, или в страна, съседна на нея. Сега искаше да научи защо пази толкова ревниво истината за себе си. Дали беше засрамена? Вероятно войната бе причина за нейната резервираност.

Лайън я помилва по гърба, за да я разсее и да не й даде възможност да го отпрати отново. След това се наведе и леко потърка с устни устата й, докато ръцете му продължаваха да я милват нежно. Кристина отново се намести в прегръдката му. Ръцете й бавно се обвиха около тила му.

Очевидно й харесваше разсейването му. Когато Лайън най-после я вкуси, покорявайки устните й, младата жена се беше повдигнала на пръсти в опита си да се приближи до него. Пръстите й се заровиха в косата му, карайки го да потръпне от удоволствие. Лайън я повдигна от пода, поставяйки устните й на равнището на неговите.

Кристина си помисли, че е много странен начина, по който я държеше сега, но не по-странен от начина, по който Лайън въздействаше на сетивата й. Ароматът му я подлудяваше. Той бе толкова първично мъжки, толкова земен. Щом Лайън задълбочи целувката, гмуркайки език в устата й, желанието потече като лава през вените й.

Не й отне много време да реши да бъде също толкова смела, колкото и Лайън. Езикът й се преплете с неговия, по-плахо в началото, а след това все по-смело. Тя знаеше, че смелостта й му допада, тъй като устата му се притискаше почти дивашки към нейната и тя можеше да чуе стоновете на удоволствие, които се изтръгваха от гърдите му.

Лайън никога не бе срещал жена, която да му отвръща по начина, по който го правеше Кристина. Дивият й ентусиазъм го зашеметяваше. Той бе мъж, който бе свикнал жените да се правят на невинни пред него. Кристина обаче бе толкова освежаващо честна за желанието си. Възбуждаше го с мълниеносна бързина. Когато откъсна устни от нейните, той буквално трепереше от желание. Дишаше бързо и накъсано.

Тя не желаеше да го пусне. Кристина обви ръце колко кръста му и го прегърна с изненадваща сила.

— Харесва ти да ме целуваш, нали, Лайън?

Как смееше да звучи толкова свенлива, след като го бе целунала по този начин. По дяволите, езика й бе толкова жаден да го вкуси, колкото и неговият.

— Дяволски добре знаеш, че ми харесва да те целувам — изръмжа до ухото й той. — И това ли е част от играта ти, Кристина? Имаш нужда да се правиш на срамежлива пред мен? Истината е, че не ме е грижа колко мъже са минали през леглото ти, все още те желая.

Кристина бавно вдигна поглед към очите му. В тях тя видя страст и чувство на притежание. Истината я осени с такава сила, че тя едва успя да си поеме дъх. Лайън бе също толкова твърд и мъжествен като воините в племето й.

Господ да й е на помощ, без никакви усилия би могла да се влюби в този англичанин.

Лайън забеляза страх в погледа й. Реши, че се е изплашила, задето е разгадал истината. Той хвана част от косата й, уви я около юмрука си, а с другата ръка отново я придърпа към себе си, притискайки я към гърдите си. След това нежно я принуди да отметне глава назад. Приведе се към нея и само на милиметри от устните й прошепна:

— За мен това е без значение. Давам ти думата си, Кристина. Когато си в леглото ми, няма да мислиш за никой друг, освен за мен.

И отново я целуна, запечатвайки обета си. Целувката бе безсрамно еротична. Ненаситна. Сякаш от нея зависеше живота му. И точно когато тя понечи да отвърне, Лайън се отдръпна от нея.

Погледът му моментално привлече вниманието й.

— Всичко, за което мога да мисля, е колко добре си пасваме. Ти също мислиш за това, нали, Кристина? — попита Лайън с глас доста по-дрезгав от обикновено.

Той се бе подготвил да чуе, че отрича думите му. Очакваше тя да постъпи като всяка друга жена. Но това бе грешка и по тази причина остана напълно изумен, щом чу думите й:

— О, да, много мислих за това как може да се слеем. Би било прекрасно, не мислиш ли?

Преди да успее да й отговори, тя се откъсна от прегръдката му и бавно прекоси стаята. Походката й беше дръзка колкото и усмивката, която му хвърли, отмятайки коса зад рамото си. Щом отвори вратата на салона, тя го погледна през рамо.

— Трябва да си вървиш, Лайън. Хубав ден.

Отново се случваше. Проклета да е, тя пак го отпращаше.

— Кристина — изкрещя Лайън, — върни се веднага тук. Не съм приключил с теб. Искам да ти задам един въпрос.

— Какъв? — попита тя, спирайки в коридора пред вратата.

— Спри да ме гледаш толкова подозрително — промърмори Лайън. Той скръсти ръце на гърдите си и й се намръщи. — Първо, исках да те попитам искаш ли да дойдеш с мен на опера следващата…

Кристина го прекъсна, клатейки глава.

— Графинята няма да позволи да ме придружаваш.

Макар че му отказваше, тя имаше смелостта да му се усмихне. Лайън въздъхна.

— Като хамелеон си, знаеш ли? В един момент се мръщиш, а в следващия се усмихваш. Някога ще успея ли да те разбера? — попита той.

— Вярвам, че току-що ме обиди.

— Не съм те обиждал — промърмори той, игнорирайки веселието, което долови в гласа й. Господи, сега го гледаше толкова невинно. Това го накара да изскърца със зъби. — Умишлено се опитваш да ме подлудиш, нали?

— Ако си мислиш, че като ме наречеш гущер, ще спечелиш симпатиите ми, жестоко се лъжеш.

Той предпочете да игнорира коментара й.

— Ще излезеш ли на езда с мен утре в парка?

— О, аз не яздя.

— Не яздиш? — учуди се той. — Не си се научила ли? С радост ще ти покажа как се прави, Кристина. С някоя по-кротка кобила… О, какво пък казах сега? Защо се смееш?

Кристина се постара да скрие веселието си.

— Не ти се смея — излъга го тя. — Просто не обичам да яздя.

— Защо? — поинтересува се той.

— Седлото много ме разсейва — призна тя. След това се обърна и забърза по коридора. Лайън тръгна след нея, но тя вече бе на средата на стълбището, когато той стигна до първото стъпало.

— Седлото те разсейва? — провикна се той след нея.

— Да, Лайън.

Господ му бе свидетел, той не можеше да измисли отговор на тези нелепи думи.

Предаде се. Кристина бе спечелила още една битка.

Но кой ще спечели войната, това все още не бе решено.

Лайън остана в подножието на стълбището, загледан след нея. Бе решил да се наслади напълно на лекото полюшване на бедрата й и чак когато младата жена изчезна от полезрението му, осъзна какво точно липсваше в тоалета й, когато я зърна първият път.

Принцеса Кристина се разхождаше из къщата напълно боса.

 

 

Графиня Патрисия бе в приповдигнато настроение, когато се прибра у дома след срещата си. Намирането на подходящия ухажор за племенницата й бе досадно, но усилията й се увенчаха с невероятен успех. Тя се изкикоти, пропъждайки всяка тревога, която бе имала по-рано през деня.

Емет Спликлър бе всичко, което графинята търсеше в подходящия кандидат. Молеше се Емет да е наследил всички противни качества на баща си. И той не я разочарова. Емет беше безхарактерен малоумник, на височина приличаше на трол, а алчността му бе неизмерна. Точно както при баща му, мъжът мислеше не с главата, а с чатала си. Похотта му към Кристина и желанието му да я вкара в леглото си бяха повече от очевидни. Мъжът едва не се свлече на колене от радост, щом графинята му обясни причината за визитата си. От мига, в който тя спомена за брак с Кристина, глупакът стана като глина в ръцете й. Беше готов да подпише всичко, само и само да получи племенницата й.

Графинята знаеше, че Кристина няма да се съгласи да се омъжи за Емет. Мъжът бе същинско мекотело. За да успокои племенницата си, Патрисия бе направила дълъг списък с кандидати. Дори бе последвала желанието й, поставяйки маркизът на Лайънууд най-отпред. Разбира се, всичко това бе един фарс, тъй като графинята искаше Кристина да е покорна и да не заподозре какво ще се случи в действителност. Нямаше да остави нищо на случайността. Предвид обстоятелствата, тя нямаше никакво намерение да позволи племенницата й да се омъжи за някой толкова уважаван, колкото Лайън.

Причината беше много проста. Патрисия не желаеше просто малка част от богатството на баща си. Тя искаше да получи всичко.

Планът, който изложи пред Спликлър, бе толкова скандален, че най-подлата змия не би могла да го измисли. Емет бе удивен, щом графинята спокойно му заяви, че ако иска да се омъжи за племенницата й, ще му се наложи да я отвлече, да я заведе в Гретна Грийн и да я принуди да се венчае за него. След това му обясни, че за да бъде легален брака, той трябва да бъде консумиран, затова ще му се наложи да изнасили момичето, преди или след сватбата, избора бе негов. Графинята не се вълнуваше кога ще го направи.

Емет обаче се тревожеше, че може някой да разбере какво е намислил. Затова, когато графинята му каза, че може да вземе със себе си още двама-трима мъже, които да му помагат, глупакът прие плана й с отворени обятия. Тя забеляза издутината между кривите му крака, и знаеше, че само мисълта да насили племенницата й, го е мотивирала достатъчно за да е готов да стори всичко, което му нареди.

Тревогите изтощиха графинята. Възможността страха на Емет да бъде по-силен от похотта му към Кристина бе доста голяма. Ако някой се намесеше, планът й щеше да се провали с гръм и трясък.

По тази причина Патрисия знаеше, че ще трябва да се отърве от кирливите индиански роднини на Кристина. Ако племенницата й не се омъжеше за Емет, а се окажеше обвързана с някой силен и уверен като Лайън например, съюзът им не биваше да продължи дълго. Миналото на Кристина рано или късно щеше да излезе наяве. Племенницата й нямаше да успее да скрие за дълго дивашката си природа. А и кой нормален съпруг би се съгласил с отвратителните й разбирания за любов и чест? Със сигурност той щеше да бъде отвратен от истинската й природа. И макар той да не можеше да се отърве от нея, тъй като развода в техните среди бе немислим, той със сигурност щеше да й обърне гръб и да намери друга жена, която да удовлетворява нуждите му.

Подобно отхвърляне със сигурност щеше да накара Кристина да хукне обратно към онези диваци, които я бяха отгледали. Глупачката още настояваше, че ще се върне у дома. Графинята не можеше да позволи това да се случи. Кристина бе единственият й шанс да се върне отново в обществото. Дори тези, които я помнеха и ненавиждаха, бяха пленени от Кристина и по тази причина се принуждаваха да приемат и графинята в своя кръг.

И като капак на всичко това, тя се тревожеше и за Едуард. Бащата на Кристина нямаше да приеме с усмивка факта, че е изигран. Въпреки че мъжът бе доста добродушен, вероятно щеше да се опита да сложи ръце на част от богатството. Ако това се случеше, графинята бе убедена, че Кристина ще може да контролира баща си.

О, да, най-важното от всичко бе малката кучка да остане в Англия достатъчно дълго, че графинята приключи с нея. Тя се усмихна, предвкусвайки успеха си.